Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (46)

Опит да създадем схема

Изучаването на биосферата като системна цялост се натъква на големи трудности. Оказва се, че традиционните методи на естествознанието, които позволяват процесите не само да се описват, но и да се установява техният генезис, не могат да бъдат изчерпателни, поради липсата дори и на не много точни датировки. Лесно е да се установи например, че в резултат от преместването на пътищата на циклоните в даден район е настъпило продължително вековно засушаване, в резултат от което се е променил характерът на растителността, а следователно и фауната, но датите на началото и на края на този феномен не могат да бъдат посочени без абсолютна хронология. А тя е дело на историята, но за съжаление историците бягат от изпълнението на своята задача.

Това не е случайно. Историята, ако гледаме на нея като на наука за събитията в тяхната връзка и последователност, е завършила своя период на натрупване в края на XVIII в. и тогава се появила потребността от интерпретация, която била увенчана с появата на историческия материализъм. Обаче разкриването на социалните закономерности — прогресивното развитие на производителните сили и производствените отношения — хвърлило светлина само върху една от страните на многостранния феномен, а съотношението на човечеството с биосферата останало в компетенцията на диалектическия материализъм. Историците не били подготвени за това разделение и се отдали да уточняват детайлите в съобщенията на източниците. Така неизбежно започнали да им се изплъзват контурите на главния обект на етническата история — началото и края на дискретния многовековен процес на етногенезиса.

А сега да се опитаме да отговорим на въпроса, който толкова често са задавали на автора: „Ако закономерностите на етногенезиса са природни и ние не можем да ги променим, има ли смисъл от такава наука? Заслужава ли си изобщо да хабим време и сили за нея?“ Да, наистина, в сравнение с възможностите на човека, дори когато разполага с могъща техника, процесите на етногенезиса са толкова грандиозни, че е абсолютно безсмислено да се опитваме непосредствено да ги коригираме. Но това не значи, че отчитането на влиянието, което те оказват, няма практическо значение, а изучаването на етнологията е безперспективно занимание. Та нали никой не смята за безполезна метеорологията (науката за времето) или физиката на атмосферата само защото човек е безсилен пряко да въздейства на такива атмосферни явления като циклоните и антициклоните! Напротив, тези науки се смятат за изключително полезни, защото глобалните атмосферни процеси влияят изключително много на хората и на тяхната дейност. Много по-важно в този случай е и обстоятелството, че влиянието на природата е очевидно за всички — то се взема под внимание не само при избора на подходящо време за излети сред природата, но и при изработването на стопанските прогнози.

Всичко, казано за метеорологията и физиката на атмосферата, може с пълно основание да се отнесе и към сеизмологията, и към геоморфологията, и към редица други науки за Земята, чиито предмет е извън човека, а практическото им значение не се оспорва от никого.

Ползата от етнологията и нейното приложно значение не са толкова очевидни. И ето защо. Макар етногенезисът също да е статистически природен процес и последствията от него по своите мащаби да не са по-малки от последствията от ураганите и от изхвърлянето на пепел от вулканите, той протича бавно — от момента на пасионарния тласък до пълното затихване на неговата инерция минават повече от хиляда години. Хората, които живеят в даден момент на планетата, са заети със своите дела и аберацията на близостта ги заблуждава, че по време на техния живот с етническата система не се случва нищо съществено. Но това е само половината беда. По-лошото е, че на същата тази основа учените приемат етноса за някаква постоянна величина, чието влияние може да се пренебрегне без всякакви последствия.

Широкото и устойчиво разпространение на тези възгледи е лесно обяснимо. За съжаление историческите науки се задоволяват с установяването на последователността на събитията и в най-добрия случай с тяхната класификация по географски региони — подход, който позволява да се създават синхронни таблици. В резултат от това истинският исторически анализ е заменен от многобройни описания на „брауновото движение“ в историята, които се представят за нейното реално развитие. Но нали дори дъждовната капка не пада право надолу. Всяко продължително движение е сложно. То включва в себе си редица малки отклонения, които взаимно се компенсират. Това се вижда даже на фиг. 7.

Фиг. 7. Брауновото движение на падащата дъждовна капка^[1]

Но да си представим наблюдател, който изучава не целия път на капката до земната повърхност, а които и да са два сантиметра някъде по средата на полета. Той неизбежно ще стигне до извода, че законът на Нютон за гравитацията не е верен, защото е очите си ще вижда, че капката се движи не само надолу, а и настрани, а често и нагоре. Този извод е лъжлив, но логичен, защото грешката е скрита в постановката на задачата — дали сме право на изследователя да разсъждава върху темата, без да се съобразява с обкръжаващите я проблеми.

И не вярвайте на тези, които твърдят, че такова нещо не се случва! От подобна методика, водеща до сериозни заблуди, се оплаква още аку-аку^[2] на Тур Хейердал.

Трактатът, който предоставихме пред съда на читателя, имаше за цел не толкова да изяснява историята като такава, колкото да ни помогне да възприемем историята като пособие за решаване на проблемите на естествознанието и по-конкретно при изучаването на биосферата. Прякото изследване на динамиката на етническите системи като част от биосферата е възможно само ако историческият материал се обработва с методите на естествените науки. Когато с такива методи изследваме историята на някой отделен суперетнос, можем да установим причинно-следствените връзки, които определят протичането на процеса. И ако прибавим към това и историята на етническите контакти между различните суперетноси за продължителен период от време, ще разкрием динамиката в развитието на суперетносите. (Вж. фиг. 6)

Да установим взаимната зависимост между тази динамика и ландшафтните изменения — това е задачата, която решава етнологията. При нейното решаване става очевидно, че както на индивидуално, така и на популационно равнище постъпките на хората в социалната и в етническата среда имат диаметрално противоположни последствия.

В социалната среда е важно какво и как е направил човекът — каменен нож, електрическа крушка или атомна бомба. Най-често човек не може да предвиди последствията от своите изобретения, защото развитието на социосферата има спонтанен характер, причината за който е вътре в самата нея. Това самостоятелно развитие се изучава от социологията.

В етническата среда човекът или етносът като система могат да не направят нещо вредно за природата, част от която се явяват те самите. Значи те трябва да предвиждат последствията от своите постъпки по отношение на природата, защото всяка тяхна грешка може да се окаже съдбоносна. Не си заслужава да се повтаряме и да споменаваме множеството поводи за борба срещу цивилизацията в защита на природата, макар тази тема да е от компетенцията на етнологията.

Втората възможност за практическо приложение на етнологията е изучаването на етническите контакти и изборът на линия на поведение, необходима за установяването на симбиоза. Необходимостта от именно такава форма на съжителстване между народите не се нуждае от доказателства. Едва ли днес ще се намери човек, който би се нагърбил да проповядва геноцид.

И накрая, макар самочувствието на човека в процеса на етногенезиса да се определя от статистическата закономерност, това не значи, че на персонално равнище изчезва свободата да се избира измежду няколко решения, когато има такава възможност. А тя възниква постоянно, важно е само човек да не я изпусне.

Наистина един човек сам не може да промени фазата на етногенезиса или броя на подсистемите в етническата система, но на ниските таксономични равнища — на субетническо равнище и особено на равнището на организма — са възможни индивидуални усилия, способни да породят събития, които не веднага, а доста по-късно ще се компенсират от общата статистическа закономерност.

С други думи, човек с голяма пасионарност понякога може да създаде зигзаг в кривата на развитието, дори толкова голям, че да бъде отбелязан в историята. Разбира се, голямо е изкушението всички беди да се стоварват или на Аллах, или на математическите закони на природата на Лаплас, или на пространствено-времевия континуум на Айнщайн.

Но волевият акт също е природно явление, защото е непосредствено свързан с нервната и хормоналната физиология на човека. Доколкото нито един човек не може да живее извън етническата система, която е способна както да засили неговото напрежение, така и да го премахне, то механизмът на етногенезиса на практика не може да бъде безразличен именно на хората.

И още нещо. Когато говорехме за възможните източници на пасионарните тласъци, ние не отхвърлихме само една хипотеза — хипотезата за космическото излъчване. Наистина при днешното равнище на нашите знания за близкия космос тази хипотеза не може да бъде доказана убедително, но затова пък няма факти, които да й противоречат.

Ако тази хипотеза и в бъдеще не се сблъска с факти, които не са в съответствие с нея, то етнологията ще даде възможност да се получат данни за състоянието на близкия космос и за неговите контакти с повърхността на Земята в епохи, които са точно установени от абсолютната хронология. Допустимата неточност от плюс-минус 50 години — възможната грешка при определяне на дължината на инкубационния период — не е голяма, а няма никакво съмнение колко ценни на практика са данните за енергийните вариации в близкия космос за четири-пет хиляди години.

Влиянието на близкия космос върху явленията на повърхността на Земята не е парадокс, а по-скоро труизъм^[3]. Луната предизвиква приливите в океаните, слънчевата активност е причината да се преместват пътищата на циклоните, като въздейства на баричния максимум над тропиците, баричният максимум пък предизвиква мутациите на вирусите и свързаните с тях епидемии.

Всичко това не е мистика, а география.

Тогава, какви причини има да отхвърляме въздействието на близкото обкръжение на планетата върху явленията на нейната повърхност?

Е, добре, ами ако хипотезата за въздействието на някакви космически лъчи върху антропосферата не се потвърди. Ако биолозите открият друга причина за мутациите и особено за микромутациите, които променят не анатомията, а само физиологията на организмите от висшите родове гръбначни животни? Означава ли това, че близкият космос не е причината за взривовете на етногенезис? Не! Защото ивиците на тласъците, където се раждат етносите-връстници, са емпирично установен факт.

А ако се намери талантлив психолог, който да открие физиологичния механизъм на пасионарността и да го свърже не с вегетативната нервна система на организма, а с хормоните и влиянието на микроорганизмите, живеещи в симбиоза с техните носители? Или ако той обясни повишената активност на пасионариите не като изхвърляне на излишната биохимична енергия на живото вещество, а като способност тази енергия да се използва целенасочено? Или ако някой генетик открие по какъв начин пасионарността се предава като признак?

Какво ще се промени в описанието на феномена на етногенезиса?

Нищо! Защото етногенезисът е явление, което се наблюдава не на молекулярно равнище и дори не на равнището на организмите, а на популационно равнище, и той има собствени черти, присъщи само на това равнище.

Табл. 5 представлява резюме, което обобщава съдържанието на цялата концепция за етногенезиса в неговата съществена част.

Космическите и планетарните вариации са няколко ранга по-високи от етногенезисите; те влияят на цялата биосфера, която включва не само съвкупността от живите организми, но и почвата, т.е. останките от растенията и свободния кислород във въздуха. И макар етносите да са капка в океана на биосферата, те не могат да не реагират на случайните отклонения в нея.

С други думи, ние описахме една природна закономерност, която не съдържа философски постулати. Това описание се гради на факти и само нови, безспорни факти биха могли да разклатят нашата концепция.

Йерархията

В 29-а глава предложихме на читателя йерархията на приближението, която позволява да се съблюдава принципът на мащабност и да се използва целият необходим исторически материал (вж. табл. 3). С помощта на таблицата на последователните приближения можем да намерим мястото на етногенезиса, който изпитва въздействието не само на биосферата, но и на спонтанното обществено развитие. Това въздействие се осъществява чрез така наречената „логика на събитията“, т.е. на онзи раздел от историята, от който тя е започнала да се изучава — войните, дипломацията, вътрешните преврати, завземането на властта и т.н. Този материал е обилен, но когато се използва, непременно трябва строго да се спазва мащабността, като маловажните събития не бива да се поставят редом до големите. Затова съдбата на отделните личности е поставена два ранга по-ниско от съдбата на социалните системи. (Вж. фиг. 8)

Фиг. 8. Взаимодействие между социосферата и етносферата