Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (9)

Етносът не е общество

Но съществува и друга гледна точка, според която „етносът… е социално-историческа категория, при това генезисът и развитието му не се определят от биологичните закони на природата, а от специфичните закони на развитие на обществото“. [128, с. 9-10] Как да разбираме това? Съгласно теорията на историческия материализъм спонтанното развитие на производителните сили предизвиква промяна на производствените отношения, която поражда диалектическия процес на образуване на класите, последван от процеса на унищожаване на класите. Това е глобално явление, присъщо на обществената форма на развитие на материята. Но какво общо има с него етногенезисът? Нима появата на толкова известни етноси като французите и англичаните хронологически или териториално съвпада с установяването на феодализма? Или тези етноси са изчезнали с неговия крах и прехода към капитализма? Та нали същата тази Франция (или „социално-историческата категория“ Френско кралство) през XIV в. вече обхващала освен французите келтите-бретонци, баските, провансалците и бургундите. И нима те не са етноси? Не говори ли този факт, а той е само един от многото, че дефиницията на Виктор Козлов се характеризира с едностранчивост? И понеже по-скоро е така, това е повод за научен диспут.

Диалектическият материализъм разграничава различни форми на движение на материята: механична, физическа, химическа и биологична, като ги отнася към раздела на природните форми. Обществената форма на движение на материята е отделна по силата на присъщата й специфика — тя е свойствена само на човечеството с всичките му прояви. Всеки човек и човешкият колектив с тяхната техника и доместикати (домашните животни и културните растения) са подложени на въздействието както на обществената, така и на природните форми на движение на материята, които са в непрекъсната корелация във времето (историята) и пространството (географията). При обобщаване на материала в единен, достъпен за наблюдаване и изучаване комплекс (историческата география) ние сме длъжни да го разглеждаме от две гледни точки — от социална му страна и от природната му страна. В първия случай ще видим обществените организации: племенните съюзи, държавите, теокрацията, политическите партии, философските школи и т.н., а във втория — етносите, т.е. човешките колективи, които възникват и се разпадат за относително кратко време, но които винаги имат оригинална структура, неповторим стереотип на поведение и своеобразен ритъм в рамките на хомеостазиса.

Както е известно, класите са социално-исторически категории. В обществото, в което те още не са възникнали, техен аналог са племенните или родовите съюзи, например клановете у келтите. В широкия смисъл понятието „социална категория“ може да се разпростре върху устойчиви институции, например държавата, църковната организация, полиса (в Елада), феода. Но на всекиго, познаващ историята, е известно, че подобни категории в много редки случаи съвпадат с границите на етноса, т.е. между тях няма пряка връзка. Наистина имаме ли право да кажем, че в Москва живеят работници, служещи и татари? От наша гледна точка това е абсурд, но по логиката на Виктор Козлов излиза точно така. Значи грешката е в постулата.

Отгоре на всичко икономиката, която се отнася изцяло към обществената форма на движение на материята, чупи националните рамки. На пръв поглед при наличието на общ европейски пазар, еднородна техника, доста приличащо си образование в различните страни и улесненията за изучаване на съседните езици етническите различия в Европа през XX в. би трябвало да се размиват и да изчезват. А така ли е наистина?… Ирландците вече се отделиха от Великобритания и не жалят сили да изучават своя древен и почти забравен език. За автономия претендират Шотландия и Каталония, макар през последните 300 години те да не се смятат за потиснати. Фламандците и валонците в Белгия, които досега живееха в съгласие, започнаха яростна борба, стигаща до улични сбивания между студентите от двата етноса. [130] И доколкото в древността също се наблюдават само случайни съвпадения между обществено-икономическите и етническите пикове (или спадове), то очевидно се сблъскваме с интерференцията на две линии на развитие или, казано с езика на математиката, на две независими променливи. Само при много силно желание можем да не забележим това.

Езикът

Да се опитаме да разкрием природата на видимата проява на етноса — противопоставянето на всички останали: „ние“ и „не-ние“. Кое поражда и подхранва това противопоставяне? Не е общият единен език, защото има много двуезични и триезични етноси, и обратно — различни етноси понякога говорят на един и същ език. Така французите говорят на четири езика: френски, келтски, баскски и провансалски и това изобщо не пречи на днешното им етническо единство, въпреки че историята на обединението или по-точно на покоряването на Франция от Рейн до Пиренеите от парижките крале била дълга и кървава. В същото време мексиканците, перуанците и аржентинците говорят на испански, но не са испанци. Ненапразно в началото на XIX в. се пролели потоци от кръв само за да може разорената от войната Латинска Америка да попадне в ръцете на търговските компании от Англия и САЩ. Англичаните от Нортъмбърланд говорят на език, близък до норвежкия, защото са потомци на викингите, заселили се в Англия, а ирландците доскоро знаеха само английски, но така и не станаха англичани. На арабски език говорят няколко различни народа, а за много узбеки родният език е таджикският и т.н. Освен това има и съсловни езици, например: френският — в Англия през XII–XIII в., гръцкият — в Партия през II–I в.пр.Хр., арабският — в Персия от VII до XI в. и т.н. Доколкото единението на народностите не се нарушавало, трябвала приемем, че работата не е в езика.

Освен това езиковото разнообразие често намира практическо приложение, като тази практика сближава разноезичните народи. Например по време на американско-японската война в Тихия океан по някое време японците така се научили да разшифроват американските съобщения по радиото, че американците вече не можели да предават нищо секретно по него. Тогава те намерили остроумен и неочакван изход, като обучили за радисти мобилизираните индианци. Апачът предавал с помощта на морзовата азбука съобщението на наваха на атабаскски език, асинибоинът — на сиу на дакотски език, а този, който получавал съобщението, го превеждал на английски. Японците разкрили кодовете, но изобщо не можели да проумеят смисъла на разшифрования текст. Доколкото военната служба често сближава хората, индианците се завърнали вкъщи с много „бледолики“ бойни приятели. Но при това те не били асимилирани, защото командването ценяло именно техните етнически особености, включително и двуезичието. И така, макар в отделни случаи езикът да служи като индикатор за етнически общности, той не е причината за тях.

Да споменем, че вепсите, удмуртите, карелите и чувашите и досега говорят у дома на своите езици, а в училищата се обучават с помощта на руския език и по-късно, когато напуснат своите села, те практически не могат да бъдат отличени от руснаците. И знанието на родния език изобщо не им пречи.

И накрая османските турци! В XIII в., като се спасявал от монголите, туркменският вожд Ертогрул довел в Мала Азия 500 конници със семействата им. Иконийският султан заселил пристигналите на границата с Никея — в Бурса (Бруса), за да водят погранични войни с „неверниците“ византийци. При първите султани в Бурса взели да се стичат доброволци (гази) от целия Близък Изток заради плячката и земята за заселване. Те образували конницата (спахии). Завладяването на Балканския полуостров в XIV в. позволило на турските султани да създадат пехота от християнски момчета, които откъсвали от семействата им, обучавали ги в исляма и във военното дело и накрая ги превръщали в гвардия — „нова войска“, еничари. През XV в. бил създаден флот, в който като военни моряци служели авантюристи от всички брегове на Средиземно море. През XVI в. била създадена и лека конница (акинджи) от жителите на завоюваните Диарбекир, Ирак и Кюрдистан. Дипломати ставали френски ренегати, а финансисти и икономисти — гърци, арменци и евреи. А жени тези хора си купували на робските пазари. Там имало полякини, украинки, германки, италианки, грузинки, гъркини, берберки, негърки и т.н. През XVII–XVIII в. тези жени били майки и баби на турските воини. Турците били етнос, но младият войник слушал командите на турски език, разговарял с майка си на полски, с баба си — на италиански, с търговците на пазара — на гръцки, четял стихове на персийски (фарси), а молитвите си — на арабски. Но той бил османец, защото се държал, както подобавало на османците — храбрите и набожни воини на исляма.

Тази етническа цялост била разрушена през XIX в. от множеството европейски ренегати и обучените в Париж младотурци. През XX в. Османската империя се срутила, а етносът се разпаднал и хората влезли в състава на други етноси. Новата Турция издигнали потомците на селджуките от дълбините на Мала Азия, а останките от османците доживявали дните си из малките улички на Истанбул. Следователно 600 години не езиковата, а религиозната общност обединявала османския етнос.

Идеологията и културата

Идеологията и културата понякога също се явявали признак за даден етнос, но не задължително. Например само православен християнин можел да бъде византиец и всички православни се смятали за поданици на константинополския император и „свои хора“. Но всичко това свършило, когато покръстените българи започнали да водят войни с византийците, а приелата православието Русия изобщо нямала намерение да се подчинява на Цариград. Този принцип на единомислие бил провъзгласен от първите халифи, приемниците на Мохамед, но не издържал на съперничеството с реалния живот: вътре в рамките на единния ислям пак възниквали етноси. Както вече споменахме, понякога проповедите обединявали група хора, които ставали етнос: например османските турци или сикхите в Северозападна Индия. Между другото в Османската империя имало мюсюлмани сунити, подвластни на султана, които не смятали себе си за турци — арабите и кримските татари. Дори езиковата близост между османците и кримските татари не изиграла никаква роля. Значи вероизповеданието също не е общ признак на етническата диагностика.

Трети пример за конфесионално^[1] самоутвърждаване на етноса са сикхите — сектанти от индийски произход. Установената в Индия система на касти се смятала за задължителна за всички индуси. Тя била особена структура на етноса. Да бъдеш индус означавало да бъдеш член на каста, дори и най-нисшата, от категорията на недосегаемите, а всички други се смятали за по-долни от животните, включително и заловените в плен англичани. Политическо единство нямало, но стереотипът на поведение се спазвал твърдо и дори жестоко. Всяка каста имала право на определен род занятия и тези, на които разрешавали военна служба, били малко. Това дало възможност на мюсюлманите афганци да завладеят Индия и да издевателстват над беззащитното население, като най-много от всички страдали жителите на Пенджаб. През XVI в. там се появило учение, което първоначално се обявило за примирение със злото, а после си поставило за цел войната с мюсюлманите. Системата на кастите била анулирана, с което сикхите (така се наричали привържениците на новата вяра) се отделили от индусите. Те се обособили от индийската цялост по ендогенен^[2] път, изработили свой стереотип на поведение и създали структурата на своята община. Според приетия от нас принцип трябва да разглеждаме сикхите като възникнал етнос, противопоставящ себе си на индусите. Те самите така се възприемат. Религиозната концепция станала за тях символ, а за нас индикатор на етническата дивергенция. Да смятаме учението на сикхите само за доктрина не бива, защото ако някой в Москва напълно възприеме тази религия, той не би станал сикх и сикхите не биха го възприели като „свой“. Сикхите станали етнос въз основа на религията, монголите — на базата на родството, швейцарците — в резултат от успешна война с австрийските феодали, сплотила населението на страната, което говори на четири езика. Етносите се образуват по различни начини и нашата задача е да установим общата закономерност.

Повечето големи народи имат няколко етнографски типа, които образуват хармонична система, макар и да са много разединени както във времето, така и в социалната структура. Да сравним например Москва от XVII в. с нейните болярски шапки и бради, когато жените се криели зад слюдените прозорци, с Москва от XVIII в., когато велможите с перуки и камизоли водели жените си на балове, а също с Москва от XIX в., когато брадатите студенти нихилисти просвещавали госпожиците от всички съсловия, които вече започвали да се смесват, а накрая да добавим и декадентите от началото на XX в. Ако сравним всички тях с нашата епоха и като знаем, че това е един и същ етнос, ще видим, че етнографията би въвела изследователя в заблуждение, ако той не познава историята. Не по-малко показателен е пространственият срез, да речем, в 1869 г. Поморите, работниците от Петербург, староверците от областта зад Волга, сибирските златотърсачи, селяните от планинските и селяните от степните губернии, донските казаци и уралските казаци външно изобщо не си приличали, но това не разрушавало народното единство, докато в същото време близостта в бита, да речем, на гребенските казаци^[3] и чеченците не ги обединявала.

Колкото и да е странно, тази гледна точка срещна най-активна съпротива именно там, където трябваше да бъде приета с разбиране. Някои етнографи противопоставиха на автора своя гледна точка и по взаимоотношението на етнографията с географията, и по историята на въпроса, т.е. по историографията. [128, с. 3-13] Без да се стремя да споря с тях, все пак не мога да пренебрегна концепцията, претендираща (без достатъчно основания) за каноничност. Чисто академично, това би било некоректно. В представите на Виктор Козлов и Вадим Покшишевски етнографията станала наука по следния начин. До средата на XIX в. географията и етнографията се развивали заедно, а после етнографията се разделила на две направления: обществено-историческо и географско. Към първото спадат Луис Хенри Морган, Йохан Якоб Бахофен, Едуард Тайлър, Джеймс Фрейзър, Лев Щернберг, а към второто — Фридрих Ратцел, Леонтий Синицки, Александър Крубер и френските последователи на „географията на човека“^[4].

В предлаганата класификация има съществен недостатък, който по същество я обезсмисля. Представителите на различните „направления“ са се интересували от различни проблеми и са насочвали своето внимание към различни теми. И доколкото това е така, противопоставянето им не е оправдано с нищо. Та нали, когато Фридрих Ратцел се опитал да докаже, че в основата на етнографското райониране стои географията, той нито за миг не си помислил да оспорва концепцията за анимизма^[5], симпатичната магия^[6] или ритуалното убийство на жреца^[7], т.е. предметите, на които Джеймс Фрейзър посветил своята знаменита книга „Златната клонка“. Обаче тъкмо многообразните интереси на разностранните учени са изтъкнати като причина за отделянето на етнографията от географията и раждането й отново като обществена наука. Тук има някакво объркване, от което произтичат печални последици. Всяка наука се развива по пътя на разширяване на обхвата на изследванията, а не просто като сменя темата. Следователно, ако към постиженията на географската етнография са прибавени исторически аспекти, това е научен прогрес, а ако едни теми са заменени с други, това си е тъпчене на едно място, което винаги е много вредно.

Това, очевидно, е ясно на Козлов и Покшишевски. Те посвещават поредния абзац на географията на населението, която се намира на границата между двете науки, но не включва в себе си етническата география. Разликата според тях е в това, че „за специалиста по икономическа география човекът… е най-важният субект на производството и потреблението, а пък за етнографа той е… носител на определени етнически особености (културни, езикови и др.)“ [128]

Изобщо не можем да се съгласим с авторите на споменатата статия. Та възможно ли е изобщо някой да изучава ескимосите, без да обърне внимание как те ходят на лов за морски животни, а да се ограничи до граматическите форми на глагола или до техните представи за злите духове в морето и тундрата? Или да описва индусите, без да споменава за техния труд на оризовите полета, по-подробно да излага теорията за кармата и прераждането на душата? Не, характерът на трудовите процеси, потреблението, войните, създаването на държавите и тяхното рухване са точно толкова обекти на етнографското изследване, колкото сватбените обреди или ритуалните церемонии. А изучаването на народите в различните фази на тяхното развитие и в противопоставянето им на съседите е немислимо, без да се взема под внимание географската среда. По същия начин етнографията не бива да се подменя с учението за „стопанско-културните типове, характерни за народите, намиращи се приблизително на едно и също равнище на социално-икономическо развитие и живеещи в подобни естествено-географски условия (например типовете на «арктическите ловци на морски животни», «скотовъдците от сухите степи» и т.н.)“. [7] Това направление е плодотворно за икономическата география, но няма и не може да има никакво отношение към етнографията.

Например според предложената класификация чукчите, отглеждащи елени, и чукчите, ходещи на лов за морски животни (което те правят, когато останат без елени), трябва да бъдат отнесени към различни раздели, макар те да са единен етнос. А нима руските селяни от Подмосковието, поморите и сибирските ловци на самури не са един етнос? Такива примери има безброй. Предложението на Виктор Козлов всъщност се свежда до това етнографията да бъде изпразнена от съдържание и да бъде заменена с демографията, като се вземат под внимание заниманията на населението. Обаче на нас тази тема не ни е интересна. Също толкова погрешно е етносът да се приравнява към биологичните таксономични единици: раса и популация. Расите се различават една от друга по физическите признаци, които нямат съществено значение за жизнената дейност на човека. [173, с. 325-329] Популацията е съвкупност от индивиди, населяващи определена територия, където те свободно се кръстосват помежду си, като в същото време са отделени от съседните популации, т.е. в по-голяма или по-малка степен са изолирани от тях. [197]

Според предложената от нас трактовка етносът е колектив от хора, който има неповторима вътрешна структура и оригинален стереотип на поведение, като при това и двете му характеристики са динамични. Следователно етносът е елементарно (просто, първично) явление, което не може да бъде сведено нито до социално, нито до биологично, нито до географско явление. Приравняването на етногенезиса до „езиково-културните“ процеси изкривява действителността, като принизява степента на сложност на етническата история. На това обърна внимание Юлиан Бромлей, който предложи да се въведат допълнителните термини: етникос и есо (етносоциална организация), за да се изясни този въпрос^[8]. [35, с. 61] Допускам, че това решение не е удовлетворително, но не е коректно напълно да го пренебрегваме.

В заключение да проверим тезата на Виктор Козлов, като последователно я приложим към някои общоизвестни явления. По логиката на неговия постулат хората, способни да изучават езици, трябва да принадлежат едновременно на няколко етноса. Това е глупост! Макар да има много двуезични и дори триезични етноси, те не се сливат на базата на лингвистичната квалификация. Та да не би Пушкин и неговите приятели да са станали французи! И обратно, мексиканците и перуанците говорят на испански, изповядват католическата вяра, четат Сервантес, но не се смятат за испанци. Нещо повече, те са жертвали милиони човешки живота във война, която наричат Освободителна. А в същото време индианците от планините на Перу и пустините на Гран Чако се сражавали на страната на Испания, с която те нямали нищо общо нито в културно, нито в икономическо, нито в езиково отношение. Но това е съвсем разбираемо, ако вземем предвид, че врагове на индианците били не далечните испанци, а местните жители — метисите, отчасти поиспанчени, които се противопоставили на бившите си съплеменници, тъй като в началото на XIX в. се оформили в самостоятелни етноси. От позицията на Виктор Козлов толкова късният етногенезис е необясним.

Произходът от един предтеча

В древните времена било задължително етносът да произхожда от един предтеча. Често, когато липсвала реална фигура, тази роля се поемала от някой звяр, който невинаги бил тотем. За тюрките и римляните това била вълчицата-кърмачка, за уйгурите — вълкът, оплодил царкинята, за тибетците — мъжката маймуна и самката на ракшаса (горския демон). Но най-често това бил човек, чийто облик легендата изкривявала до неузнаваемост: например Авраам — праотецът на евреите, неговият син Исмаил — предтечата на арабите, Кадъм — основателят на Тива, който заченал беотийците и т.н.

Колкото и да е странно, тези архаични представи още не са отмрели, само че на мястото на зверовете и хората в наше време се опитват да поставят някое древно племе като предтеча на сега съществуващ етнос. Но това е също толкова погрешно. Както няма човек, който да е имал само баща или само майка, така няма и етнос, който да не е произлязъл от различни предци. И не бива да смесваме етносите с расите, което се прави често, но без всякакво основание. В основата на това изкушение е предубеждението, според което процесите на генезис на расите вероятно са се развивали в определени райони на света и са били обусловени от специфичната природна среда на тези райони [128, с. 10], т.е. са били повлияни от климата, флората и фауната на географските зони. В този случай си имаме работа с недопустима подмяна на обекта, т.е. първичната раса произволно се приравнява към етноса. Нека да се опитаме да обясним за какво става дума.

В епохата на късния палеолит, когато условията в Европа били субарктически, при висока аридност^[9] на климата в долината на Рона тя била населена от негроиди от расата на Грималди, докато тропическите гори на Африка се обитавали от койсанската раса, съвместяваща монголоидни и негроидни черти. Тази раса е по-древна, генезисът й е неясен, но нямаме основания да я смятаме за хибридна. Негроидите банту изтласкали койсанците в южните покрайнини на Африка в съвсем историческо време — около I в.сл.Хр., а после процесът продължил чак до XIX в., когато бечуаните изтикали бушмените в пустинята Калахари. В същото време в екваториална Америка не възникнали негроидни раси, въпреки че природните условия са близки до африканските.

Аридната зона на Евразия била населена от европоиди от кроманьонски тип и от монголоиди, но това не довело до сближаване на расовите им признаци. В Тибет монголоидните боти живеели в съседство с европоидните дардани и памирци, а в Хималаите такива съседи били гурките и патаните. Но сходството в природната среда не повлияло на техния расов облик. С две думи, трябва да признаем, че не е ясна функционалната връзка между антропологичните различия на различните популации и географските условия в населяваните от тях райони. Освен това не сме сигурни, че тя изобщо съществува в природата, тъй като е в разрез с постиженията на съвременната палеоантропология, която гради расовата класификация не по зони с еднаква географска ширина, а по райони, разположени на един меридиан: атлантическия, към който спадат европоидите и африканските негроиди, и тихоокеанския, към който се отнасят монголоидите от Източна Азия и Америка. [4] Тази гледна точка изключва въздействието на природните условия върху генезиса на расите, защото и двете групи са формирани в различни климатични зони.

Етносите, обратно, винаги са свързани с природната среда благодарение на активната стопанска дейност. Тя се осъществява в две посоки: хората се приспособяват към ландшафта и приспособяват ландшафта към себе си. Обаче и в двата случая си имаме работа с етноса като реално съществуващо явление, макар причината за възникването му да не е ясна. Но всъщност не трябва да свеждаме цялото многообразие на изследваната тема към едно-единствено нещо. По-добре е просто да разкрием ролята на едни или други фактори. Например ландшафтът определя възможностите на етническия колектив при неговото възникване, а новороденият етнос изменя ландшафта, като го приспособява към своите изисквания. Такова взаимно приспособяване е възможно само тогава, когато възникналият етнос е пълен със сили и търси как да ги използва. След това идва навикът, създалата се обстановка става обичайна, а за потомците — близка и скъпа. Ако отречем всичко това, означава да приемем, че народите нямат родина, под която в нашия случай разбираме любимото на всяко сърце съчетание на ландшафтните елементи. Едва ли някой може да твърди такова нещо.

Това показва, че етногенезисът не е социален процес, защото спонтанното развитие на социосферата само си взаимодейства с природните явления, а не се явява техен продукт. Но именно фактът, че етногенезисът е процес, а непосредствено наблюдаваният етнос е фаза от този етногенезис и следователно е нестабилна система, изключва всякакво съпоставяне на етносите с антропологичните раси и още повече с всякакви расови теории. Всъщност принципът на антропологичната класификация е приликата, а хората, съставляващи даден етнос, са различни. В процеса на етногенезиса винаги участват два или повече компонента. Кръстосването на различни етноси понякога създава нова устойчива форма, а в други случаи води до израждане. Така от смесването на славяни, угри, алани и тюрки се развила великоруската народност, а образуванията, включващи монголско-китайски и манджурско-китайски метиси, които често възниквали покрай Великата китайска стена през последните две хиляди години, се оказали неустойчиви и изчезнали като самостоятелни етнически единици.

През VII в. в Средна Азия живеели согдийците, а терминът „таджик“ още в VIII в. означавал „арабин“, т.е. воин на халифа. Докато потушавал въстанието на согдийците в 733 г. Насър ибн Сейяр бил принуден да попълва оредя вашата си войска с хорасански перси, които вече били приели исляма. Той набрал толкова много от тях, че персийският език станал господстващ в неговата арабска армия. След победата, когато мъжете согдийци били убити, децата — продадени в робство, а красивите жени и разцъфналите градини били поделени между победителите, в Согдиана и Бухара се появило персийскоезично население, което приличало на хорасанците. [73, с. 359-360] Но в 1510 г. съдбите на Иран и Средна Азия се разделили. Иран бил завладян от тюрка Исмаил Сефеви, ревностен шиит, който направил персите шиити. А Средна Азия останала на узбеките-сунити и живеещото там персийскоезично население запазило своето старо име „таджики“, на което до падането на бухарската династия Мангити в 1918 г. не се отдавало никакво значение. И когато в някогашния Туркестански край се образували Узбекската и Таджикската република, потомците на хорасанските перси, завоевателите от VIII в., живеещи в Бухара и Самарканд, при преброяването се записали узбеки, а потомците на тюрките, завоевателите от XI и XVI в., живеещи в Душанбе и Шахрисабз — таджики. И двата езика те знаели още от детството си, били мюсюлмани и им било все едно как ще ги запишат. През последните 40 години положението се изменило: таджиките и узбеките се оформили в социалистически нации, но като какви да ги разглеждаме до 20-те години на XX в., когато религиозната принадлежност определяла етническата (мюсюлмани и кафири^[10]), а родове таджиките нямали? И нали двата етнически субстрата — тюрките и иранците — били „внесени“ етноси в Средна Азия преди хиляда години, т.е. имали предостатъчно време да се приспособят. Очевидно тук е действала определена закономерност, която непременно трябва да открием и опишем. Но е ясно, че общността, от която произхожда, не може да бъде индикатор за определяне на етноса, защото това е мит, наследен в нашето съзнание от примитивната наука в първобитните времена.

Етносът като илюзия

Но може би етносът е просто социална категория, която се образува при възникването на едно или друго общество? Тогава „етносът“ е мнима величина, а етнографията — безсмислено губене на време, тъй като много по-просто е да се изучат социалните условия. Тази гледна точка е погрешна, което става очевидно, ако спекулациите с натуралните процеси се заменят с наблюдения, достъпни за разумния човек. Нека поясним мисълта си с няколко реални примера. Във Франция живеят келти-бретонци и ибери-гасконци. В горите на Вандея и по склоновете на Пиренеите те се обличат в своите костюми, говорят на своя език и в своята родина ясно се отличават от французите. Но можем ли да кажем за маршалите на Франция Мюра и Лан, че са баски, а не французи. А какво ще кажете за Д’Артанян — историческия персонаж и героя от романа на Дюма? Възможно ли е да не смятаме за французи Шатобриан, благородник от Бретон, или Жил дьо Ре, съратника на Жана д’Арк. Нима ирландецът Оскар Уайлд не е английски писател? Знаменитият ориенталист Чокан Валиханов сам казвал за себе си, че се смята в еднаква степен и руснак, и казах. Такива примери има безброй, но всички те показват, че етническата принадлежност, откривана в съзнанието на хората, не е продукт на самото съзнание. Очевидно тя отразява някоя много по-дълбока страна от природата на човека, която е външна по отношение на съзнанието и на психиката, т.е. на висшата нервна дейност. Нали в други случаи етносите, кой знае защо, оказват огромна съпротива на околните въздействия и отказват да бъдат асимилирани.

Минали са вече хиляда години откакто циганите са се откъснали от своето общество в Индия, загубили са всякаква връзка с родната земя и въпреки всичко не са се слели нито с испанците, нито с французите, нито с чехите, нито с монголците. Те не приели феодалните институции на обществата в Европа, като оставали „чуждо племе“ във всички страни, където и да попадали. Ирокезите и досега живеят в малка етническа група (те са само 20 хил. души), обкръжени от охолен капитализъм, но не вземат участие в „американския начин на живот“. В Монголската народна република живеят тюркски етноси — сойоти (урянхайци), казахи и др. — но въпреки сходството в „материалното и духовното развитие на обществото“, те не се сливат с монголците и продължават да представляват самостоятелни етноси. А в същото време „равнището на развитие на обществото и състоянието на неговите производителни сили“ са едни и същи. И обратно, французите, които са се изселили в Канада през XVIII в., и досега са съхранили своето етническо лице, макар развитието на техните горски селища да е доста по-различно от промишлените центрове на Франция. Евреите в Солун живеят в ендогамна^[11] група повече от 400 години след изгонването им от Испания, но по данни от 1918 г. те по-скоро приличали на араби, отколкото на своите съседи — гърците. Точно така немците в Унгария по външен вид приличат повече на своите съплеменници в Германия, а циганите — на индусите. Естественият отбор изменя бавно съотношението на признаците, а мутациите, както е известно, са редки. Затова всеки етнос, живеещ в ландшафт, с който е свикнал, се намира почти в състояние на равновесие.

Не бива да мислим, че промяната в условията на съществуване никога не влияе на етносите. Понякога тя влияе толкова силно, че се образуват нови признаци и възникват нови, повече или по-малко устойчиви етнически варианти. Ние трябва да разберем как протичат тези процеси и защо те дават различни резултати.

Известният съветски изследовател Сергей Токарев създаде социологическата концепция, в която понятието етническа общност е заместено с „четири исторически типа народности в четири формации: племето в родово-общинния строй обхваща цялата група от хора на дадена територия, обединени от кръвнородствени връзки; демосът в робовладелския строй включва само свободните хора и не включва робите; народността при феодализма обхваща всички работещи хора в страната, като не включва господстващата класа; нацията при капитализма и социализма включва всички слоеве на населението, разделено на антагонистични класи“. [198, с. 52-53; вж. и 2, с. 30] От този цитат се вижда, че в думата „етническа общност“ е вложено съвсем друго значение, което може да върши работа на някого за нещо, но е извън предмета на историческата география и изобщо на естествените науки. Затова спорът с тази концепция няма да бъде плодотворен, защото той ще се сведе до това кое може да бъде наречено етнос. А какъв смисъл има да спорим за думи?

Между Запада и Изтока

Докато изучавахме през годините средиземноморските култури, бяхме в среда с обичайни понятия и оценки. Религията означаваше вяра в бога, държавата беше територия, в която господстват определен ред и определена власт, страните имаха имена, народите — етническа принадлежност, а реките и езерата се намираха на определени места.

Само традиционните „Запад“ и „Изток“ се държаха малко необичайно като географски понятия: Мароко се смяташе за „Изток“, а Унгария и Полша — за „Запад“. Но всички бяха успели да се приспособят към тези условности и не бе настанала бъркотия в понятията. За това способстваше фактът, че предметът е добре изучен и е познат дори на тези, които не са специалисти, освен това хората четат художествена литература и традицията все още е жива. Но щом прекосим билото на планините, които ни отделят от Средна и Източна Азия, тутакси попадаме в един необичаен свят с друга система на отчитане. Тук ще срещнем религии, които отричат не само съществуването на бога, но и на заобикалящия ни свят изобщо. Редът и социалното устройство ще противоречат на принципите на държавността и властта. В безименни страни ще попаднем на етноси без общ език и общо стопанство, а понякога дори и без територия, а реките и езерата ще се местят като номадите скотовъдци. Тези племена, които сме свикнали да смятаме за номадски, ще се окажат трайно заселени, а силата на армията няма да зависи от нейната численост. Неизменни ще остават само закономерностите на етногенезиса.

Различният материал изисква и различен подход, а следователно, и различен мащаб на изследване. В противен случай той ще остане неразбран, а книгата няма да е нужна на читателя. Европейският читател е свикнал с европейските термини. Той знае какво е „крал“ или „граф“, „канцлер“ или „буржоазна комуна“. Но в източния край на Ойкумена^[12] няма еквивалентни понятия. „Хаган“ не е крал или император, а избран пожизнено военен вожд, който по съвместителство изпълнява обредите в знак на почит към предците. Но нима можем да си представим Ричард Лъвското сърце да служи заупокойна меса за Хенри II, когото той самият е докарал до инфаркт? И при това на тази литургия да присъстват представители на гасконската и английската аристокрация? Що за глупост! А на изток във Великата степ той щеше да бъде длъжен да го направи, в противен случай тутакси щяха да го убият.

Такива понятия като „китайци“ и „индуси“ не са еквивалентни на „французите“ или „германците“, а на западноевропейците като цяло, защото всъщност те са системи от етноси, но са обединени на базата на други принципи на културата: индусите са свързани чрез системата от касти, а китайците — чрез йероглифната писменост и хуманитарното образование. Веднага щом роденият в Индостан приемел мюсюлманството, той преставал да бъде индус, защото ставал отцепник за своите съотечественици и отпадал от категорията на недосегаемите. Според Конфуций китаец, който живеел сред варвари, се приемал за варварин. Затова пък към чужденец, който спазвал китайския етикет, се отнасяли като към китаец.

За да сравняваме етносите от Изтока и Запада трябва да намерим правилните съответствия, еднакво ценни и за едните, и за другите. Затова ще изследваме свойствата на етноса като природно явление, присъщо на всички страни и всички времена. За да достигнем поставената цел, трябва много внимателно да се отнесем към древните традиционни сведения за света, без предварително да ги отхвърляме, защото не съответстват на съвременните ни представи. Ние постоянно забравяме, че хората, живели няколко хиляди години преди нас, са притежавали същото такова съзнание, способност и стремеж към истината и знанието като съвременните хора. За това свидетелстват трактатите, достигнали до нас от различни народи и различни времена. Ето защо етнологията на практика е необходима научна дисциплина, защото без нейната методология голяма част от древното културно наследство ще остане недостъпно за нас.

Обичайният подход не върши работа, когато трябва да вникнем и да разберем историята и културата на Източна Азия. Когато изучаваме историята на Европа, можем да я разделим на история на Франция, история на Германия, история на Англия и т.н. или на история на древността, история на средните векове, нова история. След това, ако да речем изучаваме историята на Древния Рим, ще обръщаме внимание на съседните народи само дотолкова, доколкото Рим е имал вземане-даване с тях. За западните страни този подход е оправдан от получените резултати, но при изучаването на Средна Азия той не дава удовлетворителни резултати. Причината е дълбока и се крие в това, че азиатското и европейското разбиране за термина „народ“ са различни. Вътре в самата Азия етническото единство се възприема по различен начин и дори ако оставим настрана Леванта^[13], Индия и целия полуостров Индокитай, като нямащи пряко отношение към нашата тема, пак ще останат три различни разбирания: китайското, иранското и номадското. При това номадското е много различно в различните епохи. По времето на хуните то изобщо не е такова, каквото е по време на уйгурите или монголите.

В Европа етнонимът (името на етноса) е устойчиво понятие, в Средна Азия — повече или по-малко текущо, в Китай — поглъщащо, в Иран — изключващо. С други думи, в Китай, за да бъде смятан за китаец, човек трябвала възприеме основите на китайската нравственост, на образованието и правилата на поведение; произходът изобщо не се вземал предвид, както и езикът, тъй като и в древността китайците говорели на различни езици. Затова и Китай непрекъснато се разширявал, като поглъщал по-малките народи и племена. Точно обратно било в Иран, където трябвало да се родиш перс и отгоре на всичко да почиташ Ахурамазда^[14] и да ненавиждаш Ариман. Ако всички тези условия не били изпълнени, не можело да станеш „ариец“. На средновековните (сасанидските) перси и през ум не им минавало да привлекат някого, тъй като те смятали себе си за „благородни“ (номдорон) и всички останали били изключени от техните редици. В резултат от това броят на персите намалявал непрекъснато. Трудно може да се съди какво мислели партите по този въпрос, но очевидно разбиранията им не били много по-различни от тези на персите, само дето били малко по-широки.

За да принадлежиш към хунну^[15], трябвало да станеш член на рода, а влизането в рода ставало или чрез брак или по заповед на шанюя^[16] и тогава човекът ставал свой. Наследниците на хунну — тюркютите^[17] — започнали да приобщават цели племена. В резултат от това възникнали смесени племенни съюзи, като например казахите, якутите и т.н. При монголите, които изобщо били твърде близки до тюрките и хуните, се утвърдила друга форма — ордата^[18], т.е. група хора, обединени от дисциплината и лидера. Тук никой не обръщал внимание на произхода, езика или вероизповеданието, най-важното било да си храбър и да си готов да се подчиняваш. Очевидно е, че името на ордата не е етноним, но при наличието на орди етнонимите изобщо изчезват, защото от тях няма нужда — понятието „народ“ съвпада с понятието „държава“.

Непременно трябва да запомним, че понятието „държава“ във всички споменати случаи е различно и е незаменимо в превода. Китайското понятие „гуо“ се изобразява с йероглифите „ограда“ и „човек с копие“. То изобщо не съответства на английското „state“ или на френското „etat“, или дори на латинските „imperium“ и „res publica“. По същия начин твърде далечни по съдържание са иранското понятие „шахр“^[19] и споменатият термин „орда“.

Нюансите в различията постоянно се оказват много по-големи от елементите на прилика и това определя поведението на участниците в историята: онова, което изглежда чудовищно на европейците, е естествено за монголите и обратно. Причината не е в различната етика, а в това, че предметът — в дадения случай държавата — не е идентичен. Затова ще се стремим да установяваме не само приликата, но и разликата, за да не натикваме изследваните от нас народи в прокрустовото ложе на схемата.

Разбира се, не може да не ни огорчава твърде широко разпространеното мнение, че всички държавни форми, обществени институти, етнически норми и дори начините на излагане на мислите, които не приличат на европейските, просто са изостанали, несъвършени и непълноценни. Баналният европоцентризъм е достатъчен за простодушното възприемане на света, но не върши работа за научно осмисляне на разнообразието от наблюдавани явления. Та не бива да забравяме, че от гледна точка на китаеца или арабина непълноценни изглеждат западноевропейците. А това е също толкова невярно и безперспективно за науката. Очевидно трябва да намерим такава система на отчитане, при която всички наблюдения ще се правят с еднаква степен на точност. Само такъв подход дава възможност да се сравняват явления, които не си приличат, и така да се стига до достоверни изводи. Всички изброени тук условия на изследване са задължителни не само за историята, но и за географията, доколкото тя е свързана с човека и географските названия. На Запад страните се различават по име, а на Изток?

Безименната страна и безименният народ

Между източната граница на мюсюлманския свят и северозападните покрайнини на Средната империя, която ние наричаме Китай, има една страна без определено име. Този факт изглежда още по-странен, защото географските граници на тази страна са отчетливо обозначени, нейният физически климат е оригинален и неповторим, населението й е многобройно и отдавна причастно към културата. Тази страна е била прекрасно известна и на китайските, и на гръцките, и на арабските географи; посещавали я руски и западноевропейски пътешественици; там многократно били провеждани археологически разкопки… и всички я наричали някак описателно, а местните хора така и не й дали име. Затова просто ще разкажем къде се намира тази страна.

На изток от Памир се проточват два планински хребета: Кунлун, на юг от който е разположен Тибет, и Тиеншан. Между тези два хребета се намира пясъчната пустиня Такламакан, прорязана от река Тарим с нейните многобройни притоци. Тази река няма нито извори, нито устие. За нейно начало се приема „Арал“^[20], т.е. „островът“ между ръкавите на три реки: Яркенд, Аксу и Хотан. Краят й понякога се губи в пясъците, понякога достига до езерото Карабуранкьол, а понякога се влива в Лобнор — езерото, което постоянно сменя мястото си. [151, с. 185-190] В тази странна страна реките и езерата скитат, а хората са се приютили в планинските подножия. От планините се спускат сладководни ручеи, но тутакси изчезват под камарите на сипеите, за да излязат на повърхността далеч от хребетите. Там са разположени оазисите, а после реките отново се губят, този път под пясъците. В тази свръхаридна страна се намира най-дълбоката падина, дъното на която е на 154 м под морското равнище. И тук, в тази падина има древен културен център — Турфанският оазис. Как местните хора са се занимавали с наука и изкуство по време на летните жеги, достигащи до плюс 48° C, и в мразовитите зими, когато температурата падала до минус 37° C, при невероятно сухия есенен въздух и силните пролетни ветрове? А те се занимавали, при това с доста голям успех.

Древното население на тази страна нямало собствено име за себе си. Днес е прието да наричаме тези хора тохари, но това не е етноним, а тибетският прякор „tha gar“, което означава „бяла глава“, блондин. Жителите на различните оазиси говорели на различни езици от индоевропейската група, сред които бил даже и западноарийският, който не прилича на никой от езиците, известни в Европа. В югозападната част на страната, в подножието на Кунлун чергарували тибетски племена, които били в тесен контакт с обитателите на Хотан и Яркенд, но не се смесвали с тях. [63, с. 55-57]

В първите векове след Христа от запад в тази страна проникнали саките, които се заселили южно от Кашгар до Хотан, а от изток — китайски емигранти, които бягали от ужасите на гражданските войни в собствената си страна. Китайците си направили колония в Турфанския оазис — Гаочан. Тя просъществувала до IX в. и после изчезнала безследно.

Както се вижда, да си изберем име за тази страна по етноним е невъзможно, а това било културно население, създало стопанство, което трябва да смятаме за най-доброто в древността.

Природата на оазисите в Централна Азия отдавна била докарана до хармония с потребностите на човека. Турфанците възприели иранската система от канали за подземно водоснабдяване — каризите, благодарение на която напояваната площ изхранвала многобройно население. Реколтата събирали два пъти в годината. Турфанското грозде с право можело да се смята за най-хубавото в света; дини, пъпеши, праскови се берели от пролетта до късната есен; посевите от дълговлакнест памук били защитени от ветровете с пояси от пирамидални тополи и черници. А оазисът бил сред каменна пустиня, осеяна с отломки от натрошени скали, чакъл и големи обли камъни, където не можело да вирее никое дърво или храст.^[21] Така той бил надеждно защитен от набезите на големи армии. Много трудно било войска да се прехвърля пеша през пустинята, защото тя трябвало да носи със себе си освен храна и вода, което твърде много увеличавало обоза. А набезите на леката конница на номадите не били страшни заради крепостните стени.

Вторият голям център в тази страна — Карашар бил в планините край сладководното езеро Баграшкьол. В този град „земите са тучни… изобилства с риба… Добре е укрепен от самата природа и леко се защищава“. [29, с. 558] От Баграшкьол изтича река Кончедаря, която захранва Лобнор. Като се движите по нейния бряг, без да страдате от жажда, можете да стигнете до пълноводната река Тарим, обрасла с тополи, ракитовици (божи дървета), ракитници (облепихи) и висока тръстика, скриваща стадата от благородни елени и глигани. [152]

В древността постоянно живеещите в тази страна изповядвали будизма от направлението хинаяна („малката колесница“, т.е. учението на Буда в най-ортодоксалния му вид, без каквито и да е примеси), което не може да бъде наречено религия. Поклонниците на хинаяна отричат съществуването на бога, като на неговото място поставят нравствения закон на кармата (съвкупността от постъпките и техните последствия, намеренията и стремежите, които предопределят съдбата на всяко живо същество в следващите му прераждания). Буда е човек, достигнал съвършенство, който се явява пример за всеки друг човек, желаещ да се освободи от страданията и преражданията по пътя на постигане на нирвана — състоянието на абсолютен покой. Да достигне нирвана може само целеустременият човек — архат (съвършеният, светецът), който не зависи нито от божественото милосърдие, нито от чуждата помощ. „Бъди пътеводна светлина на самия себе си“ — казват поклонниците на хинаяна.

От само себе си се разбира, че малцина могат „да поемат по пътя на съвършенството“. А останалите какво да правят? Те просто се занимавали с всекидневните си дела, уважавали архатите, в свободното си време слушали поученията и се надявали, че в някое от следващите си прераждания самите те ще бъдат достойни да достигнат съвършенството. Но вече видяхме в други примери колко малко влияе догматизмът на етническия стереотип на поведение. Архатите, търговците, воините и земеделските стопани в Турфан, Карашар и Кучи представлявали единна система, за която будизмът бил само оттенък. Но оттенъкът на предмета понякога играе съществена роля. Хинаянската община доживяла до XV в., а махаяна („голямата колесница“) — неясното, разнолико и сложно учение на Буда — очевидно неслучайно отстъпило мястото си в Яркенд и Хотан на исляма още в XI в.

Пристигналите в Турфан чергарстващи уйгури изповядвали манихейството [за подробности вж. 73, с. 381-386], но явно също толкова формално, колкото турфанците изповядвали будизма. Като самостоятелно изповедание манихейството изчезнало още в XII в., но манихейските идеи влезли в някои будистки философски направления и в несторианството^[22], което в XI в. извървяло своя победен марш в Централна Азия. В тези векове жителите на Турфан, Карашар и Кучи започнали да наричат себе си уйгури.

Несторианите в Уйгурия заживели задружно с будистите, въпреки присъщата им нетърпимост. Очевидно, християнството било по-желано за хората с религиозна нагласа, които били доста далеч от атеистичните абстракции на поклонниците на хинаяна. Християни ставали също търговците, защото учението на Буда забранявало на „поелите по пътя“ да се докосват до злато, сребро и жени. Затова религиозните хора, които вземали активно участие в стопанския живот, били принудени да търсят такова вероизповедание, което не би им попречило да живеят и да работят. Следователно, можем да направим извода, че и за двете идеологически системи се намерили подходящи екологични ниши.

Богатството на тази страна се основавало преди всичко на изгодното географско местоположение — през нея минавали два пътя на керваните: единият — северно, а другият — южно от Тиеншан. По тези пътища китайската коприна заминавала за Прованс, а луксозните изделия от Франция и Византия пристигали в Китай. В оазисите керванджиите си почивали от тежките преходи през пустинята и охранвали своите камили и коне. Съвсем естествено сред местните жени взела да става доста популярна „най-древната професия“, а мъжете разрешавали на жените да заработват по този начин, защото прибирали част от приходите в своя джоб. И уйгурките толкова свикнали с тази работа, че когато благодарение на съюза с монголите Уйгурия приказно забогатяла, нейните жители помолили монголския хан Угедей да не забранява на жените им да развличат пътешествениците. [122, с. 81-82] Този обичай или, както е по-правилно да кажем, този елемент от етническия стереотип на поведение се оказал по-устойчив, отколкото езика, религията, политическото устройство и начина, по който тези хора наричали себе си.

Стереотипът на поведение се формира като адаптивен признак, т.е. като начин на приспособяване на етноса към географската среда. Имената тук се сменяли по-често, отколкото етносите, които ги носели, като при това смяната на етнонимите се обяснявала с политическата конюнктура.

Богатото и многобройно население на тези плодородни оазиси можело лесно да изхранва войнствените номади, още повече че в началото уйгурите, а после и монголите поемали защитата на своите поданици от външните врагове. За триста години уйгурите се претопили в местното население, но го заставили да замени тохарския език с тюркския. Впрочем това не им коствало никакви усилия, защото в XI в. на различните наречия на тюркския език разговаряли всички народи от лазурните води на Мраморно море и планинските склонове на Карпатите до джунглите на Бенгалия и Великата китайска стена. Толкова широкото разпространение на тюркския език го правело много удобен за търговските операции в оазисите, а жителите и от двете половини на Средна Азия много обичали да търгуват. Затова замяната на родния, но малко употребяван език, с разбираемия от всички търговци минала без сътресения не само в североизточната част на басейна на река Тарим, но и в югозападната, където ролята на уйгурите поели тюркските племена ягма и карлуки. Обаче разликата между тях и уйгурите била огромна. Уйгурите не засегнали нито бита, нито религията, нито културата на своите поданици, докато карлуките, които приели исляма в 960 г., преобразили оазисите Кашгар, Яркенд и Хотан по подобие на Самарканд и Бухара.

По този начин монолитната в географско отношение област се оказала разделена на два етнокултурни региона, които съвсем не били дружелюбни един към друг. Но силите били равни, а разстоянията между оазисите — огромни и трудно преодолими. Затова положението се стабилизирало за дълго време. Именно това положение обяснява защо страната останала без единно собствено име. В древността китайците я наричали Си Юй, т.е. „Западния край“, и смятали, че тя свършва при „Луковите планини“ — Памиро-Алай^[23].

Древните гърци наричали тази страна „Серика“, а скъпоценната стока, идваща оттам — „серикон“^[24] (коприна). Не се наемам да обяснявам етимологията на тази дума. В по-ново време също се употребявали условни имена: Кашгария, Източен Туркестан или Шиндзян, т.е. буквално „Новата граница“, установена от манджурите в XVIII в. В наше време всички тези имена не вършат никаква работа. Това, което за древните китайци било „Запад“, в XII–XIII в. останало „в средата“. Да наричаме Туркестан страна, населена от индоевропейци, които се научили да разбират тюркската реч, е абсурдно. По това време Кашгар още не е станал столица, а „новата граница“ не се мержелеела даже на хоризонта. Затова е по-добре да ползваме географското условно название „басейна на река Тарим“. Реката си е надежден ориентир и при всички случаи — неутрален и дълготраен. Освен това терминът „Шиндзян“ включва в себе си и Джунгария (също условно и по-късно име), разположена северно от Тиеншан, която има съвсем друга историческа съдба.

Трудно е да се определи източната граница на Уйгурия. През изминалите векове тя се е променяла значително и много от измененията не са датирани. Можем да приемем, че на уйгурите принадлежат оазисът Хами и може би пещерният град Дунхуан — съкровищницата на будисткото изкуство. Но тангутите отнели от уйгурите по-източните земи — оазисите в подножието на Наншан. Народът на тангутите, също както и народът на уйгурите, днес не съществува, макар да има хора, които да наричат себе си така. Но и това е мираж. Тези, които наричат себе си уйгури, са фергански тюрки, които се изселили на изток през XI–XVIII в. А тези, които днес се мислят за тангути, са чергарстващи тибетци, реликтов етнос, който някога е бил най-злият враг на тангутите.

И така критичният исторически анализ показва, че в Азия смисълът на имената и тяхното звучене невинаги съвпадат. За да избягваме досадните и, уви, чести грешки, трябва да изработим такава система на отчитане, която да е действаща и за Европа, и за Азия, и за Америка, Океания, Африка и Австралия. Но и в тази система смисълът ще се предпочита пред фонетиката, т.е. в основата й ще бъде не езикознанието, а историята.

„Етнос“ — съчинението на Сергей Широкогоров

Първата обща концепция за етноса като самостоятелно, а не като вторично явление, принадлежи на Сергей Широкогоров. [214] Той смятал етноса за „форма, в която протича процеса на съзидание, развитие и смърт на елементите, даващи възможност на човечеството да съществува като вид“. [214, с. 28] При това етносът е определен „като група хора, обединени от единството на произхода, обичаите, езика и начина на живот“. [214, с. 122] Тия две тези олицетворяват състоянието на науката в началото на XX в. От гледище на географията се признава „средата, към която етносът се приспособява и която подчинява, като става част от тази среда и нейно производно“. Тази концепция беше възкресена от Всеволод Анучин под името „единна география“, но не получи признание. Социалната структура се разглежда като биологична категория — нова форма на приспособяване, която се развива за сметка на етническото обкръжение: „Етносът получава от своите съседи импулси да се променя, които, така да се каже, покачват относителното му тегло и разкриват способностите му да се съпротивлява.“ [214, с. 124-126] Тук концепцията на Сергей Широкогоров наподобява възгледите на Арнолд Тойнби за „предизвикателствата и отговорите“, където творческият акт се разглежда като реакция на „предизвикателствата“ на средата. [231]

По-малка съпротива предизвикват „общите изводи“ на Широкогоров: „I. Етносът се развива… по пътя на приспособяването на целия комплекс… при това наред с усложняването на някои явления е възможно опростяването на други. II. Етносите сами се приспособяват към средата и я приспособяват към себе си. III. Етносите се движат по пътя на най-малкото съпротивление.“ [214, с. 126-129] Всъщност Широкогоров не казва нищо ново. И не е чудно, че за половин век неговите възгледи са остарели. По-лошото е, че зоологическите закономерности механично са пренесени в историята, която е изходен материал за етнологията. Затова прилагането на принципите на Широкогоров тутакси среща непреодолими препятствия. Например тезата, че „за етноса е приемлива всяка форма на съществувание, ако тя му осигурява това съществувание, което е целта на живота му като вид“ [214, с. 100] просто не е вярна. Индианците в Северна Америка и номадите в Джунгария биха могли да оцелеят под властта на САЩ или Китай, ако се бяха отказали от своята самобитност, но и едните, и другите предпочели неравната борба без всякаква надежда за успех. Не всеки етнос е съгласен да се подчини на врага само за да оцелее. Това е ясно и без допълнителни аргументи.

Другата теза, че „стремежът към завладяване на нови територии, обогатяване на културата и увеличаване на броя на населението са в основата на движението на всеки етнос“ [214, с. 100] също не е вярна, защото реликтовите етноси съвсем не са агресивни. Заявлението, че „оцеляват по-малко културните етноси“ [214, с. 118] е вярно само отчасти, защото в редица случаи виждаме, че те загиват при съприкосновението с по-културния съсед. И накрая, изобщо не можем да се съгласим, че „колкото по-сложна е организацията и е по-висша формата на специално приспособяване, толкова по-кратко е битието на вида“ (т.е. на етноса). [214, с. 119] Напротив, изчезването на етносите е свързано с опростяване на структурата, за което ще стане дума по-нататък. И все пак за онова време книгата на Сергей Широкогоров е била крачка напред, защото разширила перспективата за развитие на етнографията и етнологията. И това, което пиша сега, вероятно ще бъде преосмислено след половин век, но такова е нормалното развитие на науката.

За разлика от Сергей Широкогоров днес разполагаме със системния подход, концепцията за екосистемите, учението за биосферата и биохимическата енергия (на живото вещество), а също и с материали за възникването на антропогенните ландшафти в глобален мащаб. Всичко това ни позволява да предложим доста по-съвършени решения на проблема, отколкото това е било възможно преди половин век.