Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s Gambit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

МАГЬОСНИЧЕСКИ ГАМБИТ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Magician’s Gambit, David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 2500.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 15

— Ще се оправи ли? — загрижено попита Барак и се наведе над Дурник, който все още беше в безсъзнание. Леля Поул преглеждаше огромно лилаво петно върху лицето на ковача.

— Нищо сериозно — отвърна тя с глас, отпаднал от огромно изтощение.

Гарион седеше наблизо, стиснал глава с ръце. Чувстваше се така, сякаш цялата сила бе изтръгната от тялото му. Зад купчината въглени на угасващия огън Силк и Хетар се опитваха да свалят огънатата броня на Мандорален. Една дълбока диагонална рязка от рамото до бедрото свидетелствуваше за силата на удара на Грул. Ремъците под вдлъбнатата броня бяха така изопнати, че беше почти невъзможно да ги откопчаят.

— Май трябва да ги срежем — заяви Силк.

— Моля те, принц Келдар, избегни това, ако е възможно — изстена Мандорален, който потрепваше при всяко опъване на закопчалките. — Тези ремъци са от жизненоважно значение за това как ще ти стои бронята и много трудно могат да се заменят с други.

— Тази ще се отвори — изсумтя Хетар и натисна с всичка сила. Закопчалката изщрака и изопнатият нагръдник звънна като леко ударена камбана.

Мандорален въздъхна облекчено, когато другарите му снеха огънатия нагръдник, пое дълбоко дъх и трепна от болка.

— Тук ли боли? — попита Силк и леко докосна с пръсти гръдния му кош. Мандорален изсумтя от болка и лицето му пребледня.

— Според мен имаш поне няколко пукнати ребра, прекрасни ми приятелю — каза Силк. — Най-добре иди да те прегледа Поулгара.

— След малко — изпъшка Мандорален. — Как е конят ми?

— Ще се оправи — отвърна Хетар. — Разтегнато сухожилие на десния преден крак. Това е всичко.

Мандорален въздъхна облекчено.

— Страхувах се за него.

— Аз се страхувах за всички нас — каза Силк. — Нашето попорасло приятелче май беше непосилно за възможностите ни.

— Но пък беше хубава битка — отбеляза Хетар.

Силк го погледна неодобрително, вдигна глава към небето, по което бягаха сиви облаци, а после прескочи тлеещите въглени на огъня и отиде до Белгарат, който бе вперил поглед в ледената вода.

— Трябва да се махнем оттук — настоя драснианецът. — Времето ще се развали и ще измръзнем до смърт, ако останем тук през нощта.

— Остави ме на мира — измърмори Белгарат, без да откъсва поглед от реката.

— Поулгара? — обърна се Силк към леля Поул.

— Просто стой по-далеч от него — каза му тя. — Отиди и намери някое място на завет, където бихме могли да отседнем няколко дни.

— Ще дойда с тебе — предложи Барак и закуцука към коня си.

— Ти ще останеш тук — твърдо заяви леля Поул. — Скърцаш като каруца със строшена ос. Искам да те прегледам, преди да си имал възможност да се осакатиш за цял живот.

— Аз зная едно място — рече Се’недра. — Видях го, докато идвахме насам. Ще ви го покажа.

Силк погледна въпросително леля Поул.

— Вървете — каза тя. — Сега е достатъчно безопасно. Нищо друго не би могло да живее в една долина с елдрак.

— И защо ли? — засмя се Силк. — Идваш ли, принцесо?

— Дурник няма ли вече да се свести? — попита Гарион леля си, щом Силк и Се’недра тръгнаха.

— Остави го да спи — уморено отвърна тя. — Знаеш ли как ще го боли главата, когато се събуди.

— Лельо Поул?

— Да?

— Кой беше другият вълк?

— Моята майка. Поледра.

— Но тя не е ли…

— Да, мъртва е. Това беше духът й.

— Значи можеш да правиш това?

— Не сама — отговори тя. — Ти трябваше да ми помогнеш.

— Затова ли се чувствам така… толкова уморен?

— Беше ни необходимо всичко, което успяхме да съберем, за да го извършим. Не ми задавай толкова много въпроси точно сега, Гарион. Страшно съм уморена, а трябва да свърша още много неща.

— Дядо добре ли е?

— Ще се оправи. Мандорален, ела тук.

Рицарят прекрачи въглените, тлеещи върху тясната ивица чакъл, и бавно тръгна към нея, притиснал гърдите си с ръка.

— Ще трябва да свалиш ризата си — каза му тя. — И, моля те, седни.

След половин час Силк и принцесата се върнаха.

— Мястото е добро — съобщи Силк. — Гъсталак в малка клисура. Вода, заслон — всичко, от което имаме нужда. Някой наранен ли е сериозно?

— Не — рече леля Поул. Тъкмо мажеше с мехлем косматия крак на Барак.

— Не може ли мъничко да побързаш, Поулгара? — попита Барак. — Много е студено да стоя само по риза.

— Стига си се глезил. Да не си бебе — сряза го безсърдечно тя.

В клисурата, където ги заведоха Силк и Се’недра, имаше закътана поляна, заобиколена от високи борове.

— Хубаво място — рече Хетар одобрително. — Как го намери?

— Тя го откри. — Силк кимна към Се’недра.

— Дърветата ми казаха, че е тук — обясни принцесата. — Младите борове много бърборят. — Тя замислено огледа поляната. — Тук ще накладем огъня — реши момичето и посочи място до близкия поток. — Ще опънем палатките до дърветата точно зад огнището. Трябва да оградим огнището с камъни и да изчистим от земята всички клонки. Дърветата много се притесняват от огъня. Те обещаха да ни пазят от вятъра, ала при условие че пламъците няма да са високи. Обещах им, че ще го направим.

Слаба усмивка трепна върху ястребовото лице на Хетар.

— Говоря сериозно — викна тя и тропна с малкото си краче.

— Разбира се, ваше височество — отговори й той и се поклони.

Останаха в защитената от леса поляна три дни, докато ранените войни и конят на Мандорален се съвзеха от битката с елдрака. Изтощението, връхлетяло Гарион, когато леля Поул призова цялата му сила, за да повика духа на Поледра, почти изчезна още след първата нощ, макар че и на следващия ден той се уморяваше лесно.

Дълбокото мълчание на Белгарат и очевидното му безразличие към всичко обаче най-много тревожеха Гарион. Старецът беше потънал в някаква меланхолия, от която не можеше или не желаеше да се отърси.

— Лельо Поул — каза Гарион на третия ден, — направи нещо. Скоро ще сме готови за тръгване и дядо трябва да е в състояние да ни показва пътя. Струва ми се, че въобще не го е грижа къде се намира.

Леля Поул погледна към стария вълшебник, който седеше на една скала, вперил поглед в огъня, и каза:

— Може би имаш право. Ела с мен.

Заобиколиха огъня и спряха точно пред стареца.

— Е, татко — изрече отсечено леля Поул, — мисля, че вече е достатъчно. Стига толкова.

— Махни се, Поулгара — каза той.

— Не, татко — отговори леля Поул. — Време е да се отърсиш от това състояние и да се върнеш в реалния свят.

— Това беше жестоко — измърмори той укорително.

— Спрямо мама ли? Тя нямаше нищо против.

— Откъде знаеш? Ти никога не си я познавала. Тя умря при твоето раждане.

— Какво значение има това? — Тя го погледна в очите и каза рязко: — Тъкмо ти измежду всички хора би трябвало да знаеш, че мама беше изключително решителна жена. Тя винаги е била с мен и ние се познаваме много добре.

Белгарат сякаш се двоумеше.

— Тя също трябва да изиграе своята роля, както и всички ние — продължи леля Поул. — Ако беше обръщал малко повече внимание през всичките тези години, щеше да разбереш, че мама всъщност никога не е била далеч от нас.

Старецът се огледа малко виновно.

— Знаеш, че съм права — заяви леля Поул — Трябвало е да се държиш по-добре. В много отношения мама е изключително търпелива, но понякога много я ядосваш.

Белгарат неловко се изкашля.

— Сега трябва да се отърсиш от тъгата си и да престанеш да се самосъжаляваш — отривисто продължи леля Поул.

Очите му се присвиха.

— Не е честно, Поулгара.

— Нямам време да бъда честна, татко.

— Но защо избра тъкмо тази форма на превъплъщение? — попита Белгарат с едва загатната горчивина.

— Не знам, татко. Мама го направи. В крайна сметка това е нейната естествена форма.

— Почти бях забравил за това — рече замислено той.

— Ала тя не е.

Старецът стана, изправи рамене и попита:

— Има ли нещо за ядене?

— Напоследък принцесата се занимава с готвенето — предупреди го Гарион. — Може би ще се наложи да премислиш, преди да пожелаеш да изядеш нещо, приготвено от нея.

На следващата сутрин небето бе все така заплашително.

Събраха палатките, опаковаха багажа и се спуснаха по тясното корито на потока обратно в речната долина.

— Поблагодари ли на дърветата, скъпа? — обърна се леля Поул към принцесата.

— Да, лейди Поулгара — отговори Се’недра. — Направих го точно преди да тръгнем.

— Това е добре — рече леля Поул.

През следващите два дни времето застрашително се влошаваше и накрая виелицата избухна с бясна сила. Яздеха към един връх с особена форма — приличаше на пирамида и рязко се открояваше сред неправилните, случайно оформили се очертания на околните планини. Макар че веднага отхвърли тази идея, Гарион не успя изцяло да потисне предположението, че този особен връх е по някакъв начин построен — тоест че формата му е получена в резултат на съзнателно начертан план.

— Пролгу — каза Белгарат и посочи върха.

— Как ще стигнем дотам? — попита Силк взрян в стръмните склонове, чиито очертания едва се забелязваха сред обилния снеговалеж.

— Има път — отговори старецът. — Започва там. — И посочи огромна купчина струпани един върху друг камъни от едната страна на върха.

— Тогава ще е по-добре да побързаме, Белгарат — рече Барак. — Тази буря май тепърва започва.

Старецът кимна и излезе начело да ги води.

— Когато стигнем горе — каза той, надвиквайки пронизителния вой на вятъра, — ще видите града. Той е изоставен, ала има много разхвърляни неща — счупени съдове, други вещи. Не докосвайте нищо. Улгосите имат особени вярвания, свързани с Пролгу. Това място е светиня за тях и всичко там трябва да остава на мястото си.

— А как ще проникнем в пещерите? — попита Барак.

— Ще ни пуснат — увери го Белгарат. — Вече знаят, че сме тук.

Бяха им необходими два часа, докато се доберат по лъкатушещия път до върха. Гарион се вцепени от студ. Струваше му се, че вятърът го блъска и се опитва да го запокити в пропастта.

Преминаха през широка сводеста порта и влязоха в изоставения град Пролгу. Снегът се извиваше на страшни вихрушки около тях, вятърът бясно свиреше в ушите им.

От двете страни на празните улици се издигаха колони, а зад тях — древни сгради. Привикнал към строгата ъгловатост на постройките в градовете, които беше виждал, Гарион беше неподготвен за плавните очертания на улгоската архитектура. Нищо не беше квадратно. Сложността на ъглите дразнеше ума му. От друга страна, в сградите бе вложена масивност, която сякаш предизвикваше времето. Потъмнелите от вековете камъни здраво стояха на местата си — един върху друг — точно както преди хиляди години.

Изглежда, Дурник също беше забелязал особения характер на постройките и лицето му изразяваше неодобрение. Когато всички минаха зад една сграда, за да се предпазят от вятъра и поне за миг да отдъхнат, ковачът прокара ръка по един от заоблените ъгли и критично измърмори:

— Никога ли не са чували за права линия тук?

— Къде трябва да отидем, за да намерим улгосите? — попита Барак и още по-плътно се уви в мечата си кожа.

— Близо е — отговори Белгарат.

— Странно място — рече Мандорален и се огледа. — Откога стои изоставено?

— Откакто Торак разцепи света — отвърна Белгарат. — Отпреди пет хиляди години.

Тръгнаха с тежки стъпки по една широка улица, пробивайки си път през все по-дълбокия сняг, стигнаха до една много голяма сграда и влязоха в нея през широк вход, увенчан с огромен каменен трегер. Въздухът вътре беше спокоен и неподвижен.

Белгарат се отправи с решителни стъпки към един голям черен камък точно в центъра. Камъкът беше изрязан във формата на пресечена пирамида — много подобна на формата на сградите в града — и се издигаше на четири стъпки над пода.

— Не го докосвайте! — предупреди ги Белгарат и внимателно заобиколи камъка.

— Опасен ли е? — попита Барак.

— Не — отговори Белгарат. — Свещен е. Улгосите не желаят никой да го осквернява. Те вярват, че самият УЛ го е поставил тук. — Старият вълшебник внимателно започна да изучава пода, после разчисти с крак тънкия слой снежен прашец и откри една плоча, чийто цвят беше съвсем слабо по-различен от този на останалите. — Ето я — изсумтя Белгарат. — Винаги трябва да я търся. Дай ми меча си, Барак.

Без да произнесе нито дума, черекът извади меча си от ножницата и го подаде на белокосия вълшебник.

Белгарат коленичи край плочата и три пъти почука по нея с дръжката на меча. Звукът отекна глухо.

Старецът изчака малко, после повтори сигнала. Нищо не се случи.

Белгарат за трети път удари по отекващата каменна плоча. В единия от ъглите на широката стая се разнесе бавен, стържещ звук.

— Какво е това? — нервно попита Силк.

— Улгосите — отговори Белгарат, изправи се и отупа коленете си. — Отварят дверите към пещерите.

Скърцането продължи и изведнъж върху източната стена на залата се появи тънка ивица светлина. Ивицата се превърна в пукнатина и после започна полека да се разширява; същевременно един огромен камък от пода започна да се накланя, издигайки се с тромава мудност нагоре. Светлината отдолу изглеждаше много слаба.

— Белгарат — отекна дълбок глас изпод накланящия се камък. — Яд хо, гроя УЛ.

— Яд хо, гроя УЛ. Вад мар ишум — отговори Белгарат.

— Веед хо, Белгарат. Мар ишум улго — изрече невидимият посрещач.

— Какво беше това? — удивено попита Гарион.

— Покани ни в пещерите — каза старецът. — Хайде сега да слезем.