Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (18)

Контакти на различните равнища

Като се връщаме на проблема за етническите контакти, трябва преди всичко да поставим въпроса за равнището, на което се осъществява контактът (вж. Табл. 2). Съчетаването на две и повече консорции и конвикции не е устойчиво. То води или до разпадане, или до образуване на устойчива форма на субетнос. На субетническо равнище смесването се разглежда като „неравностоен брак“ с индивид, който „не е от нашия кръг“, като при това степента на социалната стълбица не е от значение. Така още през XIX в. казаците гледали на брака със селяните и дори с дворяните като на „неравностоен“, въпреки че дворяните били много по-богати и по-знатни от казаците.

Веднъж чух сентенция, която трябва да е възникнала в Смутното време^[4]: „В Писанието е казано: евреите да нямат нищо общо със самаряните, а казаците — с дворяните.“

Естествено, нищо подобно не е казано в Светото писание, но затова пък твърде много напомня на отношението на кюрдите към персите и арменците! Бедният кюрдски овчар не смее да представи на роднините си жена-персийка, ако не е известно, че тя има наистина голямо родословно дърво.

Така се съхранили албанците в Османската империя, баските — в Испания, шотландците-хайландъри — във Великобритания, патаните — в Хиндукуш. Те образували с други субетноси устойчиви етнически цялости на базата на симбиозата, укрепена с ендогамия. В централната част на Евразийския континент формите на симбиоза на етносите се проявяват много ярко още от дълбока древност.

Етносите заемали различни ландшафтни региони, съответстващи на културно-стопанските им навици, и не си пречели, а си помагали един на друг. Така якутите се заселили в обширната речна низина на Лена, а евенките — във водоразделните масиви на тайгата. Великорусите заели долините на реките, като оставили степните простори на казахите и калмиките, а горските гъсталаци — на угрите. Колкото по-сложна и разклонена била тази етническа цялост, толкова по-здрава и резистентна била тя.

Друга работа е съчетаването на два и повече етноса в единен социален организъм. Характерът на всеки социален организъм налага своя отпечатък върху взаимодействието на смесените етноси, които в редица случаи са принудени да живеят в един регион, да се примиряват с факта на съществуването си и да си тежат един на друг. Тях можем да ги наречем „ксении“. Такава е Белгия, където валонците и фламандците се оказали залостени като съквартиранти в комунална квартира. Такава е и Канада, където англичани, французи, франко-индиански метиси, а сега и славяни съжителстват заедно, но не се сливат и не си делят функциите, което е присъщо на симбиозата.

Но още по-болезнен е контактът между два и повече суперетноса. Тогава често се стига не само до етническа анихилация, но и до демографски спад или, по-просто казано, до измиране в непоносими условия или до физическо изтребване на по-слабата страна. Такива ситуации възникват през XVIII–XIX в. в САЩ, когато се заплаща за скалпа на всеки убит индианец, в Бразилия по време на каучуковата треска, в Австралия при завладяването на страната от англичаните и в долината на Жълтата река, когато цивилизацията на Древния Китай се сблъсква с културата на древните племена на жуните (тангутите). Те са изтребени до крак.

В същото време обаче в историята се срещат цели епохи, когато суперетносите съществуват съвместно, невинаги мирно, но и без да се изтребват взаимно. А понякога субетносите от една цялост водят унищожителни войни един с друг, като намират, а понякога и без да намират повод за ненавист. Нека да разгледаме най-ярките примери и да видим как става това. И може ли историята на държавите да даде изчерпателно обяснение за хода на събитията?

Съотношение на разните видове етнически цялости

Предложеното деление на етносите е много полезно не само за съвременната, но и за историческата етнография. Ще се опитаме да докажем това, като използваме за пример една добре изучена и отдавна завършила епоха — XII в. на Евразийския континент^[11], а като частен пример ще ни послужи Стара Рус, за която са водени толкова спорове, тъй като по баналното и тъкмо затова широко разпространено разделение са я причислявали ту към „Запада“, ту към „Изтока“. Това напълно нерационално разделение се ражда в суперетническата цялост на романо-германския свят, идеологически обединен от Римската църква и противопоставящ себе си на всички останали. Накратко казано, този примитивен европоцентризъм, който имал някакъв смисъл в средните векове, продължава да съществува и сега в Западна Европа, а и в презокеанското й продължение — Америка.

Ако приемем западния „Християнски свят“ за суперетнически еталон (1), то равностойни на него ще бъдат: (2) Левантът или „Ислямският свят“, който съвсем не е религиозна, а етнокултурна цялост, разпространила се от Испания до Кашгар; (3) Индия с изключение на тази част от нея, където господстват мюсюлманите^[12]; (4) Китай, смятащ себе си за „Средната империя“, заобиколена по периферията от варвари; (5) Византия, източната християнска цялост, чиито политически граници винаги са били суперетнически; (6) Келтският свят, който отстоява своите оригинални традиции от английските феодали до XIV в.^[13]; (7) Балтийската славянско-литовска езическа цялост, която в XII в. се превръща в реликт; (8) Източноевропейската суперетническа цялост — Руската земя. На нея ще съсредоточим вниманието си, но ще разглеждаме етническата й съдба на фона на преплитането на конфликтите между всички останали от изброените суперетноси, защото изолацията на Евразийския континент е била възможна само за деветия суперетнос — (9) сибирските народи отвъд Полярния кръг, пък и тя често се нарушавала от евенките и якутите.

Както е известно, при появяването си в Източна Европа славяните се делели на племена, които още в началото на XII в. са останали само в паметта на авторите на „Началния летопис“^[14]. И това е естествено. По него време етническата интеграция вървяла с пълна сила около големите градове, където някогашните племенни различия губели значението си в новите условия. Арсений Насонов описва Русия от XI–XII в. като система от „полудържави“ [154], които стоят едно стъпало по-долу в йерархията от „Руската земя“: 1) Новгородската република с нейните предградия; 2) Полоцкото княжество; 3) Смоленското княжество; 4) Ростово-Суздалската земя; 5) Рязанското княжество; 6) Турово-Пинската земя; 7) Руската земя, включваща три княжества: Киевското, Черниговското и Переяславълското; 8) Волинското княжество; 9) Червонната Русия или Галичкото княжество. Към този списък трябва да добавим завоюваната от Владимир Мономах половецка степ между Дон и Карпатите. В същото време Велики Болгар^[15], земята на куманите, чергаруващи зад Дон, аланските земи в Северен Кавказ и Волжка Хазария с град Саксин били отвъд руските граници в XII–XIII в.

По това време българите и хазарите се отнасяли към левантийския или мюсюлманския суперетнос. По начина на приспособяване към ландшафта те не се отличавали от своите съседи. Обаче търговските и културните системни връзки на град Болгар с Иран били по-въздействащи, отколкото влиянието на географската среда. И тъкмо те превърнали Волжка България в преден пост на „мюсюлманския“ суперетнос и противник на владимирските князе.

Като следваме приетия принцип, можем да отнесем аланите и кримските готи към византийския суперетнос, а литовците, латвийците (летонците) и ятвигите — към балтийския. Поляците и унгарците (маджарите) още в X в. се включили в западноевропейския суперетнос, а победата на германските кръстоносци над полабските славяни превърнала католическата част от Западна Европа в етнически пъстра, но монолитна в културно отношение цялост, която в XII в. непрекъснато, макар и невинаги успешно, разширявала своя ареал, и тъкмо това в XIII в. довело до криза — кръстоносните походи претърпели поражение.

Ако слезем едно стъпало по-долу, т.е. ако се спрем на един от руските субетноси, да речем — Киев, ще открием там три активни консорции: на западняците (привържениците на княз Святополк II, включително и на Киево-Печорската лавра^[16]), на гъркофилите (привържениците на Владимир Мономах и на метрополията, олицетворявана от Св. София^[17]) и на националистите, които доста пострадали заради симпатиите си към княз Всеслав след неговото изгонване от Киев. [87]

Лесно се вижда, че тези консорции не съвпадат с класовото, съсловното, религиозното и племенното деление и всъщност са феномени на самостоятелна система на отчитане. И можем да смятаме тази система на отчитане за много полезна, защото именно благодарение на нея можем например да схванем мотивите на привържениците на изброените политически групировки. Това не би могло да стане при анализа на класовите противоречия, защото всички участници в събитията принадлежали към една класа, а сили черпели от своите единомишленици сред народа. Но въпреки това борбата била много енергична и жестока. Но защо? И заради какво?

Контактът на „петте племена“ и жителите на „Средната равнина“

От III в.пр.Хр. до края на III в.сл.Хр. земеделците в Китай и скотовъдците (хунну), които обитавали Великата степ, съществували редом. Всеки етнос живеел в своя ландшафт, но заедно със съседите влизал в суперетническата конструкция на номадската култура и далекоизточната цивилизация. И едната, и другата включвали много етноси. В номадския свят освен хунну влизали сиенбийците (древните монголи), циен (чергарстващите тибетци), малките юеджи, усуните, кипчаките и други племена. В Китай освен китайците живеели и аборигени: жуни, ди, ман и юе, които по език принадлежали към тибетско-бирманската, тайската и малайската група.

Продължителното съществуване на тези суперетноси, свързани с обща култура, давало повод на съвременниците да разглеждат историческата действителност като „състояние“, но всъщност това били бавно протичащи процеси. Създаването на единна китайска държава и изострянето на класовите противоречия, които станали антагонистични в III в.пр.Хр., отнели живота на повече от 60% от населението, а разпадането на тази империя в III в.сл.Хр. погубило над 80% от населението. В края на III в. обезлюдената и осиромашала страна била обединена от династията Източен Дзин. В III в. населението на Китай наброявало 7,5 млн. вместо предишните 50 млн. После, в IV в., то нараснало до 16 млн. души.

И въпреки най-жестоките социални сътресения китайският етнос не загинал, защото нямало достатъчно вътрешни основания. Свободните земи били много и следователно населението можело да се увеличава. Държавната система функционирала, гоненията по културен признак престанали. Древнокитайският етнос би могъл да продължи съществуването си, ако не бил прекалено тесният контакт с номадите и странната загуба на съпротивителни сили, което било неочаквано за правителството на династията Дзин.

В степта господствал родовият строй и разлагането му протичало толкова бавно, че не причинявало големи загуби на номадите. Затова пък доста ги мъчело засушаването на степта, което започнало в I в. и в III в. достигнало своя максимум. Съкращаването на пасищата принудило хунну и сиенбийците да се скупчат близо до реките Хуанхъ и Ляохъ и да влязат в контакт с китайците. Доколкото тези земи били в пустеещи райони, правителството на Дзин допуснало около границата да се заселят 400 хил. номади и около 500 хил. тибетци от различни племена. Китайските политици от III в. сметнали, че заради социалното състояние и тяхната малобройност сравнително лесно ще решат въпроса е етническата им принадлежност, като ги асимилират: предводителите ще обучат в духа на китайската култура, а останалите от рода ще превърнат в данъкоплатци. Намерението било смело, но сметката излязла крива. Новодошлите от степта търпели произвола на чиновниците и експлоатацията на земевладелците, но не се превръщали в китайци, предводителите им изучили йероглифите и класическата поезия, но при първия удобен случай, в 304 г., се върнали при своите съплеменници и застанали начело на въстание, в което си поставили за цел „с оръжие в ръка да си възвърнат изгубените права“. Погрешната теория, която правителството на Дзин се опитало да приложи на практика, довела до катастрофа.

До 316 г. 40 хиляди хунну завладели целия Северен Китай, включително двете столици, двамата императори и всичките натрупани богатства. Китайците били изтикани до бреговете на Яндзъ (по това време в покрайнините на Китай) и били принудени да се смесят в тропическите джунгли с племената ман, което доста променило външния облик и чертите на характера им. Там започнал специфичен процес на етногенезис, който довел по-късно до създаването на южнокитайския етнос. А останалите в родината китайци се смесили с хунну… и по този начин ги погубили. Децата на победителите-хунну и китайките вече забравили нравите на степните номади. Възпитани в дворцовите павилиони, те запазили енергията и мъжеството на номадите, но загубили усещането за „свои“, чувството за другарство и дълга за вярност. Раздорите подкопали силите им, а преди това бащите им умеели да живеят в съгласие. Внуците се превърнали в разглезени сладострастници, които се забавлявали с човекоядство и като предавали близките си. И дума не можело да става за настъпателни войни, а дори когато се отбранявали, хунну започнали да търпят поражения. Накрая, в 350 г., доведеният син на императора — китаец — убил братята си, наследници на престола, и като заграбил властта, заповядал да избият всички хунну в държавата. Нареждането му било изпълнено с такова усърдие, че мнозина китайци с бради или гърбави носове загинали само защото приличали на хунну.

Геноцидът не спасил узурпатора. Сиенбинците-муюни разбили китайската му армия и екзекутирали самия него. На китайците изобщо не им помогнало превъзходството в жива сила, защото заедно с културните си традиции те загубили и голяма част от своята доблест. Муюните пък били сполетени от съдбата на хунну. Те се покитайчили и били победени от степните табгачи. Първоначално табгачите успели да сплотят около себе си номадите (чрез смесване на етническо равнище и появата на метиси), но после за свое нещастие завоювали Хънан, където живеело монолитно китайско население. В края на V в. те се смесили с китайците, така че техният хан приел титлата император, забранил родния език, характерните дрехи и прически за табгачите, а също и употребата на имената им. Мнозина негови поданици, лишени от присъщия им стереотип на поведение, станали жертва на авантюристи-наемници, които свалили династията и обезкървили нещастната страна [за подробности вж. 88], която отгоре на всичко била сполетяна от страшен глад, отнел живота на 80% от населението. [232, с. 1428] Ето така повлияло на народите смесването на двата суперетноса, останалите живи в VI в. внезапно се обединили в нов етнос, който се наричал табгач (сиреч приел сиенбийското име), говорел на китайски език (различен от древния) и възприел чужда идеология от далечна страна — будизма. Това била великата епоха Тан, положила началото на средновековния китайски етнос, който загубил своята самостоятелност едва в XVII в., когато манджурите завоювали Китай. Но това бил нов цикъл на етногенезиса, който се отнасял към Древния Китай, както Византия — към Древния Рим. [223, с. 96]

От посочения пример ясно се вижда връзката между етноса и ландшафта. Хунну, които се настанили в долината на Хуанхъ, пасели там добитъка си, китайците засявали пасищата и строели канали, а хунну-китайските метиси си нямали представа нито от скотовъдство, нито от земеделие, те настървено ограбвали съседите и поданиците си, което довело до образуването на целини и възстановяването на естествената биоценоза, макар и малко обедняла заради изсичането на горите и изтребването на копитните животни от царските ловни дружини. Но още в VII в. китайците си върнали отнетите земи и скоро видоизменили ландшафта по пътя на интензивното хищно земеделие. Но затова ще стане дума по-нататък.

Контактите между варварите и римляните

Подобна картина на хаотично смесване на етноси съзираме по същото време и в западните покрайнини на континента, където се разпадала Римската империя. По този повод са изказани много мисли, но почти всички те се свеждат до знаменитата теза на Едуард Гибън: „Елинското общество, въплътено в Римската империя, която е в зенита си по времето на Антонините, се описва като паднало под едновременните нахлувания на два външни противника, които я нападат на два различни фронта: северноевропейските варвари, тръгнали от ничията земя отвъд Дунав и Рейн, и християнската църква, възникнала в покорените, но никога не асимилирани източни провинции.“ [231, с. 260-261] Нека да видим прав ли е Гибън?

Четиристотингодишната война на Римската империя с германците, продължила от I до IV в., завършила с победата на Рим. Нито рейнската, нито дунавската граница били накърнени. Няколкото поражения, които готите нанесли на римляните, и опустошаването на крайбрежието на Егейско море от готския флот били компенсирани от победите на Теодосий Велики. Рим загубил само областите отвъд Рейн и доброволно изоставил Дакия, но италиките не искали да се заселват в тези страни, а провинциалистите попадали там като заточеници и сенатът и римският народ изобщо не се вълнували от техните интереси. Положението рязко се променило в V в., когато съпротивата срещу нахлуванията на варварите отведнъж спаднала, но тогава Стилихон и Аеций победили германците и хуните, докато не ги убили самите римляни — интригантите и дегенератите, облечени в пурпур и с диадеми в косите. Злочестината на Рим била в самия него, а не извън него. С това е съгласен и Арнолд Тойнби [Вж. 231, с. 262]

Пък и самите варвари не се стремели да унищожат римската култура. Кралят на вестготите (визиготите) Атаулф според собственото му признание „започнал живота си със стръвното желание да изличи всякаква памет за името на Рим с помисъл да превърне всички римски владения в една империя, която трябвало да се нарича Империя на готите. С времето обаче опитът го убедил, че… ще бъде престъпление да се изгонят законите от живота на държавата, защото държавата престава да бъде самата себе си, ако законът престане да господства. Когато Атаулф стигнал до тази истина, той решил да постигне постижимата за него слава, като използва жизнеността на готите, за да се възстанови името на Рим в цялото му — и може би повече — древно величие.“ [Цит. по 231, с. 409-410] Но ако е така, защо римската култура изчезнала, а заедно с нея изчезнали от етническата карта на света и влюбените в тази култура мъжествени и силни готи?

Това, че успехите на германците съвпадали по време с възтържествуването на християнството по цялата територия на Римската империя, сякаш потвърждава пагубната роля на тази доктрина за народа и държавата. Тази концепция предложили още в 393 г. защитниците на езичеството, император Евгений и Арбогаст, които се опитали да възстановят в Капитолия олтара на Победата. Обаче, както и в 312 г., християнските легиони се оказали по-непоколебими. Предводителите на езическата армия героично загинали в боя, но по този начин показали, че перспективата за развитие не е в изповядването на тази или онази вяра, а в много по-земни дела. И най-интересното е, че точно това твърдели и отците на църквата.

Августин Блажени пък и всеки друг християнски мислител от V в. би могъл да каже: „Не ние посъветвахме император Аврелиан да изостави Дакия и да пренебрегне политиката да поддържа силни военни постове по границите. Не ние посъветвахме Каракала да издигне в ранг на римски граждани хора от всякакъв род и да застави населението да тича от място на място, ламтейки за военни и граждански длъжности… що се отнася до чувството за патриотизъм, нима то не беше погубено от вашите собствени императори? Като превърнаха в римски граждани галите и египтяните, африканците и хуните, испанците и сирийците, как можеха да очакват, че такава разнолика тълпа ще бъде вярна на интересите на Рим, който ги завладя? Патриотизмът се нуждае от съсредоточаване, но не търпи разединение.“ И Августин Блажени би бил прав, но веднага възниква въпросът, защо в християнските общини, които били точно толкова разнолики, възниквали жертвоготовност, дружелюбие, силна взаимна привързаност и възможности за развитие?

Отговорът е прост: расовите различия нямат решаващо, а и като правило, голямо значение, а етническите различия са в сферата на поведението. Стереотипът на поведение в християнските общини бил строго регламентиран. Неофитът бил задължен да го спазва или да напусне общината. Следователно още по време на второто поколение на основата на християнската консорция започнал да се изковава субетнос — хетерозиготен^[18], но монолитен, докато в езическата или по-точно в империята без единна религия не настъпило такова претопяване на поданиците. Членовете на различните етноси съществували съвместно в рамките на единно общество, което се разпаднало от собствената си тежест, защото дори римското право било безсилно пред законите на природата.

И не по-малко пагубни били споменатите от Августин миграции на населението вътре в империята. Сношението на човека с природното обкръжение — ландшафта — винаги е постоянна величина, която се определя от адаптацията. Ландшафтите на Сирия и Британия, на Галия и Тракия са съвсем различни. Следователно, преселниците предпочитали да живеят в градовете, където стените ги отделяли от чуждата, необичайна и тягостна природа. Значи тяхното отношение към природата било чисто потребителско или по-просто казано — хищно. В резултат от това били изсечени две трети от горите в Галия и буковите насаждения на Апенините, били изкоренени плодните дръвчета и разорани долините в Атласките планини, били пренесени в жертва козите по хълмовете в Елада и Фригия. И най-страшните опустошения нанесли не военните трибуни, а техните колони, т.е. военнопленниците, заселени далеч от родината, че да им е по-трудно да избягат от робството.

С други думи, макар строго регламентираните социални връзки в политическата система на римската империя да останали неприкосновени, етническите връзки били разрушени напълно още в IV в., а нахлуването на германците в V в. само задълбочило този процес, защото активното етническо смесване, което започнало да разяжда етносите на готите, бургундите и вандалите, въвлякло и тях в общия процес на етническо разпадане. А там, където в същото това време възникнал нов етнос, а това станало в източните покрайнини на империята, очевидно действал някакъв допълнителен „фактор хикс“, чието значение ще трябва да разкрием.

Етносите винаги възникват от контактите

По какво се различават суперетносите и какво им пречи да се сливат един с друг или да наследяват богатствата на предшествениците си? Та нали етносите, които се намират вътре в суперетносите, често и безпрепятствено се сливат. Тази повишена устойчивост на суперетносите може да се обясни с наличието на етнически доминанти, словесни изражения на едни или други идеали, които във всеки етнос имат еднакво значение и подобна смислова динамика за всички етноси, влизащи в дадената система. Идеалът може да се смени само притворно, но тогава и сливането на суперетносите ще бъде привидно: всеки представител на различните суперетноси дълбоко в душата си ще си остане с онова, което му се струва естествено и единствено правилно. Та нали идеалът е не толкова индикатор, колкото жизнеутвърждаващ символ за неговия последовател. И така, доминанта ще наричаме това явление или комплекс от явления (религиозни, идеологически, военни, битови и т.н.), което определя прехода от първоначалното за процеса на етногенезиса етнокултурно многообразие към целеустременото еднообразие.

Да припомним, че феноменът на етноса е поведението на индивидите, които го съставляват. С други думи, той не е в телата на хората, а в техните постъпки и взаимоотношения. Следователно като изключим новородените младенци, няма човек, който да не принадлежи на някой етнос. Всеки човек трябва да се държи по някакъв начин и именно характерът на това поведение определя неговата етническа принадлежност. А щом е така, то възникването на нов етнос е създаването на нов стереотип на поведение, който се отличава от предшестващия го. Напълно очевидно е, че новият стереотип се създава от хора, но тук веднага възникват някои недоумения.

Първо, съзнателно или несъзнателно действат тези новатори? Второ, винаги ли повият стереотип е по-добър от стария? Трето, как успяват да разчупят инерцията на традицията, даже не у другите, а в самите себе си, след като са кръвно свързани с предишния етнос?

Теоретично тези съмнения са неразрешими, но на помощ ни идва материалът от палеоетнографските наблюдения, който позволявала формулираме емпиричното обобщение: всеки етнос се появява като съчетание от два или повече етнически субстрата, т.е. от етноси, които са съществували преди него.

Така съвременните испанци са се оформили като етнос, носещ това име, сравнително късно — в средните векове — в резултат от съчетаването на древните ибери, келтите, римските колонисти, германските племена на свевите и визиготите, с които се смесили баските — преки потомци на иберите, аланите — потомци на сарматите и най-близки родственици на осетинците, арабите-симити, маврите и туарегите-хамити, норманите и каталонците, които частично са запазили етническото си своеобразие.

Англичаните са сложен етнос от англи, сакси, келтски жени, чиито мъже са загинали в битките, датчани, норвежци и французи от Анжу и Поату.

Великорусите пък включват в своя състав: източни славяни от Киевска Русия, западни славяни — вятичи; фини — меря, мурома, вес, чуд; угри, които първо се смесили с изброените фински племена; балти — голяд; тюрки — покръстени половци и татари, и малка част монголи.

Древните китайци са смес от много племена от долината на Хуанхъ, принадлежащи към различните антропологични типове на монголоидите и дори на европоидите — ди. Аналогична е картината в Япония, където още в дълбоката древност се споили в монолитен етнос високите монголоиди, които приличат на полинезийците, ниските монголоиди от Корея, брадатите айни и пришелци от Китай.

Дори малобройните и изолирани етноси, чиято история се губи в мъглата на вековете, съхраняват някогашните различия на етническите субстрати в реликтовите си антропологични и лингвистични черти. Такива са ескимосите и обитателите на остров Пасха, мордва и марийците, евенките и патаните по склоновете на Хиндукуш. Това показва, че в древността те са били сложно съставни етнически колективи, а наблюдаваното в днешно време еднообразие е плод на продължителните етногенетични процеси, които са изгладили грапавините на разните традиции.

Да, но това противоречи на току-що направеното описание колко пагубно е смесването на етноси, които са далеч един от друг. А както първото, така и второто наблюдение са безспорни! Може ли да бъде верен извод, който съдържа вътрешно противоречие? Само в един случай: ако сме пропуснали да вземем предвид някой много важен детайл, някакъв „фактор хикс“, без разкриването на който няма да можем да решим задачата. Затова да продължим нататък по метода на пробите и грешките, за да намерим непротиворечива версия, която обяснява всички известни факти.

„Факторът хикс“

Да проверим още едно предположение. Може би не продължителният процес, а мигновеният скок е причина за образуването на нов етнос? Бихме могли да разберем това само с примери от новата история, събитията в която са описани достатъчно подробно. Да се обърнем към историята на Латинска Америка. Испанските конкистадори проявили големи жестокости в битките, но след папската була^[19] на Павел III от 1537г. съзрели в индианците не „нисша раса“, а достойни противници. Те започнали да покръстват оцелелите индиански вождове и да ги приемат в своите среди, а простите индианци взели да превръщат в пеони (ратаи) в хасиендите. Така за двеста години се формирало населението на Мексико и Перу, но в планините и в тропическите гори се запазили чисти индиански племена.

Търговията с роби довела до появата в Америка на негри, а липсата на предразсъдъци — до това, че на бял свят дошли мулати и самбо (потомци на негрите и индианците). Когато в началото на XIX в. започнала борбата за освобождение от метрополията — Испания, завладяна по това време от французите, то повечето предводители на въстаническото движение не били испанци, а метиси и мулати. Самият Симон Боливар в 1819г. се изказал по този повод така: „Трябва да си спомним, че нашият народ не е нито европейски, нито северноамерикански, той е по-скоро смесица от африканци и американци, отколкото от потомци на европейци, защото и самата Испания е престанала да се причислява към Европа, заради своята африканска кръв, своите учреждения и своя характер. Невъзможно е точно да определим към кое човешко семейство принадлежим. Голяма част от индианското население е унищожено, европейците са се смесили с американците, а пък те — с индианците и европейците. Родените в лоното на една майка, но различни по кръв и произход наши бащи са чужденци, хора с различен цвят на кожата. Това различие е пълно с важни последици.“ [31, с. 83]

Този народ, който възникнал пред очите на историците, се оказал доста твърд и не приличал на другите съседни народи. По своите външни признаци — езика, културата, религията и т.н. — жителите на Венецуела и Колумбия били близки до испанците. В икономическо отношение те само загубили, като сменили в резултат от освободителната война испанския протекционизъм със зависимостта от английските и северноамериканските търговски компании. Войната за независимост била толкова ожесточена, че отнела живота на един милион души в слабо населената територия — толкова, колкото всичките наполеонови войни в гъсто населената Европа. Но в очите на въстаниците всичките жертви били оправдани с това, че те не са испанци и следователно трябва да живеят отделно. Любопитно е, че в това време индианците поддържали испанското правителство. И така, смесеният произход не е пречка за създаването на монолитни етноси.

Но наистина ли е така? Нали е известно, че при животните кръстоските често са нестабилни и обикновено са лишени от специализираните способности и на двамата родители, а жизнеността, която компенсира тези загуби в първото поколение, често се губи в следващите поколения. Потомците от смесените бракове или се връщат към един от първоначалните типове (на бащата или на майката), или измират, защото за приспособяването към една или друга среда са нужни няколко поколения; приспособяването е традиция, а пък смесването на две традиции му придава неустойчивост.

Да, така се случва най-често, възможно е понякога това да сполетява и човека, но ако винаги беше така, то не би възникнал нито един етнос и човечеството, което отдавна практикува смесените бракове, би се изродило още през ранния неолит. Всъщност се изродяват и умират много малко етнически групи, а човечеството като вид се развива толкова интензивно, че в днешно време се говори за демографски взрив. Очевидно съществува фактор, който уравновесява деструктивното влияние на естествения отбор и стабилизиращата роля на сигналната наследственост или традицията. Това е „факторът хикс“ и той трябва да се проявява в измененията на поведението и да се възприема от самите хора като особеност на психическата структура. Следователно това е признак, който възбужда и стимулира процеса на етногенезиса. Като намерим „фактора хикс“ и разкрием съдържанието на издирвания признак, ще изясним за себе си механизма на развитие на процеса за всеки отделен случай на етногенезис и за съвкупността от всички процеси.

За да постигнем тази цел, ни е необходим обилен, проверен и строго датиран материал от всеобщата история на човечеството. Ако го обработим с помощта на способите, приети в естествените науки, ще можем да получим данните за решаването на поставения проблем, а засега да се ограничим с отговорите на недоуменията, за които стана дума преди малко.

1. Не е възможно да се измисли нов стереотип на поведение, защото, дори ако някой чудак си постави такава цел, то той самият все пак би се държал по стария обичаен начин, като най-добре приспособен към конкретните условия, в които съществува етническият колектив. Да напуснеш етноса е все едно да се измъкнеш от блатото, като дърпаш собствените си коси; както е известно, това го може само барон Мюнхаузен.

2. Доколкото новият стереотип на поведение възниква в резултат от несъзнателната дейност на хората, то е безсмислено да поставяме въпроса по-добър ли е той или по-лош, защото нямаме скала за сравнение. Просто той е различен.

3. Но ако е невъзможно, няма защо и пък и никой съзнателно не желае да разруши съществуващата традиция, която се изразява в стереотипа на поведение, то явно това става в резултат от някакво особено стечение на обстоятелствата. Какви са тези обстоятелства? Ето на този въпрос трябва да намерим отговора.