Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (19)

Двата аспекта на световната история

Историята е наука за събитията в тяхната връзка и последователност. Но събитията са твърде много и връзките между тях са различни у различните народи. Задачата на всяка наука е да изследва изучавания обект от всички страни и историята не прави изключение. Следователно трябва да намерим подходяща гледна точка и тук възниква необходимостта от теория, която да изпреварва практиката, т.е. от избор на аспект. Аспектът на изучаване не произтича от тази или онази философска конструкция, а се диктува само от практически съображения и ние го отнасяме към теорията на науката само защото неговият избор не се определя от натрупването на материала, а от целта, поставена в началото на изследването. А нашата цел е да разберем световната история като процес на създаване на една от обвивките на Земята — етносферата.

В теорията на историческата мисъл отдавна са се формирали две концепции, съществуващи и в наше време: световноисторическа и културно-историческа. Първата разглежда историята на народите като единен процес на прогресивно развитие, обхващащ повече или по-малко всички области, населени с хора. За първи път тя е създадена в средните векове като концепция на отколешните „четири империи“ — асирийската, персийската, македонската и римската, и тогавашната пета — „Свещената римска империя на германската нация“, която заедно с папския престол оглавява католическото единство, възникнало в Западна Европа в края на VIII и началото на IX в. (Chretiente).

За „прогрес“ при тази система на тълкуване на събитията се смятало постоянното разширяване на територията, подчинена на имперската власт. Когато в XIV–XVI в. Реформацията разрушила идеологическото единство на Западна Европа и подронила политическата хегемония на императорите от Хабсбургската династия, световноисторическата концепция устояла и просто била формулирана малко по-иначе. Сега за „прогресивна“ била призната „цивилизацията“, като под цивилизация се разбирала културата пак на тази същата Западна, романо-германска Европа, а бившите „езичници“ и „схизматици“ просто били преименувани в „диви“ и „изостанали“ народи. Дори се опитвали да обявят и едните и другите за „неисторически“.

Тази система, която правилно се нарича „европоцентризъм“, в XIX в. (често несъзнателно) се възприемала като подразбираща се от само себе си и не изискваща доказателства.

Културно-историческата концепция за първи път била провъзгласена от Херодот, който противопоставил Европа на Азия. Под Европа той разбирал системата от елински градове държави, а под Азия — Персийската монархия. По-късно се наложило да бъдат прибавени Скития и Етиопия, които еднакво не приличали нито на Елада, нито на Иран, а след това списъкът на културните региони се разширявал, докато целият Ойкумен не се оказал разпокъсан на културно-исторически области. Такива в Стария свят освен Западна Европа най-общо се смятат: Близкият изток (Леванта), Индия, Китай, островната културна област в Тихия океан, Евразийската степна област, Африка южно от Сахара и областта с рудиментарните етноси отвъд Полярния кръг.

Културно-историческата школа се отличава от световноисторическата основно по постулата, че всяка културна област върви по свой път на развитие и следователно не може да се говори, че народите извън Европа са „изостанали“ или се намират в „застой“, а може само да се отбележи тяхното своеобразие. Най-видните представители на културно-историческата школа в XIX в. са Фридрих Ратцел, Николай Данилевски и Константин Леонтиев, а в XX в. — Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби.

Защо не съм съгласен с Арнолд Тойнби

Няма да се задълбочаваме в историята на въпроса, тъй като това ще ни отведе твърде далеч и встрани от темата. Но има един автор, който не можем да подминем. Арнолд Тойнби е създал концепция за възникването на „цивилизациите“, основана на географския фактор. Накратко тя се свежда до следното.

Единица мярка в историческото изследване е „обществото“. „Обществата“ биват два вида: „примитивни“, които не се развиват, и „цивилизации“, които са двадесет и една^[1] в шестнадесет региона. Следователно се допуска, че на една територия последователно възникват две-три цивилизации, които в този случай се наричат „родствени“. Такива са шумерската и вавилонската цивилизация в Месопотамия, минойската, елинската и ортодоксалната християнска цивилизация на Балканския полуостров, индийската (древната) и индуската (средновековната) цивилизация в Индостан. Освен това в особени раздели са отделени „прекъснатите“ цивилизации — ирландците, скандинавците, централноазиатските несториани, и „спрелите развитието си“ — ескимосите, османците, евразийските номади, спартанците и полинезийците.

Съгласно Тойнби обществата се развиват чрез мимикрия, т.е. чрез подражание. В примитивните общества хората подражават на старците и предците, което прави тези общества статични, а в „цивилизациите“ — на творческите личности, което придава динамика на развитието. Така че главният проблем на историята е да се изнамери факторът на динамизма, като при това Тойнби отхвърля расизма. Остава влиянието на географската среда и тук Арнолд Тойнби предлага твърде оригинално решение. „Човек достига до цивилизацията не в резултат от биологичното си дарование (наследствеността) или леките условия на географската среда, която обитава, а в отговор на предизвикателствата, когато изпадне в особено трудно положение, което го стимулирала направи безпрецедентно до този момент усилие.“ [231, с. 60]

И така, талантът и творческите способности се разглеждат като реакция на организма на външния възбудител, във връзка с което една от главите (VI) се нарича „Добродетели на злополучията“. „Предизвикателствата“ се делят на три групи:

1. Неблагоприятните природни условия, например: благата в делтата на Нил са предизвикателство за древните египтяни; тропическите гори на полуостров Юкатан са предизвикателство за маите; вълните на Егейско море са предизвикателство за елините; горите и студът са предизвикателство за русите. По тази логика английската култура би трябвало да е породена от дъжда и мъглата, но Тойнби не твърди това.

2. Нападенията на чужденци, които също могат да се разглеждат като географски фактор (частичните миграции). Така според Тойнби Австрия изпреварила в развитието си Бавария и Баден, защото била нападната от турците [231, с. 119] Всъщност преди това турците нападнали България, Сърбия и Унгария, които отговорили на предизвикателството с капитулация, а Австрия се защитила благодарение на хусарите на полския крал Ян Собиески. Така че този пример не говори в полза на концепцията, а против нея.

3. Загниването на предшестващите цивилизации е предизвикателство, на което трябва да се отговори. Така крахът на елино-римската цивилизация уж „предизвикал“ появата на византийската и западноевропейската цивилизация като реакция на безобразията, вършени от древните гърци. Това също може да бъде отнесено към географските условия, разглеждани, като се отчитат координатите на времето (смяната на биоценозата), но уви, развратът във Византия по нищо не отстъпвал на римския, а от падането на Западната Римска империя до създаването на жизнеспособни феодални кралства изминали повече от триста години. Така че тази реакция изглежда малко позакъсняла.

Но концепцията на Арнолд Тойнби не решава, а само обърква най-важното — взаимоотношенията на човека с ландшафта. Тезата, че суровата природа стимулира човека да бъде по-активен, от една страна, е вариант на географския детерминизъм, а от друга страна, просто не е вярна. Климатът около Киев, където се образува най-старата руска държава, съвсем не е суров. Твърдението, че „господството над степта изисква от номадите толкова енергични усилия, че не им остават сили за нищо друго“ [231 с. 167-169], показва неосведомеността на автора. Алтай и Ононската борова гора, където възникват етносите на тюрките и монголите, са курортни места.

Ако моретата, които мият бреговете на Гърция и Скандинавия, са предизвикателство, защо древните гърци му „отговарят“ само в VIII–VII в.пр.Хр., а скандинавците — в IX–XII в.сл.Хр.? А през останалите епохи няма нито победоносни елини, нито отчаяни финикийски грабители, нито страховити викинги, но има ловци на сюнгер и херинга? Шумерите превърнали Двуречието в Едем „като отделили водата от сушата“, а турците така занемарили този регион, че там отново се появили блата, а по Тойнби турците са били длъжни да отговорят на „предизвикателството“ на Тигър и Ефрат. Всичко това е невярно.

Не по-малко произволна изглежда и географската класификация на цивилизациите по региони. Тойнби причислява към една цивилизация Византийската и Турската империя само защото са разположени на една и съща територия, при това не гърците и албанците, а кой знае защо османците са обявени за „спрелите развитието си“(?!). В „сирийската цивилизация“ са попаднали Юдейското царство, Ахеменидската империя и Арабския халифат, а цивилизациите на Шумер и Вавилон са разделени на родител и потомък. Очевидно критерий за класификацията е било своеволието на автора.

Спрях се толкова подробно на схващанията на Арнолд Тойнби, защото сметнах за нужно, че трябва да покажа как една плодотворна научна идея може да бъде компрометирана от слабата аргументация и несполучливото прилагане на необмислен принцип. Съзнателно не засягам социологическите конструкции на Тойнби, макар че и те в не по-малка степен противоречат на хронологията и на реалния ход на събитията. Но това е ясно на повечето читатели, докато географската концепция за „предизвикателствата“ и „отговорите“ все още се приема на сериозно от мнозина. И най-досадното е, че след такива опити винаги се появява тенденция изобщо да се отказваме да обръщаме внимание и да разглеждаме данните от географията, като мълчаливо приемаме природата за стабилна величина, която не влияе на историческите процеси. Натикването на произволно взет постулат в умозрителни конструкции води науката до задънена улица.

С две думи, и световноисторическият, и културно-историческият подход имат някои достойнства, но и големи недостатъци. И тези недостатъци особено ясно се виждат при разработването на нашата тема. Така от гледна точка на световноисторическата школа не можем да отнесем тюрко-монголските народи и тяхната специфична номадска култура към източните цивилизации, нито пък можем да ги причислим към „дивите“ народи. Следователно те отпадат от кръгозора на историка-теоретик. Но тъй като тюрките и монголите са оставили доста осезаеми следи в историята на човечеството, то многократно са правени опити те да се разглеждат като „варварска периферия“ на Китай, Иран и Византия. Още при самата постановка на въпроса обаче се стига до такова изкривяване на картината, че тя просто става негодна за научно възприемане. И пак сме в задънена улица!

Същевременно културно-историческата школа, която отрежда роля на тюрките в историята на човечеството, не е в състояние да обясни вътрешните закономерности в тяхното историческо развитие, защото тези закономерности не са само локални, но се явяват и вариант на общочовешките. А без да се взема предвид общото, остава неразбираемо и частното, защото при такъв подход те са несъпоставими и несъразмерни. И в разбирането на историята на човечеството възникват неоправдани пукнатини. Пак задънена улица!

Защо не съм съгласен с Николай Конрад

Но може би ще се окаже правилен третият път: да вземем рационалното зърно от всяка концепция и да ги обединим, та максимално да се приближим до целта. Например бихме могли да отделим преходните епохи, започващи от една обществена формация и водещи към друга: 1) времето на прехода от древността към средновековието — елинизма; 2) времето на прехода от средновековието към новото време — Ренесанса; 3) времето на прехода от новото към най-новото време — средата на XIX в.

В качеството на индикатор бихме могли да привлечем историята на литературата: „всяка (от тези три епохи) започва с гениално литературно произведение, възвестяващо нейното настъпване. Първата е провъзгласена от трактата «За божия град» (Августин), втората — от «Божествена комедия», а третата — от «Комунистическия манифест»“. [132, с. 454]

Авторът на новата концепция Николай Конрад е твърде последователен. Той търси аналогични епохи в развитието на културата на страните извън Европа, като изобщо не ги смята за непълноценни, нито за зависими в културно отношение от Западна Европа. Той пише: „Преходът от древността към средновековието при китайците и иранците също се съпровожда от революция на умовете…, която в Китай най-общо наричат даоизъм, а в Иран — манихейство. Към всичко това се присъединява и външният фактор: идеологическата система, внесена отвън. В Китай това е будизмът, а в Иран — ислямът.“ [132, с. 455] Така се проследява епохата на „Възраждането“ или „Обновлението“. В Китай тя настъпва в VIII в., в Средна Азия, Иран и Северозападна Индия — в IX в. и накрая в Италия — в XIII в. [132, с. 457] Авторът не се спира на третата преходна епоха — и правилно, защото тя още не е завършила.

Избрахме това място от тънката книжка на Николай Конрад само защото тук идеята на автора е изразена най-ярко и отчетливо. В другите текстове на Конрад се проследяват не само преходните периоди, но и устойчивите форми на социално съществуване, които той назовава с традиционните имена: древност, средновековие и ново време. [132, с. 33–53, 89-118] Основната насока на историческия процес той вижда в уголемяването на народите и разширяването на ареала на културата, като същевременно признава, че има много центрове на генезис на световната цивилизация и локални черти в развитието на народите. [132, с. 454]

На пръв поглед изглежда, че най-сетне е намерен изходът от задънената улица, но нека се вгледаме по-внимателно в тази теза.

В концепцията на Николай Конрад бие на очи хронологичната несъразмерност на преходните епохи. Елинистичната епоха започва в IV в.пр.Хр. и наистина съвпада с кризата в античния мироглед. Конрад разтегля този „преходен период“ до Августин Блажени, т.е. до V в.сл.Хр. В резултат от това първият преход става около 900 години.

Епохата на Възраждането в Италия се побира в 150–200 години, а третата преходна епоха — в 50 години. Неволно на човек му минава през ума, че авторът е станал жертва на аберацията от близостта, т.е. по-близките явления му се струват по-значителни, от по-далечните. Достатъчно е да сравним елинизма с Възраждането, за да ни стане ясно, че тези явления са несъразмерни и дори нещо повече — че са величини от различен ранг.

Да се опитаме да разгледаме проблема отново, без да привличаме нови сведения (което ще направим там, където трябва), като се ограничим да съпоставим старите безспорни сведения с новата оригинална идея. Ако тя е вярна, съвпадението е неизбежно.

За елинизма

От 336 г. пр.Хр., т.е. от момента, когато Александър Македонски погубил превеса на Тива, свободата на Атина, величието на Персия, независимостта на Индия и древната култура на Египет (като съградил Александрия), до съчиняването на „Божествена комедия“ се случило следното.

След кратката македонска окупация от степите край Аралско море в Иран дошли партите, които в началото били очаровани от блясъка на елинската култура, ала после потънали в дълбините на зороастризма (250 г. пр.Хр. — 224 г. сл.Хр.). Тогава настъпила иранската реакция, която в наше време бихме нарекли националистическа. Ардашир Бабак сломил превъзходството на аристокрацията и се опрял на съюза с дребните дворяни (дехкан) и духовенството (мобед), като използвал пощадената партска аристокрация за конница.

В началото на VI в. дехканът Маздак заграбил властта и започнал да изтребва аристокрацията и духовенството^[2], като и едните, и другите били най-интелектуалната част от населението. Превратът на Хосров Ануширван в 530 г. сложил край на реформата и на свързаните с нея екзекуции, но докарал на власт войнишката прослойка. (По това време имало професионални войници на надница.) В 590 г. войнишкият вожд Бахрам Чубин завладял престола, но срещу него се надигнало цялото селячество и той бил разбит.

През последния период (591–651 г.) трайно започнали да се разлагат и културата, и държавната система, тогава дошло и арабското нашествие, довело до емиграцията или до гибелта на всички грамотни и образовани перси, след което започнал да се формира нов народ, с нова култура и дори нов език.

През описания период в сферата на културата настъпили пет изменения, всяко от които по своето значение вътре в дадената система (в нашия случай в иранската култура) е равностойно на италианското Възраждане, макар нито едно да не прилича на него нито по генезис, нито по характер и последствия. 1. Партите, дошли от степта, били елинизирани, т.е. възприета била чужда цивилизация. 2. Партската аристокрация се иранизирала — направен бил опит за сближаване със собствения им народ. 3. Зороастризмът надделял в 224–226 г. над партската аристокрация — сключен бил съюз на трона с олтара. 4. Появил се маздакизмът. 5. Дошла реакцията на митраизма, защото арменците наричали Бахрам Чубин „метежник, който се кланя на Митра“. И на този фон се чувствал слабият полъх на християнските и гностичните идеи, които докоснали нищожна част от рафинираната и лабилна интелигенция.

Не! Изобщо не мога да повярвам, че това хилядолетие на напрегнат творчески живот било само преходен период между македонската и арабската окупация. За Иран тази партско-сасанидска епоха с реминисценциите за въстанията на Сумбад Маг, Бабак ал-Хурами, заговора на Афшин и останалите прояви на борбата с арабите може да се сравнява не с италианското Възраждане, а с цялата романо-германска култура на Западна Европа от Каролингите до Бонапарт. Хиляда години са равни на хиляда години, макар сравняваните култури изобщо да не си приличат. Но именно „различието“, както и приликата са постулати в концепцията на Николай Конрад.

Може да се смята, че в Рим елинизмът е започнал: 1) от епохата на Дванадесетте таблици^[3], когато група изгнаници, заселили се на седемте хълма, се организирали по подобие на старогръцките градове държави (Но, ако е така, тук попада почти целият републикански период на Рим и очевидно тази дата не е подходяща за начало на преходния период); 2) културното елинизиране на Рим обикновено се приписва на дейността на Сципионовия кръг^[4] във II в.пр.Хр. (И то си е така, но Конрад отнася римската република не към преходния период, а към утвърждаването на робовладелската формация.) Следователно за „преходния период“ остава само епохата на империята, охарактеризирана от Конрад като „време на апогей, но и същевременно на разлагане“. [132, с. 37] Така да е.

Но щом е така, и тук можем, пък и сме длъжни, да разграничим няколко културни и същевременно обществено-политически периода, всеки от които е съизмерим с италианското Възраждане. Може би пак трябва да повторя, че тази съизмеримост или равностойност се отнася само за значението на съответния период за неговите съвременници, а не за някаква прилика в характера на явленията.

Самите римляни изобщо не гледали на републиката от II–I в.пр.Хр. като на утвърдена форма на държавно управление. От убийството на Тиберий Гракх в 133 г. пр.Хр. до гибелта на Марк Антоний в 30 г. пр.Хр. Древен Рим не знаел покой. Гражданските войни така обезкървили римския сенат и народа, че оцелелите били готови радушно да приемат каквато и да било твърда власт.

„Златната среда“, провъзгласена от Октавиан Август^[5], станала лозунг на политическата стабилизация, укрепването на военната мощ и обръщането към миналото за поучителни примери. Тази система на възприемане на света се задържала до смъртта на Марк Аврелий, т.е. около двеста години. Ако разглеждаме дейността на Хан Юй и останалите конфуцианци като „Възраждане“ в Китай, то по тази логика следва да определим творчеството на Плиний, Тит Ливий и Светоний като „Възраждане на древността“ в самия Рим. Нали така се разбрахме за термините.

През втория период азиатските култури стремително завоюват Рим. Като се започне от III в. римските умове се владеят от забулената с покривало Изида, трижди великия Хермес, Майката на боговете — Кибела, чаровницата Астарта^[6] и накрая всички са победени от войнишкия бог Митра — непобедимото Слънце. От Аврелиан до Юлиан Апостат митраизмът е държавна религия и официален мироглед в Римската империя. Този преврат в културата е много по-значителен от хуманизма и дори от Реформацията. Та нали в XVI в. италианците и германците си остават добри християни, като променят само естетическите и политическите си представи, и то не радикално.

Още по-грандиозна била третата промяна, обхванала цялото Средиземноморие в I–IV в.сл.Хр. Обикновено е прието тя да се свързва с разпространяването на християнството, но доста често се пропуска, че християнството е било само една от струите в потока на новите идеи, залели Римската империя. Едновременно с християните проповядвали и египетските гностици Валентин и Василид, прокълнали божията Майка, сирийските гностици Сатурнил и Мани, приравнили стихиите на Доброто и Злото, офитите^[7], почитащи Змията като носител на Върховната мъдрост и противник на злия демиург Яхве (Йехова), маркионитите, отричащи светостта на Стария завет, оригенистите^[8], настояващи за символичното му тълкувание, и накрая гностиците, провъзгласяващи висшия монизъм — пълнотата на най-чистото Божие битие — Божествената плерома. Най-близо от всички до християнската теодицея^[9] на Василий Велики и Григорий Богослов и най-далеч от всички от античния платонизъм^[10] се оказали неоплатониците^[11], макар че си присвоили името на Платон в названието на своето оригинално учение. Николай Конрад тънко отбелязва, че „революцията на умовете започнала и се разгърнала в римския Изток, но обхванала и гръцко-латинската част на «кръга от римските земи», където оформилият се на времето мироглед изпаднал в своя собствена криза“. [132, с. 455]

Това е справедлива бележка, но в такъв случай тази стихия в културната история на Европа не може да се разглежда като преходен период. Наистина, какво отношение имало християнството или манихейството към рационалните разсъждения на Сенека, кървавите мистерии на Аврелиан в митреумите или оргиастичните развлечения на Елагабал (Хелиогабал)? Творческата струя на новата представа за света еднакво отхвърлила и едното и другото. Тя помела овехтялата антична мисъл, а не я продължила. С други думи, тук си нямаме работа с „преходен период“, а с прекъсване на старата традиция и създаване на нова.

Християнската и манихейската църква проявили заядливост, която удивила съвременниците, но тя логично произтичала от усещането за пълното скъсване с античното минало. Даже когато император Константин Велики решил да отстъпи от всички позиции на езичеството, пред християнската община имало само една дилема: да допуснат ли владетеля на света при себе си като дякон, та да има право на глас в църковните дела, или да продължават гледат на него като на най-обикновен мирянин, за което настоявал картагенецът Донат, задавайки въпроса: „Какво общо има императорът с църквата?“ И на този фон още в V в., когато варварите разкъсвали империята на парчета, живял, творил и действал Августин Блажени, който отначало бил манихей, а после станал християнин, талантлив писател и истински майстор в споровете. Трябва да отбележим, че главните идеи на Августин са станали предвестник не на католическата, а на еретичната мисъл. Тезата за предопределението, която фактически отменя католическата догма за свободната воля на човека, прехвърля цялата отговорност за безобразията, ставащи в света, на Създателя. Тази теза на Августин е била използвана и развита от Жан Калвин хиляда години по-късно, но в ранното средновековие не се ценяла много.

За разлика от Данте, който не оспорвал съществуващите по неговото време идеи, но бил твърде недоволен от съвременниците си, Августин вложил цялата сила на таланта си в полемиката с възгледите на бившите си единомишленици — манихеите, и с хуманната концепция на британския монах Пелагий. А Пелагий проповядвал, че греховността на човека е резултат от неговите глупави постъпки и следователно добрият езичник е за предпочитане пред лошия християнин. Августин издигнал тезата за първородния грях и по този начин обявил за непълноценни всички езичници и обосновал теоретично религиозната нетърпимост. В следващите пет века тази идея не се разпространила широко, а стиховете на Данте били признати за ненадминати още докато постът бил жив и му донесли заслужена слава. Не, Августин и Данте не си приличат нито по историческата си роля, нито по резонанса, който са предизвикали, нито по личните си качества, а още по-малко си приличат периодите, в които те са живели и творили. И ако търсим някого, който наистина прилича на Данте, то това е великият поет и изобличител на безобразията в живота Йоан Златоуст. Но ако приемем тази поправка, то и по-нататъшните ни разсъждения ще бъдат други. Този нов път изглежда по-плодотворен, макар че, между другото, ще се възприеме малко неочаквано.

За Византия

Да си припомним, че описаното от нас направление, което можем да наречем раннохристиянско или — условно — византийско (не в политическия, а в „културния“ смисъл на думата), за първи път е установено в светската история едва в средата на II в., т.е. 150 години по-късно, отколкото в църковната история. Именно тогава се състоял знаменитият диспут между римските философи и християнския апологет Юстин, който спечелил спора и заплатил за победата с мъченическата си смърт. Ако приемем тази дата за отправна, а тя е удобна, защото не предизвиква съмнения и спорове, то се оказва, че новата насока на мисълта след IV в. (т.е. след отстъпничеството^[12] на Юлиан) се е разпространила не само по цялата територия на Римската империя, но и отвъд нейните граници. Тя породила филизи: на запад — в Ирландия; на юг — в Етиопия; на изток — в Средна Азия; и на север — в Русия, или по-точно при готите в Приднестровието.

Без да са свързани политически с главния стълб на културата — Византийската империя в същинския смисъл на думата — периферните християнски култури усещали себе си като цялост по същия начин, както описаният вече Иран, както гръко-римският свят и по-късно както западноевропейският Chretiente, въпреки че в Азия отвъд Ефрат господствало несторианството, а в Сирия, Армения и Африка — монофизитизмът.

Византийската култура имала своя период на „Възраждане“ на елинистичната древност, когато гръцкият език изместил латинския от държавното управление (при император Маврикий), и своя Реформация — иконоборството, и своя епоха на Просвещението — при Македонската династия. А агонията на огнищата на тази култура настъпила почти едновременно: в XIII в. паднала Ирландия, разгромени били централноазиатските несториани, Константинопол временно станал плячка на кръстоносците-грабители, а Абисиния (Етиопия) се превърнала в планинска крепост, обкръжена от племената гала и сомали, които приели исляма. Трескавият опит на Никейската империя да удържи позициите си удължила агонията със сто години, но в средата на XIV в. Палеолозите вече били принудени да приемат унията, което означавало, че напълно се подчиняват на Запада, т.е. на онази новообразувана културна цялост, която възникнала в резултат от завоеванията на Карл Велики. В европейската историография е прието именно тази цялост да се разглежда като продължение на античната култура, което се е влязло дори в учебниците за средните училища, но ми се струва, че хилядолетният период, който дели „Античността“ от нейното „Възраждане“, е по-правилно да се разглежда като самостоятелен раздел в историята на културата, отколкото като преходен период, още повече че католическите рицари и прелатите не са наследили достоянието на византийската култура в нейния гръцки и ирландски вариант, а просто са го изпепелили.

Но ако е така, то Възраждането в Европа трябва да бъде отнесено към онази тенденция в закономерностите и последователността на събитията, към която принадлежат предшестващите го кръстоносни походи и колониалните завоевания, които го последвали. Да, точно така излиза!

Още от момента, в който възникнала, западноевропейската култура се стремяла да се разширява. Потомците на бароните на Карл Велики покорили западните славяни, англосаксонците и келтите, изтикали арабите от Пиренейския полуостров и пренесли войната с мюсюлманите в басейна на Индийския океан. Потомците на средновековните бюргери завладели Америка, Австралия и Южна Африка. И едните, и другите завоювали Индия, Тропическа Африка, Южна Америка, Полинезия и т.н. Това било разширяване в пространството. А хуманистите? И те изгаряли от същото желание за придобивки. Но тяхната експанзия се развивала във времето. Те си поставили за цел да окупират миналото, при това не своето, а чуждото. И постигнали целта си. В резултат от техните усилия се родила Световната история на филологическа основа — явление, което няма аналог в другите култури, защото навсякъде, по принцип, историята е описание на своите собствени предци, т.е. абсолютизирана генеалогия^[13]. Но ако е така, то „китайското Възраждане“ трябва да е принципно различно от европейското, а близките черти трябва да се смятат за случайно съвпадение.

Николай Конрад се придържа към точно обратната гледна точка и, за да решим този кардинален проблем, ще се наложи да се обърнем към историята на Източна Азия.

Зя Китай

В началото ще отбележим, че в Източна Азия са разположени две етноландшафтни области: земеделска — в Китай, и номадската — в Централна Азия и високопланинското плато на Тибет. Въпреки че Китай бил гъсто населен, а номадите в степта — тюрките и монголите — били малобройни, тези културни региони си взаимодействали на равни начала в продължение на целия исторически период. Без да се взема предвид тази непрекъсната борба, историята на Азия винаги ще бъде тълкувана погрешно.

В XIX в. съществувало (като подразбиращо се от само себе си) мнението, че китайската култура е статична или в застой, а развитието — с възходи и падения — е достояние на Западна Европа. Тази концепция е пример за аберация заради отдалечеността, при която слънцето може да ви изглежда по-малко от петаче. При достатъчно задълбочено вникване в китайската история тази аберация изчезва яко дим и става очевидно, че скъсването с традициите и епохите на мракобесие и на Изток, и на Запад протичали по един и същ начин. На дискретността (накъсаността) в историческото развитие обърнали внимание двама от великите историци в древността Полибий и Съма Циен, като и двамата обяснявали наблюдаваните явления, съобразно равнището на науката по тяхно време. [132, 54-88] Съма Циен написал своите „Исторически записки“ в I в. пр.Хр., но вече отбелязал един период, който за него бил „античност“, т.е. минало, традициите на което са прекъснати. Античността за Съма Циен била епохата на първите три династии: Ся, Ин и Джоу, като след падането на Джоу последвало политическо и културно разложение. „Пътят на трите царства се оказал подобен на кръговрат: той свършил и започнал отново.“ [132, с. 76] Това, разбира се, не значи, че династията Хан буквално повторила древността. Не, тя се оказала напълно самостоятелно явление със свои локални черти. Еднаква според Съма Циен била не реалната действителност, а вътрешната закономерност на явленията, която той смятал за естествен закон на историята.

Откритата от историците закономерност не само обяснявала миналото, но и позволявала да се правят прогнози. Ако архаичният Китай се разложил в резултат от неизбежните вътрешни ритми, то и съвременният за Съма Циен, а за нас Древен Китай, т.е. империята Хан не можела да избегне същата участ.

Естествено, Съма Циен не можел да предскаже подробностите от гибелта на своята страна, но резултатът трябвало да бъде еднозначен. Така и станало.

В III в. гражданската война обезкървила Китай, а в 312 г. столицата на Поднебесната империя била щурмувана и завладяна от малобройното опълчение на хунну, след което те наложили властта си над всички изконни земи на Хан в басейна на Хуанхъ. Най-упоритите китайски патриоти избягали в чуждоземните покрайнини — в басейна на Яндзъ, и агонията на древната китайска култура продължила там още 250 години, т.е. почти два пъти повече, отколкото аналогичната агония на Рим. А в родината на китайския народ през цялото това време върлували номадите и планинците — хунну, табгачите и киените (тибетците).

Новият възход на Китай започнал в VI в. Предводителят на китайските ултрапатриоти, пълководецът Ян Дзиен се разправил с потомците на изродилите се номадски принцове и основал династията Суй. Това била „зората“ на средновековен Китай, а „залезът“ настъпил в XVII в., когато манджурите разгромили армията на династията Мин и селското опълчение на въстаническия вожд Ли Дзъчън. И тогава започнал периодът на упадък, който непроницателните европейски учени сметнали за постоянно състояние на Китай и го кръстили „застой“. Прогнозата в концепцията на Съма Циен се потвърдила.

Обаче на Изток в сравнение със Запада имало една особеност, която осигурявала относително голяма приемственост в културата: йероглифната писменост. Въпреки нейните недостатъци в сравнение с азбуката, тя има това предимство, че семантемите^[14] продължават да бъдат разбираеми и при смяна на фонетиката на развиващия се език, и при изменение на идеологическите представи. Малцината китайци, които били грамотни, четели Конфуций и Лаодзъ и чувствали обаянието на техните мисли много повече, отколкото средновековните монаси, зубрещи Библията, защото думите променяли смисъла си в зависимост: а) от превода; б) от интонацията; в) от ерудицията на читателя и г) от неговата система на асоциации. Йероглифите обаче били еднозначни като математическите символи. Затова разривът между културите вътре в Китай бил малко по-малък, отколкото между древната (гръко-римска) и средновековната (романо-германска) култура в Западна Европа или между средноперсийската и арабската, т.е. мюсюлманската култура и т.н. Това обстоятелство се отразило както на политическата, така и на идеологическата история на Китай. Особено важно е, че именно тази външна прилика въвела в заблуждение историците, които твърдели, че Китай е в застой, защото приемали йероглифната писменост за белег на консервативност. А всъщност историята на Китай се развивала не по-малко интензивно от историята на страните от Средиземноморието. Но за да види тази страстна напрегнатост в живота на етносите, които възниквали и изчезвали на територията на Китай, човек трябва да спре да се любува на предметите на изкуството и на криволиците на абстрактната мисъл и стъпка по стъпка да проследи перипетиите в хилядолетната война край Великата китайска стена с номадите от Великата степ. На тази тема изцяло е посветена нашата „Степна трилогия“^[15].