Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Historiae Alexandri Magni, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2011 г.)

Издание:

Квинт Курций Руф. История на Александър Велики Македонски

Редактор: Борис Чолпанов

Коректор: Жанет Захариева

Военно Издателство, София, 1985 г.

История

  1. — Добавяне

Архидей — цар на Македония

Трябваше да се намери приемник на царя. Но голямо беше бремето на делата му, за да може да премине в ръцете на един. Името и славата му се бяха разпространили почти по целия свят. Най-известни станаха тези, които са имали дори и най-слаба връзка с неговата съдба.

Във Вавилон — защото тук беше прекъснат разказът — телохранителите на царя свикаха в двореца най-близките му приятели и вождовете. След тях надойдоха много войници, които искаха да узнаят в чии ръце ще премине царството на Александър. Много от пълководците, възпирани от множеството войници, не можеха да влязат в двореца. Затова глашатаят реши да пуска само тези, които познаваше. Но решението му не можа да се осъществи.

Отначало се подновиха риданията и плачът. След това в очакване на предстоящото решение всички престанаха да плачат и замлъкнаха. Тогава Пердика постави пред тях царския трон. На него бяха короната, дрехите и оръжието на Александър. Постави там и дадения му от Александър пръстен. При вида на тези неща сълзите и скръбта отново се засилиха. Пердика заговори: „Ето пръстена, с който подпечатваше царските документи и който той ми даде. Макар да не може да се измисли от разгневените богове по-голямо нещастие от това, което ни сполетя, все пак величието на извършените от него дела ни задължава да вярваме, че със земните си дела този велик човек се е приближил до боговете и че бързо ще го приемат като техен потомък, след като е изпълнил предопределеното му от съдбата. Понеже нищо друго не ни е останало освен трупа му, ние трябва да отдадем дължимото на тялото му. Не трябва да забравяме в кой град сме, между какви хора сме, от какъв цар и защитник се лишаваме. Трябва, мои бойни другари, да положим усилия, за да задържим победата над тези, над които е придобита. Необходим е държавен глава. Във ваша власт е да го изберете. Едно трябва да знаете — войнишката тълпа без вожд е тяло без душа. Роксана е бременна вече шести месец. Да се надяваме, че ще роди син, чието ще бъде царството по волята на боговете, когато възмъжее. А дотогава определете кой искате да ви управлява!“ Така говори Пердика.

Стана Неарх и каза, че когато се роди наследник от царска кръв, никой не ще откаже да го признае, но че не е в обичая и характера на македонците да чакат неродения цар и да пренебрегват този, който е вече роден. Каза, че Александър има син, роден от Барзина[1], и на него трябва да се даде короната.

Речта на Неарх не се хареса на никого. По техния обичай всички продължаваха да шумят и да удрят копията си по щитовете. Работата клонеше към бунт, тъй като Неарх не отстъпваше от своето мнение. Тогава стана Птоломей: „Достойна издънка, разбира се, ще бъде този, който ще заповядва на македонския народ — синът на Роксана или на Барзина. От споменаването на името му само Европа ще се срамува. Той е роден от пленничка. Защо победихме персите? За да им робуваме ли? След като и техните законни царе Дарий и Ксеркс ни нападнаха с хиляди войници и флот и искаха да ни поробят? Предлагам да се събираме около престола на Александър, който е тук, в двореца, и да се съобразяваме със завета му, когато стане нужда. Всички пълководци и военачалници да се подчиняват на това, което ще реши болшинството.“ Едни поддържаха мнението на Птоломей, други — на Пердика. Заговори и Аристон. Той каза, че запитан кому да остави царството, Александър е препоръчал да се избере най-достойният. Според него най-справедливо е да бъде Пердика, комуто той предал пръстена си. Защото на смъртното легло Александър не е бил сам, а след като е огледал всички около него, е решил на кого от приятелите си да го даде. След като е решил върховната власт да се даде на Пердика, те не трябва да се съмняват, че Александър е преценил справедливо.

Всички настояха Пердика да вземе царския пръстен от престола. Той се колебаеше между желанието и стеснението и вярваше, че колкото по-умерено се стреми към това, което очаква, толкова по-настойчиво те ще му го предлагат. Колеба се дълго време как да постъпи. Най-после застана зад тези, които бяха най-близо до престола. Тогава Мелеагър, един от военачалниците, по-смел по дух, раздразнен от колебанието на Пердика, каза: „Дано боговете не позволят съдбата на Александър и наследството на това голямо царство да паднат на тези рамене! Хората не ще го понесат. Не говоря за по-знатните, отколкото е този тук, но въобще за тези, които не трябва да предприемат нищо против волята му. Не е важно дали ще смятате за цар сина на Роксана, когато се роди, или Пердика. Като се предлага за опекун, той ще заграби и властта. Затова на него никой не му се харесва за цар освен този, който още не се е родил. При всеобщото нетърпение напълно законно и даже необходимо е той единствен да изчислява месеците и да предсказва, че ще бъде момче. За него ли се съмнявате дали ще приеме, или ще отстъпи? Вярвайте ми, ако Александър е определил за цар този, мисля, че от всичките му разпореждания не трябва да се изпълни именно това. А защо не тръгнете да разграбвате царската съкровищница? Нали народът вече е наследник на тези богатства?“ Каза това и се измъкна измежду въоръжените. Тези, които му дадоха път, тръгнаха след него, за да разграбят предложената плячка.

Кръгът на въоръжените около Мелеагър вече ставаше голям. Работата отиваше към бунт, когато някой от тълпата, непознат на повечето от македонците, се провикна: „Защо е нужно с оръжие и гражданска война да търсите цар, след като го имате? Вие пренебрегвате Архидей, син на Филип, брат на досегашния наш цар Александър и участник в свещенодействията и церемониите в двореца. Той е единствен наследник. Какво е направил, за да бъде лишен от правата, признати у всички народи? Ако търсите подобен на Александър, никога не ще намерите. А най-близък е той!“

При тези думи като че ли по заповед събралите се най-напред млъкнаха, а след това се развикаха едновременно, че трябва да се извика Архидей[2] и че заслужават смърт тези, които са свикали събранието без него. Тогава, разплакан, Питон започна да говори, че сега най-достоен за съжаление е Александър, излъгал се в предаността и любовта на толкова много войници и граждани. Защото, като мислят само за царското име и неговата памет, не виждат какво ги очаква. Всичко им е като в мъгла. Без колебание започна да приписва пороци на този, комуто щеше да се предаде сега царството. Но това, в което го обвиняваше, предизвика повече озлобление към Питон, отколкото презрение към Архидей. Защото, докато го съжаляваха, сега започнаха да му симпатизират. Развикаха се, че не ще търпят за цар никого другиго освен този, който се е родил с това право. Настояваха да се извика Архидей. Тогава Мелеагър, враждебно настроен към Пердика, въведе тържествено в двореца Архидей. Войниците го нарекоха Филип и го поздравиха за цар.

Това беше гласът на народа. Но мнението на първенците беше друго. Питон се зае да изпълни плана на Пердика. Определи за опекуни на бъдещия син на Роксана Пердика и Леонат, родени от царски род. Предложи също и Кратер и Антипатер да поемат работите в Европа. След това всеки се закле, че ще признава властта на сина на Александър.

Изплашен не без основание от наказание, Мелеагър се беше отделил със своите привърженици. Той повлече след себе си Филип и отново нахлу в двореца. Започна да крещи, че в интерес на държавата ще гласува за законния цар Архидей, син на цар и брат на цар. Нека всички му се доверят.

Нито развълнуваното море, нито морският прилив могат да предизвикат такова голямо вълнение, каквото вдига народът, когато му дадат отново, макар за кратко, свобода. Малко бяха тези, които признаваха властта на току-що избрания Пердика. Повечето бяха за Филип, когото преди презираха. Не оставаха дълго на едно мнение — ту се съгласяваха, ту се отказваха от предложенията си. Накрая склониха в полза на царския син. Архидей напусна събранието, изплашен от авторитета на първенците. Войниците посрещнаха с мълчание неговото излизане, без да се отказват обаче от симпатиите си към него. Сега отново го извикаха. Той облече дрехата на брат си — същата, която беше на престола. Мелеагър облече ризницата и взе оръжието като телохранител на новия цар. Появи се и фалангата. Войниците удряха копията в щитовете, готови да се бият до кръв с тези, които си присвояваха власт, над която нямаха никакво право.

Войниците се радваха, че властта ще остане в същата фамилия, че наследствената власт ще укрепи трона. Защото те бяха свикнали да се подчиняват на това име и се страхуваха да не би да ги управлява какъв да е, а искаха само който е роден, за да управлява. Изплашен, Пердика заповяда да заключат стаята, в която беше трупът на Александър. С него бяха още шестстотин храбри младежи. Присъедини се към него и Птоломей с кохортата на царските телохранители. Но не беше трудно да се строши ключалката от хилядите войници, които останаха навън.

Дори новият цар, заобиколен от войници, начело с Мелеагър нахлу вътре. Пердика извика настрана тези, които желаеха да пазят тялото на Александър. Нахлулите започнаха отдалеч да хвърлят копията си към него. Със свалени шлемове, за да могат да ги разпознаят по-лесно, първенците започнаха да молят младежите, привърженици на Пердика, да се въздържат от бой и да отстъпят пред царя и болшинството. Пръв Пердика сложи оръжие. И другите направиха същото. Но тъй като Мелеагър настояваше да не се отделят от тялото на Александър, те се усъмниха, че търси начин да ги убие. Затова се оттеглиха бързо от другата страна на двореца към река Ефрат.

Многобройна конница от най-отбрани младежи следваше Пердика и Леонат. Пердика се страхуваше, че пехотата няма да го последва и че ще го смятат за отделил се от останалата войска. Затова остана в града.

Мелеагър не преставаше да убеждава царя, че заради претенциите му за власт Пердика трябва да бъде наказан със смърт. Защото, ако не обуздаят страстта му, щял да извърши преврат; че Пердика помни заслугите си пред Александър. Но никой не се доверява на този, от когото се страхува.

Архидей изслушваше това, което му говореше Мелеагър, но не даваше вид, че се съгласява. Мелеагър счете мълчанието за заповед и изпрати от името на царя хора, които да извикат Пердика. Беше им заповядано да го убият, ако се колебае да дойде.

Като научи за идването на царските хора, Пердика, придружен само от шестнадесет младежи от царската кохорта, се изправи пред прага на дома си и като ги нарече оръдия и роби на Мелеагър, така ги изплаши със строгостта на лицето си, че те побягнаха като обезумели. После заповяда да оседлаят конете и с няколко младежи се присъедини към Леонат, за да отблъсне с по-голяма сила нападателите, ако се появят такива.

На другия ден македонците прецениха, че е недостойно Пердика да бъде излаган на смъртна опасност, и решиха с оръжие в ръка да отмъстят на Мелеагър за дързостта му… Той разбра, че ще избухне бунт. Отиде при царя и започна да го моли да даде заповед за залавянето на Пердика. Царят отговори, че би заповядал само по своя преценка, но това, че Пердика е жив, не би трябвало да го смущава. Разтревожен от поведението на конницата, Мелеагър загуби почти три дена в размишления и колебания. Беше изплашен и не беше в състояние да вземе решение, защото и над него надвисна смъртната опасност, която той приготвяше за противника си. А вътре в двореца положението си оставаше същото. Посланици от всички народи идваха да се поклонят пред останките на Александър. Тук бяха и военачалниците. Въоръжената охрана изпълваше коридорите. Голямата скръб беше показател за най-голяма безнадеждност. Подозираха се един друг, никой не се решаваше да се приближи до когото и да било, не се осмеляваха да говорят, всеки се вълнуваше от свои тайни мисли. Сравнявайки новия цар със загубения, изпадаха в още по-голяма загриженост. Къде беше онзи, чиято заповед, чиято воля безпрекословно те изпълняваха? Зовяха го, защото бяха оставени между враждебни и покорени племена и народи, готови при първа възможност да отмъстят за големите кланета, които бяха претърпели. Такива размишления ги терзаеха, когато дойде съобщение, че конниците на Пердика завладели околностите на Вавилон и задържали храните, предназначени за града.

Започна да се чувствува недостиг на храна, а после настъпи истински глад. Останалите в града разбраха, че или трябва да се помирят с Пердика, или да се борят срещу него. Селяните, изплашени от разграбването на къщите и колибите им, бягаха в града, а гражданите, на които храната не достигаше, го напускаха. И на едните, и на другите чуждият дом им се струваше по-сигурен.

Обезпокоени от въстанието, македонците се събраха в двореца на съвет. Решиха да изпратят пратеници при конниците, които да им предложат да сложат край на раздорите. Изпратиха тесалиеца Пазий, Димил от Мегалопол и Перилай. Те предадоха нареждането на царя; върнаха се с такъв отговор: конниците не ще сложат оръжие, ако царят не им предаде инициаторите на раздора. При това съобщение войниците без заповед грабнаха оръжие. Обезпокоен от този смут, Филип каза: „Не е необходимо да се биете. Ще получат награда тези от вас, които първи сложат оръжие. Помнете, че имате работа с граждани. Да им отнемем отведнъж надеждите за помирение значи да ги тласнем към гражданска война, към която те и без това са се устремили. Нека да изпратим нови пратеници и дано да ги склоним. Вярвам, че при още непогребаното тяло на царя ще се съберат всички, за да му се отдаде заслуженото. Що се отнася до мене, предпочитам да върна тази корона, отколкото да потопя гражданите в кръв. Ако няма друга надежда за разбирателство, моля и настоявам: изберете по-достоен!“ Той заплака, свали короната от главата си и като протегна десницата си, в която я държеше, предложи да я вземе този, който се счита по-достоен от него.

Умерената реч на Филип, чиито способности само един ден преди това бяха потискани поради славата на брат му, предизвика голяма надежда. Всички започнаха да настояват да изпълни замисленото. Той изпрати пратеници, които да предложат Мелеагър да бъде приет за трети пълководец. Това беше постигнато лесно, защото Пердика искаше да отстрани Мелеагър от царя и смяташе, че ако остане сам, Мелеагър не ще може да се бори с двама. Мелеагър излезе напред с фалангата. Пердика тръгна срещу него, като постави най-отпред отряди от конници. Двете войски се поздравиха мълчаливо, като смятаха, че се събират и завинаги укрепват мира и дружбата. Но съдбата вече заплашваше с гражданска война македонския народ. Властта не можеше да бъде обща, а пък мнозина се стремяха към нея.

Отначало силите се сплотиха, после се разпръснаха. И както тялото, когато се претоварва, отслабва, така и това царство, което можа да устои под властта на един, сега се разпадна, след като премина в ръцете на мнозина. Ето защо с право римският народ признава, че дължи своето благоденствие на своя принцепс, който през нощта, която смятахме, че ни е последна, блесна като нова звезда. Той, о, Херкулесе, а не изгревът на слънцето върна светлината на света, потънал в мрак и лишен от вожда си. Свят, целият разкъсван от вътрешни разпри. А принцепсът! Колко пожари изгаси, колко меча скри! Колко голяма буря потуши със светлата си поява! Империята не само се раззелени, но и процъфтява! Дано не го докосне никаква завист, да процъфтява дълги години, да бъде вечно благополучието в дома му!

Впрочем, ще се върна към редовете, от които се отклоних, размишлявайки за нашето общо щастие.

Пердика виждаше единствената надежда за спасение в смъртта на Мелеагър. Трябваше да бъде заловен този празноглав и неверен човек, бързо приспособяващ се и гибелен най-много за себе си. Пердика криеше решението си да притисне непредпазливия. Затова тайно подучи някои от подчинените му войскови части, като се преструваше, че не знае оплакването им, че Мелеагър се е изравнил по положение с Пердика.

Мелеагър изпадна в бяс от техните приказки и разгневен, разказа на Пердика това, което беше узнал. Пердика, правейки се на уплашен, съчувствено му изказа своето съжаление. Стигна се дотам, че решиха да заловят инициаторите на тези бунтовнически настроения. Мелеагър му благодареше и прегръщаше Пердика, хвалеше искреността и доброжелателството му към него. След това решиха по бащин обичай да се направи проверка на войската. Това им се виждаше справедливо, след като раздорът беше избягнат. Македонските царе имаха обичай да прочистват войската така: в края на равнината, на която извеждат войниците, се разхвърлят от двете страни вътрешностите на заклано куче, а в пространството между тях строяват войниците — от едната страна конницата, от другата — фалангата.

В деня, в който щяха да се свържат чрез свещенодействие, царят с конниците и бойните слонове стоеше срещу пехотата, командувана от Мелеагър. Конницата вече се придвижваше. Пехотинците още не бяха успокоени от неотдавнашните раздори. Очакваха и подозираха, че може да ги поведат към града, тъй като пред конниците имаше голяма равнина. Като се съмняваха дали справедливо обиждат бойните им другари, те стояха, готови за сражение, ако някой употреби сила. Двете войски се приближиха. Царят започна да язди около пехотинците. Настояваше да излязат подбудителите на раздора, за които Пердика иска смъртно наказание. Заплашваше, че ще хвърли срещу отцепниците конницата и бойните слонове.

Пехотинците се стреснаха от неочакваното зло. На Мелеагър не му стигаше нито разум, нито смелост. Реши да изчака, за да не предизвика съдбата. Пердика видя, че са уплашени и смутени. Отдели около триста войници, които бяха последвали Мелеагър, когато се беше измъкнал още от първото събрание след смъртта на Александър. Пусна срещу тях бойните слонове пред очите на цялата войска. Всички бяха стъпкани в краката на слоновете, без да се противопостави на това нито Филип, нито Мелеагър. Явно беше, че Филип се намесва дотолкова, доколкото се налагаше, за да се оправдае краят на това събитие. Това беше знак и начало на гражданската война за македонците. Мелеагър късно разбра измамата на Пердика. Лично над него не беше употребено насилие и той стоеше спокойно между войниците. Скоро загуби надежда за спасението си, тъй като видя, че враговете му използуваха срещу него този, когото сам беше направил цар. Избяга в храма, за да не падне убит. Но и светостта на мястото не го спаси. След упорита съпротива той бе убит.

Пердика въведе войската в града и свика съвет от висшите военачалници. Решиха владенията да се разделят така, че царят да има най-голямата власт в царството. На Птоломей дадоха сатрапството на Египет и народите в Африка, подчинени на Египет. На Леомедонт дадоха Сирия и Финикия. За Филота определиха Киликия. Антигон получи заповед да поеме Ликия, Памфилия и Голяма Фригия. В Кария беше изпратен Касандър, а Менандър — в Ликия. Малка Фригия, достигаща до Хелеспонт, решиха да бъде подвластна на Леонат, а Кападокия и Пафлагония — на Евмен. На него му беше възложено да защищава тази област чак до Трапезунд и да обяви война на Ариарат, който единствен не претендираше за власт. Решиха Питон да поеме Мидия, Лизимах — Тракия с разположените до нея понтийски народи. Решено беше тези, които управляват Индия, Бактрия, Зогдиана и племената по брега на Океана или на Червено море, да поемат и военната власт в тези страни. Пердика да остане с царя и да бъде начело на войските, които се движат с него. Някои мислеха, че областите са били разпределени съгласно завещанието на Александър, но това се оказа невярно, макар и да е споменато от някои писатели. Сега ги разделиха така и всеки укрепи властта си с надежда, че все някога ще се сложи край на разпалените страсти.

Не много преди смъртта на Александър царските наместници под предлог, че завладяват чужди земи, разширяваха владенията си, без да е имало какъвто и да било повод за война. Оправдаваха се с това, че жителите на тези области принадлежали на едно племе в границите на едно царство. Не се задоволяваха лесно с това, което случаят им предоставяше. Виждаше им се много малко първото, което им попаднеше, и се надяваха на още по-голяма плячка. Така че всички се бяха постарали да разширят своите владения, преди да приемат онова, което им беше определено сега.

Вече седми ден тялото на Александър лежеше на смъртното ложе, тъй като грижите на всички бяха насочени към укрепване на положението в страната. Климатът никъде не е толкова горещ, колкото в Месопотамия. Той става причина за смъртта на животни, останали на открито. Слънцето е толкова силно, че изгаря всичко като че ли с огън. Изворите с вода оредяват. Жителите хитро ги укриват. Те ги знаят къде са, но ги укриват от чужденците. Може би се разказва повече, отколкото е в действителност.

Най-после останаха свободни, за да се погрижат за тялото на мъртвия. Приятелите на Александър забелязаха, че по него няма нито едно синьо петно и никакви признаци на разлагане. Даже силата, която се задържа от дишането, се беше запечатала на лицето му. Когато египтяните и халдейците получиха заповед да се погрижат за тялото му, те не се осмеляваха да протегнат ръка. Струваше им се, че още диша. Молиха ги много и накрая ги убедиха да се заемат с тялото, доколкото е позволено на смъртни да се докосват до бог. Очистиха трупа от вътрешностите, напълниха го с благоухания и го поставиха в златен ковчег. Поставиха на главата му символите на царската власт.

Повечето вярваха, че Александър е бил отровен, че Йолан, синът на Антипатер, един от неговите служители, му бил дал по заповед на баща си отрова. Твърде често Александър беше казвал, че е недоволен, задето Антипатер претендира за властта; че се е възгордял от победата си над спартанците; че се е смятал за по-голям, отколкото му се полага като управител и че всичко, дадено му от него, Антипатер е смятал за постигнато със собствените си сили. Смятаха, че Кратер с войска от ветерани е бил изпращан, за да го убие.

Силата на отровата, която се среща в Македония, казват, е такава, че изгаря и желязото; че само с допирането си разяжда копитата на животните. С името Стикс наричат извора, от който капе гибелната отрова. Пренесена била от Касандър и предадена на брат му Йолан, а от него била излята в последното питие на царя.

Тези неща, възприети от хората, скоро изгубиха значението си. Антипатер зае властта в Македония и даже навлезе в Гърция. След това я получиха неговите потомци, тъй като всички, които бяха по-близки на Александър, бяха избити.

Тялото на Александър беше пренесено от Птоломей, комуто се падна Египет, в Мемфис, а после, след много години — в Александрия. И там са на голяма почит както името, така и паметта му.

Бележки

[1] Барзина — жена на пълководеца Мемнон. След смъртта му заживява с Александър, от когото имала син на име Херкулес.

[2] Архидей — син на Филип от Филина. Имал слаби умствени способности поради някакъв телесен недъг.

Край
Читателите на „История на Александър Велики Македонски“ са прочели и: