Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (38)

Флотът потегля към река Инд

Царят заповяда на Кратер да отведе войската си по-близо до реката, по която смяташе да тръгне. Тези, които обикновено го придружаваха, бяха настанени в кораби и при благоприятно течение отплуваха към земите на малите^[1]. Оттук, отиде при самбагрите^[2], силно индийско племе, което се управляваше от народа, а не от цар. Имаха шестдесет хиляди пехота, шест хиляди конници и петстотин колесници. Бяха избрали трима пълководци, забележителни с военната си храброст. Тези, които населяваха земите най-близо до реката, живееха предимно край нейния бряг в малки села. Като видяха, че цялата река е изпълнена с кораби и войската в тях има толкова блестящо оръжие, сметнаха, че идва войска от богове начело с татко Либер, доста известен сред тях. Виковете на войниците, ударите на веслата и разноезичните говори на моряците, насърчаващи се един друг, поразиха варварите. Всички се спуснаха към вождовете си, крещейки, че е безумно да влизат в бой с богове, че не могат да се преброят корабите, които возят такива непобедими мъже. Внесоха такава суматоха сред своите войски, че направо изпратиха пратеници да предадат племето.

Александър прие за съюзник племето на самбагрите и след четири дена пристигна при други племена. И тук настроението беше същото, както у предишните. Основа град и го нарече Александрия^[3]. След това навлезе в земите на племето, наречено музикани^[4]. Тук разпита за сатрапа Териол, когото беше поставил начело на парапанисидите. След като те му разказаха, че е извършил много жестокости, той го изобличи и заповяда да го убият. А Оксиарт, управител на бактрианите, не само че беше оправдан, но заради верността му към Александър беше надарен с нови земи. Александър подчини и музиканите и остави гарнизон в града им. Оттук през горите достигнаха до земите на едно от най-войнствените племена в Индия. Цар му беше Портикан^[5]. Той се беше затворил в укрепения град със своите привърженици. Александър превзе града на третия ден, откакто беше започнал обсадата. А Портикан, като избяга в крепостта, изпрати пратеници при царя да питат какви са условията за предаване. Преди те да достигнат до царя, две от обсадните кули се сгромолясаха със страшен трясък. През техните развалини македонците се изкачиха на крепостната стена. Крепостта беше превзета. Портикан беше убит по време на боя заедно с малцина от защитниците.

Разрушиха крепостта до основи и продадоха всички пленници в робство. След това Александър навлезе в земите на цар Самб^[6]. Царят сключи съюз с много градове. Превзе чрез подземен подкоп най-големия град на племето. Военното изкуство на македонците се стори на варварите истинско чудо. Македонските войници като че ли изпод земята изскочиха в центъра на града, без да е имало преди това и следа от подкоп. Клитарх пише, че в тази област са паднали осемдесет хиляди инди, а много пленници били отведени в робство. Отново се отцепиха и музиканите. За тяхното усмиряване Александър изпрати Питон^[7], който доведе при царя първенеца на племето, инициатор на отцепването. Царят заповяда да го разпънат на кръст и се върна отново при реката, където беше наредил да го чака флотът. Оттук след четири дена при благоприятно течение достигна до най-вътрешния град в царството на Самб. Царят му вече се беше предал, но жителите защищаваха царството си и бяха заключили вратите. Александър подцени тяхната численост. Той заповяда петстотин войници агриани да отидат под крепостните стени и като ги предизвикат, да ги подмамят извън тях. Ако се опитат да бягат обратно, да ги преследват.

Както им беше заповядано, агрианите предизвикаха противника, а после внезапно му обърнаха гръб. Варварите ги подгониха разпръснато и се натъкнаха на другите, между които беше и Александър. Завърза се отново сражение, в което от трите хиляди варвари шестстотин паднаха убити, хиляда бяха пленени, а останалите се намираха в крепостта. Но докато в началото победата беше радостна, не беше такъв краят й. Варварите намазваха стрелите с отрова и ранените направо умираха. Лечителите нямаха време да открият причината за тъй бързата смърт. Дори и леките рани бяха неизлечими. Варварите се надяваха, че ще могат да хванат непредпазливия и безразсъден цар. Макар и да се сражаваше сред най-смелите, той случайно излезе от боя незасегнат.

Птоломей беше леко ранен в лявото рамо. Причини на Александър повече грижи, отколкото изискваше едно обикновено раняване. Беше му сроден по кръв. Някои говореха, че е син на Филип навярно от някоя от наложниците му. Най-добър телохранител и защитник в мирно време, още по-славен и храбър в битките, умерен в частния си живот, свободолюбив и общителен, Птоломей не беше усвоил нищо от дворцовото високомерие. Поради тези му качества не беше сигурно кой повече го обича — царят или войниците. Но тогава той за първи път почувствува любовта им. Македонците, изглежда, предугадиха щастието, до което той по-късно достигна. Те проявиха не по-малко грижи за Птоломей, отколкото за царя.

Уморен и от битката, а и от тревогата, Александър бе поседнал до Птоломей. Беше заповядал да внесат и леглото му при него. Щом легна, незабавно се унесе в дълбок сън. Скоро се събуди и каза, че в съня си видял как един дракон носи в устата си трева и му подсказал, че е лекарство против отровата. Александър дори твърдеше, че ще я познае, ако някой я открие. Много я търсиха и я намериха. Поставиха тревата на раната и тя успокои болката. За кратко време заздравя и дълбоката рана. Варварите загубиха надежда за успех и се предадоха.

Достигнаха до най-близкото племе — на паталите^[8]. Царят им Серид^[9] беше изоставил града и беше избягал в планините. Александър завладя града и опустоши полята. Тук заграбиха като плячка голямо количество добитък и храни. Царят взе водачи, които познаваха реката, и доплува до острова, който беше почти в средата й.

Беше принуден да остане тук повече, понеже водачите, наглеждани небрежно, бяха избягали. Изпрати да потърсят други. Не можа да намери нови водачи, а желанието му да види Океана и края на света надделя. Той повери живота си и живота на толкова храбри мъже на непознатата, но примамлива река.

Заплуваха, без да познават нито една от областите, покрай които ги носеше течението. Колко имаше оттук до морето, какви племена живееха, докъде щеше да бъде спокойно течението на реката, докъде щеше да побира дългите кораби — за всичко това само гадаеха и смътно си го представяха. Единствено утешение в това безразсъдство беше вечното им щастие. Вече бяха напреднали около четиристотин стадия, когато кормчиите, усетили диханието на морето, съобщиха на царя, че навярно това е Океанът. Зарадван, той започна да насърчава моряците и те натиснаха веслата. Радваха се, че беше дошъл желаният от всички край, че са постигнали велика слава, че нищо няма да се противопостави повече на храбростта им и че те ще завладеят края на земята без повече войни, без кръв, защото нататък не би имало живот, или ако има, то това биха били само безсмъртни. Александър изпрати малък брой хора с кораб, които да завладеят селищата на диваците край брега и да проучат условията за по-нататъшното им пътуване. Те претърсваха всички колиби и откриваха криещите се. Питаха ги колко далеч от морето се намират. Диваците им отговаряха, че те дори не са чували за някакво море, но че след три дена ще достигнат до горчивата вода, която поглъща сладката. Ясно беше, че хората, които не познават тамошната природа, споменават за море.

Обнадеждени и въодушевени, моряците продължиха да гребат и с всеки ден, който ги приближаваше до осъществяване на надеждата им, растеше и ентусиазмът им. На третия ден видяха морето, сливащо се с реката, която бавно течеше. Достигнаха до друг остров, почти в средата на реката. Там привързаха корабите и се отправиха да търсят храна, без да предвиждат новата беда, която ги очакваше.

Бяха изминали едва три часа, когато океанът започна да се надига развълнуван и да изтласква водите на реката. Тя започна да си пробива път отначало по-спокойно, след това с по-силен напор, отколкото тече обикновено в коритото си. За хората приливът беше непознат и им се струваше, че това е някакво чудо, признак за гнева на боговете. Водата продължаваше да се надига и да залива бреговете. Повдигаше и корабите. Целият флот се разпръсна. Изпратените на брега войници, разтреперани и занемели от ненадейното зло, се спуснаха обратно към корабите. Но в тази бъркотия и бързането води до забавяне. Едни бутаха корабите с греди, други се мъчеха да приведат в действие веслата и бързайки да отплуват, не дочакваха другарите си. Подкарваха корабите повредени и полуразбити. Не можеха да поемат всички, които в безредие тичаха след тях. И там, където бяха повече, и там, където бяха по-малко, отплуването се забавяше. Тук крясъците, там разбърканите гласове пречеха на командирите да въдворят ред. Не беше по силите на кормчиите да дадат помощ на когото и да било, тъй като не можеше да се чуе нито техният глас, нито да се опазват от уплашените и объркани войници.

Корабите започнаха да се блъскат един в друг, а веслата да се избутват едно от друго. Човек можеше да помисли, че е започнало морско сражение. Удряха и се притискаха един в друг. Гневът на тези хора предизвика ръкопашен бой. Приливът беше залял всичко около реката и достигна до хълмовете, които заприличаха на малки острови. Мнозина, след като бяха изпуснали корабите, бързаха да доплуват до тях. Едни кораби се люшкаха по вълните, други затъваха в плитчините. Ново и по-ужасно от предишното явление ги сполетя. Морето започна да се прибира. Водата бързо спадаше и откриваше залетите допреди малко земи. Корабите се преобръщаха едни напред, а други — встрани. Бреговете бяха осеяни с товари и оръжия, отломки от весла и дъски. Войниците не смееха да слязат на сушата, нито пък да се подслонят в кораб. Очакваха по-страшни от преживените бедствия. Не вярваха, че сами са видели това, което бяха преживели — корабокрушение на сухо, а морето навлязло в реката. Злото нямаше край. След малко морето щеше отново да се развълнува и да повдигне корабите. Войниците очакваха по-страшни от преживените изпитания. Защото страшни чудовища пълзяха по освободените от водата брегове. Нощта настъпваше. Даже и царят се отчая и се отдаде на мрачни мисли. Въпреки това непобедимият му дух не беше сломен. Той прекара цялата нощ в наблюдение и изпрати при устието на реката конници, за да му съобщят веднага щом започне приливът. Заповяда да поправят повредените кораби, да изправят обърнатите, да внимават кога морето отново ще започне да залива сушата. Прекара цялата нощ в бдение и дочака сутринта, когато конниците се върнаха. Приливът започна веднага. Водата отначало с по-малки вълни започна да повдига корабите, а след като заля цялото поле, започна да се плиска и в тях. Войниците и моряците се стекоха масово към морския и речния бряг и дадоха воля на радостта си от неочакваното спасение. Питаха се учудени откъде морето се връща ненадейно толкова голямо, колкото се беше оттеглило, и каква беше неговата природа, подчинена на волята на времето.

Царят пресметна по това, което ставаше, че определеното за прилив време е след изгрев-слънце. За да го превари, посред нощ с няколко кораба при благоприятно течение излезе от устието и навлезе на около четиристотин стадия в морето. Така най-после осъществи своето желание. Той принесе жертва на боговете, закрилници на морето, и се върна при флота.

Флотът тръгна срещу течението на реката. На другия ден достигна солено езеро, чиито непознати свойства подлъгаха мнозина безразсъдно да навлязат във водата. Телата им се покриха с тиня и допирането им едно до друго стана причина за тежки заболявания. Само зехтинът можа да им помогне. Александър изпрати напред Леонат, за да изкопаят кладенци, тъй като областта беше безводна, а той имаше намерение да преведе войската си по сухо. Остана тук, за да дочака пролетта.

Между това основа много селища и заповяда опитните във военното дело Неарх^[10] и Онезикрит^[11] да закарат най-здравите от корабите в океана, да навлязат в него и да го проучат. Каза им, че те ще могат, като се спуснат по същата река или по Ефрат, да се върнат при него, когато поискат.

След като зимата омекна, той изгори корабите, които бяха вече ненужни, и поведе войската си по суша. За девет дена пристигна в земята на арабитите^[12]. Оттам след толкова дни дойде в земите на кедрозите. И тук народът, ако и свободолюбив, реши да се предаде. Александър не им поиска нищо освен храна. След пет дена стигна до някаква река. Жителите я наричаха Араб. Тръгна по безводна и пустинна област. Като я премина, навлезе в земята на хоритите^[13]. Там предаде по-голяма част от войската си на Хефестион, а леко въоръжените раздели между Птоломей и Леонат. Три войски едновременно опустошаваха земите на индите и заграбваха голяма плячка: Птоломей опустошаваше крайбрежието, царят — вътрешността, а от другата страна — Леонат. И в тази област основа град. В него бяха заселени арахози.

Достигнаха до индите, които живееха по крайбрежието. Владееха широка пустинна област и нямаха никакви търговски връзки със съседите си. Самото усамотение ги беше направило сурови. Ноктите им стърчаха, никога нерязани, косите им бяха рошави, брадите — небръснати. Колибите им бяха изградени от мидени черупки и други изхвърлени от морето материали. Увити в кожите на животни, те се хранеха с риба и с месо от по-големите хищници, които приливът изхвърляше.

Припасите се свършваха. Македонците започнаха да понасят лишения, а след това настъпи голям глад. Разравяха корените на палмите, защото тук вирееше само това растение. Когато и те свършиха, посегнаха на впрегатния добитък. Наложи се да колят и конете. Когато нямаше и коне, които да возят товарите, изгориха плячката, взета от неприятелите, заради която бяха преминали Ориента. След глада дойдоха и епидемиите. Нездравата храна и вредните сокове, тежкият път и потиснатият дух причиниха масови заболявания.

Не можеха да останат тук, без да дават жертви, а не можеха и да напредват. Оставащите тук ги нападаше гладът, а тези, които тръгваха на път, ги нападаше силна зараза. Полята бяха осеяни с полумъртви, а не с ранени. Заболелите леко не можеха да следват здравите, тъй като придвижването на войската все повече се ускоряваше. На войниците им се струваше, че колкото по-бързо се придвижват напред, толкова по-скоро се приближават до спасителния край. Нямаше добитък, който да ги облекчи. Войниците едва носеха оръжието си и на всички пред очите им се мяркаше смъртта. Затова не се решаваха да се обърнат назад към изоставащите, които настоятелно ги молеха за помощ. Постепенно съжалението се превърна в страх. Изоставените със сълзи на очи се молеха и на боговете, и на общите божества, търсеха помощ от царя. Но когато ушите остават глухи, отчаянието се превръща в ярост към другарите с еднаква съдба.

Царят, опечален и засрамен, че беше станал причина за толкова големи нещастия, изпрати хора при сатрапа на партите Фратаферн, за да помолят да им донесат на камили суха храна. Извести и останалите сатрапи за голямото затруднение, в което се намират. Сатрапите не закъсняха да изпратят помощ.

Задоволила най-после глада си, войската стигна в земите на кедрозите.

Земята в тази страна е богата с всичко. Александър спря в нея, за да могат войниците да укрепнат и отпочинат. Тук получи писмо от Леонат, който му съобщаваше, че се е сражавал сам с осем хиляди пехотинци и четиристотин конници от хоритите и е извоювал победа. Дойде известие и от Кратер, че знатните персийци Озин^[14] и Цариаспид^[15] се опитали да се отцепят, но са били покорени от него и поставени в окови. Александър остави за управител на областта Сибириций^[16] на мястото на починалия неотдавна от болест Менон. След това се отправи за Кармания^[17].

Сатрапът на това племе Астасп^[18] беше заподозрян, че е желал да извърши преврат, докато царят е в Индия. Той посрещна Александър. Царят разговаря с него любезно, като прикри гнева си. Остави го на същия пост, докато проучи полученото донесение. След това управителите на всички подвластни области, както им беше заповядано, изпратиха голям брой впрегатен дребен добитък. Царят разпредели между всички това, от което имаха нужда. Подновиха си и оръжието. Както казахме, те все още се намираха далеч от покорената и богата област Персида.

Съперник на татко Либер не само по победите си, но даже и по слава, Александър, самозабравил се в гордостта си, реши да устрои за пръв път тържествено и блестящо шествие триумф, както и вакханалии, тъй като смяташе, че се е издигнал над всичко човешко. Заповяда да обкичат с венци селищата, през които предстоеше да мине, да поставят по праговете на домовете си съдове, пълни с вино, да приготвят коли, които да побират колкото може повече войници, да покрият едни с бели ленени, а други — с още по-скъпи платна.

Първи вървяха приятелите му и царската кохорта, обкичени с цветя и венци. На едно място се чуваше свиренето на флейта, на друго — на лира. Колите, също претоварени от изобилие и цветя, возеха войската, която ги придружаваше. Него самия и гостите му ги возеха колесници, украсени със златни съдове и огромни чаши от същия метал. Вакханалиите продължиха седем дена. През това време войската му би погинала, ако поне на един от победените народи му беше дошло наум да се вдигне срещу нея. Кълна се в Херкулес, достатъчни бяха само хиляда яки мъже, за да изловят празнуващите пияни войници. Но щастието, което определя славата и стойността на нещата, превърна и този войнишки порок в слава.

И съвременниците, и потомците се учудват, че пияните войници са могли да вървят така по земи, все още не напълно покорени, а варварите са приемали безразсъдството им за самоувереност.

Цялото шествие беше следвано от палача. Защото и сатрапът Астасп стана жертва на волята на Александър.