Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (8)

ГЛАВА 7

Когато се събудиха, стояха в кръг, хванати за ръце. Се’недра стискаше лявата ръка на Гарион, Дурник беше от дясната й страна. След като се отърси от съня, Гарион си спомни всичко. Духаше свеж прохладен ветрец, утринното слънце светеше ярко. Жълто-кафявите подножия на планините се изправяха пред тях, а обитаваният от духове Марагор бе останал далеч назад.

Силк се събуди и очите му проблеснаха предпазливо.

— Къде сме? — бързо попита той.

— На север от Марагор — отговори му Улф. — На около осемдесет левги от Тол Ране.

— Колко време сме спали?

— Около седмица.

Силк продължи да се оглежда, привиквайки с разликата във времето и разстоянието.

— Е, предполагам, че е било необходимо — отстъпи накрая той.

Хетар незабавно отиде да провери как са конете, а Барак се зае да разтрива врата си.

— Чувствам се така, като че съм спал върху купчина камъни — оплака се той.

— Поразходи се малко и ще се оправиш — посъветва го леля Поул.

Се’недра не беше изтеглила ръката си от ръката на Гарион и той се чудеше дали не би трябвало да й го каже. Усещаше ръчицата й много топла и малка в своята и като цяло това не му беше неприятно. В крайна сметка реши да не казва нищо.

Хетар се върна намръщен и каза:

— Една от кобилите, които пренасят товара, е жребна, Белгарат.

— Колко време й остава? — попита Улф.

— Трудно е да се каже със сигурност — не повече от месец. Това ще бъде първата й рожба.

— Ще свалим товара й и ще го разпределим между другите коне — предложи Дурник.

— Може. — Гласът на Хетар прозвуча несигурно.

Мандорален, който изучаваше пожълтелите подножия на планините, посочи няколко къдрави струйки дим, издигащи се към синьото утринно небе, и каза мрачно:

— Следят ни, Белгарат.

Господин Улф примижа срещу пушека и се навъси.

— Вероятно златотърсачи. Навъртат се около границите на Марагор като лешояди. Я погледни, Поул.

Леля Поул присви очи и също се вгледа във възвишенията.

— Аренди — подхвана тя след малко. — Сендари, толнедранци и двама драснианци. Не са особено умни.

— Има ли мурги?

— Не.

— Значи са най-обикновена сбирщина — отбеляза Мандорален. — Такава измет не може да ни забави особено.

— Бих предпочел да избегнем сбиването, ако е възможно — каза Улф. — Такива случайни схватки са опасни, пък и с тях не постигаме нищо. — Той с отвращение поклати глава. — Ала никога не ще можем да ги убедим, че не изнасяме злато от Марагор, така че нямаме друг избор.

— Ако искат само злато, защо не им дадем? — предложи Силк.

— Нямаме толкова много, Силк — отвърна му старецът.

— Е, не е необходимо да е истинско — рече Силк с блеснали очи, отиде при товарните коне и се върна с парче брезент. Бързо го сряза на квадрати, взе един и сложи в центъра му две шепи чакъл. После събра краищата, омота ги с въже и направи нещо, прилично на тежка кесия.

— Не би ли казал, че изглежда като чувалче със злато?

— Пак хитрини — рече Барак.

Силк му се усмихна самодоволно и бързо направи още няколко вързопчета.

— Аз ще водя — заяви той и окачи вързопчетата на седлата на конете. — Просто ме следвайте и ме оставете да приказвам. Колко са те, Поулгара?

— Двадесетина — отговори тя.

— Всичко ще приключи прекрасно — уверено заяви дребничкият драснианец. — Тръгваме ли?

Качиха се на конете и поеха към широкото корито на една пресъхнала река, преди векове навярно стигала до равнината. Силк яздеше начело, попивайки всичко с очи. Когато навлязоха в пресъхналото корито, Гарион чу пронизително изсвирване и забеляза напред да се мяркат някакви фигури. Стръмните брегове на речното корито от двете им страни започнаха да се сближават.

— Ще ни трябва по-широко пространство — каза Силк. — Ето там. — Острата му брадичка посочи едно място, където брегът беше малко по-полегат, и когато стигнаха до него, той рязко обърна коня си. — Хайде! В галоп!

Изкатериха се по брега, вдигайки гъст облак задушаваща жълта прах, и се измъкнаха от коритото на реката.

От обраслия с ниски бодливи храсталаци горен край на коритото долетяха изненадани крясъци и на полянката изскочиха десетина дрипави мъже. Тичаха с всички сили през избуялата до колене трева, за да им пресекат пътя.

Най-напред търчеше мъж с черна брада и размахваше проядена от ръжда сабя. Без никакво колебание Мандорален го блъсна с коня си. Брадатият изрева, падна и се затъркаля под чаткащите подкови на огромния боен жребец.

Отдалечиха се още малко и по знак на Силк спряха.

— Това е достатъчно — каза Силк. — Всичко, от което имам нужда сега, е онази сган да има достатъчно време да си мисли за жертвите, които ще даде. Определено искам да си мислят за жертви.

Във въздуха към тях изсвистя стрела и Мандорален я отклони с щита си едва ли не с презрение.

— Спрете! — изкрещя един от разбойниците, слаб сендар с белези от шарка, груба превръзка, омотана около единия крак, и мръсна зелена туника.

— Кой си ти да ни казваш да спрем? — изкрещя Силк в отговор.

— Аз съм Кролдор — важно обяви мъжът с превръзката. — Разбойникът Кролдор. Вероятно си чувал за мен.

— Не бих казал, че това име е стигало до ушите ми — заяви Силк любезно.

— Оставете тук златото и… жените — заповяда Кролдор. — Пък може и да ви пощадя живота.

— Ако се махнете от пътя ни, може би ние ще ви оставим живи.

— Разполагам с петдесет мъже — рече заплашително Кролдор. — И всички са изпълнени с отчаяна решимост както мен.

— Имаш само двадесет — поправи го Силк. — Избягали крепостни, страхливи селяци и крадци на дребно. Моите хора са обучени войни. При това сме на коне, а вие не.

— Оставете всичкото злато — настоя самообявилият се разбойник.

— Защо не дойдеш да си го вземеш?

— Да вървим! — изръмжа Кролдор на хората си и се хвърли напред. Двама от шайката му нерешително го последваха през кафявата трева, ала останалите се дръпнаха назад, държейки страхливо под око Мандорален, Барак и Хетар. След няколко крачки Кролдор осъзна, че хората му не го следват, и се разкрещя вбесен: — Страхливци! Ако не побързате, ще дойдат други и за нас няма да остане нищо.

— Я слушай, Кролдор — подхвана Силк. — Ние, значи, бързаме, пък имаме повече злато, отколкото можем да носим, без да се пресилваме. — Той откачи един от вързопите с чакъл от седлото си и го разклати с изкусителен жест. — Вземи. — Драснианецът хвърли с пренебрежение вързопа в тревата, после взе още един вързоп и го метна до другия. Останалите от групата също откачиха вързопите от седлата и ги нахвърляха до неговите. — Ето, Кролдор — продължи Силк. — Десет торби прекрасно бляскаво злато, които можеш да вземеш, без да се биеш с нас. Ако обаче искаш още, ще трябва да пролееш кръв за това.

Грубите мъже зад Кролдор се спогледаха и се размърдаха, вперили алчно очи в купчината торби.

— Хората ти размишляват дали е правилно от гледна точка на морала да ги вземат, Кролдор — сухо добави Силк. — Тук има достатъчно злато да ги направи богати, а богатите хора не поемат ненужни рискове.

Кролдор го измери със свиреп поглед и изръмжа:

— Няма да забравя това.

— Сигурен съм, че няма да можеш — отвърна му Силк. — Сега искаме да продължим по пътя си. Предлагам ти да се махнеш някъде.

Барак и Хетар се придвижиха от двете страни на Мандорален и тримата нарочно подкараха конете си напред с бавен, застрашителен ход.

Разбойникът Кролдор остана на мястото си до последния момент, после им обърна гръб и се махна от пътя им, сипейки порой ругатни.

— Да вървим — остро изрече Силк.

Забиха пети в хълбоците на конете и се понесоха в галоп напред. Бандитите зад тях се втурнаха към вързопите и започнаха да се блъскат и да се бият още преди да погледнат какво има в тях. Малко по-после се разнесоха яростни крясъци, но пътешествениците вече бяха далече.

— Бедният Кролдор — кикотеше се Барак. — Ти си зъл човек, Силк.

— Правил съм изследвания върху подлата страна на човешката природа — невинно отвърна Силк. — Обикновено мога да намеря начин да я накарам да заработи в моя полза.

— Хората на Кролдор ще обвинят него, че останаха с празни ръце — отбеляза Хетар.

— Зная. Но това е един от рисковете на водачеството.

— Може дори да го убият.

— Наистина се надявам да стане точно така. Ще бъда ужасно разочарован от тях, ако не го сторят.

Продължиха напред през жълтите възвишения. Нощта прекараха в добре прикрит малък каньон, където светлината от огъня не би могла да ги издаде на разбойниците, които изобилстваха в тази местност. Следващата сутрин тръгнаха рано и по обяд вече бяха навлезли в същинските планини. Яздеха сред огромни канари, през гъста гора от тъмнозелени ели и смърчове. Въздухът беше хладен и ароматен. Макар че в равнината все още беше лято, тук вече се забелязваха първите признаци на есента. Листата на храстите бяха започнали да пожълтяват, във въздуха имаше едва доловима мъглива мараня и всяка сутрин, когато се събудеха, по земята имаше слана. Ала времето продължаваше да бъде хубаво и те се придвижваха с добро темпо.

Ала веднъж, късно следобед, след като бяха пътували сред планините повече от седмица, от запад заприиждаха тежки облаци, които донесоха влажен студ. Гарион свали пелерината си от седлото и се загърна плътно, но това не помогна, тъй като с приближаването на вечерта стана още по-студено.

Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:

— Нощес ще вали сняг.

Гарион, който също усещаше миризмата на мразовития сняг във въздуха, унило кимна.

— Знаех си, че всичко вървеше прекалено добре — изсумтя господин Улф, после сви рамене. — Е, и по-рано сме преживявали тежки зими.

Когато на следващата сутрин Гарион подаде главата си от палатката, на земята под притъмнелите ели имаше три пръста сняг. Леки снежинки се носеха навред, сипейки се беззвучно по земята, и обвиваха всичко на повече от сто разкрача в мъглива омара. Въздухът беше студен и сив и конете, които изглеждаха много тъмни във вихрушката, тъпчеха с крака и потрепваха с уши. Дъхът им се отделяше на кълба пара във влажния студ.

Се’недра се показа от палатката, която споделяше с леля Поул, и извика от възхищение. Снегът бе истинска рядкост в Тол Хонет и затова дребното момиче подскачаше сред меките стелещи се снежинки с детинска радост. Гарион се усмихваше с разбиране до мига, когато една снежна топка го удари по главата. После момъкът се втурна да я гони, заливайки я с водопад от снежни топки, а пък принцесата се измъкваше от ударите, криеше се между дърветата и весело се смееше и пищеше. Когато накрая Гарион я улови, беше твърдо решен да натрие лицето й със сняг, ала тя, бликаща от енергия, обви ръце около врата му и го целуна. Мъничкият й студен нос потри бузата му, а клепачите й бяха натежали от снежинки. Той така и не успя да разбере колко измамно е поведението й до мига, когато тя изсипа шепа сняг във врата му. След това Се’недра се откъсна от него и побягна към палатките, заливайки се от смях, а момъкът се опитваше да изтръска снега от туниката си, преди да съвсем да се е стопил.

Ала към обяд снегът се превърна в лапавица, а леките снежинки — в упорит, неприятен ситен дъжд. Пътешествениците с мъка се изкачваха по една тясна клисура, на дъното на която ревеше придошъл от дъжда поток.

Накрая господин Улф им направи знак да спрат и каза:

— Приближаваме западната граница на Ктхол Мургос. Смятам, че е време да вземем някакви предпазни мерки.

— Аз ще отида да яздя напред — бързо предложи Хетар.

— А, не — възрази господин Улф. — Ти обикновено губиш здравия си разум, когато видиш мурги.

— Тогава ще отида аз — каза Силк. Беше сложил качулката си, ала от края на дългия му остър нос капеше вода. — Ще се движа на около половин миля пред вас и ще държа очите си отворени на четири.

Улф кимна.

— Изсвири, ако видиш нещо съмнително.

— Добре — рече Силк и се заизкачва в тръс по клисурата.

В късните часове на следобеда дъждът започна да замръзва и скалите и дърветата се покриха със сив лед. Пътниците заобиколиха една скала и завариха зад нея Силк, който ги очакваше. Потокът се беше превърнал в малко ручейче, стените на клисурата се отваряха към стръмен планински склон.

— Остава ни още около час дневна светлина — подхвана дребничкият мъж. — Какво мислиш — да продължим ли напред, или да се върнем в клисурата и да се подготвим за пренощуване?

Господин Улф примижа към небето, после огледа склона. Долната му част беше покрита с хилави дървета, а малко по-нагоре минаваше линията, над която не можеше да вирее никаква висока растителност.

— Ще заобиколим дърветата и ще се спуснем от другата страна. Трябва да извървим сама две мили. Да продължим напред.

Силк кимна и отново ги поведе.

Заобиколиха хълма и пред очите им се откри дълбоко дефиле, което ги отделяше от върха, който бяха изкачили преди два дни. Дъждът намаля и Гарион ясно виждаше отсрещния бряг на дефилето на половин миля разстояние. Очите му уловиха някакво движение и той посочи с ръка и попита:

— Какво е това?

Господин Улф изтърси леда от брадата си и каза сърдито:

— Точно от това се страхувах.

— Но какво е?

— Алгрот.

Потръпвайки от отвращение, Гарион си спомни люспестите маймуни с лица на кози, които ги бяха нападнали в Арендия.

— Няма ли да е по-добре, ако побегнем? — попита той.

— Той не може да стигне до нас — отговори господин Улф. — Дефилето е дълбоко почти една миля. Ала това значи, че кролимите са пуснали своите зверове на свобода. Трябва много да внимаваме.

Тръгнаха пак. Вятърът, който постоянно духаше от зейналото дефиле, донасяше лаещите подвиквания на алгрота, който се обаждаше на останалите от глутницата си. Скоро отвратителните същества станаха цяла дузина. Затичаха по скалистия ръб на дефилето, лаеха и не изпускаха от очи пътешествениците.

Скоро Гарион и спътниците му се отклониха към един прелом и след около миля спряха да пренощуват в една горичка ниски смърчове.

На следващата сутрин беше студено и все още облачно, ала дъждът беше престанал. Върнаха се към началото на пролома и продължиха напред по ръба на дефилето. Отсрещната стена се спускаше отвесно в шеметната пропаст, дълбока хиляда разкрача, реката на дъното приличаше на миниатюрна лентичка. Алгротите пак вървяха редом с тях, квичаха, лаеха и ги гледаха с ужасен глад. Имаше и разни други твари, които се виждаха неясно сред дърветата. Една от тях, огромна и рунтава, дори, изглежда, имаше човешко тяло, ала главата й беше на звяр. После мина стадо бързо движещи се животни, замятаха се гриви и опашки.

— Гледайте! — възкликна Се’недра. — Диви коне.

— Не са коне — мрачно вметна Хетар.

— Приличат на коне.

— Може би, но не са.

— Хрулги — лаконично изрече господин Улф.

— Какво е това?

— Хрулгата е четирикрако животно — подобно на коня, — но има вълчи зъби и нокти вместо копита.

— Но това означава, че… — Принцесата замълча с широко отворени очи.

— Да, те са хищници.

Тя потрепера.

— Ужасно!

— Дефилето се стеснява, Белгарат — изръмжа Барак. — Тези твари ме притесняват.

— Не се безпокой. Доколкото си спомням, то се стеснява до стотина разкрача и след това отново се разширява. Не могат да го прекосят.

— Надявам се, че паметта ти не ти е изневерила.

В небето над тях се виеха лешояди, гарвани прелитаха от дърво на дърво и грачеха дрезгаво. Леля Поул наблюдаваше птиците със строго неодобрение, ала не казваше нищо.

Дефилето стана по-тясно и скоро пътешествениците вече ясно различаваха животинските лица на алгротите от другата му страна. Ясно се виждаха дългите остри зъби на хрулгите.

Изведнъж на отсрещната стена на пропастта се появиха група ездачи мурги, облечени в ризници. Спряха и изчакаха, докато Гарион и приятелите му стигнаха точно насреща им. На самия ръб на бездната стоеше Брил.

— Какво те задържа? — извика Силк със закачлив глас, в който обаче беше скрито режещо острие. — Помислихме си, че си се загубил.

— Не се губя лесно, Келдар — отговори Брил. — Как минахте оттатък?

— Ами ще се върнеш назад и ще пояздиш четири дни — изкрещя Сили. — И ако се огледаш много, много внимателно, обезателно ще откриеш пролома, който извежда дотук. Няма да ти отнеме повече от ден-два, докато го намериш.

Един от мургите откачи от седлото си къс лък, прицели се в Силк и стреля. Силк спокойно гледаше как стрелата пада в дефилето, описвайки дълга, бавна спирала. После извика:

— Добър изстрел.

— Глупак! — грубо изкрещя Брил на мурга с лъка. После отново погледна Силк и викна: — Чувал съм много неща за тебе, Келдар.

— Човек си създава определена репутация — скромно отвърна Силк.

— В някой от близките дни ще разбера дали наистина си толкова добър, както казват.

— Това особено любопитство може би е първият симптом на смъртоносна болест.

— Най-малкото за един от нас двамата.

— Значи ще очаквам с нетърпение следващата ни среща — засмя се Силк. — Надявам се, че ще ни извиниш, скъпи ми приятелю. Имаме спешна работа, нали разбираш.

— Пази си гърба, Келдар — заплаши го Брил. — Един ден ще те издебна.

— Винаги си пазя гърба, Кордоч — извика Силк. — Така че не бъди прекалено изненадан, ако вече те очаквам. Беше ми изключително приятно, че си побъбрих с тебе. Трябва да се видим пак — и то скоро.

Мургът с лъка изстреля още една стрела и тя последва първата на дъното на дефилето. Силк се изсмя и поведе групата встрани от ръба на пропастта.

— Какъв прекрасен човек — рече той, когато се отдалечиха, после погледна мрачното небе и добави: — И какъв изключително великолепен ден.

Към края на деня облаците се сгъстиха и станаха черни.

Вятърът така се засили, че започна да вие сред дърветата. Пренощуваха в осеяна с камънак долчинка, разположена точно под линията, над която не растяха дървета. Леля Поул сготви гъста яхния. Веднага щом приключиха с вечерята, загасиха огъня.

— Няма защо да им осигуряваме пътеводна светлина като с фар — отбеляза господин Улф.

— Но нали не могат да преминат през дефилето? — каза Дурник.

— По-добре да не рискуваме — отговори Улф, отдалечи се от последните няколко живи въглена на угасващия огън и се взря в тъмнината. Поддал се на моментен импулс, Гарион го последва.

— Още колко път ни остава до долината, дядо? — попита той.

— Около седемдесет левги — каза старецът. — Не можем да се придвижваме бързо тук, в планините. — Времето също се влошава.

— Да, забелязах.

— Ами какво ще стане, ако попаднем в истинска снежна буря?

— Ще се скрием в някакъв заслон, докато отмине.

— Ами ако…

— Гарион, зная, че е съвсем естествено, но понякога приказваш също като леля си. Тя непрекъснато ми повтаря „ами ако“, откакто навърши седемнадесет години. С времето това ужасно ми дотегна.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Просто не го прави повече.

Над главите им, в тъмното като в рог небе, изведнъж се разнесе плясък на огромни тежки криле.

— Какво е това? — попита сепнато Гарион.

— Мълчи! — Господин Улф вдигна лице към небето. Разнесе се още един могъщ плясък. — О, това е така тъжно.

— Кое?

— Мислех си, че бедното същество е мъртво от векове. Защо не я оставят на мира?

— Какво е това?

— Няма име. То е огромно, глупаво и грозно. Боговете създадоха само три такива твари и двата мъжки екземпляра се убиха един друг по време на първия размножителен период. Тя е сама, откакто я помня.

— Звуците, които издава, показват, че е огромна — каза Гарион, заслушан в плющенето на огромните крила. — Как изглежда?

— Голяма е колкото къща и наистина не би пожелал никога да я зърнеш.

— Опасна ли е?

— Много. Но нощем не вижда добре. Сигурно кролимите са я изкарали от пещерата, та да ни преследва. Понякога наистина прекаляват.

— Ще кажем ли на другите?

— Това само ще ги разтревожи. Понякога е по-добре да не казваш нищо.

Огромните криле изплющяха още веднъж и в тъмнината се разнесе дълъг, отчаян вик — вик изпълнен с такава болка и самота, че Гарион почувства как в сърцето му се къса от мъка и съчувствие.

— Нищо не можем да направим — въздъхна Улф. — Хайде да се върнем при палатките.