Алисия Грейс
Парфюмът на страха (22)

* * *

От кухнята Лесли се качи в стаята си. Взе фенерчето, събу си обувките и безшумно се спусна към избата.

Намери вратата, която Карла й бе описала, отвори я и се гмурна в черната нощна тишина на подземието. Леко затвори вратата след себе си.

Стълбата беше много дълга и стръмна. В ноздрите я блъсна застояла миризма на гнило. Може би и избата е била част от старата крепост, която май някой от предците на доктор Гилуърт е докарал тук от Европа.

Когато стълбите свършиха, тя зашари с лъча на фенерчето по предметите наоколо. Но никой от тях не приличаше на куфар. Вместо това откри статуи на мъже и жени, които в слабата светлина изглеждаха като живи. Уплаши се страшно.

Внимателно претършува всички кътчета на мазето и точно когато се канеше да се откаже, съзря малкото дамско куфарче, покрито с мръсно платнище.

Вдигна го и го отвори на каменния под. За нейна изненада не беше заключено. Вътре, сред разните дамски принадлежности, откри връзка писма.

Те бяха от Брайън до Моника. Лесли бегло ги прегледа. Едно от тях беше написано с друг почерк.

Насочи лъча на фенерчето и прочете следните редове:

Тук се чувствам като в затвор. Особено, откакто казах на Дороти и Ричард, че ще имам дете. Те не ми вярват, смятат, че по други причини ходя при доктор Винсънт.

Лесли остави този лист и започна да търси други писма с почерка на Моника. Скоро намери още едно.

Напоследък сънувам такива противни неща!

Попитах Дороти не е ли възможно нейните плъхове изведнъж да изскочат от клетките. Тя ми се изсмя. Оттогава не ме напуска странното чувство, че губя разсъдъка си.

Лесли откри още едно писмо.

Моят брак с Брайън е направо трън в очите на Гилуъртови. Дороти е отишла толкова далеч, та твърди, че детето, което нося, изобщо не е от Брайън.

Не проумявам за какво толкова ме мразят! Понякога, когато Дороти заговори за Брайън, аз не мога да се освободя от впечатлението, че говори не за сина си, а за любовник. Какви чудовищни мисли се въртят в главата ми!

Последното, което Лесли намери, едва ли можеше да се нарече писмо. Явно думите бяха драснати в голяма бързина.

Пак същият глас… Той ме следва неотстъпно… Цялата ми стая ухае на рози… Мили Боже, помогни ми да не загубя разсъдъка си…

„Ти никога не си имала шанс“ — едва чуто прошепна Лесли. Не искаше да повярва в страшната истина.

Бързо натика писмата в снопчето, затвори куфара и го сложи на същото място, където си стоеше. Зави го със старото платнище и се втурна нагоре по стълбите.

Когато се качваше, с ужас видя, че вратата зее отворена. Помнеше съвсем точно, че я затвори.

В гърлото й заседна буца. Очите й се напълниха със сълзи. Пребърса ги е опакото на ръката. А стълбите сякаш нямаха свършване.

Най-после стигна до вратата. Изтощена влезе във вестибюла. През цялото време я беше страх да не я блъснат обратно в мрачното подземие. Дълбоко пое въздух и забърза нагоре към стаята си.

По дръжката на вратата откри тебеширени следи. Когато се взря по-внимателно, установи, че е нарисувано нещо като лице или маска.

С ужас се дръпна назад. В дъното на коридора зърна бягащия Накума.

Отвори вратата. В стаята нямаше никого. Трепереща рухна на леглото. Опита се да прогони мислите за страшната смърт на Моника. Напразно. Те двете бяха станали едно.