Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (21)

Етносът като природно явление

И така, всички разгледани досега научни дисциплини, които имат отношение към поставения проблем, не само че не дават ясен отговор, но дори не ни помагат да набележим пътя, по който да продължим да търсим истината. Значи ли това, че трябва да си „измием ръцете“? Не. Нещата изобщо не стоят толкова просто!

Работата е там, че можем да намерим нов път за изследване, който е подходящ да решим поставените въпроси. И началото вече бе поставено. Във взаимоотношенията на човека като носител на цивилизацията с природната среда бе въведено понятието „етнос“ като устойчив колектив от индивиди, който противопоставя себе си на всички останали подобни колективи, има вътрешна (винаги своеобразна) структура и динамичен стереотип на поведение. Именно чрез етническите колективи човечеството е свързано с природната среда, тъй като самият етнос е природно явление.

На пръв поглед изглежда, че щом е природно явление, етносът трябва да възниква, да се развива и да загива в резултат от измененията в приютилата го географска среда. Тази среда е твърде подвижна. Продължителни суши или обратно повишена влажност, се наблюдават в различни региони, като интензивността на климатичните колебания, определящи измененията на ландшафта и тяхното съотношение, са различни в отделните райони на Земята. Стремежът да се установи непосредствена връзка на историческите събития с колебанията в климата е обречен на неуспех. Това показаха изследванията на Еманюел Льороа-Ладюри, който съсредоточи вниманието си върху Франция и околните страни. [136] Но, ако избегнем прекомерната критичност на френския историк, можем да установим непряка и сложна връзка, като използваме предложената от нас методика.

В мекия климат на Европа ландшафтните различия са малко потулени, но в условията на континенталния климат и широките пространства те изпъкват рязко. Тук в качеството на индикатор можем да използваме характера на политическия строй в групите с номадско население в различните географски ареали. Веднъж вече направихме това, когато изяснявахме динамиката в климатичните процеси при образуването на ландшафтите. [72] Сега ще обърнем внимание на историко-географското райониране, т.е. на класификацията на политическите системи на евразийските обитатели като форма на съществуване на тамошните етноси.

Трябвала отбележим, че политическите системи на народите са били тясно свързани със системата на стопанството на страните, населявани от тези народи. Но тук възниква първото затруднение. Като се започне от IX в. та чак до XVIII в. в евразийската степ съществувал един-единствен начин на производство — номадското скотовъдство. Ако приложим общата закономерност без никакви корекции, то сме длъжни да предположим, че всички номадски общества са били уредени по един и същи начин и са били толкова чужди на всякакъв прогрес, че спокойно можем да направим обща характеристика на всички заедно, като отдадем детайлите на племенните различия.

През XIX и началото на XX в. това мнение наистина се смятало за аксиома, но натрупаният фактически материал ни позволява да го отхвърлим. [73, с. 87-100] Въпреки стабилното съотношение между площта на пасищата, общия брой на добитъка и броя на населението в евразийската степ нямало и сянка от еднообразие в обществено-политическите системи, а за трите хиляди години на своето съществуване номадската култура изживяла творческа еволюция, която била не по-малко ярка и красива, отколкото в страните по Средиземноморието или в Далечния Изток. Но местните условия обагрили по малко по-различен начин историята на номадите и нашата задача е не толкова да уловим приликите между номадските и земеделските обществени системи, а най-вече разликите, и да посочим възможните причини за тях.

Преди всичко трябва за пореден път да отбележим, че географията (с изключение на икономическата), а следователно и влизащата в нея етнология, са естествени науки, а историята е хуманитарна наука. Значи, докато изучава етногенезиса (възникването и изчезването на етносите) като природен процес, който протича в биосферата (една от обвивките на планетата Земя), изследователят прилага методите на географията, а когато съставя етническата история на региона, той ползва традиционните методи на историческата наука, като само добавя към тях данните от географията, разбира се, не от училищната, а от съвременната, научната география, където се поставят въпросите за местните особености на антропогенните биоценози, за микромутациите, които променят само поведенческите признаци на човека, и за сукцесиите, свързани с миграционните процеси.

Ако обаче разглеждаме етноса като „социална категория“, това означава, че географските фактори „не могат да имат значение“ [125, с. 72] за развитието на етносите. Абсурдността на тази теза е очевидна и за цитирания автор, който по-нататък пише, че географските фактори „могат твърде много да забавят или напротив, да ускорят развитието на отделните етнически общности“ [125, с. 80].

Ако приемем последното (вярно!) разсъждение, то съгласно нашето предварително условие етносът не е социална общност.

Да припомним, че в писмото си до Йозеф Блох от 21–22 септември 1890 г. Фридрих Енгелс пише, че „съгласно материалистическото разбиране на историята определящ момент в историческия процес в крайна сметка е производството и възпроизводството в реалния живот. Нито аз, нито Маркс не сме твърдели нещо повече. И ако някой изкривява това положение в смисъл, че икономическият момент е, видите ли, единственият определящ момент, то той превръща това твърдение в нищо не говореща, абстрактна, безсмислена фраза“. [143, т. 37, с. 394] В съгласие с тази теза ние твърдим, че всеки непосредствено наблюдаван процес на етногенезис наред със социалния има и природен аспект.

Човекът в биоценозата

На всички гръбначни животни са присъщи: инстинктът за лично и видово самосъхранение, който се проявява в размножаването и в грижата за потомството; стремежът да се разпространят на колкото се може по-голяма площ и способността да се приспособяват към средата (адаптацията). Обаче способността към адаптация не е безгранична. Най-често животните обитават определен участък от земната повърхност, към който са се приспособили неговите предци. Мечката няма да отиде в пустинята, видрата няма да изпълзи високо в планината, заекът няма да скочи в реката за риба.

Но още по-големи ограничения налагат зоните и климатичните разлики в различните пояси. Тропическите видове не могат да съществуват в полярните ширини и обратно. Дори сезонните миграции са насочени по определени маршрути, свързани с характера на природните условия.

Човекът в това отношение е изключение. Макар да принадлежи към един вид, той се е разпространил по цялата суша на планетата. Това показва, че той притежава извънредно големи способности да се приспособява. Но тук възниква първата трудност: ако първобитният човек се е приспособил към условията, да речем, на планинската зона в умерения пояс, то какво го е привлякло в пустинята и тропическите джунгли, където липсват обичайната за него храна и благоприятните условия, защото всяко животно влиза в своята геобиоценоза (буквално — жизнено стопанство), т.е. в „закономерния комплекс от форми, които са свързани исторически, екологично и физиологично в едно цяло от общността на условията на съществуване“. [116, с. 359; Образно казано, биоценозата е домът на животното — защо му трябва да напуска родния дом?

Геобиоценозата е сложна система. Тя се формира от растенията и животните, свързани едно с друго с „хранителната верига“ и с други дейности, където едни видове се хранят с други видове, а най-горното, крайно звено на биоценозата — едрият хищник или човекът — като умира, отдава своя прах на растенията, които са го хранили. При високата степен на приспособяване в дадена биоценоза видът натрупва редица признаци, от които не може да се избави съгласно закона за необратимостта на еволюцията. Всичко това се отнася и за човека, който въпреки това е преодолял всички трудности и се е разпространил по цялата Земя. А същевременно не може да се каже, че в сравнение с другите видове човекът притежава по-голяма пластичност поради ниската степен на адаптация, защото степента на приспособяване у човека е много голяма.

Не. Човекът заема твърдо положение във всяка голяма биоценоза, а когато се заселва в нов регион, той не променя анатомията или физиологията на своя организъм, а своя стереотип на поведение. Да, но това означава, че той създава нов етнос! Така е, но защо му е нужно това? Или по-точно, какво го тласка да създава нов етнос? Ако можехме простичко да отговорим на този въпрос, щяхме да сме решили нашата задача. Но ние сме принудени да се ограничим да посочим кои не са причините човек да си променя стереотипа на поведение.

Биологичните или по-точно зоологическите причини отпадат, защото ако те бяха „виновни“ и другите животни биха постъпвали така. Глупаво е да смятаме, че причина могат да са съзнателните решения на хората да променят своята природа. Ако става дума за социални поводи пък, те непременно щяха да бъдат свързани с промяна в начина на производство, т.е. със смяна на обществената формация, което не става. Освен това задължителното приспособяване към привичния, удобен за живеене, „приютил човека“ ландшафт е отбелязано от Карл Маркс в статията „Принудителната емиграция“. Специално за номадите в нея се казва следното: „За да продължават да бъдат варвари, номадите трябва да си останат малобройни. Те били племена, занимаващи се със скотовъдство, лов и война, и техният начин на производство изисквал обширно пространство за всеки отделен член на племето, както това се случва и сега (в средата на XIX в. — Л.Г.) с индианските племена в Северна Америка. Когато тези племена ставали по-многобройни, те си съкращавали едно на друго територията, необходима за производството.“ [143, т. 8, с. 568] Енгелс развива мисълта на Маркс, като посочва пряката връзка между храната и равнището на развитие на различните племена. Според него „на обилната консумация на месо и млечни продукти от арийците и семитите и особено на благотворното влияние на тази храна върху развитието на децата може би трябва да се припише по-успешното развитие на тези две раси. Наистина мозъкът на индианците пуебло от Ню Мексико, принудени да се хранят почти изключително с растителна храна, е по-малък, отколкото на индианците, които стоят на по-ниското стъпало на варварство, но се хранят с повече месо и риба“ [143, т. 21, с. 32].

Географската среда не влияе на смяната на обществените формации

И така, прякото и косвеното въздействие на ландшафта върху етноса не буди съмнение, но то не оказва решаващо влияние върху глобалното самостоятелно развитие — обществената форма на движение на материята. Затова пък ландшафтът влияе принудително на етническите процеси. [22, с. 180-181]

Всички народи, които са се слели в Италия — етруските, латините, галите, гърците, сирийците, лангобардите, арабите, норманите, швабите, французите — постепенно, за две-три поколения, изгубвали предишния си облик и се сливали с масата на италианците — своеобразен, макар и пъстър етнос със специфични черти на характера, поведението и структурата, които еволюирали в историческото време. И така е навсякъде по света, като процесът е отчетлив право пропорционално на степента, в която е изучен. Следователно ние сме длъжни да изучаваме етносите не като функция на социалния прогрес, а като самостоятелен феномен.

Развитието на човечеството е свързано не само с природните въздействия, както е при останалите животни, но и с особеното спонтанно развитие на техниката и социалните институти. [120, с. 211] На практика наблюдаваме интерференция на двете линии на развитие. Следователно обществено-икономическото развитие чрез преминаване от една формация в друга не е тъждествено на етногенезиса, който е дискретен процес, протичащ в географската среда.

Станислав Калесник ясно изтъкна различието между географската и техногенната среда, в които хората живеят едновременно. Географската среда с възникнала без намесата на човека и е съхранила естествените елементи, притежаващи способността самостоятелно да се развиват. Техногенната среда е създадена с труда и по волята на човека. Нейните елементи нямат аналози в девствената природа и не са способни самостоятелно да се развиват. Те могат само да се разрушават.

Техносферата и социосферата изобщо не се отнасят към географската среда, макар постоянно да взаимодействат с нея. [118] Този принцип е заложен от нас в основата на това изследване.

Войната на човека с природата

Отбелязаните адаптивни способности на човека не са просто по-големи в сравнение с предците му, а са свързани с особеност, която отличава човека от останалите бозайници. Човек не само се приспособява към ландшафта, но и приспособява ландшафта към своите нужди и потребности. Значи път през различните ландшафти са му прокарали не адаптивните, а творческите възможности.

Този факт е известен сам по себе си, но често се пропуска, че творческите пориви на човечеството, както и на отделния човек, са епизодични и невинаги водят до желания резултат и следователно влиянието на човека върху ландшафта далеч не винаги е благотворно.

Шумерите прокопали канали, като отводнили междуречието на Тигър и Ефрат в III хил.пр.Хр., китайците започнали да строят диги около Хуанхъ преди четири хиляди години. Източните иранци се научили да използват подпочвените води за напояване на границата на нашата ера.

Полинезийците пренесли на островите сладкия картоф (кумара) от Америка. Европейците пък получили оттам картофите, доматите, тютюна, а също и бледата спирохета — бактерията-причинител на сифилиса.

В степите на Евразия мамутите били изтребени от палеолитните ловци на едри тревопасни. [39, с. 28-36] Ескимосите избили всички морски крави в Берингово море, а маорите затрили безкрилата птица моа в Нова Зеландия; арабите и персите с методичните си ловни хайки унищожили лъвовете в Предна Азия; американските колонисти само за половин век (1830–1880) ликвидирали бизоните и странстващите гълъби [95, с. 54-55], а австралийците — няколко вида двуутробни животни.

През XIX–XX в. изтребването на животните вече се превърнало в бедствие, за което зоолозите и зоографите са писали толкова, че няма смисъл да се спираме повече на този въпрос.

Ще отбележим обаче, че хищното отношение на човека към природата се среща във всички обществени формации и следователно едва ли може да се разглежда като резултат от особеностите на социалния прогрес. Човекът деформира природата във всички формации. Очевидно това му е присъщо. И макар всеки път той да го прави по различен начин, тези разлики се отнасят до детайлите, а не засягат посоката на процесите.

Природата умее да се защищава. Не само някои растения, които със стъбълцата си разрушават каменната зидария и с мила непосредственост разбиват асфалтираните пътища, но и отделни видове животни използват антропосферата за своето преуспяване.

Когато бизоните били изтребени и заменени с овце и коне (мустанги) в биоценозата на прерията, това довело до съкращаване на броя на големите сиви вълци, които се хранели с болните бизони, елени и гризачи. Затова намалял общият брой на елените, сред които се развихрили епидемии, а се увеличил броят на гризачите, които си разделили с овцете останалата храна от бизоните, а това, от своя страна, създало благоприятни условия за размножаване на койотите, които се хранели както с гризачи, така и с беззащитните овце. Природата на прерията се възстановила, но с опростена структура на биоценозата.

Разпространението на картофа като монокултура дало тласък за размножаване на колорадския бръмбар, който победоносно стигнал от Кордилерите до Атлантика, пресякъл океана и бодро завладял Европа. Английските търговски кораби пренесли на островите в Полинезия плъховете и — което било още по-лошо — комарите. Това ограничило обитаваните от самия човек райони до пясъчните крайбрежия, където винаги духал морски вятър. А експериментите с преселването на зайците в Австралия и на козите на остров Мадейра били толкова трагични, че са станали широко известни.

Но и фактите, свързани с възстановяването на природата, не съвпадат с преломните дати в социалната история на човечеството.

Има ли причинно-следствена или функционална зависимост между тези две вериги от закономерности?

Явно няма, защото не можем да наречем „прогрес“ „набезите“ на човека срещу природата нито във филистерски смисъл (стремежът към благополучие), нито в научен (развитието от нисши форми към висши). А щом е така, то за конкретните насилия над природата са виновни същите тези динамични стереотипи на поведение, които са характерни за различните етноси.

Очевидно се приближихме до разковничето на нашия проблем, макар и да вървяхме пипнешком.

Социум, полития^[1] и етнос

Това, че всеки човек влиза в една или друга обществена група, е безспорно. Нямало е, няма и вероятно няма и да има човек, намиращ се на определена степен от социалното си развитие, който да не е член на племе, орда, държава, община, дружина или друго подобно обединение, така както няма човек, който да не принадлежи към даден етнос. Можем да наподобим съотношението между социалните, политическите и етническите колективи на съотношението между мерките за дължина, тегло и температура. С други думи, тези явления са паралелни, но не са съизмерими.

Областта на компетенция на историческата география е ограничена. Напразно ще бъде да дирим географски причини в действията на пълководци, реформатори и дипломати. Затова пък етническите колективи напълно отговарят на изискванията, предявявани към поставения проблем. Взаимодействието на хората с природата ясно и отчетливо може да се проследи не само в ранните степени на развитие, но и чак до XX в.

Съотношението между трите отбелязани линии на развитие най-лесно може да се илюстрира, ако вземем за пример, да речем, Англия и Франция, чието минало е толкова добре известно, че няма да се налага да се задълбочаваме в писмените източници или в дебрите на библиографията.

В социален аспект двете страни са живели в няколко формации: келтите били в родовия стой до римското нашествие, последвал го робовладелческият строй в състава на Римската империя, макар Британия да изоставала с три века от Галия, след това настъпил феодализмът и накрая — капитализмът, като този път Франция изостанала с един век. В политически аспект на хората от XX в. им се струва, че тези две нации, разделени от Ла Манша, са класически етнотериториални цялости, че така е било винаги и не би могло да бъде по друг начин.

Интересуващата ни територия включва три ландшафтни зони: субтропическата — в Южна Франция, планинската — в Северна Франция и Южна Англия, и суббореалната — полята на Шотландия и Нортъмбърланд, обрасли с вечнозелени храсталаци. Всеки ландшафт заставя хората, попаднали в него, да се приспособяват към неговите особености и по този начин възниква определена общност. Например келтите по долното поречие на Рона отглеждали грозде; попадналите там римски колонисти в I–IV в., войнствените бургунди в V в., арабите в VII в. и каталонците в XI в. правели същото и общият бит, произтичащ от общия труд, изравнил езиците и нравите. В XII в. се образувал единен народ от днес разединените каталонци, провансалци и лигури. Трябвало да избухне гибелната Албигойска война^[2], за да разцепи това единство, но чак до XIX в. хората в Южна Франция говорели на провансалски език и с редки изключения не знаели френски.

Щом попаднали във Франция, норвежките викинги, които били деца на рибари, за две поколения се превърнали в земеделци-французи, като запазили само антропологическия си тип. Същите тези норвежци в долината на Туийд пък станали овцевъди — шотландците-лоуландъри, но не проникнали в планините на Северна Шотландия, където келтите — шотландните-хайландъри — запазили клановия си строй. Ландшафтът, включително релефът, се оказал решаващ фактор не за политическите, а за етническите граници. Същото се отнася за северната половина на Франция — нейното сърце, където ландшафтът (по пътя на конвергентното развитие) преобразувал голям брой пришълци от изтока и от югозапада: белгите, аквитаните и келтите — в древността; латините и германците — в първите векове след Христа; франките, бургундите, аланите и бритите — в началото на средновековието; английските, италианските, испанските и холандските имигранти в епохата на Реформацията и т.н. Всички те се слели в еднородната маса на френските селяни, блестящо описани не толкова от етнографите, колкото от Балзак, Зола и другите писатели-реалисти.

Но тогава възниква въпросът: защо етносите от двете територии, които имат подобни ландшафти, еднакъв социален строй и са разделени от морския проток, който и в древността с лекота прекосявали на несигурните си лодки, не се обединили в единен комплекс, което би било изгодно и за едните, и за другите? Средновековните крале прекрасно разбирали това и три пъти правили опити за обединение. В 1066 г. васалът на френския крал, херцогът на Нормандия Гийом^[3], завоювал англосаксонската част на Британия, която след прекъсването на нормандската династия преминала в ръцете на друг френски феодал — Хенри Плантагенет. И така, в 1154 г. Нормандия отново се обединила с Англия, а след това с Поату, Аквитания и Оверн, и възникнало кралството на Хенри Плантагенет.

От етнографска гледна точка това съчетание е причудливо, но то продължило до 1205 г., когато френският крал Филип II Август отнел от английския крал Нормандия, Поату, Турен и Анжу, а след това, в 1216 г., той се опитал отново да завоюва Англия, но претърпял неуспех. За Англия останали само Бордо и Байон, където Плантагенетите били поддържани от гасконските барони, но в 1339 г. започнала Стогодишната война за обединяването на двете страни, като този път инициативата била на Англия. След дълги войни, в 1415 г., Хенри V Ланкастър бил коронясан за френски крал, но Жана д’Арк се оказала по-силна от Англия и повече не били предприемани опити за обединяването на двете страни.

Няма никакъв смисъл да търсим обяснение на описаните изменения във физическата география, но да привлечем икономическата география е възможно и всъщност историците отдавна го правят. За да бъдат стабилни и да се развиват, политическите образувания — в частния случай държавите — се нуждаят не от еднообразно, а от разнообразно стопанство, където различните икономически провинции се допълват една друга. Плантагенетите се държели здраво дотогава, докато имали овча вълна от Северна Англия, жито от Кент и Нормандия, вино от Оверн и тъкани от Турция^[4]. Икономическите връзки водели до оживено общуване, обогатявали владетеля, но етническо сливане не настъпило. Защо? За да узнаем отговора, трябва да разгледаме третия аспект — етническия.

Всеки народ си има родина!

Римската власт паднала. В момента на своето появяване на територията между Рейн и Бискайския залив племената, заселили Франция, били толкова различни по език, нрави и традиции, че Огюстен Тиери издигнал племенната концепция за създаването на съвременна Франция и бил прав. „Дали наистина историята на Франция от V до XVIII в. е историята на един и същ народ, който има еднакъв произход, еднакви нрави, еднакъв език и еднакви граждански и политически интереси? Нищо подобно! Когато някои употребяват името «французи» със задна дата, не говоря даже за племената отвъд Рейн, а дори за периода на първата династия, се получава истински анахронизъм — пише Огюстен Тиери и пояснява своята мисъл с примери. — Нима за бретонеца е национална история биографията на потомците на Хлодвиг или Карл Велики, когато неговите предци… са водели преговори с франките като самостоятелен народ? От VI до X в. и дори по-късно героите на Северна Франция били бич за Юга.“ [201, с. 207-208]

Чак в XIV в. французите присъединили Дофине, Бургундия и Прованс — бившите владения (домени) на германската Свещена Римска империя — към кралството на Франция. Обаче Бордо, Байон и крайбрежните земи около Бискайския залив запазили своята независимост, като сюзерен им бил английският крал от династията на Плантагенетите. Всъщност това не било господство на Англия над Гаскония, а начин гасконците да се защищават от френските домогвалия.

Избухналата в 1339 г. Стогодишна война между Франция и Англия — въпреки явното неравенство на силите (в 1327–1418 г. населението на Франция било 18 млн. [204, с. 40], а на Англия — 3 млн. [204, с. 57], като отгоре на всичко в тила й била Шотландия) — протекла успешно за Англия само защото тя активно била подкрепяна от гасконците, бретонците и кралството Навара. След смъртта на Жан Добрия неговият най-голям син Шарл станал крал, а другият, Филип, херцог на Бургундия. Като че ли би трябвало братята да се разбират, но те зависели много повече от своите барони, отколкото бароните от тях.

Династията на бургундските Валоа застанала начело на източните области на Франция, присъединила към Бургундия Артоа, Фландрия и Франш Конте и като спечелила симпатиите на парижани, изявила претенциите си да господства над цяла Франция. Против бургундците се изправили жителите на Западна и Южна Франция начело с граф Арманяк. Войната между тях открила пътя на англичаните. Те влезли в съюз с бургундците и парижаните, които смятали, че родените на юг и в Бретан привърженици на граф Арманяк „не принадлежат към френското кралство“ [18, с. 320], т.е. не са французи.

Франция била спасена от Жана д’Арк, която говорела френски с немски акцент. Изолираната Бургундия била разгромена от швейцарците и отново била включена в пределите на Франция заедно е Бретан и другите покрайнини.

Нейният последен херцог Шарл Смели обяснил причината за дългата й съпротива с думите: „Ние сме другите португалци.“ [221, с. 33] Така той приравнил различията между бургундците и французите с различията между португалците и испанците. На него изобщо не му попречило, че самият той носел фамилията Валоа и по произход бил французин.

И въпреки всичко етническото разнообразие отстъпило място на теорията за „естествените граници“, формулирана във „Великия замисъл“^[5], който министърът Сюли приписал на своя крал Анри IV. За „естествени граници“ на Франция били обявени Пиренеите, Алпите и Рейн, т.е. територията на древната келтска Галия, която за целта кралят и неговият министър обявили за предшественица на Франция. На това твърде ненадеждно от научна гледна точка основание заложили Бурбоните в стремежа си да върнат миналата слава на Франция, т.е. да анексират земите, населени с баски, италианци и немци, въпреки заявлението на Анри IV: „Аз нямам нищо против там, където говорят на испански, да управлява испанският крал, а там, където говорят на немски — австрийският император. Но там, където говорят на френски, трябва да управлявам аз.“ [11 1, т. 1, с. 269-271] Въпреки този принцип Франция окупирала Навара, Савоя и Елзас, тъй като географията надделяла над филологията.

Същият процес протекъл и в Англия, където част от френските феодали загинали по време на войната между Червената и Бялата роза, друга част се сляла с англосаксонското дворянство, а след това, в XVIII в., кралството се разширило до естествените си граници — бреговете на острова. Англия включила в себе си земеделския Кент, населен с англосаксонци, скотовъдната Шотландия, Уелс и Нортъмбърланд, населени с келти и скандинавци — потомци на викингите, също както Франция присъединила Прованс, Бретан и Гаскония, където живеели народи, говорещи на свои езици, със свой бит и своя система на стопанство.

Можем ли да наречем описания процес „етническа интеграция“? Едва ли, защото и в двата случая става дума за преки завоевания, проведени с цялата възможна жестокост и освен това, завоюваните етноси са се съхранили до наше време. Но физикогеографски региони ли са съвременните Англия и Франция? Несъмнено, иначе отдавна да са се разпаднали при съществуващата етническа пъстрота. Значи географските и етнологичните категории не съвпадат, а от това следва, че връзката между ландшафта и етноса се осъществява чрез историята на етносите, които усвояват ландшафтите и видоизменят геобиоценозата. Това явление се нарича сукцесия, която в нашия случай е антропогенна. Приспособяването към новите условия е географският аспект на етногенезиса, в резултат от който не е настъпило взаимно асимилиране и нивелиране, а са възникнали етнически системни цялости, където победените са изпаднали в положението на субетноси. Обаче вековното съседство с етносите-завоеватели не отишло на вятъра: келтите от Бретан се сприятелили с французите, а келтите от Уелс — с англичаните. Но етнологът трябва да помни, че днешната дружба между тези народи е дошла на мястото на някогашната вражда, а как ще бъде по-нататък ще покаже етническата история, на която в този процес географията е предала щафетата.

За разлика от концепцията за дискретното (накъсаното) историческо развитие на Тиери, Фюстел дьо Куланж видял в бита на френските селяни черти от институтите от римската епоха. И той също бил прав. Тиери отбелязал характера на миграциите, а пък Фюстел дьо Куланж — влиянието на ландшафта. Но както характерът на миграциите като цяло, така и степента на приспособяване към ландшафта могат и трябва да се разглеждат като явления, отнасящи се към географската наука или по-точно към онзи неин раздел, който се нарича етнология, защото именно тук са съсредоточени връзките на човечеството с географската среда, посредством която явленията си влияят едно на друго.

И така, не само отделните хора, но и етносите си имат родина. Родината на етноса е онова съчетание на ландшафти, където той за първи път се е формирал като нова система. И от тази гледна точка брезовите горички, хълмистите равнини, ленивите рекички в междуречието на Волга и Ока са били също такива елементи на образувалия се в XIII–XIV в. великоруски етнос, както угро-славянските и татаро-славянските метиси, пренесената от Византия архитектура на храмовете, епосите на билините и приказките за вълшебните вълци и лисици. И където и да го отвеждала съдбата, руснакът знаел, че той има „свое място“ — Родината.

И за англичаните Ръдиард Киплинг е написал: „Но майките са ни научили, че старата Англия е нашият дом.“^[6] И арабите, и тибетците, и ирокезите — всички те имат своя отправна територия с определено, неповторимо съчетание на елементите на ландшафта. И като такава, „родината“ е една от съставките на системата, наречена „етнос“.

„Място на развитие“

Посочените примери са достатъчни да си направим извод за влиянието на географския ландшафт върху етническите съобщества като колективи от вида Homo sapiens. Но бързам да направя уговорката, че още в 1922 г. Лев Берг е стигнал до този извод за всички организми, включително и за човека. „Географският ландшафт въздейства върху организма чрез принуда, като заставя всички индивиди да се променят в определени посоки, доколкото това се допуска от организацията на вида. Тундрата, гората, степта, пустинята, планината, водната среда, животът на островите и т.н. — всичко това слага своя особен отпечатък върху организма. Тези видове, които не са в състояние да се приспособят, трябва да се преселят в друг географски ландшафт или да измрат.“ [22, с. 180-181] А под „ландшафт“ се разбира „участък от земната повърхност, качествено различен от другите участъци, заобиколен от естествени граници и представляващ от само себе си цялостна и взаимно обусловена закономерна съвкупност от предмети и явления, която е типична за значително пространство и е неразривно свързана във всички отношения с ландшафтната обвивка“ [116, с. 455]. Да наречем това понятие със сполучливия термин на Пьотър Савицки — „място на развитие“ [181, с. 30-31], подобно на аналогичното понятие „място на раждане“. Читателят може би се е учудил или дори се е разсърдил, че като започна да сравнява хората с животните, авторът накрая стигна до минералите^[7]. Но не бива да се обиждате! Всеки от нас се докосва с някоя от страните си до всяка природна закономерност, а личността на човека е многостранна и има място и за естетиката, и за етиката, и за всичко това, което днес е прието да се нарича „информация“ или „ноосфера“^[8]. Но засега нека да се върнем към земните дела, защото разговорът ни за ландшафтите не е завършил.