Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Magician’s Gambit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

МАГЬОСНИЧЕСКИ ГАМБИТ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Magician’s Gambit, David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 2500.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 16

Хетар доста се помъчи, докато накара конете да тръгнат по стръмния проход, който водеше до мрака в пещерите на улгосите. Животните се кокореха нервно, докато се спускаха с несигурни стъпки по наклонения коридор, и всички потрепнаха, когато скърцащият камък с грохот се затвори зад гърбовете им. Жребчето вървеше така близо до Гарион, че често се сблъскваха, и момъкът чувстваше как малкото животно потръпва при всяка крачка.

В края на коридора стояха две фигури, завили лицата си с някакъв тънък прозрачен плат. Бяха ниски, по-ниски дори от Силк, ала раменете им под тъмните дрехи изглеждаха масивни. Зад тях имаше стая с неправилна форма, едва-едва осветена от слаба червеникава светлина.

Белгарат се отправи към двамата и те почтително се поклониха. Той поговори с тях, те отново се поклониха и посочиха друг коридор, който започваше в отсрещния край на стаята. Гарион нервно се огледа, търсейки източника на червената светлина, ала той, изглежда, беше скрит сред странните заострени скали, висящи от тавана.

— Оттук — тихо каза Белгарат.

Прекосиха стаята и стигнаха до коридора, показан им от двамата забулени мъже.

— Защо лицата им са покрити? — прошепна Дурник.

— За да защитят очите си от светлината, когато отвориха портата към пещерите.

— Но горе беше почти тъмно — възрази Дурник.

— Не и за тях.

— Никой ли от тях не говори нашия език?

— Само малцина. Нямат много контакти с чужденци. Хайде, горимът ни чака.

Коридорът беше къс. Изведнъж се озоваха в пещера, така огромна, че Гарион дори не успяваше да види отсрещната й страна в слабата светлина, която, изглежда, проникваше навсякъде в пещерите.

— Докъде се простират тези пещери? — попита Мандорален, изпълнен със страхопочитание от огромните мащаби на това място.

— Никой не знае. Улгосите ги изследват от деня, когато са слезли тук, и все още продължават да откриват нови.

Изкачиха се високо покрай стената на пещерата, чак до сводестия покрив. Гарион погледна надолу. Дъното на пещерата се губеше в мрака. Той потрепера и се хвана за стената.

После започнаха да слизат и разбраха, че огромната пещера не е безмълвна. От безкрайната дълбочина долитаха отмерени монотонни напеви на хор от плътни мъжки гласове. Думите звучаха неясно, изкривени от ехото, блъскаха се в каменните стени и накрая заглъхваха — не, не заглъхваха, а звучаха до безконечност. После, когато и последният отзвук на монотонните напеви замря, хорът подхвана някаква странна песен — скръбна, изпълнена с горест. Беше канон. Първите фрази отекваха и се сливаха със следващите, цялата мелодия се движеше към окончателния, изпълнен с хармония завършек, толкова дълбок, че Гарион се разтрепери от вълнение. Хорът замлъкна, ала пещерите продължиха да пеят сами, повтаряйки отново и отново последния акорд.

— Никога не съм чувала такова нещо — тихо прошепна Се’недра на леля Поул.

— Малцина са го чували — отговори Поулгара. — Звуците в тези галерии се запазват с дни.

— Какво пееха?

— Химн в чест на УЛ. Той се повтаря всеки час и ехото винаги го поддържа жив. Пещерите пеят този химн вече пет хиляди години.

До пътешествениците долитаха и други звуци — стържене на метал в метал, отделни фрази на гърления улгоски език, безконечни дребни шумове, които, изглежда, извираха от десетки различни места.

— Сигурно долу има много хора — отбеляза Барак и надникна зад ръба на корниза.

— Не е задължително — каза Белгарат. — Звукът в тези пещери се запазва дълго и ехото непрекъснато го връща отново и отново на същото място.

— Откъде идва светлината? — попита Дурник озадачено. — Не виждам никакви факли.

— Улгосите смилат на прах два различни вида скали — обясни Белгарат. — Когато ги смесят, скалите излъчват особено сияние.

— Но е доста слабо — отбеляза Дурник.

— Улгосите не се нуждаят от много светлина.

Беше им необходим почти половин час, докато стигнат до дъното на пещерата. Стените в основата й бяха надупчени на равни интервали с входове на коридори и галерии, издълбани в монолитната скала. Гарион надзърна в една от галериите. Беше много дълга, осветена от отвори по стените.

В центъра на пещерата имаше голямо тихо езеро и Белгарат ги поведе покрай него. Движеше се уверено — очевидно знаеше къде точно отива. Някъде далеч в езерото Гарион долови тих плисък — дали беше риба, или някое камъче се беше отронило от стените и бе паднало във водата? Ехото на песента, което бяха чули на влизане, продължаваше да звучи — на някои места необикновено високо, съвсем тихичко другаде.

Двама улгоси ги очакваха до входа на една от галериите. Те се поклониха и поговориха за кратко с Белгарат. Както мъжете, които ги бяха посрещнали в стаята на портала, и тези бяха ниски, със здрави рамене. Косата им беше почти безцветна, а очите им — големи и почти черни.

— Ще оставим конете тук — каза Белгарат. — Трябва да слизаме по стълбище. Тези мъже ще се погрижат за животните.

Гарион трябваше да повтори няколко пъти на жребчето, което все още трепереше, да остане с майка си, и накрая то, изглежда, разбра. После момъкът изтича да догони останалите.

По стените на галерията, в която се движеха, имаше врати, отварящи се в малки стаички — някои от тях очевидно бяха работилници, а други, не по малко очевидно, бяха пригодени за жилища. Улгосите в стаите продължаваха да се занимават със задачите си, без да обръщат внимание на групата, която се движеше по галерията. Някои от хората с почти безцветни коси работеха с метал, други с камък, неколцина — с дърво или платове. Една жена кърмеше бебе.

Преминаха край една стая, където седем улгоси, седнали в кръг, рецитираха нещо в хор.

— Те прекарват много време в религиозни ритуали — отбеляза Белгарат, след като отминаха стаята. — Религията играе централна роля в живота на този народ.

— Голяма скука — изсумтя Барак.

В края на галерията имаше стръмно, почти отвесно стълбище и пътешествениците трябваше да се подпират на стената, за да не паднат.

— Тук е много лесно човек да изгуби представа къде се намира — отбеляза Силк. — Аз вече не зная в коя посока се движим.

— Надолу — рече му Хетар.

— Благодаря — сухо отвърна Силк.

Стълбището ги изведе в друга пещера — и този път се озоваха високо върху стената, но тук през цялата пещера бе прокаран изящен мост, който водеше до отсрещната страна.

Белгарат ги поведе по моста, който се извиваше като арка в полумрака. Гарион погледна надолу и видя безброй светещи отвори, осейващи стените на пещерата.

— Сигурно много хора живеят тук — каза той на дядо си.

Старецът кимна.

— Това е пещерата на едно от най-големите племена на улгосите — отговори той.

Първите дисхармонични фрази на древния химн в чест на УЛ отново долетяха до тях.

— Ще ми се да започнат някоя друга мелодия — кисело измърмори Барак. — Тази започва да ми действа на нервите.

— Ще повдигна този въпрос пред първия улгос, когото срещнем — рече весело Силк. — Сигурен съм, че с удоволствие ще си сменят репертоара заради тебе.

— Много смешно — процеди Барак.

— Вероятно никога не им е хрумвало, че тази песен не е обект на всеобщо възхищение.

— Ти лично да имаш нещо против това? — остро попита Барак.

— Ами те я пеят само от пет хиляди години.

— Престани, Силк — обърна се леля Поул към дребничкия мъж.

— Всичко, което кажете, е повеля за мен, лейди Поулгара — подигравателно отговори Силк.

От отсрещната страна на пещерата влязоха в друга галерия и продължиха по нея, докато тя се разклони. Белгарат уверено ги поведе наляво.

— Сигурен ли си? — попита Силк. — Може би греша, но ми се струва, че се движим в кръг.

— Наистина се движим в кръг.

— Дали не би могъл да ни обясниш защо?

— Има пещера, която е по-добре да избегнем.

— И защо?

— Защото е нестабилна. Таванът може да пропадне при най-слабия звук.

— О!

— Това е една от опасностите тук долу.

— Не е необходимо да се впускаш в подробности, приятелю — рече Силк и погледна нервно към тавана над главата си. Гарион също се чувстваше потиснат от огромната маса скали, които го заобикаляха. Чувството, че си затворен от всички страни, е непоносимо за някои хора и, изглежда, Силк беше точно от тях. Гарион погледна нагоре и му се стори, че усеща върху плещите си цялата тежест на планината.

Галерията прерасна в малка пещера, в центъра на която имаше езеро с кристално чиста вода. Езерото беше много плитко, а дъното му бе настлано с бял чакъл. В центъра на езерото имаше остров, върху който беше изградена постройка със същата особена пирамидална форма както сградите в разрушения град Пролгу далеч на повърхността. Постройката беше заобиколена от колони, подредени в кръг, и тук-там се виждаха пейки, издялани от бял камък. Бляскави кристални глобуси бяха окачени върху дълги вериги на тавана на пещерата, издигащ се на около тридесет стъпки над главите им; тяхната светлина — макар и не много силна, беше забележимо по-ярка от онази в галериите. Пътека от бял мрамор, издигната над водата, водеше до острова, а на пътеката стоеше много стар мъж, впил очи в пътешествениците.

— Яад хо, Белгарат — извика старецът — Гроя УЛ.

— Горим — отвърна Белгарат с церемониален поклон. — Яад хо, гроя УЛ.

Вълшебникът ги поведе по мраморната пътека към острова, после топло стисна ръката на стареца и започна да разговаря с него на гърления улгоски език.

Горимът на Ул го изглеждаше много стар. Имаше дълги сребристобели коси и брада, дрехата му беше снежнобяла. От него се излъчваше някакво ведро спокойствие и Гарион внезапно разбра, че знае — без да може да обясни откъде, — че се приближава към свят мъж — може най-светият на земята.

Горимът протегна с обич ръце към леля Поул, тя нежно го прегърна, после размениха ритуалния поздрав: „Яад хо, гроя УЛ“.

— Моите другари не разбират твоя език, стари приятелю — каза Белгарат на горима. — Би ли те обидило, ако разговаряме на езика, който народите използват във външния свят?

— Никак, Белгарат — отговори горимът. — УЛ ни учи, че е важно хората да се разбират един друг. Заповядайте всички, влезте вътре. Подготвил съм храна и напитки. — Когато старецът погледна гостите си, Гарион забеляза, че очите му, за разлика от тези на останалите улгоси, които бе видял, са наситено сини, почти виолетови. После горимът се обърна и ги поведе към постройката.

— Още ли не се е появило детето? — попита Белгарат, когато прекосиха масивния каменен вход.

Горимът въздъхна.

— Не, Белгарат, още не е, а аз съм вече много уморен. Тръпна в надежди при всяко раждане. Но след няколко дни очите на детето потъмняват. Изглежда, УЛ иска да му служа още.

— Не се отчайвай — каза Белгарат на приятеля си. — Детето ще се появи — когато УЛ реши, че е дошло времето за това.

— Така е — Отново въздъхна горимът. — Ала племената стават неспокойни, има караници, че и още по-лоши неща в някои от по-далечните галерии. Фанатиците стават по-дръзки, започнаха да се появяват култове и странни отклонения в религията ни. Улго се нуждае от нов горим. Надживях времето си с цели триста години.

— УЛ все още има работа за тебе — отговори му Белгарат. — Неведоми са неговите пътища, те са различни от нашите, горим, и той възприема времето по различен начин.

Стаята, в която влязоха, беше квадратна, ала въпреки това и в нея се чувстваха леко заоблените стени, характерни за архитектурата на улгосите. В центъра имаше каменна маса с ниски пейки от двете страни. Върху масата бяха поставени купи с плодове, няколко високи бутилки и обли кристални чаши.

— Казаха ми, че зимата е дошла рано в нашите планини — рече горимът. — Питието ще ви помогне да се стоплите.

— Навън е мразовито — призна Белгарат.

Пътешествениците седнаха на пейките и започнаха да се хранят. Плодовете киселееха и имаха вкус на диви растения, а прозрачната течност в бутилките пареше и незабавно стопляше и стомаха, и цялото тяло.

— Извинете нашите обичаи, които може да ви се сторят странни — заговори горимът, след като забеляза, че Барак и Хетар посягат към плодовете с видима липса на ентусиазъм. — Ние сме народ, изключително свързан с церемониите. Винаги започваме да се храним с плодове в памет на годините, които сме изживели в търсене на Ул. Ще сервираме месото, когато му дойде времето.

— Откъде получавате такава храна в тези пещери, пресвети? — учтиво попита Силк.

— Нашите събирачи излизат от пещерите нощем — отговори горимът. — Казват, че плодовете и зърната, които донасят, били диви, но аз подозирам, че отдавна са се заели да обработват някои плодородни долини. Твърдят, че и месото било от диви животни, ала и по този въпрос имам определени съмнения. — Той кротко се усмихна. — Е, позволявам им тези малки измами.

Окуражен от благостта на горима, Дурник повдигна въпроса, който очевидно го измъчваше, откакто бяха влезли в града на върха на планината.

— Простете ми, почитаеми гориме — подхвана той, — но защо вашите строители правят всичко така обло? Искам да кажа — нищо не ми изглежда право. Всички постройки са полегати.

— Това е свързано с тежестта и опорите, които я поддържат, доколкото зная — отвърна горимът. — Всяка стена се събаря в края на краищата; но ако всички тръгнат да се събарят една срещу друга, нито една не може да се помръдне на повече от един пръст разстояние — те взаимно се крепят. При това, разбира се, формата им ни напомня за палатките, в които сме живели по време на нашите странствания.

Дурник замислено се навъси, опитвайки се да осъзнае казаното.

— Ами ти успя ли да си върнеш Кълбото на Алдур, Белгарат? — попита горимът.

— Все още не — отвърна Белгарат. — Преследвахме Зедар до Нийса, но Ктучик го пресрещна в Ктхол Мургос и му отне Кълбото. Сега то е в ръцете на Ктучик — в Рак Ктхол.

— А какво стана със Зедар?

— Успя да избяга от засадата на Ктучик и отнесе Торак в Ктхол Мишрак в Малореа. Там Ктучик не е в състояние да го събуди, използвайки Кълбото.

— Значи ще трябва да отидете в Рак Ктхол.

Белгарат кимна. Един слуга донесе огромна тава с димящо печено месо, постави я на масата, поклони се и излезе.

— Някой разбра ли как Зедар е успял да вземе Кълбото, без да бъде поразен от мощта му? — попита горимът.

— Използвал е дете — каза леля Поул. — Невинно същество.

— Аа — каза горимът и замислено поглади брадата си. — Нима Пророчеството не казва: „И детето ще даде онова, което по закон принадлежи на Избрания“!

— Да — потвърди Белгарат.

— Къде е детето сега?

— Доколкото знаем, Ктучик го държи в Рак Ктхол.

— Значи ще нападнеш Рак Ктхол?

— Ще ми трябва цяла армия, пък и много години, докато превзема крепостта. Смятам, че има друг начин. В един откъс от Даринавия летопис се споменава, че под Рак Ктхол имало пещери.

— Зная този пасаж, Белгарат. Той е много неясен. Предполагам, че би могло да се тълкува и по този начин, но ако не е така?

— Това се потвърждава и от ръкописа Мрин — настоя Белгарат.

— Положението с Мрин е дори по-лошо, приятелю. Той е толкова неясен, че прераства в пълна безсмислица.

— Имам чувството, че след като всичко това приключи, ще открием, че Мрин е най-точната версия от всички. Ала разполагам и с други доказателства. Когато мургите изграждаха Рак Ктхол, един сендарски роб избягал и успял да се върне в родината си. Не бил на себе си и бълнувал, но преди да умре непрекъснато повтарял за пещери под планината. И не само това. Анхег от Черек е намерил екземпляр от „Книгата на Торак“, която съдържа фрагмент от много старо предсказание на кролимите. В него се казва: „Добре пазете храма — отгоре и отдолу, защото Ктхраг Яска ще призове врагове за онова, което е долу, от въздуха, а за онова горе — от земята, за да го отвлекат отново.“

— Това е дори още по-неясно — възрази горимът.

— Предсказанията на кролимите обикновено са такива, но това е всичко, с което разполагам. Ако отхвърля възможността за съществуването на пещери под Рак Ктхол, трябва да обсадя града. За това ще ми бъдат необходими всичките армии на Западните кралства. В отговор Ктучик ще призове армиите на ангараките. Всичко наистина сочи някаква последна битка, но бих предпочел аз да избера мястото и времето за нея — а пустошта на мургите определено не е мястото, на което бих се спрял.

— С тези думи целиш да постигнеш нещо, нали?

Белгарат кимна.

— Имам нужда от гадател, който ще ми помогне да открия пещерите под Рак Ктхол и да ме заведе през тях до града.

Горимът поклати глава.

— Молиш ме за нещо невъзможно, Белгарат. Всичките гадатели са фанатици. Никога не би могъл да убедиш някой от тях да напусне свещените пещери тук, под Пролгу — особено сега. Целият ми народ очаква появата на детето горим; всеки фанатик е убеден, че именно той ще открие детето и ще го покаже на племената. Дори не бих могъл да заповядам на някой от тях да те придружи. Гадателите се смятат за свети хора и аз нямам власт над тях.

— Може да не се окаже чак толкова трудно, колкото смяташ. — Белгарат отмести чинията си и посегна към чашата. — Гадателят, от когото се нуждая, се нарича Релг.

— Релг ли? Той най-лошият. Събрал е последователи и цели часове проповядва в далечните галерии. Никога не би могъл да го убедиш да напусне пещерите.

— Не мисля, че ще ми се наложи да го правя, горим. Не аз съм избрал Релг. Това решение е взето много преди да се родя. Просто изпрати човек да го доведе.

— Щом искаш — рече горимът с глас, изпълнен със съмнение. — Ала не смятам, че ще пожелае да те придружи.

— Ще пожелае — уверено му каза леля Поул. — Същата онази сила, която ни събра заедно, ще доведе и него. И той, както всеки един от нас, няма друг избор.