Квинт Курций Руф
История на Александър Велики Македонски (13)

В Египет

Египтяните отдавна бяха настроени враждебно към персийската власт, тъй като нейните представители се държаха високомерно и ги ограбваха. Вестта за пристигането на Александър ги обнадежди. Дори приеха с радост беглеца Аминта^[1], който се настани тук с изпросена власт. Към град Пелусий^[2], където се очакваше да дойде Александър, прииждаше много народ. На седмия ден след като потегли с войските си от Газа, царят пристигна в тази област на Египет, която сега наричат Александров лагер. Заповяда на пехотата да се придвижи към град Пелусий, а той с отбран отряд тръгна по течението на река Нил. Изплашени, персите не оказаха съпротива. Александър пристигна недалеч от Мемфис. Дарий беше оставил Мезак за управител на този град. И когато царят премина река Оронт^[3], той му предаде доброволно осемстотин таланта и царското съкровище. От Мемфис Александър се отправи за вътрешността на Египет по течението на река Нил. Той с нищо не наруши бащините обичаи на египтяните. Накрая реши да отиде при оракула на Юпитер Амон.

Казаха му, че до оракула може да се отиде по път, достъпен само за опитни и малко на брой хора. Никъде нямало вода, навсякъде се разстилал само пясък — щом го нагреело слънцето, настъпвала непоносима жега и ходилата на хората обгаряли; борба трябвало да се води не само с непоносимата горещина и липсата на вода, но и с твърдия и остър чакъл, от който краката се наранявали. Вероятно египтяните преувеличаваха трудностите, но силното желание подтикваше Александър, който отиваше при Юпитер недоволен от величието си на смъртен и считаше, че Юпитер е родоначалник на рода му или поне искаше да го смятат за такъв. Затова с малцина спътници се отклони от течението на реката и тръгна към Мереотийското езеро. Тук пратеници на Кирена^[4] му поднесоха дарове и го молеха да посети и техните градове. Той прие даровете и установи съюзни отношения с тях. След това продължи към светилището на оракула.

През първия и втория ден несгодите все още изглеждаха поносими. Още не бяха стигнали до пустинята, но вече вървяха по безплодна и суха почва. Когато пред тях се разстлаха равнините, засипани с дебел слой пясък, те, сякаш навлезли в широко разляло се море, трябваше да се взират, за да открият истинска земя: не се виждаше нито дърво, нито следи от обработваема почва. Не стигаше вече и водата, която камилите носеха в мехове, нямаше го и едрия пясък, нито пък горещия чакъл. Слънцето беше изсушило всичко. Гърлата им съвсем пресъхнаха. Изведнъж като дар от боговете или по случайност облаци закриха слънцето. Това бе голямо облекчение за уморените от жегата дори и ако не завалеше. Излезе буря и заваля пороен дъжд. Всеки, както можеше, гледаше да си събере дъждовна вода, а някои, изнемощели от жажда, я поемаха направо с отворени нагоре уста.

Четири дена вървяха през безкрайна пустиня. Вече бяха недалеч от светилището на оракула, когато ги пресрещна ято гарвани. Бавно птиците ту се снижаваха до земята, тъй като отрядът се движеше бавно, ту се издигаха леко нагоре като водачи, показващи пътя. Най-после стигнаха до оазиса, където беше светилището на бога. Невероятно за разказване: беше разположен сред пустинята, но палещото слънце едва проникваше тук поради клоните на дърветата, които от всички страни го обграждаха и правеха плътна сянка; много извори с чиста вода оросяваха всичко наоколо и напояваха гората; климатът бе удивително мек, подобен на пролетния.

Най-близки съседи на тази свещена обител от изток са етиопците. На юг са арабите — презимето им е трогодити^[5]. Тяхното царство достига чак до Червено море. От запад живеят също етиопци, наричани сими^[6]. На север са назамоните^[7], сиртско^[8] племе, което се препитава от морско разбойничество. Те наблюдават бреговете и след като престане вълнението, пленяват корабите, навлезли в познатите им заливи.

Жителите на оазиса, наричани амонийци^[9], живеят в разпръснати колиби. В средата на оазиса расте гора. Обградена е от тройна крепостна стена. Вътрешната стена служи за защита на господарите и обгражда стар дворец. В средата живеят жените с децата и наложниците. Тук е и оракулът на бога. В най-крайните укрепления са жилищата на роднините им и на стражата. Има и друг оазис на Амон. В средата му има извор — наричат го слънчев. При изгрев-слънце водата му тече топла, през деня, когато жегата е най-силна, същата вода тече студена, при залез-слънце се затопля, посред нощ кипи от горещина, а когато нощта вече е към своя край, тя изпуска много от нощната топлина и приема обикновената си температура. Почитат го като божество, но изворът няма едно постоянно лице — такова, каквото ваятелите обикновено придават на боговете. Прилича на морски охлюв, украсен със смарагди и скъпоценни бодли. Когато ще се допитват до него, жреците го качват на малък позлатен кораб, от двете страни на който окачват посребрени паници за жертвоприношение. След този кораб следва друг с жени и девойки, пеещи някаква неблагозвучна старинна песен. Вярват, че така ще склонят Юпитер да каже истината на оракула.

Най-възрастният жрец, който вървеше до Александър, го нарече „син“, твърдейки, че с това е узаконил родството му с Юпитер. Забравил, че е смъртен, царят отговори, че приема благоволението на бога. След това запита дали му е предопределено да установи властта си над целия свят. Със същото ласкателство оракулът отговори, че ще стане господар на всички земи. Александър продължи да разпитва дали всички убийци на баща му са били наказани. Жрецът отговори, че неговият баща не би могъл да бъде осквернен с каквото и да е убийство и че всички са изкупили престъплението си спрямо Филип. И прибави, че той, Александър, ще бъде непобедим, докато се изкачи на престола на боговете. След това беше извършено жертвоприношение, на жреците и на бога бяха поднесени дарове. Жреците разрешиха на приятелите на Александър да се допитат до Юпитер. Те попитаха оракула само едно — дали да отдават на своя цар почести като на бог. Гадателите отговориха, че това ще бъде угодно на Юпитер.

При това искрено засвидетелствуване на вярност те биха могли да доловят, че отговорите на оракула са несъстоятелни. Но съдбата често превръща тези, които разчитат само на нея, в хора, по-скоро жадни, отколкото достойни за слава. Александър не само позволи да го наричат син на Юпитер Амон, но дори заповяда да му отдават почести като на бог. Така сам унищожи славата си, заслужена с извършените подвизи, като всъщност желаеше да я увеличи. Македонците бяха свикнали да живеят под царска власт, но при по-голяма свобода, отколкото у другите народи, покорени от него. Сега те се отвърнаха от него, обладания от стремеж към безсмъртие с настойчивост, която не му подхождаше и която ги смути.

На връщане от оракула на Юпитер Амон Александър пристигна при Мереотийското езеро^[10], недалеч от остров Фарос^[11]. Той огледа местността и реши да основе нов град на острова. После прецени, че островът не е удобен за голямо селище, и избра място за град там, където сега е град Александрия. Александър пресметна колко е разстоянието между езерото и морето и нареди да бъде оградено с крепостна стена, дълга осемдесет стадия. Той остави хора, които да ръководят работата по построяването на града, и се отправи за Мемфис. Беше го обхванало желание — напълно естествено, но сега ненавременно — да навлезе не само навътре в Египет, но да разгледа и Етиопия. Желанието да види прочутите дори извън границите на земята със своята старина дворци на Мемнон^[12] и Титон^[13] го теглеше едва ли не извън пределите на самото слънце. Но все още незавършената война не му позволяваше да странствува. Ето защо постъпи така: постави начело на Египет Есхил^[14] от остров Родос и македонеца Певцест^[15], като им даде за защита на тази област четири хиляди войници; заповяда Полемонт^[16] да пази устието на река Нил, като за тази цел му бяха дадени тридесет триреми; начело на тази част на Африка, която е свързана с Египет, постави Аполоний^[17], а за отговорник по събирането на данъците от същата област на Африка и от Египет назначи Клеомен^[18]; заповяда да заселят в Александрия част от жителите на съседните градове и така изпълни новия град с многобройно население. Казват, че когато царят очертавал с ечемик линията на бъдещата крепостна стена според македонския обичай, ято птици долетели и изкълвали ечемика. Това се изтълкувало от повечето присъствуващи като неблагоприятно знамение, но гадателят обяснил, че новият град ще бъде посещаван от много чужденци и че той ще предоставя духовна храна на много народи.

Синът на Парменион Хектор, младеж в цветуща възраст и един от любимците на Александър, искаше да догони царя, качи се на малка лодка и я изпълни с повече хора, отколкото побираше. А тя потъна и всички се издавиха. Хектор дълго се бори с водата, но мокрото облекло и стегнатите в сандали крака му пречеха да плува. Полумъртъв се измъкна на брега и макар да беше в съзнание, изтощен от страх и напрежение, издъхна, тъй като не получи помощ от никого — всички бяха излезли на срещуположния бряг. Александър скърбеше безкрайно за него. Намери тялото му и нареди тържествено да бъде погребано. Към тази скръб се прибави и известието за смъртта на управителя на Сирия Андромах, когото самаряните^[19] бяха изгорили жив. За да отмъсти за това убийство, царят се отправи натам с най-голяма бързина и като пристигна, наказа предадените му извършители на това престъпление. На мястото на Андромах постави Менон^[20]. Осъди на смърт убийците на управителя и предаде на народната партия тираните, между които Аристоник^[21] и Стезилай^[22] от Метимна. Заради извършените от тях неправди ги убиха, като ги хвърлиха от крепостните стени.

Александър изслуша и пратеници от Атина, Родос и Хиос. Атиняните го поздравиха с победата и помолиха да бъдат върнати на близките им гръцките пленници. Дорийците и хиосците молеха да им бъдат изпратени помощни войски. Изпълни всички молби, тъй като прецени, че са справедливи. Поради изключителната вярност на митиленците не само им изплати парите, които бяха похарчили във войната, но им подчини и области от съседните земи. Според заслугите възнагради и кипърските царе, отцепили се от Дарий, които своевременно му бяха изпратили флот за превземане на Тир.

Началникът на флота Амфотер^[23], изпратен да освободи остров Крит, обсаден от персийски и спартански войски, получи заповед най-напред да очисти морето от пиратите, тъй като, докато двамата царе воюваха, разбойниците станаха господари на морето. Александър поднесе в дар на Херкулес Тирийски златен кратер^[24] и тридесет златни чаши. След това заповяда да разгласят началото на похода към река Ефрат, за да продължи преследването на Дарий.

Като научи, че неприятелят е тръгнал от Египет навътре към Африка, Дарий се колебаеше дали да се спре в околностите на Месопотамия, или да продължи към по-вътрешните области на царството си: сам лично по-лесно би привлякъл във войската си отдалечените племена които трудно обуздаваше чрез управителите си. Освен това научи от най-достоверен източник, че Александър ще го преследва с цялата си войска където и да се намира. И понеже вече знаеше с колко упорит човек има работа, заповяда въоръжените сили на всички племена да се съберат около Вавилон.

Вече бяха дошли бактриани, скити и инди. Пристигаха и войските на останалите племена. Войската беше два пъти по-многочислена, отколкото в Киликия, но много от войниците нямаха оръжие. То се набавяше трудно. Конниците имаха покривала с пришити металически плочки. Който не разполагаше с нищо друго освен с копие, получаваше щит и меч. На пехотинците раздадоха неоседлавани коне, за да ги укротят и конницата да стане по-многочислена от предишната. Двеста бойни колесници с прикрепени към тях отвесни и напречни острия бяха ужас за неприятелите. Тукашните племена възлагаха големи надежди на тях. От ока на колесниците стърчаха железни острия, от двете страни на ярема бяха поставени по три меча, от главините на колелата стърчаха много извити острия, едните насочени встрани, а другите — към земята, за да режат всичко, което би попаднало под копитата на конете. След като приготви и въоръжи войската си, Дарий я изведе от Вавилон. Отдясно течеше река Тигър. Река Ефрат пък прикриваше левия фланг.

Войската на Дарий изпълни полята на Месопотамия. След като премина река Тигър и разбра, че неприятелят не е далеч, той изпрати напред командира на конницата Сатропат^[25] с хиляда отбрани конници. На Мазей^[26] даде шест хиляди войници, с които да попречи на неприятеля да премине реката. Нареди му още да изгори храните и да опустоши областта, към която Александър настъпваше. Смяташе, че само чрез лишение може да принуди Александър да прекрати войната, след като не разполага с нищо друго освен с това, което си доставеше с грабеж. А на него щяха да му доставят припаси и по суша, и по река Тигър. Дарий достигна до Арбела, неизвестно дотогава селище, което той щеше да прослави с поражението си.

Като остави тук по-голяма част от обоза, построи мост над река Лик и в продължение на пет дена преведе войската си така, както преди през Ефрат. После продължи още около осемдесет стадия и разположи войската на лагер при река Бумел^[27]. Местността предоставяше добри условия за разполагане на бойния ред: широка равнина, удобна за бойни действия с конницата, никакви дървета или ниски храсти не покриваха земята; откриваше се отличен обзор надалеч, а разпръснатите тук-там по полето храсти той заповяда да изсекат и да го изравнят.

Македонските съгледвачи, доколкото бе възможно отдалеч, пресметнаха числеността на Дариевата войска. Те трудно увериха Александър, че въпреки големите загуби Дарий е събрал още по-многочислена армия. Александър презря всички опасности и пристигна до река Ефрат след единадесет прехода. Нареди по построения мост най-напред да преминат конниците, а след тях фалангата. Мазей, изпратен срещу него с шестте хиляди конници, не се осмели да премери силите си с македонците и да попречи на преминаването им. Царят даде няколко дена почивка на войниците за потягане и ободряване. След това продължи да следва отблизо неприятеля, тъй като се страхуваше да не би Дарий да се оттегли към вътрешността на царството си и да се наложи да го преследва през безлюдни и запустели земи. На четиринадесетия ден, минавайки покрай Армения, която остана от лявата му страна, стигна до река Тигър.

Цялата област отвъд реката димеше от неотдавнашен пожар. Където беше минал, Мазей беше опожарил всичко така, както не би го направил дори и неприятел. Димът намаляваше видимостта. Възникна опасност от изненада. Чак когато изпратените напред съгледвачи известиха, че всичко е проверено, Александър изпрати напред малък конен отряд, който трябваше да издири и да огледа речните брегове. Дълбочината на реката отначало беше до гърдите на конете, но когато достигнаха до средата, се изравни с вратовете им. Няма друга река на Изток, която влачи не само водите си, но и камъни. И заради бързината, с която тече, й е дадено името Тигър — на персийски език „тигрис“ значи стрела.

Пехотата, разпределена на отряди около конницата, с оръжие, вдигнато над главите, без затруднения навлизаше в реката. Начело на пехотинците царят, излязъл вече на брега, показваше с ръка на войниците плитките места, тъй като гласът му не можеше да се чуе. Те напредваха трудно и бавно, тъй като се подхлъзваха на подводни камъни или пък ги повличаше силното течение. Особено трудно се придвижваха тези, които носеха товари на раменете си: те биваха понасяни от силните водовъртежи заедно с товара им. И докато се мъчеха да спасят багажа си, сами се объркваха повече, отколкото ги объркваше реката. Купчините товари, носени от водата, спъваха хората. Царят ги предупреждаваше преди всичко да запазят оръжието си, а другото ще се възстанови. Но кой можеше да чуе съвет или заповед? Вцепеняваше ги страхът и невъобразимият крясък на блъскащите се един в друг войници. Най-после излязоха на плитчина, където реката течеше по-бавно. Оказа се, че бяха загубили малко товари. Македонската войска можеше да бъде унищожена, ако някой се беше осмелил да я нападне. Но щастието, съпътствуващо винаги Александър, отклони и оттук противника. Така той беше преминал река Граник пред погледа на хиляди конници и пехотинци, които стояха на отвъдния бряг. По същия начин в тесните проходи на Киликия надви огромната неприятелска армия. А и разумът му тук можа да надделее над смелостта, защото никога при опасност не бе си задавал въпроса, дали не постъпва необмислено. Ако Мазей ги беше нападнал внезапно, когато преминаваха реката, без съмнение щеше да ги свари неподготвени. Но той препускаше в галоп покрай брега срещу вече готовите за бой части на македонците. Беше изпратил напред хиляда конници. Като узна за тяхната малочисленост, Александър заповяда на командира на пеонската конница Аристон бързо да ги нападне. Между двете конници този ден стана ожесточено сражение. Аристон промуши право в гърлото командира на персийската конница Сатропат, свали го от коня и отсече главата му. След това самодоволен я постави пред Александър.