Алисия Грейс
Парфюмът на страха (10)

* * *

Мекото пролетно време свърши. Денят беше мрачен, миришеше на дъжд.

Както бе застанала до прозореца в библиотеката, Лесли дочу някакъв шум зад гърба си. Обърна се и видя Брайън.

— Зърнах ви през отворената врата — каза той. — И си помислих, че това е удобен случай да ви се извиня за моето държане в деня на пристигането ви.

Явно говореше съвсем сериозно.

— Отдавна съм го забравила — отвърна Лесли.

— Значи не се сърдите?

— Не, разбира се — усмихна се тя. Изглежда, той искаше да каже още нещо, но не знаеше как.

— През цялото време не съм ви видяла нито веднъж — каза Лесли, за да продължи разговора.

— Аз просто не искам никого да виждам.

Лесли кимна разбиращо.

— От майка ми знам, че се грижите чудесно за Ричард.

— Това се разбира от само себе си.

Той се засмя.

— Такъв отговор Дороти никога не би приела. Тя дори ще се разсърди, ако отношението към Ричард не е специално.

Лесли въпросително сви вежди.

— Би било жалко — отвърна тя. — Защото ще означава, че съм се излъгала в нея.

— В какъв смисъл?

— Смятах, че е от онзи тип жени, които понасят истината.

— Външността понякога лъже — уклончиво отговори Брайън.

Почувства как погледът му се дръпна от лицето й.

— Вие сте много хубава жена — искрено каза той.

— Затова ли ме разглеждате под лупа? За да ми кажете това?

— Правя съвсем обективно заключение — каза той. — Може би друг път пак ще намерим време да поговорим. Сега за съжаление трябва да вървя.

Лесли кимна и го изпроводи с поглед, докато излизаше от библиотеката. Трябваше да признае, че Брайън Гилуърт изглежда повече от добре и че разговорът с него щеше да й достави удоволствие, ако се бяха срещнали на друго място. Хвърли още един поглед към градинаря и тръгна към вратата.

— Мис Харис?

Насреща й се зададе Дороти Гилуърт.

— Да?

— Защо не сте при пациента си? — хладно попита тя.

— Но вие знаете защо! — Лесли гледаше сащисано.

Само преди няколко минути се бяха разбрали Дороти да постои малко при мъжа си.

— Нищо не зная — изфуча яростно Дороти. — Докато вие тук си водите приятни разговори със сина ми, вашият пациент се гърчи в предсмъртни мъки. Наложи ми се да му сложа още една инжекция.

— Сигурна ли сте, че сте загрижена единствено за мъжа си? — попита Лесли.

— Мис Харис, щом сама повдигате въпроса — с леден глас отвърна Дороти, — можем веднъж завинаги да се изясним. Колкото и да се надявах, че ще спазвате нарежданията, които ви дадох първата вечер…

— Ако имате предвид сина си, Брайън…

— Значи вие вече го наричате по име? — още повече се разбесня Дороти. — Как си позволявате да го наричате Брайън?

— А как иначе да го наричам?

Лесли се обърна с намерение да излезе. Но възбудената жена я улови за ръката.

— Оставете Брайън на мира! — заповеднически каза тя.

— Моля ви, пуснете ме да мина.

— Това е предупреждение — изсъска Дороти и стисна ръката на Лесли.

Момичето се сви от болка. После отведнъж се изтръгна, но вместо да изскочи навън покрай ядосаната жена, зави в обратна посока.

— Само да не кажете, че не съм ви предупредила! — викаше Дороти след нея.

Лесли се надяваше инжекцията, поставена от Дороти на болния, междувременно е задействала. Когато отвори вратата, й се стори, че Ричард е задрямал.

Взе стол и седна до леглото. Замисли се дали не трябва да напусне тази къща. Погледът й се плъзна по измършавялото тяло на нейния пациент.

При мисълта, че би могла да го изостави, усети почти физическа болка. От друга страна, не можеше да пренебрегне предупрежденията. Те положително бяха сериозни. И зад тях се криеше нещо повече от майчински тревоги и обич.

— Не, не ми се вярва — произнесе тя на глас.

— Какво казахте? — попита болният и отвори очи. Лесли го погледна зачудено. Смяташе, че той спи.

— Просто мислех на глас — бързо отговори и се изправи. — Дороти ми каза, че отново сте имали нужда от инжекция. Как се чувствате?

— Исках веднага една… — простена той. — Имах такива болки… Но в момента ме поотпусна.

Значи Дороти я беше излъгала.

— А вие как се чувствате? — попита той.

Лесли се усмихна насила.

— Кой от нас двамата тук е медицинска сестра?

— Вие — спокойно отвърна той. — И все пак не ми убягна, че сте нещо развълнувана. Забелязах го още като влязохте.

— Значи само сте се правели на заспал?

Ричард вдигна изпосталялата си бяла ръка.

— Каквото и да ви измъчва — прекъсна я той, — ако искате да споделите, ще бъда добър слушател.

— Благодаря — каза Лесли, — но се касае за проблем, с който трябва да се справя сама.

Той кимна.

— Най обичам хората, които сами се борят с проблемите си.