Алисия Грейс
Парфюмът на страха (21)

* * *

Лесли бе седнала срещу Карла. Наближаваше десет. Дороти бе при мъжа си, а Брайън вероятно си седеше в стаята. Персоналът се беше оттеглил.

— Вече се питах къде се изгубихте — каза Карла. — От Гуен разбрах, че изобщо не сте се явили на вечеря.

— Карла — каза Лесли, — нужна ми е вашата помощ.

— Разбира се — отговори готвачката, — с удоволствие ще ви помогна, стига да мога.

Лесли дълбоко си пое въздух.

— Трябва да науча повече за Моника — каза, като гледаше готвачката с молба.

— Най-добре забравете за нея — посъветва я Карла. — Не е хубаво да се вдигат мъртвите от гроба. Освен това мисис Гилуърт ще получи пристъп, ако разбере за какво си говорим.

Лесли се пресегна през масата и хвана Карла за ръката.

— Страхувам се — тихо каза тя. — Ужасно се страхувам.

— Но от какво? Няма никакви причини за това.

— Не зная — промърмори Лесли, — но предчувствам, че ще ми се случи нещо страшно.

Карла стана, заобиколи масата и сложи едрите си длани върху раменете на Лесли.

— Тази къща не е място за млади момичета — решително заяви тя.

— Идва докторът от града. Аз го попитах за Моника — каза Лесли.

Карла се върна и седна на стола си.

— На този пък изобщо не му вярвам. Той е женкар и половина.

Лесли кимна.

— Да й се чуди човек за какво ходеше при него — продължи готвачката.

Лесли смаяно я погледна.

— Моника е била бременна — каза тя.

Карла ококори очи. Гледаше със зяпнала уста.

— Откъде знаете? — попита почти безгласно.

— Той ми каза.

— Е, това не ми го побира умът! — ядоса се Карла. — Тия мъже са наистина безотговорни.

— Не е било от него — възрази Лесли. — Когато е отишла при него, Моника вече е била бременна.

Карла се плесна през устата. Затвори очи и започна нервно да се клати насам — натам.

— Тогава трябва да е знаела, когато…

— Да.

Карла стана и с едри крачки взе да обикаля из кухнята.

От време на време мълчаливо поглеждаше към Лесли. След това отново спря.

— Една бременна жена не се самоубива — заключи тя.

Лесли потвърди с глава.

— Значи затова смятате, че е възможно Моника да не е посегнала на живота си по своя воля?

— Да, и затова искам повече да зная за нея.

Карла помисли малко и кимна.

— Това, което най-ясно си спомням, са странните сънища на Моника.

Сърцето на Лесли бясно се разтуптя.

— Например стаята й посред нощ изведнъж се напълва с аромат на рози, стената се отваря и тя сънува плъхове… Всяка нощ все същият ужас, ми каза тя веднъж. Прилоша ли ви? — попита Карла, като хвърли поглед към Лесли.

Тя поклати глава. Поинтересува се:

— Какво стана е нещата на Моника?

— В мазето са.

— Как се отива там?

— За какво ви е притрябвало?

— Може би ще открия там някаква сламка — отговори Лесли.

— Ще намерите в коридора вратата зад широките стълби — обясни Карла.

— Благодаря — отвърна Лесли шепнешком.

Карла кимна.

— Още сте съвсем бледа — каза тя.

— Сънищата, за които е говорила Моника, не са никакви сънища…

— Ама… — Карла я гледаше с широко отворени очи.

— Не може сънищата на двама души, с разлика от пет години помежду им, да са еднакви като две капки вода — каза тя.

— И вие ли… сънувате същото? — Готвачката слисана се отпусна на един стол.

— Да — отвърна Лесли. — Приличат на кошмари, но не са в това съм напълно сигурна.