Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (20)

Двете системи на отчитане

Първото, което му хрумва на човек, като най-простото и достъпно обяснение на наблюдавания факт, е да се опита да го съпостави с тази или онази обществена формация, основана на този или онзи начин на производство. По този път е тръгнал и Николай Конрад, когато дефинирал следното положение: „Робовладелската формация се характеризира не с робството като такова, а като обществен строй, в който робският труд играе ролята на начин на производство, определящ икономическата основа на общественото битие на дадения етап от историята на народа.“ [132, с. 33] Този етап той последователно съпоставя с „античността“ или с древната история на целия свят.

Със същата лекота е дефинирано и понятието „средни векове“ — като „период на установяване, утвърждаване и разцвет на феодализма“, и това, естествено, пак се отнася за целия Ойкумен. Новост тук се явява само опитът социално-икономическите категории да се разпрострат и върху сферата на закономерностите или причинно-следствените връзки във веригите от събития, а това е невярно и ето защо. Теорията на историческия материализъм е била създадена специално, за да отрази прогресивното развитие на обществото по спирала, а не да тълкува смяната на династиите, военните успехи, разпространяването на епидемиите или нюансите в религиозните концепции.

Общественото развитие има своя логика, а последователността от събитията — своя. Между двете системи има взаимна зависимост и дори обратна връзка, но именно тази обратна връзка показва, че тук не става дума за една система на отчитане, а най-малко за две. Затова често може да се види една „култура“ да се разпростира в две или три обществени формации, а понякога в една, както видяхме при анализа на така наречените „преходни периоди“. Затова „културите“ са много повече от обществените формации, което също доказва, че понятията не съвпадат. И най-главното, двете системи на отчитане не си противоречат една на друга, а се допълват.

Ще поясня. Чертите на робовладелската формация, характерни за Египет, Вавилон, Елада, Индия и Китай, ни дават основание да причислим тези общества към една таксономична група, но в никакъв случай не ни позволяват да твърдим, че между тях има генетична приемственост или реално съществуваща взаимна връзка. Затова пък като „култури“, всяка от споменатите държави си взаимодейства със съседите, стоящи на съвсем друго стъпало в общественото развитие. Например такива робовладелски центрове като Атина и Коринт, съставлявали едно цяло със земеделска Тива, скотовъдците в Етолия и Тесалия и дори с Епир и Македония, които още били в етапа на разлагане на родовия строй. Но всички те заедно представлявали Елада, която самите древни гърци смятали за цялост. Но каква?

Същото било положението и в Древния Китай! Още в епохата на „Воюващите царства“ периферните държави Цин и Чу подчинили разединените племена в горите на Съчуан и в Югоизточен Китай, включително и протомалайския етнос в Юе. Техният социален строй бил различен от формацията на китайците, но историческата им съдба била обща. Затова и трябва да ги причислим към различни обществени формации, но към една цялост — тази на хан. Затова пък хунну, които съумели да запазят своята земя от китайската агресия, и в единия, и в другия аспект са народ, различен от китайците. Най-правилно е тях да ги отнесем към номадската цялост на Евразия заедно с усуните, полуномадите ди, полууседналите сармати и земеделците динлин, въпреки че и в расово, и в лингвистично отношение тези народи се различават един от друг. В такъв случай защо представляват една цялост?

Да оставим този въпрос открит, за да можем да отговорим в края на нашето изследване. Та нали тъкмо заради тези отговори го предприехме. А засега да се ограничим с това, че отбелязахме разликата в двете системи на отчитане — социалната и етническата, и да се обърнем към проблема за културните процеси, защото няколко пъти вече се появи тенденция да намерим решение на проблема за етногенезиса в историята на материалната и духовната култура.

Историята на културата и етногенезисът

Човек може да си помисли, че доколкото дейността на етноса се въплъщава в произведенията на неговите ръце и неговия ум, т.е. в културата, то, като изучаваме историята на местните култури, едновременно вникваме и в историята на етносите, които са ги създали, а по този начин разкриваме и техния етногенезис. Ако това беше вярно, задачата на изследователя много щеше да се опрости, но уви, макар да има връзка между етногенезиса, историята на етносите и историята на културата, то тя е усложнена от съпътстващите явления, които са различни и в трите случая. Да започнем с историята на културата като най-видима, без да използваме специалните способи на историческия синтез.

Съвпадат ли понятията култура и етнос или дори суперетнос? Обикновено не, с изключение на частните случаи, които потвърждават правилото. Най-ясно това се вижда от най-простия и общоизвестен пример — Елада.

Културата на елинските градове държави — както от континентална Гърция, така и на колониите — още в класическия период (VI–IV в.пр.Хр.) се разпространила и по неелинските земи — например в Македония, която при Александър поела ролята на предводител и защитник на „елинските дела“. Последвалото разпространение на елинската култура обхванало страните и народите от Близкия Изток, Египет, Средна Азия и Индия, завоювани от македонците, а също и Лациум, който възприел елинската култура от Атина по пътя на заимстването. Така бил създаден така нареченият „елинизъм“, т.е. образувал се грандиозен суперетнос.

Обаче не всички етноси, които възприели елинската култура, влезли в този суперетнос. Партите се научили да говорят на гръцки, поставяли в двора на своите царе трагедиите на Еврипид, укрепвали своите градове по плановете на елинските архитекти и строители и ги украсявали със статуи, подобни на атинските и милетските, но си останали „туранци“^[2], властелините на Иран, враговете на македонците — сирийските Селевкиди. И Картаген бил организиран по образеца на елинските градове държави, но неговите жители за разлика от сирийците и малоазийците, не започнали да приличат на древните гърци. Но затова пък римляните, които завоювали Елада, станали наследници и пазители на нейната култура, като съхранили своите етнически черти като местни особености. И те пренесли елинската култура във всичките си провинции, а след упадъка на политическото могъщество на Рим я предали на романските и отчасти на германските етноси в Европа.

По този начин, като изучаваме историята на културата, виждаме непрекъснатата линия на традицията, която постоянно прехвърля етническите граници. Потомците на германците и славяните усвоили геометрията, идеалистичните философски системи на Платон и Аристотел, медицината на Хипократ, строителното изкуство (класицизма), театъра, литературните жанрове, юридическите норми (римското право) и дори митологията, макар да принудили древните божества да участват не в мистериите, а в оперетите. Но нали елините и римляните отдавна ги няма. Значи великата им култура надживяла етносите, които са я създали. Несъвпадението е очевидно както в пространството, така и във времето.

Обаче имаме ли право да употребяваме термина „надживяла“ за културата, макар той да е обичаен? Културата е творение на хората — било то техническо изделие, шедьовър на изкуството, философска система, политическа доктрина, научна концепция или просто легенда за отминалите столетия. Културата съществува, но не живее, защото ако в нея не се влее творческата енергия на хората, тя може или да се съхрани, или да се разруши. Но както „не живее“, така тя влияе на съзнанието на своите създатели, моделира от него причудливи форми и след това ги възпроизвежда дотогава, докато потомците не престанат да я възприемат. Невъзможността на потомците да възприемат културата се нарича „подивяване“, а не освобождаване от остарелите, загубили значението си норми на древните представи за света, които са се компрометирали като олимпийските богове в Римската империя. Още в I в.пр.Хр. никой не вярвал в тези богове, макар техните статуи да стърчали на всеки ъгъл по друмищата. Елините и римляните, които вярвали във всякакви поличби, които приравнили своите пълководци с боговете само за да се подмазват на силата и властта, които били циници и лицемери, въпреки това съхранили пустеещите капища^[3], защото ужасът да не загубят културата си бил по-силен от презрението към нея. С помощта на някакво шесто чувство хората усещали, че културата е бреме, но без нея не може да се живее. И затова и най-дълбокият упадък не свалял равнището на културата до нула. А с течение на времето започвал нов подем… Но не на древната култура, а на новия етнос, който събирал от земята старите отломки и ги приспособявал към своите нужди, като създавал от тях нови сечива. Ето по тази схема се трансформирала културата.

А етногенезисът?… Това е условието, без което е невъзможно създаването или възстановяването на културата. Защото културата е дело на човешките ръце, а в нашия свят няма човек без етнос. Така че създаването на етноса и неговото развитие (т.е. етногенезисът) е равносилно на включването на тока за спрелия мотор, след което той започва да работи отново.

Етногенезисът е природен процес, следователно с независим от ситуацията, която е възникнала в резултат от създаването на културата. Той може да започне във всеки момент и ако на пътя му се появи преграда, издигната от действащата културна цялост, той ще я разруши или ще се разбие в нея. Ако пък етногенезисът започне тогава, когато „земята е под пара“, възникващият етнос създава своя култура като способ за своето съществуване и развитие. И в двата случая поривът е сляпа сила на природната енергия, която не се управлява от ничие съзнание. Това решение на проблема произтича без противоречия от принципите, изложени по-горе.

Обаче има и друга гледна точка: „Социалните фактори, формиращи етноса, включително и етническото самосъзнание, водят до появата на свързана с тях популация, т.е. пред пас се откроява картина, право противоположна на тази, която ни рисува Лев Гумильов.“ [37, с. 122-123] По този начин дискусията се свежда до това: е ли битието в основата на съзнанието или, напротив, съзнанието е основа на битието. Наистина при такава постановка на въпроса има за какво да спорим. Да видим как стоят нещата.

Всеки учен има право да избира за своята логическа конструкция всеки постулат, даже този, съгласно който реалното битие на етноса не само се определя, но и се поражда от неговото съзнание. Наистина с такова мнение не биха се съгласили нито вярващите християни, нито материалистите. Доколкото актът на сътворяване на материалната реалност се приписва на човешкото съзнание, поставено над Твореца на света или на неговото място, това не биха приели християните. А философите-материалисти няма да възприемат тезата за първичността на съзнанието.

Но дори и учените-емпирици нямат право да се съгласят с тази теза, защото тя нарушава закона за запазване на енергията. Та нали етногенезисът е процес, който се проявява в работата (във физическия смисъл на думата). Извършват се походи, строят се храмове и дворци, реконструира се ландшафтът, потискат се несъгласните системи, които се създават вътре и отвън. А за да се свърши дадена работа, е нужна енергия, най-обикновена, дето се измерва с килограмометри или калории. Да смятаме, че съзнанието, дори и етническото, може да генерира енергия, означава да допуснем, че е възможна телекинезата, което е допустимо само във фантастиката. Ще поясня.

Каменните блокове на върха на пирамидите са били издигнати не от етническото самосъзнание, а от мускулната сила на египетските работници на принципа „раз, два — хоп“. И ако освен египтяните въжетата са дърпали либийци, нубийци, ханаанци…, това с нищо не променя работата. Ролята на съзнанието (в дадения случай не етническото, а личното — на инженера-строител) е била да координира силите, които са били на негово разположение, а разликата между управлението на процеса и енергията, благодарение на която върви този процес, е очевидна.

Съчетаването на разнообразните етногенезиси със социалните процеси на фона на различните култури, наследени от миналите епохи, и на ландшафтите, даващи разнообразна храна на хората, създава етнически истории, които причудливо се преплитат една с друга. За разлика от етногенезиса етническата история е многофакторен процес, който изпитва върху себе си различни въздействия и реагира чувствително на тях. Същевременно етническата история не е толкова нагледна като историята на културата и на държавите, на социалните институти и на класовата борба, тъй като събитията, свързани със смяната на фази на етногенезиса, не се фиксират от източниците. С други думи, етническата история е тази историческа дисциплина, която е по-близо от всяка друга до географията на биосферата, което и определя нейната пъстрота, отбелязана още от Рене Грусе. Той сравнил историческата панорама от средата на XIX в. със звездното небе, където ние наблюдаваме звезди, които отдавна са угаснали, но чиято светлина едва сега достига до Земята и не виждаме свръхновите, чиито лъчи все още се реят в космическото пространство, без да са достигнали до земните обсерватории. Като продължава оприличаваното, Грусе смята, че ислямските страни се намират във възрастта, аналогична на европейския XIV в. — „треченто“^[4]. Нахлуването на германците във Франция през 1940 г. той сравнява с походите на Аларих и Гензерих в V в., японската армия той нарича самураи, преоблечени в съвременна униформа. Според него Скандинавия пък, обратно, се намира в бъдещето, в преддверието на XXI в. От всичко това се вижда, че Рене Грусе не е имал предвид нито социалните, нито етническите процеси, а само тяхната декоративна страна, т.е. културните стълкновения.

Но ако дори в XX в., в условията на изравняващата всичко урбанизирана цивилизация, френският ориенталист е открил толкова грамадни несъответствия, то в другите епохи, когато те не са били толкова изгладени от общата техносфера, значението им трябва да е било по-голямо. Грусе смята, че „повечето ни беди се дължат на това, че народите, които живеят в една епоха, не се подчиняват на обща логика, нито на единен морал“. [221, с. 103-104] Според него неравномерността в етническото развитие е причина за много от войните и за такива чудовищни злодеяния като немските концентрационни лагери. Наистина да извършиш такива страшни жестокости, които не са оправдани е реалната държавна необходимост, без да изпитваш мъчително угризение на съвестта, трябва да имаш такава психика, която може да се определи само като патология. Но това не са случайни индивидуални отклонения, а етнически, отнасящи се до преобладаващото настроение на масите. Значи това е фаза на етногенезиса, несъвместима с фазата, в която се намира в отправната точка на отчитане, приета от нас за норма. Но нали, ако започнем отчитането от другата страна, то патология ще ни изглежда това, което смятаме за нормално.

Но щом е така, трябва да намерим някакъв еталон за измерване на етническата история, подобен на този, какъвто се явяват обществено-икономическите формации за социалната история. Обаче тази задача се усложнява от факта, че на пътя за нейното решаване се изпречва допълнителна трудност: взаимоотношенията на етноса с приютилата го географска среда, която също се изменя, понякога даже по-бързо от самия етнос. Тук Калиопа е безсилна и трябва да потърси помощта на своята сестра Урания^[5].

Урания и Клио

Използването на географията, за да се решат отделни проблеми на историята, е срещало и продължава да среща ту пълно одобрение, ту яростни упреци. От една страна е очевидно, че сухата степ не дава същите възможности за създаване на стопанство и култура като тропическите джунгли, а от друга — такъв подход се нарича „географски детерминизъм“. Нека в началото да дадем някои пояснения. Видните мислители на XVI–XVIII в. Жан Боден, Шарл Монтескьо и Йохан Хердер в съответствие с равнището на науката в епохата, в която са живели, предполагали, че всяка проява на човешката дейност, в това число културата, психологическата нагласа, формата на управление и т.н. се определят от природата на страните, населявани от разните народи.

В наше време никой не споделя тази гледна точка, но и обратната концепция — „географският нихилизъм“ [120], който изобщо отрича значението на географската среда за историята на етносите — не е по-добра.

Нека да се опитаме да поставим проблема по друг начин. Безспорно е, че географската среда не влияе на смяната на социално-икономическите формации, но може ли вековните засушавания или трансгресиите^[6] на вътрешните морета (Каспийско море) да не въздействат на стопанството в засегнатите региони? [За подробности вж. 79] Например покачването на равнището на Каспийско море през VI–XIV в. с 18 метра не повлияло много на южните планински брегове, но на север огромната населена територия на Хазария се оказала наводнена. Това бедствие така разстроило икономиката на Хазария, че от една страна, заставило хазарите да напуснат родината си и да се разселят по поречията на Дон и на Средна Волга, а, от друга страна, довело до разгрома на Хазарския каганат в 965 г. от русите. [72] И аналогични случаи в историята има много.

На пръв поглед е достатъчно просто да определим компетенцията на физическата география в етническата история, но вместо това валят безплодни упреци в „географски детерминизъм“, под който някои вече започват да разбират даже добрите знания по география. Причините за това жалко положение ни разкрива специалистът по история на географията Виктор Яцунски: „Историците слабо познават географията и — обратно.“ [220, с. 21] Но това не е най-страшното! Още по-лошо е друго: „Щом напусне областта на географските изследвания и започне да се занимава с история, географът престава да бъде естествоизпитател и сам става историк.“ [220, с. 27] Ясно е, че така той няма да постигне никакъв успех, както и в обратния случай. Така „откриваме“ къде се корени неуспехът: всъщност не са разработени нито постановката на проблема, нито методиката на изследването. Значи трябва да се захванем с тази работа.

Онова, което за историка е край на неговата работа, за етнолога и географа е отправна точка за техните изследвания. Първо, трябва да изключим тези събития, причините за които са ни известни и се отнасят или до сферата на спонтанното развитие на обществата (социалните формации), или до логиката на самите събития (личните постъпки на политическите дейци). Няма никакъв смисъл да свързваме тези събития с географията. Остава сферата на етногенезиса и миграциите. Тук влиза в сила взаимодействието между човешкото общество и природата. То е особено ярко, когато главна роля играе натуралното стопанство и простото стоково производство. Начинът на производство се определя от икономическите възможности, които предоставят природните условия на територията, изхранваща племенната група или народността. Ландшафтът подсказва с какво да се занимават хората и постепенно определя културата на възникналата етническа цялост. А когато даден етнос изчезне в резултат от трансформация, миграция или го избият съседите, то като паметник за изминалата епоха остава археологическата култура, която свидетелства за характера на стопанството на древния народ, а следователно и за природните условия през епохата, в която тази култура е съществувала. Затова имаме възможност да отделим историческите събития с политически характер от събитията, които са обусловени предимно от физикогеографските условия.

Всички народи на Земята живеят в ландшафтите за сметка на природата и колкото са разнообразни тези ландшафти, толкова са разнообразни и народите, защото колкото и драстично да променят ландшафта — било по пътя на създаването на антропогенен релеф или по пътя на реконструкцията на флората и фауната — хората са принудени да се хранят с това, което природата ражда на територията, на която етносът се е заселил или пък контролира. Обаче нищо в света не е неизменно и ландшафтите не правят изключение. Те, подобно на етносите, имат своя динамика на развитие, т.е. своя история. И когато ландшафтът се промени до неузнаваемост — без значение дали това е станало под въздействието на човека, заради промени в климата, от неотектонични^[7] процеси или поради появата на опасни микроби, предизвикващи епидемии — хората трябва или да се приспособят към новите условия, или да измрат, или да отидат в друга страна. Тук плътно се доближихме до проблема за миграциите.

Видоизменението на ландшафтите не е единствената причина за миграциите. Те възникват също при демографски взривове или — по-рядко — при обществени сблъсъци, но тогава те толкова се отличават по характер от първите, че е много трудно да бъдат сбъркани. Обаче във всички случаи преселниците търсят условия, които са подобни на онези, с които са свикнали в родината си. Англичаните с голямо желание се преселвали в страните с умерен климат, особено в степите на Северна Америка, Южна Африка и Австралия, където можели да отглеждат овце. Тропическите райони не ги примамвали, там те се изявявали предимно в ролята на колониални чиновници и търговци, т.е. на хора, живеещи не за сметка на природата, а за сметка на местното население. Това също е миграция, но от съвсем друг характер. Испанците колонизирали местности със сух и горещ климат, като обръщали гръб на тропическите гори. Те добре се вписали в платата на Мексико, където сломили могъществото на ацтеките, но маите в Юкатан оцелели в тропическите джунгли, като отстоявали своята независимост във „войната между расите“ срещу правителството на Мексико. В XI в. якутите проникнали в долината на река Лена и започнали да отглеждат там коне, като възпроизвели предишния си живот край бреговете на Байкал, но те не посегнали на вододелните планински масиви в тайгата, като ги предоставили на евенките. Руските първооткриватели на нови земи прекосили в XVII в. целия Сибир, но се заселили само в покрайнините на тайгата между степта и горите и по бреговете на реките, т.е. в ландшафти, които приличали на тези, дето се формирал етносът на предците им. Украинците пък усвоили в XVIII–XIX в. степни простори, които досущ приличали на тяхното някогашно „Диво поле“^[8]. Дори в наше време тибетците, които напуснаха родината си^[9], предпочетоха Норвегия пред процъфтяващата Бенгалия; те основаха колонията си в Осло.

Голямата миграция не е само историческо, но и географско явление, защото то винаги е свързано с някакво преустройство на антропогенния ландшафт. По този начин се приближихме до границите на историческата география, която трябва да ни помогне в търсенето на решение на поставения проблем. Да видим какво ще ни даде тя.