Алисия Грейс
Парфюмът на страха (26)

* * *

От планините връхлетя силна пролетна буря, когато Брайън влизаше в града. Отиваше при доктор Винсънт.

Къщата намери лесно. Но докато стигне до вратата, стана вир — вода. С крайчеца на окото зърна в градината люлка и велосипед с три колела. Явно доктор Винсънт беше женен и имаше дете.

Натисна звънеца.

— Да? — въпросително каза младата жена, която му отвори вратата.

— Вкъщи ли е мъжът ви?

— Съжалявам — отговори тя, — в момента е на посещение при болен.

— Тогава ще го почакам — каза Брайън.

— О, разбира се. Влезте вътре. — Тя се дръпна, за да може той да мине. — Едва сега виждам колко сте мокър. Влезте, дайте ми палтото си.

Брайън го съблече и го подаде.

— Съжалявам — обърна се тя към него, — но не зная как се казвате.

— Брайън Гилуърт.

Името й се стори познато. Тя разглеждаше посетителя с нескрито любопитство.

— Какво ще кажете за едно бренди?

— На драго сърце — каза той и влезе след нея в просторна гостна.

Мисис Винсънт отиде до масичката за сервиране, изпълняваща функциите на домашен бар, взе конячена чаша и я напълни догоре.

Брайън я прие с благодарност.

— С голямо съжаление научих, че баща ви е зле — каза тя.

Брайън отпи глътка и кимна. Питаше се колко ли е разказал доктор Винсънт на жена си за семейството му и за Моника.

— Ако е за баща ви — подхвърли мисис Винсънт, — мога да предам поръчение на мъжа си и той ще дойде.

— Благодаря, но по-добре да го почакам, стига да не ви преча — каза Брайън, допи чашата си и я остави.

Жената на доктор Винсънт ставаше все по-неспокойна. Крачеше нагоре — надолу и час по час надничаше през прозореца дали мъжът й не се връща.

— Аз мога и сам да чакам, ако вие си имате работа — предложи Брайън.

Тя успя да изстиска бледа усмивка на лицето си.

— Не, не, готвачката може да нахрани сина ми.

Брайън тъкмо се канеше да помоли за още едно бренди, когато наблизо се чу автомобил.

Явно зави пред къщата и след няколко минути вратата се отвори.

— Чакат те — съобщи мисис Винсънт, още преди мъжът й да е затворил вратата след себе си.

Брайън се представи. Докторът кимна.

— Надявам се, че баща ви не е по-зле?

— Не — каза Брайън и тръсна глава. — Сметнах, че трябва все пак да поговорим.

— Тогава най-добре да идем в кабинета ми — реши докторът. После погледна жена си. — Ще може ли готвачката да направи няколко сандвича за мен и госта ми? И, моля те, кажи й да приготви кана кафе.

Обърна се пак към Брайън. Погледът му попадна на празната чаша.

— Виждам, че вече сте пили нещо. Желаете ли още едно?

— С удоволствие — отговори Брайън.

Доктор Винсънт взе празната чаша, напълни я, наля и на себе си.

— Сега ме последвайте, ако обичате — каза той, като му подаваше чашата.

Кабинетът се намираше в другото крило на къщата. Щом влязоха вътре, Брайън си помисли, че това трябва да е любимото място на доктор Винсънт. Стаята беше различна от другите. Стените бяха облицовани с дърво. Три от тях чак до тавана бяха заети с библиотечни рафтове. На четвъртата висяха морски карти и няколко гравюри с ветроходи.

— Това е моята светая светих — обясни докторът. — Идвам тук, когато искам да обмисля нещо или да почета. Тук не ми пречи нито телевизор, нито друго нещо.

Той се отпусна в един кафяв кожен фотьойл и погледна към Брайън. Имаше изнурен вид.

— Мислил съм си, че някога ще се отбиете — каза той и отпи глътка от своето бренди.

— Защо?

— Хайде да не си играем на криеница. Отдавна съм стигнал до извода, че е най-добре да гледаш истината в очите.

— Чудесно — каза Брайън, — тогава да не го усукваме. Знаете защо съм тук, нали?

Докторът кимна, но попита:

— Защо чакахте толкова дълго?

Брайън остави чашата.

— Аз знаех само, че жена ми се е самоубила, нищо повече.

Докторът се облегна назад, извади една лула от стойката и започна да я тъпче с тютюн.

— Съвсем скоро разбрах, че Моника е чакала дете — каза Брайън.

Почукване на вратата ги накара да замълчат.

— Сандвичите и кафето — извика жена му.

Докторът стана, извини се на госта, отиде до вратата, пое подноса от жена си и го остави на писалището.

— Моля, заповядайте — обърна се към Брайън, като сочеше подноса. — Значи не сте знаели за детето?

— Не. Лесли… тоест мис Харис, ми разказа.

Беше му неудобно, че знае толкова малко за собствената си жена.

— Бих искал да зная защо вашите родители не са ви казали нищо за това — каза докторът по-скоро на себе си.

— Дороти ми съобщи, че детето не е било от мен — обясни Брайън.

— И може би това е същинската причина за посещението ви?

Брайън наведе очи. Тихо каза:

— Аз обичах Моника.

— И въпреки това я оставихте сама с тези възрастни хора и с тоя ужасен слуга.

— Заминах с една експедиция — заоправдава се Брайън.

Докторът се засмя.

— В собствения си дом бихте могли да научите повече за чуждите ритуали и магически действия, отколкото в сърцето на джунглата.

— Какво е станало с Моника? — попита Брайън.

— Знаете какво. Въпросът е само как са я докарали дотам. О, да, ни най-малко не се съмнявам, че са й помогнали в това.

— Но как?

В отговор доктор Винсънт само сви рамене.

— Нямам никаква представа. Знам само, че жена ви не беше от хората, които се самоубиват. Поне дотолкова я познавах. Нейната воля за живот методично е била подкопавана. Тя бе стигнала до ръба на безумието и преди окончателно да полудее, посегна на живота си.

— Бяхте ли… тя беше ли? — Ръцете на Брайън трепереха.

— Дали е имало нещо между нас? Не. Дали съм бил влюбен в нея? Да. Дали тя е знаела? Отначало да. По-късно не. Тя вече нищо не знаеше.

Брайън го гледаше с недоверие.

— Жена ви все повече губеше чувството си за реалност — добави докторът.

— Какво казваше тя за бременността си?

Доктор Винсънт си наля чаша кафе.

— Детето беше ваше — сериозно отговори той. — Ако беше мое, щях да имам право да я измъкна от оная зловеща къща и да я взема при мен. Но тя обичаше само вас.

— Както казахте току-що, Моника е знаела, че вие я обичате.

Докторът остави чашата с кафето.

— Аз сам й го казах. Не съм се срамувал от тази любов.

Брайън мълчеше. Знаеше, че казаното от доктора отговаря на истината. Но му беше криво. Фактът, че жена му е била желана и от други мъже, при други обстоятелства щеше да го ласкае. Но сега не беше така.

— Казахте, че Моника е губела усета си за реалност?

Домакинът кимна. И добави:

— Сънуваше странни неща.

— Сънуваше?

— Постоянно й се присънваха плъхове. — Гласът на доктора потрепери.

— Какво?

Брайън скочи от стола.

— Сънуваше, че стената се отваря и в стаята влизат плъхове.

Студена пот орося челото на Брайън.

— Не ви ли е добре? — загрижено го попита доктор Винсънт.

— Друго нещо има ли? — попита Брайън, който едва се владееше.

— О, да — натъртено рече докторът. — Тя беше убедена, че стаята й силно мирише на рози.

Брайън възбудено започна да крачи напред — назад. — Лесли! — с ужас извика той. — Боже мой, Лесли!

— Какво е станало с нея?

— Тя сънува същите неща — изтръгна се от устата на Брайън. — Трябва да се прибера колкото може по-скоро.

— Сигурен ли сте?

— Да — каза Брайън. — Боже мой, да. Набързо разказа на доктор Винсънт за оная нощ, когато Лесли се беше събудила и викаше за помощ.

— Тогава аз ще ви закарам — каза докторът. Отвори чекмеджето на писалището и извади малък револвер. — Ще го взема.

— Правете каквото смятате за добре. Само по-бързо — припираше Брайън.