Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (28)

Война със скитите

Царят на скитите, чието царство тогава се простираше отвъд река Танаис, сметна, че градът, който македонците бяха основали на брега на реката, е като ярем на шията му. Затова изпрати брат си Картазид с многочислена конница, за да разруши града и да прогони далеч от реката македонските отряди.

Река Танаис отделя бактрианите от скитите, които се наричат европейски. Тя служи и като граница между Азия и Европа. Народът на скитите, който живее недалеч от Тракия, заема земите на североизток от тях, но не граничи със сарматите^[1], както някои смятат, а е част от тях. Скити населяват гористата местност, разположена непосредствено до река Истър, както и най-крайните области на Азия, където е Бактрия. Населяват и места, които са още по на север. Това са гъсти гори и обширни безплодни равнини. В земите между река Танаис и Бактрия няма разлика в бита и културата на обитаващото ги население.

Александър не възнамеряваше да започне война срещу скитите, без да се е подготвил, макар че те като неприятели яздеха пред очите му. Още не беше оздравяла раната му. Беше останал съвсем без глас поради слабата храна и болката на врата му. Затова свика приятелите си на съвет. Плашеше го не противникът, а неблагоприятната обстановка: бактрианите се бяха отцепили, скитите започнаха да го предизвикват, а той не можеше да се държи на краката си, нито да язди, нито да командува, нито да насърчава войниците си. Оплакваше им се, че е попаднал в двойна опасност. Обвиняваше даже и боговете, че принуждават да лежи неподвижен този, от бързината на когото преди никой не можеше да избяга. А не беше в състояние да увери и войниците си, че не се преструва на болен.

Извика Аристандър, който след победата над Дарий беше престанал да го съветва не само като гадател по вътрешностите на животните и на птиците, но и като прорицател. Към него Александър също беше проявил жестокостта си, но сега му заповяда чрез жертвоприношение — залъгалка за човешките умове — да разгадае изхода от затрудненията.

Обичаят искаше, докато се изследва черният дроб на животното, царят да не присъствува, а след това да му се съобщи резултатът. Междувременно, докато по вътрешностите на животното се опитваха да разгадаят бъдещето, царят нарочно помоли приятелите си да стоят по-близо до него, за да не би от напрежението на гласа да се подлюти незаздравялата още рана. В шатрата влязоха Хефестион, Кратер и Еригий с охрана. Александър каза: „Критичен момент ме завари при по-добри обстоятелства за противника, отколкото за мене. Необходимостта обаче стои над разума по време на война, когато рядко се позволява да се избират средствата. Отцепиха се бактрианите, с чиито земи сме в съседство, и с помощта на чужди сили изпитват доколко още сили има у нас. Положението е ясно: ако оставим ненаказани дръзките скити, ще се върнем опозорени при тези, които се отцепиха от нас. А ако преминем река Танаис и покажем с гибелта и кръвта на скитите, че сме непобедими, кой ще се забави да изрази покорността си към победителите? Лъже се този, който мери границите на нашата слава с пространството, което имаме намерение да изминем. Една река тече между нас. Ако я преминем, ще понесем оръжието си към Европа. А малко ли е това, че след като сме покорили Азия и като проникнем в Европа, ще съединим с една победа страни, които природата е разхвърлила на такова обширно пространство? Но, в името на Херкулес, ако се забавим, скитите ще надвиснат над тила ни. Нима ние сме единствените, които могат да преминават реки? Много неща, с които досега сме побеждавали, ще паднат обратно върху нас. Съдбата учи на изкуство даже и победените.“

„Неотдавна дадохме пример как се преминава река с мехове. Ако скитите още не знаят това, бактрианите ще ги научат. Освен това една войска от това племе вече е дошла, очакват се и останалите им пълчища. С отлагане само предизвикваме войната и вместо да нападаме, ще сме принудени да се отбраняваме. Съображенията за моето решение са ясни. Съмнявам се обаче дали македонците ще ми позволят да го приведа в изпълнение. Защото откакто получих раната, нито съм яздил, нито съм стоял на крака. Но ако желаете да ме следвате, здрав съм, приятели! Достатъчно сили имам, за да понеса трудностите. А ако вече е настъпил краят на живота ми, в какъв по-славен подвиг бих намерил смъртта си?“ Каза това с постепенно отпадащ глас, едва долавян от тези, които бяха най-близо.

Всички се изплашиха от безразсъдния му план, най-много Еригий. И понеже не можеше с авторитета си да сломи упоритостта на Александър, се опита да прибегне до суеверие, с което царят не беше в състояние да се бори. Каза му, че и боговете се противопоставят на този план и че го заплашва голяма опасност, ако премине реката.

Наистина, когато влизаше в шатрата на царя, Аристандър беше съобщил на Еригий, че вътрешностите на жертвените животни са неблагоприятни. Еригий каза това, което беше узнал от гадателя. Александър, не само разгневен, но даже и засрамен, понеже стана известно предсказанието, което криеше, заповяда да се извика гадателят. И щом той дойде, му каза: „Значи аз съм ти възложил да извършиш жертвоприношението не като цар, а като частно лице? Защо съобщаваш на друг това, което е предсказано, а не на мене? Еригий узна моите тайни мисли, след като ти ги издаде. Смятам, в името на Херкулеса, че той е изтълкувал това, което си му казал, под влияние на своя страх. Моля те обаче да ми кажеш какво си узнал от вътрешностите, за да не можеш след това да отричаш думите си!“

Аристандър стоеше пребледнял и като поразен от гръм, не смееше да проговори от страх. Но скоро, подтикнат от същия страх да не би, докато чака, гневът на царя да се засили, заговори: „Предсказах, че ти предстои решително събитие с много трудности, но не безуспешно. Смущава ме не толкова моето изкуство, колкото грижата за твоето добро. Виждам състоянието ти, зная, че успехът зависи единствено от тебе. Страхувам се да не би сега да не можеш да се справиш с трудностите.“

Царят изпрати Аристандър, като го накара да вярва в неговото щастие. Каза му, че боговете, както и в други случаи, ще му отредят слава. Докато продължаваше да се съветва с приятелите си как да се премине реката, Аристандър се върна. Той твърдеше, че никога друг път не е виждал по-благоприятни предзнаменования, далеч по-различни от предишните. Тогава е имало основание за безпокойство. А сега жертвоприношението се е оказало напълно благоприятно.

Случката, за която съобщиха на Александър непосредствено след благоприятното предсказание, като че ли поставяше началото на неговия залез. Беше изпратил Менадем да обсажда Спитамен, вдъхновител на въстанието на бактрианите. Спитамен узнал за идването на неприятеля. За да не остане затворен в стените на града, укрил се, за да го пресрещне на пътя, по който е предполагал, че ще мине. Пътят бил горист, удобен за устройване на засада. Там настанил войници от племето на дахите. Конете носели по двама войници, които на смени трябвало да скачат внезапно от коня и да объркват неприятеля. Упоритостта на хората му била равна на бързината на конете. Спитамен заповядал на своите войници да заобиколят гората и обкръжил противника. Обграден отвсякъде и разполагащ с много по-малко войници от врага, Менадем устоявал все пак дълго време. Убеждавал войниците си, че подведени и от самата местност, им остава само едно утешение — да паднат честно от ръката на неприятеля. Яздел силен кон. Втурвал се често сред клинообразния строй на варварите и им причинявал големи загуби. Накрая, останал сам, обезкървен от многото рани и заобиколен от неприятели, помолил един войник на име Хипсиклей^[2] да се качи на неговия кон и да се спаси чрез бягство. Преди да изрече последните думи, смъкнал се от коня си мъртъв на земята.

Хипсиклей имал възможност да избяга, но след като загубил приятеля си, решил и той да умре. Имал само едно желание — да не умре, без да си отмъсти. Пришпорил коня си и се втурнал сред неприятеля. След ожесточен бой паднал, отрупан със стрели. Оцелелите от клането заели хълма, който се издигал над полесражението. Спитамен ги обкръжил, за да ги принуди да се предадат от глад. В тази битка паднали две хиляди пехотинци и тридесет конници. Александър скри това поражение и заплаши със смърт всеки, който би разказал за станалото.

Като не можеше повече да прикрива силното вълнение, което го бе обзело, той влезе в шатрата, разположена на брега на реката. Там съвсем сам прекара в бдение цялата нощ, преценявайки различни решения. Често махаше кожите от входа на шатрата, за да вижда огньовете в неприятелския лагер. По тях можеше да съди каква беше числеността му.

Разсъмваше се, когато, облякъл ризницата, излезе пред войниците — за пръв път след последното му нараняване. Почитта към царя беше толкова голяма, че самото му присъствие прогони от тях всякакви мисли за предстоящата опасност. Радостни и просълзени, те го поздравяваха и започнаха да настояват да започне войната, за която малко преди това му бяха възразявали. Той съобщи, че конницата и фалангата ще бъдат прекарани на салове, а на леко въоръжените нареди да преплуват реката с мехове. Не бяха необходими други нареждания, а и той поради болестта не можеше дълго да говори. Войниците приготвиха саловете бързо. За три дена бяха направили дванадесет хиляди сала.

Всичко беше готово за преминаване, когато пратеници на скитите — двадесет души според обичая на племето, — яздещи на коне през лагера, помолиха да съобщят на царя, че желаят лично да му поднесат своите предложения. Допуснати в шатрата и поканени да седнат, скитите бяха втренчили поглед в царя. Те съдеха за силата на духа по ръста на тялото. Струваше им се, че непредставителният му вид не отговаря на славата му. Скитите обаче не са така груби и некултурни, както останалите варвари. Казват, че някои от тях даже не са чужди и на мъдростта, доколкото може да я има у племе, което е винаги под оръжие.

По памет е предадено това, което са говорили пред царя. То може да не отговаря на нашите нрави и на таланта на нашите оратори, които живеят в по-културно време. Но дори речта им да заслужава презрение, все пак моята добросъвестност ми налага да предам кога и какво са казали, без да го изменям.

И така, ето какво е говорил най-възрастният от тях: „Ако боговете биха пожелали твоят ръст да бъде равен на алчността ти, не би те побрал целият свят. С едната си ръка би достигнал Изгрева, а с другата — Залеза. И като достигнеш това, ще поискаш да узнаеш къде е огнището на голямото божество. Желаеш това, което не можеш да завладееш. От Европа се стремиш към Азия, от Азия тръгваш към Европа. И ако ти се удаде да покориш целия човешки род, ще започнеш война с горите и снеговете, с морските вълни и дивите животни. Не знаеш ли, че големите дървета израстват за много дълго време, а се изтръгват само за един миг? Глупав е този, който гледа само плодовете на дърветата, без да се съобразява колко високо са те. Внимавай, докато ти си се устремил към върха, да не се сгромолясаш заедно със същите клони, за които си се хванал! Даже и лъвът понякога става храна на малките птици, а и ръждата прояжда желязото. Няма нищо толкова трайно, което да няма опасност да ти се отнеме дори от сакат човек. Каква вражда има между тебе и нас? Никога не сме се доближавали до твоите земи. Кой си, откъде идваш? Или ние, които живеем в тези обширни земи, нямаме право да те питаме? Ние не желаем да робуваме, нито пък се стремим да заповядваме на когото и да било. На нас ни са дадени като дарове, ако познаваш племето на скитите, яремът с воловете, ралото, копието и патерата. Тях използуваме и с приятелите си, и срещу неприятелите. На приятелите си даваме плодове, придобити с труда на воловете. С патерата изливаме вино на безсмъртните богове, с тяхна помощ поразяваме неприятелите си със стрелата отдалеч, а с копието отблизо. Така победихме сирийския цар, след това персийския и мидийския и нашият път беше отворен чак до Египет. Ти, който се хвалиш, че идваш да преследваш разбойници, си разбойник за всички народи, до които си достигнал. Превзе Лидия, завладя Сирия, държиш в ръцете си Персида, под твоя власт са бактрианите, стремиш се да достигнеш до индите. А протягаш ръцете си, алчни и ненаситни, вече и към нашия добитък. Какво е това, каква е тая страст към богатства, която те кара да изпитваш непрекъснат глад? Пръв от всички в пресищането, ти сам си причиняваш глад, тъй че колкото повече имаш, още повече желаеш това, което нямаш. Не си ли се замислял колко време обикаляш около Бактра? И докато подчиниш бактрианите, зогдианите започнаха срещу тебе война. У тебе стремежът към война се поражда от самата победа.“

„Дори и да си по-силен от който и да е друг, би трябвало да знаеш, че никой не желае да търпи чужд господар. Ако преминеш река Танаис, ще разбереш колко нашироко се простират нашите земи, но никога не ще достигнеш до скитите. Нашата бедност ще бъде по-бърза от твоята войска, която влачи плячка, заграбена от толкова много народи. И когато мислиш, че сме далеч от тебе, тогава ще ни видиш в лагера си. Защото с една и съща бързина и бягаме, и преследваме.“

„Чувал съм, че скитските пустини се споменават дори и в гръцките пословици. Ние предпочитаме пустите и недокоснати от човешка ръка земи повече, отколкото градовете и цветущите поля. Задръж тук щастието си и не го изпускай! На несигурното и безлюдното не можеш да го задържиш. След време по-добре ще разбереш ползата от този съвет, отколкото сега. Сложи юзда на щастието си, по-лесно ще го направляваш! Нашите мъдрости говорят, че щастието е без крака, а има само ръце и крила. Ако ръката ти посяга, едва ли ще докосне дори перата.“

„И най-после, ако си бог, ти си длъжен да дадеш на смъртните щастие, а не да им го отнемаш. Ако ли пък си човек, гледай винаги да си останеш такъв! Безсмислено е да ти напомням това, заради което ти си се самозабравил. Ще имаш като добри приятели тези, на които няма да обявяваш война. Защото приятелството между равни е най-силно, а равни са тези, които не се заплашват едни други с насилие. Не си въобразявай, че са ти приятели тези, които си победил. Между роб и господар не може да има приятелство. За тях дори и в мирно време важат законите на войната. Недей да мислиш, че скитите крепят дружбата си с някакви клетви. За тях клетвата е да зачитат дадената за вярност дума. Тази предпазливост я има и у гърците — да подписват договори и да призовават за свидетели боговете. Който не почита хората, той лъже боговете. Не ти е нужен приятел, в доброжелателството на когото се съмняваш. Ти ще ни имаш като страж и над Азия, и над Европа. Ние бихме се съединили с Бактрия, ако не ни разделяше река Танаис, а отвъд Танаис населяваме земи чак до Тракия. Казват, че Македония граничи с Тракия. Внимавай дали ще пожелаеш съседите на двете ти империи да ти бъдат врагове или приятели!“

Това каза варваринът. Александър отговори, че ще се поучи и от своята съдба, и от техните съвети: ще следва съдбата си, на която вярва, но не ще пренебрегне и техните съвети, за де не извърши нещо дръзко и безразсъдно. И като отпрати пратениците, настани войската си в приготвените салове.

В предната част на саловете се настаниха щитоносците, застанали на колене, за да се предпазят от стрелците. Зад тях застанаха тези, които щяха да привеждат в действие метателните машини, обградени и от двете страни и отпред с войници. Останалите, наредени зад метателните машини, направиха костенурка от щитовете, за да закриват гребците, които бяха без ризници. Същият ред беше установен и в саловете, които щяха да прекарват конницата. Повечето конници държаха за поводите коне, които плуваха след саловете. Тези, които плуваха върху мехове със слама, прикриваха саловете зад тях.

Царят с телохранителите си пръв отвърза своя сал и заповяда да го насочат към срещуположния бряг. Скитски конници навлязоха във водата, за да попречат на саловете да се приближат до брега. Ужас обхвана войниците върху саловете, като видяха завардените брегове. Кормчиите не бяха в състояние да направляват саловете, повлечени от течението на реката. Войниците, уплашени, че могат да паднат във водата, пречеха на работата на кормчиите.

Македонците не се опитваха дори да стрелят с лъковете, тъй като се стремяха да запазят равновесие, за да не паднат във водата. Помогнаха им метателните машини, от които те сполучливо изпращаха копия в редиците на врага, който непредпазливо стоеше насреща им. Варварите също започнаха да хвърлят масово стрели. Едва ли остана щит, в който да не се забият по няколко стрели.

Саловете вече опираха до брега, когато щитоносците се изправиха и започнаха още от саловете да се прицелват. Като видяха уплашените, дърпащи се назад коне на противника, насърчени, пъргаво започнаха да скачат на брега и да се насочват смело към объркания противник.

Конниците възседнаха конете си и пробиха варварския боен ред. Прикрити от тях, останалите се приготвиха за бой. Царят, още отпаднал физически, ги насърчаваше с бодростта си. Гласът му не можеше да се чуе поради незаздравялата рана на врата, но всички го виждаха как се сражава. Всеки стана командир на себе си и като взимаха пример един от друг, връхлетяха върху противника, без да жалят живота си. Варварите не можаха да издържат нито на вида, нито на крясъка, нито на оръжието на неприятеля. Пришпорили конете — войската им беше от конници, — всички се спуснаха да бягат. Александър, макар и да изнемогваше от болка, продължи да ги преследва още осемдесет стадия. Накрая нареди на войската си неотстъпно да преследва бягащите, докато се стъмни. Той с изчерпани сили се оттегли в лагера и остана там.

Македонската войска премина границите на пътешествията на татко Либер^[3], отбелязани с камъни и с посадени на чести интервали високи дървета, чиито стебла бяха обвити с бръшлян. Но яростта ги увлече много по-навътре. Те се върнаха в лагера едва през нощта, след като бяха избили голяма част от скитите, бяха пленили още повече и бяха докарали хиляда и осемстотин коня. Македонците загубиха шестдесет конници и около сто пехотинци, а хиляда бяха ранени.

Славата за голямата победа усмири значителна част от изнемогващата Азия. Дотогава всички вярваха, че скитите са непобедими. Тяхното поражение накара народите да признаят, че няма народ, равен по боеспособност на македонския. И саките изпратиха пратеници, които да обещаят, че народът им ще се подчини на Александър. Към това ги беше подбудила не само храбростта на царя, но и снизхождението му към победените скити. Той беше пуснал всички пленници без откуп, за да им докаже, че се сражава с най-силните хора на земята не поради някакъв гняв към тях, а по храброст. Прие благосклонно пратениците на саките и им даде за водач Евксенип, млад мъж, когото беше направил свой приближен заради младостта му. По красота той можеше да се сравнява с Хефестион, но му отстъпваше по мъжественост.

Александър заповяда на Кратер да го следва с по-голямата част от войската, а той се отби в град Мараканда. Спитамен беше узнал за неговото идване и беше избягал в Бактра. Царят измина за четири дена по-голямата част от пътя и пристигна на мястото, където Менадем беше загубил двете хиляди пехотинци и тристате конници. Заповяда да ги погребат и извърши жертвоприношение по родния им обичай. Кратер, който имаше заповед да го следва с фалангата, вече го беше настигнал. За да понесат загубите от войната еднакво всички, които се бяха отцепили, Александър заповяда да изгарят селата и да избиват всички възрастни.