Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (23)

ГЛАВА 22

— Хванали са Силк — тихо съобщи Барак на господин Улф. — Брил е там. Изглежда, че той и неговите хора са пленили Силк. Предадоха го на Таур Ургас.

Белгарат бавно се изправи. Лицето му изглеждаше болно от мъка.

— Той… — Старецът замълча.

— Не — отговори Барак. — Още е жив. Изглежда, са го мъчили, но е добре.

Белгарат въздъхна — бавно, дълбоко, с облекчение.

— Това все пак е нещо.

— Изглежда, че Таур Ургас го познава — продължи Барак. — Останах с впечатление, че Силк е направил нещо много обидно за краля, а Таур Ургас има вид на човек, който не прощава на враговете си.

— Къде са го затворили? — попита Дурник. — Дали можем да се доберем до него?

— Не знаем — отвърна Гарион. — Известно време всички приказваха, после няколко войници го повлякоха към сградата. Не видяхме къде са го завели после.

— Началникът на станцията спомена нещо за някаква яма — обади се Барак.

— Трябва да направим нещо, татко — каза леля Поул.

— Зная, Поул. Ще измислим нещо. — Белгарат отново се обърна към Барак. — Колко войници е довел Таур Ургас?

— Най-малко два полка. В станцията буквално гъмжи от мурги.

— Можем да го измъкнем чрез транслокация, татко — предложи леля Поул.

— Разстоянието е прекалено голямо, Поул — възрази той. — Освен това не знаем точно къде е затворен.

— Аз ще разбера. — Тя посегна да разкопчее пелерината си.

— По-добре почакай да се стъмни — каза старецът. — В Ктхол Мургос няма много кукумявки и на дневната светлина ще привлечеш вниманието им. Водеше ли Таур Ургас кролими? — попита той Гарион.

— Мисля, че видях двама.

— Това ще усложни нещата. Транслокацията вдига страшен шум. Таур Ургас ще ни преследва буквално по петите, когато тръгнем.

— Имаш ли някакво друго предложение, татко? — попита леля Поул.

— Чакай да помисля — отговори той. — Тъй или иначе не можем да направим нищо, докато не се стъмни.

Тихо изсвирване долетя някъде откъм долния край на клисурата.

— Кой е? — Ръката на Барак посегна към меча.

— Хей, алорни! — Шепотът беше нисък и дрезгав.

— Струва ми се, че е надракът Ярблек — рече Мандорален.

— Откъде е разбрал, че сме тук? — попита Барак.

Разнесе се хрущящ шум от стъпки в чакъла и след малко Ярблек се появи. Кожената му шапка бе нахлупена ниско над челото, а яката на филцовото му палто беше вдигната около ушите.

— Знаех си, че сте тук — въздъхна той облекчено.

— Сам ли си? — Гласът на Барак беше натежал от черни подозрения.

— Разбира се, че съм сам — изсумтя Ярблек. — Казах на слугите да лягат. Вие сигурно сте тръгнали много прибързано, нали?

— Хич и не пожелахме да останем, за да поднесем приветствията си на Таур Ургас — отговори Барак.

— Добре сте направили. Щеше да е страшно трудно да ви измъкна от бъркотията долу. Преди да ме пуснат, мургите провериха всичките ми хора, за да са сигурни, че всички са надраки. Силк е в ръцете на Таур Ургас.

— Знаем — каза Барак. — Как ни намери?

— Не сте забили колчетата на гърба на палатката ми, а пък този хълм е най-близкото укритие от тази страна. Досетих се каква посока бихте избрали. Освен това тук-там бяхте оставили следи, които потвърдиха догадката ми. — Грубото лице на надрака беше сериозно и изобщо не му личеше, че цял ден е пил. — Трябва да ви помогна да се измъкнете оттук — рече той. — Таур Ургас скоро ще пусне патрули, а вие се намирате почти в скута му.

— Първо трябва да спасим нашия другар — каза Мандорален.

— Силк ли? По-добре забравете за това. Боя се, че старият ми приятел вече е хвърлил последния чифт зарове в живота си. — Надракът въздъхна. — Аз също го харесвах.

— Не е мъртъв, нали? — Гласът на Дурник потрепваше от болка.

— Още не е — отговори Ярблек. — Но Таур Ургас възнамерява да го екзекутира утре, при изгрев слънце. Дори не можах да се добера до онази яма; иначе щях да му хвърля кама, за да си пререже вените. Страхувам се, че последната сутрин в живота му ще бъде ужасна.

— Защо се опитваш да ни помогнеш? — рязко го попита Барак.

— Извини го, Ярблек — намеси се леля Поул. — Той не е запознат с надракските обичаи. — Тя се обърна към Барак. — Той те покани в своята палатка и ти предложи от своята бира. Така ти ще бъдеш негов брат, докато утре слънцето изгрее.

— Ти, изглежда, ни познаваш твърде добре, момиче — усмихна й се Ярблек. — Тъй и не успях да видя танца ти, обаче.

— Може би някой друг път — отговори тя.

— Може би. — Той клекна и измъкна кама с извито острие изпод палтото си. После заглади пясъка и започна бързо да рисува с върха на камата. — Мургите ще ме наблюдават — каза той, — затова не е възможно да кажа, че сте от моята група. Най-доброто е да чакате тук. Ще мина на около миля на изток по Пътя на керваните и ще спра. Щом се стъмни, ще се измъкнете оттук и ще ме настигнете. После все нещо ще измислим.

— Защо Таур Ургас ти заповяда да напуснеш станцията? — попита Барак.

— Утре ще има много тежък нещастен случай. Таур Ургас незабавно ще изпрати извиненията си до Ран Боруни — нещо за неопитни войски, които преследвали банда разбойници и взели честните търговци за бандити. Ще предложи да заплати обезщетение и нещата ще се загладят. Думата „плащане“ е магическа, когато човек има работа с толнедранци.

— Нима възнамерява да изтреби целия лагер? — изуми се Барак.

— Точно така. Иска да изчисти всички западняци от Ктхол Мургос и смята, че няколко нещастни случая прекрасно ще му свършат работа.

Релг стоеше настрана, големите му очи проблясваха замислено. Изведнъж той дойде до Ярблек и попита:

— Можеш ли да ми кажеш точно къде се намира ямата, където е затворен нашият приятел?

— Няма смисъл — каза му Ярблек. — около ямата има цяла дузина пазачи. Силк се ползва с особена репутация и Таур Ургас не иска той да избяга.

— Ти само ми покажи — настоя Релг.

Ярблек сви рамене.

— Ние тук се намираме на северния склон на хълма. — Той очерта лагера и Пътя на керваните. — Станцията за провизии е тук. — Надракът посочи с камата си. — Ямата е точно зад нея, в подножието на големия хълм на южната страна.

— Какви са стените на ямата? Копана ли е, или естествена?

— Има ли някакво значение?

— Необходимо ми е да узная.

— Не съм забелязвал никакви следи от инструменти — отговори Ярблек. — Вероятно е някаква естествена дупка в скалата.

— Ами хълмът зад ямата? Скалист ли е, или от пръст?

— В по-голямата си част е скала. Цялата отвратителна държава Ктхол Мургос е предимно скалиста, нали знаеш.

— Благодаря ти — рече учтиво Релг.

— Няма да можеш да изкопаеш тунел до него, ако си наумил такова нещо — рече Ярблек, изправи се и изтупа пясъка от полите на палтото си. — А дори и да можеш, няма време.

Очите на Белгарат се бяха присвили — явно му бе хрумнала някаква мисъл.

— Благодаря ти, Ярблек — каза той. — ти си истински приятел.

— Бих направил всичко, за да подразня мургите — рече надракът. — Пък и ми се щеше да направя нещо в памет на Силк.

— Още не го отписвай от тефтера на приятелите си.

— Боя се, че няма много надежда. Е, аз ще тръгвам. Хората ми ще се пръснат, ако не съм наблизо да ги наглеждам.

— Ярблек — рече Барак и протегна десницата си. — Някой ден трябва да се съберем и да си допием.

Ярблек се засмя и разтърси ръката му. После се обърна и сграбчи леля Поул в груба прегръдка.

— Ако някой ден тези алорни ти омръзнат, момичето ми, палатката ми е винаги отворена за тебе.

— Ще го имам предвид, Ярблек — скромно рече тя.

— Късмет! — рече им Ярблек. — Ще ви чакам до полунощ. — След това се обърна и тръгна надолу по каменистата клисура.

— Този човек е добър — подхвърли Барак. — Струва ми се, че наистина започвам да го харесвам.

— Трябва да направим план как да освободим принц Келдар — заяви Мандорален и се зае да измъква бронята и доспехите си от един вързоп. — Ако всичко друго се провали, ще трябва да ги нападнем.

— Пак се връщаш към лошите си навици, Мандорален — каза Барак.

— Въдете спокойни за Силк — съобщи им Белгарат.

Барак и Мандорален се вторачиха в него.

— Прибери си доспехите и бронята, Мандорален — каза старецът. — Няма да имаш нужда от тях.

— А кой ще измъкне Силк? — попита Барак.

— Аз — тихо отвърна Релг. — Още колко време остава, докато мръкне?

— Около час. Защо?

— Необходимо ми е малко време да се подготвя.

— Имаш ли някакъв план? — попита Дурник.

Релг сви рамене.

— Няма нужда от план. Просто ще заобиколим, докато се озовем зад хълма от другата страна на лагера, ще отида да изведа нашия приятел и след това ще тръгнем.

— Просто така? — попита Барак.

— Горе-долу. Моля, извинете ме. — И Релг понечи да се отдалечи.

— Хей, почакай минутка. Няма ли да е по-добре ние с Мандорален да дойдем с тебе?

— Не бихте могли да ме последвате — каза им Релг, изкачи се няколко крачки нагоре по клисурата и след миг го чуха как мърмори молитвите си.

— Нима мисли, че може да измъкне Силк от тази яма? — В гласа на Барак се долавяше отвращение.

— Не — отвърна Белгарат. — Той ще премине направо през хълма и ще изнесе Силк. Заради това задава на Ярблек толкова много въпроси.

— Какво ще направи?

— Нали го видяхте в Пролгу — когато пъхна ръката си в скалата?

— Е, да, но…

— Това за него е съвсем лесно, Барак.

— Ами Силк? Как ще пренесе Силк през скалите?

— Не зная. Ала той, изглежда, е сигурен, че може да го направи.

— Ако не успее, първото нещо, с което Таур Ургас ще се заеме утре сутринта, е да опече Силк на бавен огън. Знаеш това, нали?

Белгарат мрачно кимна.

— Но работата на Релг е неестествена — изръмжа Барак.

— Не се разстройвай толкова — посъветва го Белгарат.

Светлината започна да отслабва. Релг продължаваше да се моли, гласът му ту се извисяваше, ту спадаше в строг ритъм. Когато стана съвсем тъмно, той се върна при останалите и тихо каза:

— Готов съм. Вече можем да тръгваме.

— Ще са ни нужни поне два часа — прецени Дурник.

— Точно така. Тъкмо войниците ще имат време да се поуспокоят — каза Белгарат. — Поул, виж какво правят двамата кролими, които забеляза Гарион.

Тя кимна и Гарион почувства лекия тласък на ума й, който изучаваше околността.

— Всичко е наред, татко — заяви тя след няколко секунди. — Имат си работа. Таур Ургас ги е накарал да извършат богослужение в негова чест.

— Да вървим тогава — каза старецът.

Започнаха внимателно да се спускат по клисурата. Нощта беше мрачна, вятърът се впи в лицата им, когато се измъкнаха в равнината. Тя беше осеяна със стотици огньове.

Релг изсумтя и скри очи с ръце.

— Какво има? — попита го Гарион.

— Огньовете — изстена Релг. — Буквално пробождат очите ми.

— Опитай се да не гледаш към тях.

— Моят бог постави тежък товар върху плещите ми, Белгарион — подсмъркна Релг и изтри носа си с ръкав. — Аз не съм създаден да живея на открито.

— По-добре леля Поул да ти даде нещо за тази настинка. Много горчи, но ще се почувстваш по-добре като го изпиеш.

Хълмът от южната страна на лагера представляваше нисък монолитен къс гранит. Макар че в течение на вековете несекващият вятър го бе покрил с плътен слой пясък и пръст, самата скала оставаше напълно незасегната под пясъчната си мантия. Пътешествениците спряха зад хълма и Релг внимателно започна да очиства пръстта от полегатата гранитна повърхност.

— Няма ли да е по-близо, ако започнеш оттук? — тихо попита Барак.

— Има прекалено много пръст — отвърна Релг.

— Каква разлика има дали е пръст, или скала?

— Огромна. Ти не би могъл да разбереш.

Релг се наведе и докосна с език гранита, като че пробваше вкуса на скалата.

— Ще ми отнеме малко повечко време — рече той, изправи се, помоли се и след миг потъна в скалата.

Барак потрепера.

— Боли ли те нещо? — попита Мандорален.

— Изтръпвам от студ само като гледам това — призна Барак.

— Новият ни приятел може би не е най-добрата възможна компания — подхвана Мандорален, — но ако с тази своя дарба успее да освободи принц Келдар, аз с радост ще го прегърна и ще го нарека свой брат.

— Ако се забави много, няма да можем да избягаме достатъчно далеч до сутринта, когато Таур Ургас открие, че Силк го няма — отбеляза Барак.

— Нека да изчакаме и ще видим — обади се Барак.

Нощта се проточи до безкрай. Вятърът стенеше и свиреше в скалите, редките бодливи храсти шумоляха с остър шепот. Пътешествениците чакаха. Нарастващ страх притискаше Гарион с всеки изминал час. Той все повече се убеждаваше, че са изгубили и Релг, и Силк. Изпитваше същата болезнена празнота, както когато се беше наложило да изоставят ранения Лелдорин в Арендия. Изведнъж осъзна — и се почувства мъничко виновен, — че от месеци не е мислил за Лелдорин. Започна да се пита доколко буйният младеж се е възстановил от раната си — и дори дали въобще е оздравял. Минутите пълзяха и мислите на Гарион ставаха все по-мрачни.

Изведнъж, без никакво предупреждение — дори без да издаде никакъв звук — Релг се измъкна от повърхността на скалата на същото място, откъдето бе влязъл преди часове. Силк беше яхнал широкия му гръб и отчаяно се притискаше към него. Очите на мъжа с мишето лице бяха разширени от ужас, косата му беше настръхнала.

Всички се струпаха около двамата, опитвайки се да сдържат ликуващите си викове — нали бяха заобиколени от цяла армия мурги.

— Съжалявам, че се забавих толкова много — рече Релг и разклати рамене, та да подсети Силк да слезе от гърба му. — Но в средата на хълма имаше друг вид скала и трябваше да се приспособя към нея.

— Никога повече не прави това с мен — избъбри Силк задъхано. — Никога!

— Какво има?

— Въобще не искам да приказвам за това.

— Боях се, че сме те изгубили, приятелю — рече Мандорален и сграбчи ръката на Силк.

— Как те улови Брил? — попита Барак.

— Проявих невнимание. Не очаквах да е тук. Хората му хвърлиха мрежа върху мен, докато препусках през едно дефиле. Конят ми падна и си счупи врата.

— На Хетар това няма да му хареса.

— Ще издълбая цената на коня върху кожата на Брил и то възможно по-близо до костите. Заклевам се.

— Защо Таур Ургас те мрази толкова много? — попита Барак.

— Преди няколко години бях в Рак Госка и един толнедрански агент отправи срещу мен фалшиви обвинения — всъщност така и не разбрах защо го направи. Таур Ургас изпрати няколко души да ме арестуват. Не ми се щеше особено да попадна в затвора, затова поспорих малко с тях и неколцина умряха по време на спора — знаете как става. За нещастие една от жертвите беше най-големият син на Таур Ургас и кралят го прие прекалено лично. Понякога е много тесногръд.

Барак се засмя.

— Е, на сутринта ще бъде много разочарован, че си изчезнал от ямата.

— Зная — отвърна Силк. — Вероятно ще преобърне всички камъни в тази част на Ктхол Мургос, за да ме намери.

— Време е да тръгваме — рече Белгарат.

— Вече си мислех, че никога няма да го кажеш — засмя се Силк.