Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (5)

ГЛАВА 4

На следващата сутрин станаха когато първите бледи светлинки на зората затанцуваха по хоризонта на изток. По земята се беше появила сребриста слана, тънък лед беше сковал краищата на извора в дъното на долчинката. Се’недра, която бе отишла да умие лицето си, вдигна една тънка ледена коричка и се взря в нея.

— В планините е много по-студено — каза й Гарион, докато препасваше колана с меча си.

— Знам — отвърна му тя високомерно. — Не съм чак толкова глупава.

— Добре, нищо не съм казал — рече късо Гарион и се отдалечи с тежки стъпки, мърморейки нещо под нос.

Скоро тръгнаха. След няколко левги, когато заобиколиха един висок скат, пред очите им се разстла широката низина на местността, наричана някога Марагор. Земята на марагите. Поляните бяха обагрени в прашнозелен, есенен цвят, ручеите и езерата искряха на слънцето. Порутени останки от сгради проблясваха далеч, далеч в равнината.

Гарион забеляза, че принцеса Се’недра е свела очи, сякаш дори не иска да погледне натам.

Недалеч на склона под тях, в една стръмна клисура, издълбана от пенлив, буен поток сред скалите и чакъла, се издигаха няколко грубо построени хижи и дрипави палатки. Черни улици и пътеки лъкатушеха по склоновете на клисурата и десетина дрипави мъже унило чоплеха по брега на ручея с кирки и търнокопи. Водата след окаяното селище ставаше тинеста, жълтеникавокафява на цвят.

— Град? — изрече въпросително Дурник. — Град тук?

— Не е точно град — отвърна Улф. — Мъжете в тези селища пресяват чакъла и разкопават бреговете на потоците, за да търсят злато.

— Тук има ли злато? — бързо попита Силк и очите му светнаха.

— Малко — отвърна Улф. — Съвсем недостатъчно, за да си губи човек времето.

— Тогава защо си правят този труд?

Улф вдигна рамене.

— Кой знае?

Мандорален и Барак застанаха начело и групата започна да се спуска по каменистата пътека към селището. Когато го приближиха, двама мъже излязоха от хижите, стиснали в ръце ръждясали мечове. Единият — мършав, небръснат, с високо чело, носеше зацапано толнедранско кожено палто. Другият, много по-висок и едър, беше облечен в парцалива туника на арендски крепостен селянин.

— Ни крачка напред! — изкрещя толнедранецът. — Не допускаме въоръжени мъже тук, докато не узнаем по каква работа идат при нас.

— Препречил си ни пътя, приятелю — каза Барак. — Това може да не ти се стори много здравословно.

— Само да извикам и веднага ще дотърчат петдесет въоръжени мъже — предупреди го толнедранецът.

— Не се прави на глупак, Релдо — обърна се към него едрият аренд. — Този, дето е натрупал цяла планина стомана по тялото си, е мимбратски рицар. Цялото село не може да го спре, ако е решил да мине оттук. — После хвърли предпазлив поглед към Мандорален и попита почтително: — Какви са намеренията ви, господин рицарю?

— Просто си вървим по пътя — отговори Мандорален. — Не се интересуваме от вашето селище.

Арендът изсумтя.

— Достатъчно ми е да знам това. Пусни ги да минат, Релдо.

— Ами ако лъже? — усъмни се Релдо. — Ами ако са дошли, за да ни откраднат златото?

— Какво злато, глупако? — изрече арендът с презрение. — В целия лагер няма достатъчно злато, с което да напълним един напръстник. Освен това мимбратските рицари не лъжат. Щом искаш да се биеш с него, хайде — започвай. Като приключи битката, ще изчегъртам онова, което е останало от теб, и ще те заровя в някоя дупка.

— Ама много си гаден, Бериг — мрачно отбеляза Релдо.

— И какво смяташ да направиш по този въпрос?

Толнедранецът свирепо изгледа по-едрия мъж, обърна му гръб и се отдалечи, мърморейки под нос страшни ругатни.

Бериг грубо се изсмя и отново се обърна към Мандорален.

— Преминете, господин рицарю — покани го той. — Релдо само си плещи. Не е необходимо да се тревожите за него.

Мандорален бавно подкара коня си напред и каза:

— Много далеч от дома си отишъл, приятелю.

Бериг сви рамене.

— В Арендия няма нищо, което да ме задържи. Пък и имах недоразумение с моя господар заради едно прасе. Той взе да приказва, че щял да ме обеси, и ми хрумна, че ще е по-добре да опитам късмета си в някоя друга страна.

— Добре ти е хрумнало — изсмя се Барак.

Бериг му намигна и обясни:

— Пътят продължава право надолу, към потока. След това се катери по другия склон зад онези колиби. Мъжете там са надраки, ала единственият, който може да ви създаде някакви неприятности, е Тарлек. Но той снощи здравата се напи, така че вероятно сега още си отспива.

Някакъв мъж с унесен поглед, облечен в сендарски дрехи, се измъкна от една палатка, вдигна лице нагоре и започна да вие като куче. Бериг вдигна камък и го замери. Сендарът се наведе и избегна удара, после с лай избяга и се скри зад колибата.

— Някой ден ще направя услуга на този човек и ще взема да забия нож в гърдите му — навъсено отбеляза Бериг. — Цяла нощ вие срещу луната.

— Какво му е? — попита Барак.

Бериг сви рамене.

— Луд е. Беше си внушил, че може да се промъкне в Марагор и да си напълни торбата със злато, преди духовете да го уловят. Но сметката му излезе крива.

— А какво са му направили духовете? — попита Дурник с широко отворени очи.

— Никой не знае — отговори Бериг. — От време на време все някой се напива или го обзема алчност и започва да си мисли, че може да му се размине. Но дори ако не те хванат духовете, тая работа пак няма да те изведе на добро. Ако успееш да се измъкнеш от Марагор, приятелите ти веднага те ограбват. Никой не може да задържи златото, което е изнесъл. Тогава защо да си дава тоя труд?

— Ама и вие сте се събрали едни! — кисело отбеляза Силк.

Бериг се изсмя.

— На мен ми е добре. Много по-добре, отколкото да увисна на някое дърво в овощната градина на господаря в Арендия. — Мъжът разсеяно се почеса под мишницата и въздъхна: — Я по-добре да отида да покопая. На добър час! — И им обърна гръб и се отправи към една от палатките.

— Да продължаваме — тихо каза Улф. — В такива селища често стават свади.

— Ти, изглежда, знаеш доста неща за тях, татко — отбеляза леля Поул.

— Ами това са прекрасни места, където човек може да се скрие — отвърна той. — Никой не ти задава никакви въпроси. И на мен ми се е налагало да се крия.

— И защо ли така? — засмя се тя.

Поеха по прашната улица между залепените една за друга колиби и кърпените палатки към мътния поток.

— Чакайте! — извика някой и те се обърнаха. Някакъв мърляв драснианец тичаше след тях и размахваше кожена кесия.

— Какво искаш? — попита Силк.

— Давам злато за това момиче. Най-чиста проба. Петдесет жълтици — заяви драснианецът задъхано и отново заразмахва кожената кесийка.

Мандорален се свъси и посегна към дръжката на меча си.

— Хайде остави ме аз да се оправя този път, Мандорален — каза Силк и леко скочи от седлото.

Се’недра го погледна изумено, след това пребледня от смъртна обида. Изглеждаше, че ще избухне всеки миг, ала Гарион сложи ръка върху лакътя й и прошепна:

— Само гледай.

— Как смее този…

— Шшшт. Само гледай. Силк ще се погрижи за всичко.

— Предложението ти е твърде нищожно — подхвана Силк, пощраквайки лениво с пръсти.

— Тя е още много млада — изтъкна другият драснианец. — Очевидно още не е обучена както трябва. Кой от вас е нейният собственик?

— За това след малко — отвърна Силк. — Но сигурно можеш да ни направиш по-добро предложение от първото, нали?

— Само толкова имам — отговори жално мърлявият мъж и размърда пръсти.

— Съжалявам — поклати глава Силк. — И дума не може да става.

Се’недра отвори уста да каже нещо.

— Мълчи — почти й викна Гарион. — Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Ами какво ще кажеш за старата? — предложи мърлявият. — Петдесет жълтици са добра цена за нея. Даже са множко според мен.

Юмрукът на Силк се стрелна напред и мръсният драснианец се олюля. От околните коптори надничаха хора. Драснианецът попипа устата си и започна да ругае.

— Довърши го, Мандорален — рече нехайно Силк. Рицарят извади меча си и смушка бойния си кон. Драснианецът запищя от ужас и избяга.

— Какво каза? — попита Улф. — Беше пред него и не можах да видя.

— Цялата местност гъмжи от мурги — отвърна Силк. — Миналата седмица минавали буквално на орди. Вярвам му. Ние сме стари приятели.

— Ти познаваш това животно? — възкликна Се’недра.

— Керан ли? Разбира се. Ходихме заедно на училище.

— Драснианците обичат да държат всичко под око, принцесо — обясни й Улф. — Крал Родар има агенти навсякъде.

— И този ужасен човек е агент на крал Родар? — изрече Се’недра с недоверие.

— Всъщност Керан е маркграф — каза Силк. — При нормални условия има изключително възпитани маниери. Помоли ме да ви предам неговите комплименти.

Се’недра изглеждаше съвсем объркана.

— Драснианците разговарят помежду си с пръсти — обясни Гарион. — Мислех си, че знаеш.

Се’недра го изгледа с присвити очи.

— Керан всъщност каза: „Обади на червенокосото девойче, че се извинявам за обидата, която му нанесох“ — осведоми я самодоволно Гарион. — Той просто искаше да приказва със Силк и имаше нужда от подходящ предлог.

— И ме е нарекъл „девойче“?

— Той използва тази дума, не аз — бързо отговори Гарион.

— Значи ти знаеш този таен език със знаци?

— Естествено.

— Престани, Гарион — твърдо изрече леля Поул.

— Керан препоръча незабавно да се махнем оттук — каза Силк на господин Улф. — Съобщи ми, че мургите търсели някого — вероятно нас.

В другия край на лагера изведнъж се разнесоха гневни гласове. Няколко десетки надраки се измъкнаха от колибите си, за да препречат пътя на група конници, които току-що се бяха появили от дълбоката клисура. Конниците бяха мурги. Начело на надраките стоеше огромен дебел мъжага, който приличаше по-скоро на животно, отколкото на човек. В дясната си ръка стискаше страшен стоманен боздуган.

— Кордоч! — изрева той. — Казах ти, че следващия път, когато дойдеш тук, ще те убия.

Мъжът, който излезе напред и застана лице в лице с огромния надрак, беше Брил.

— Казвал си ми много неща, Тарлек — изкрещя той в отговор.

— Този път ще получиш каквото заслужаваш, Кордоч — изрева Тарлек и закрачи напред, размахвайки боздугана.

— Стой си на мястото — предупреди го Брил. — Нямам време за теб точно сега.

— Вече нямаш никакво време, Кордоч — за нищо.

Барак доволно се засмя и каза:

— Може би някой ще се възползва от възможността да каже „Довиждане“ на нашето приятелче ей там? Смятам, че Брил тъкмо се готви да тръгне на дълго-дълго пътуване.

Ала дясната ръка на Брил внезапно се стрелна под туниката му. С рязко движение той измъкна нещо и с едно-единствено движение го завъртя и го захвърли право към Тарлек. Плоският метален триъгълник просветна във въздуха и с отвратителен звук на срязани кости се заби в гърдите на огромния надрак. Силк чак изцъка от изумление.

Тарлек се взря тъпо в Брил, устата му зееше отворена, лявата му ръка посегна да затули бликащата кръв дупка в гърдите. После боздуганът се изплъзна от дясната му ръка, краката му се подкосиха и той тежко се сгромоляса напред.

— Да се махаме — изрече остро господин Улф. — Надолу към потока! Тръгвайте!

Препуснаха към скалистото легло на потока и поеха по него във влудяващ галоп. Калната вода изскачаше на водопади изпод копитата на конете. След неколкостотин разкрача рязко обърнаха посоката и се изкатериха по стръмния бряг, покрит с едър чакъл.

— Насам! — извика Барак и посочи едно по-равно място.

Гарион нямаше време за мислене — притискаше се към коня си и се стремеше да не изостава. Далеч зад тях се чуваха викове и крясъци.

Спуснаха се по нисък хълм и по сигнал на Улф дръпнаха юздите и спряха конете.

— Хетар — каза господин Улф. — Провери дали идат след нас.

Хетар обърна коня си и в галоп се изкатери до група дървета на билото.

Силк сипеше ругатни, лицето му бе посиняло от гняв.

— Какво ти става? — попита го Барак.

Силк продължаваше да ругае.

— Какво го вбеси така? — обърна се Барак към господин Улф.

— Нашият приятел току-що преживя ужасен удар — отвърна старецът. — Разбра, че погрешно е преценил един човек — всъщност и аз се подведох по същия начин. Оръжието, което използва Брил срещу оня надрак, се нарича „Зъба на пепелянката“.

Барак сви рамене.

— На мен ми заприлича просто на нож за мятане. Е, с малко особена форма, но…

— Не само това — подчерта Улф. — От всичките три страни е остър като бръснач и трите му върха обикновено се потапят в отрова. Това е специалното оръжие на дагашите и именно то разстрои Силк толкова много.

— Трябваше да се досетя — гълчеше сам себе си Силк. — През цялото време Брил беше прекалено добър за обикновен сендарски разбойник.

— За какво приказват те, Поулгара? — попита Барак.

— Дагашите са тайна организация в Ктхол Мургос — обясни тя. — Добре обучени убийци — хора, които умъртвяват жертвите си по поръчка. Отговорни са единствено пред Ктучик и човека, който стои пряко над тях в йерархията. Ктучик ги използва от векове, за да елиминира хора, заставащи на пътя му. Дагашите действат безотказно.

— Никога не съм проявявал любопитство към особеностите в културата на мургите — намеси се Барак. — Щом искат да слухтят и да се изтребват взаимно, тяхна си работа. — Той хвърли бърз поглед към хълма, за да провери дали Хетар е открил нещо. — Оръжието, което използва Брил, може би наистина е интересна играчка, но си остава безсилно пред добрата броня, доспехите и острия меч.

— Не бъди така провинциално ограничен Барак — намеси се Силк, който бе започнал да възвръща спокойствието си. — Добре хвърленият „зъб“ може с лекота да среже ризница. Ако знаеш как, можеш да го метнеш така, че да порази цел дори зад някой ъгъл. Не само това — човек от организацията на дагашите може да те умъртви, използвайки само ръцете и краката си, независимо от това дали носиш броня и доспехи, или не. — Силк се намръщи и продължи: — Знаеш ли, Белгарат, може би непрекъснато сме допускали една и съща грешка: приемахме, че Ашарак използва Брил, но може би е било тъкмо обратното. Брил сигурно е много добър. В противен случай Ктучик не би го изпратил на запад да ни държи под око. — Дребничкият драснианец се усмихна злобно. — Но се питам — колко е добър? Срещал съм се с няколко дагаши, ала не и с най-добрите. Това би било много интересно.

— Не бива да се отклоняваме от целта си — каза Улф и се навъси, после погледна леля Поул и между тях като че премина нещо.

— Не е възможно сериозно да мислиш така — каза тя.

— Едва ли имаме голям избор, Поул — въздъхна той. — Около нас ври от мурги — прекалено много са и са прекалено наблизо. Нямам пространство, в което да се движа — те са ни притиснали здраво до южния предел на Марагор. Рано или късно ще ни изтласкат в равнината. Ако се решим, поне ще можем да вземем необходимите предпазни мерки.

— Това не ми харесва, татко — заяви тя.

— И на мен не ми се нрави особено — призна той. — Ала трябва да се отървем от всички тези мурги, иначе никога няма да се доберем до Долината преди да настъпи зимата.

Хетар се върна от билото на хълма и тихо каза:

— Идат. Една орда ни заобикаля от запад, за да ни пресече пътя.

— Смятам, че това вече решава нещата, Поул — рече Улф.

— Да вървим.

Препуснаха. Гарион хвърли поглед назад. Шест-седем облака прах загрозяваха лицето на широкия няколко мили склон. Мургите събираха силите си срещу тях.

Групата продължи в галоп и с грохот прекоси плитка клисура. Барак, който яздеше начело, изведнъж вдигна ръка и викна:

— Засада!

— Мурги ли са? — попита Хетар и ръката му посегна към сабята.

— Май не — отвърна Барак. — Приличат на хората от селището.

Очите на Силк внезапно блеснаха и той излезе начело на групата.

— Хрумна ми една идея — рече той. — Не е зле аз да си поговоря с тях. — И пришпори коня си в бесен галоп, хвърляйки се направо в онова, което много приличаше на засада. — Другари! — изкрещя той. — Пригответе се! Идат! И са взели златото!

Няколко дрипави мъже с ръждясали саби наскачаха от храстите и заобиколиха дребничкия мъж. Силк говореше страхотно бързо, жестикулираше, размахваше ръце и сочеше към склона, издигащ се зад тях.

— Какво прави? — попита Барак.

— Нещо хитро, предполагам — отговори Улф.

Мъжете, заобиколили Силк, отначало се споглеждаха с недоверие, после завикаха и заразмахваха оръжията си. А после Силк се обърна, размаха ръка над главата си и изкрещя:

— Напред! Те са с нас! — Обърна коня си и препусна по чакълестия склон.

— Не се разделяйте — предупреди ги Барак, размърдвайки рамене под тежката си ризница. — Не съм сигурен какво си е наумил, но такива планове често се провалят.

Понесоха се след Силк, а разбойниците забързаха в обратната посока.

— Какво им каза? — изкрещя Барак на драснианеца.

— Че петнадесет мурги са влезли в Марагор и са се измъкнали с три чувала, пълни със злато — засмя се дребничкият мъж. — Че хората от селището са ги подгонили и те се опитват да се измъкнат със златото. Казах им също, че ние ще пазим следващата клисура, ако те пазят тази.

— И тези нехранимайковци ще нападнат Брил и неговите мурги, така ли? — предположи Барак.

— Позна — засмя се Силк. — Ужасно, нали?

След като изминаха около половин миля, господин Улф вдигна ръка и всички спряха конете си.

— Вече сме достатъчно далеч — каза той. — Сега ме слушайте много внимателно. Тези хълмове буквално гъмжат от мурги, затова се налага да преминем в Марагор.

Принцеса Се’недра ахна и лицето й стана мъртвешки бледно.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — успокои я леля Поул.

Лицето на Улф беше мрачно и сериозно.

— Щом навлезем в равнината, ще започнете да чувате странни неща — продължи той. — Не им обръщайте внимание. Просто продължавайте да яздите. Аз ще ви водя и искам всички да ме наблюдавате много внимателно. Щом вдигна ръка, трябва да спрете и незабавно да слезете от конете. Задръжте погледа си прикован към земята, не поглеждайте нагоре, независимо от това какво чувате. Там има неща, които никога не бихте пожелали да видите. Поулгара и аз ще ви доведем до състояние, подобно на сън. Не се опитвайте да се борите с нас. Просто се отпуснете и правете точно онова, което ви казваме.

— Сън ли? — възрази Мандорален. — Ами ако ни нападнат? Как ще се защитим, щом сме заспали?

— Тук няма нито едно живо същество, което може да ви нападне, Мандорален — каза Улф. — Не телата ви се нуждаят от защита, а умовете ви.

— А какво ще стане с конете? — попита Хетар.

— Конете ще се чувстват добре. Те дори няма да видят духовете.

— Аз не мога да издържа — заяви Се’недра. Гласът й трепереше. — Не мога да отида в Марагор.

— Можеш, скъпа — каза й леля Поул успокояващо. — Стой близо до мене. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Гарион изведнъж изпита дълбоко съчувствие към уплашеното малко момиче и каза:

— Аз също ще бъда до теб.

Тя го погледна с благодарност, ала долната й устна продължаваше да трепери, а лицето й си остана бледо.

Господин Улф пое дълбоко дъх и впери поглед към дългия склон зад тях. Облаците прах от конете на мургите, които обединяваха силите си, вече бяха много по-близо.

— Добре — каза той. — Да вървим. — После обърна коня си и се спусна в лек тръс към равнината, която се простираше пред тях.

Звукът отначало изглеждаше слаб и далечен, почти като шепота на вятър сред клоните на гора или като тихото ромолене на вода над речни камъни. После, когато навлязоха по-навътре в равнината, шумовете станаха по-високи и ясни. Гарион хвърли поглед назад, изпитвайки едва ли не копнеж към хълмовете зад тях. След това приближи коня си до Се’недра и впи очи в гърба на господин Улф, опитвайки се да заглуши звуците в ушите си.

Сега те приличаха на хор от стонове и вопли, разкъсвани от време на време от остри писъци. Зад всичко това, сякаш усилвайки всички останали звуци, се носеше ужасен вой — със сигурност скърбеше един-единствен глас, но толкова огромен и всепоглъщащ, че отекваше в главата на Гарион, изтривайки всички мисли.

Господин Улф внезапно вдигна ръка и Гарион скочи от седлото и долепи лице до земята. Нещо потрепна в крайчеца на полезрението му, но той отказа да го гледа.

После леля Поул им заговори със спокоен, окуражаващ глас.

— Искам да образувате кръг — каза тя. — Хванете се за ръце. Нищо няма да може да влезе в кръга и така всички ще сте сигурни за живота си.

Треперещ въпреки волята си, Гарион протегна ръце. Някой улови лявата му длан, момъкът не разбра кой точно; но веднага осъзна, че малката ръчица, която отчаяно стисна дясната му ръка, е на Се’недра.

Леля Поул застана в центъра на кръга и Гарион долови как силата на присъствието й обгръща всички. Някъде извън кръга усещаше присъствието на господин Улф. Старецът извършваше нещо, което изпращаше слаби вълни във вените на Гарион и предизвикваше светкавични експлозии на познатия ревящ звук.

Воят на ужасния самотен глас стана по-силен, по-напрегнат и Гарион почувства първите приливи на паниката. Всичко щеше да се провали. Всички щяха да полудеят.

„Сега замълчи“ — чу той гласа на леля Поул и разбра, че тя приказва в ума му. Паниката, която го бе сграбчила, отслабна, той изпита странна, изпълнен със спокойствие и отпуснатост. Клепачите му натежаха, воят стана по-слаб. После, обвит в безметежна топлина, той се унесе в дълбок сън.