Лев Гумильов
Етногенезисът и биосферата на Земята (35)

Мутациите са пасионарни тласъци

Но спокойните състояния на геобиоценозите не са вечни. Те се прекъсват от спазми на странна активност, която е пагубна за нейните носители. Щурците, дето кротко подскачат по поляните, внезапно се превръщат в ята от скакалци, които политат право срещу своята гибел, като унищожават всичко по пътя си. Тропическите мравки напускат благоустроените си жилища и поемат по друмищата, като изтребват всичко, което срещнат… за да загинат по пътя. Лемингите извървяват стотици километри, за да се хвърлят във водите на океана. И микроорганизмите постъпват така, като пораждат пагубни епидемии. Как да си обясним тези странни явления? Очевидно пак трябва да се обърнем към трудовете на Владимир Вернадски по биогеохимия.

Първият биогеохимичен принцип гласи: „Биогенната миграция на атомите на химическите елементи в биосферата винаги се стреми към максимална изява. Всяко живо вещество на планетата е източник на свободна енергия и може да извършва работа“, естествено, във физическия смисъл, а под „свободна енергия“ Вернадски разбира „енергията на живото вещество, която се проявява в посока, обратна на ентропията. Защото със своите действия живото вещество освобождава свободна енергия, която може да извършва работа.“ Следователно нашата планета получава от космоса повече енергия, отколкото е необходима за поддържането на равновесието в биосферата, което води до сблъсъци, пораждащи сред животните явления, като описаните по-горе, а сред хората — до пасионарни тласъци или взривове на етногенезис. Задължително условие за възникването и протичането на етногенетичния процес (чак до затихването му, след което етносът се превръща в реликт) е пасионарността, т.е. способността за целенасочено свръхнапрежение. Засега нея можем да я обясним само с хипотезата, т.е. с разсъжденията, които обясняват описваните факти, но не изключват възможността да се появи друго обяснение — пасионарността е вродената способност на организма да абсорбира енергията от външната среда и да я отдава във вид на работа. При хората тази способност се колебае толкова силно, че понякога нейните импулси прекършват инстинкта за самосъхранение както на индивида, така и на вида, в резултат от което няколко души (по нашата терминология — пасионарии) извършват и не могат да не извършват постъпки, които водят до промяна на тяхното обкръжение. Тези промени в еднаква степен засягат и природната среда, и взаимоотношенията в човешките общности, т.е. етносите. Следователно естеството на пасионарността е енергийно, а психиката на индивида само трансформира на своето равнище импулсите, които стимулират повишената активност на носителите на пасионарността и създават и разрушават ландшафти, народи и култури.

В нашето твърдение няма нищо парадоксално. То се основава на някои безспорни изводи във физиологията. Още Иван Сеченов определи ролята на средата като физиологичен фактор: „Организмът не може без външната среда, която поддържа неговото съществуване, затова в научното определение на организма трябва да влиза и средата, която му влияе.“ [189, с. 142] Но щом е така, то и енергийният баланс на тази среда не може да бъде изключен от разсъжденията.

Разбира се, организмът не получава необходимата енергия за своята жизнена дейност само чрез храненето, което поддържа температурата на тялото и възстановява умиращите клетки. Та нали и дишането, т.е. окислителните процеси в белите дробове, са не по-малко необходими за живота на организма. Същото може да се каже и за взаимодействието с другите форми на енергия — електрическата (йонизацията на кожата), светлинната, радиационната, гравитационната. Всички те влияят по различен начин на организма, но не може да се живее без нито една от тях. Затова механизмът на преработване на енергията на външната среда в енергия на организма е предмет на физиологията. За етнологията е важно друго: защо при човека, за разлика от животните, колебанията в степента на активност са толкова големи?

Тук можем да предложим две равностойни хипотези. Или пасионарният индивид е в състояние да абсорбира повече енергия от нормалния, или при еднакво количество абсорбирана енергия той просто е в състояние (разбира се, несъзнателно) да я насочва концентрирано за постигане на една или друга цел. И в двата случая резултатът ще бъде един и същ — висшата нервна дейност на индивида ще бъде по-активна, отколкото е присъщо на вида.

Така, ако социалните условия определят накъде да са насочени постъпките на индивидите, то тяхното енергийно напрежение зависи от състоянието на организма, включително и от генетично предопределените признаци. Тук се докосваме до някои явления в биологията — възникването на нов признак, който се появява внезапно в резултат от смесване. Това означава, че взривът на пасионарност (или пасионарният тласък) се съпровожда от мутагенно изменение, което поражда разнообразни отклонения от нормата. Обаче по-голямата част от физическите и психическите изроди загиват без последствия, а пасионарността, която също е продукт на мутацията, в този смисъл е изключение.

Като отбелязват малката пластичност на расовите признаци в сравнение с останалите, въпреки всичко Яков Рогински и Максим Левин посочват, че има дори расови соматични промени, които възникват независимо от етническото смесване през историческия период. [173, с. 465-468] Признаците се изменят или в резултат от приспособяването към новите условия, или в резултат от някаква мутация.

Когато изменението е в резултат от мутация, полезният признак се запазва, а вредният се отстранява от естествения отбор. Пасионарността не е расов признак. Затова пък е вреден, да не кажем направо, пагубен и за самия носител, и за неговите близки. И знаете ли защо? Ако войните се водят извън пределите на страната, то пасионариите тръгват на далечни походи, като напускат своето семейство и стопанството запада. Така станало в Испания през XVI в., когато конкистадорите се сражавали в долината Анауак, в Перу и на Филипините, а редовната войска — в Нидерландия и във Франция. Недостигът на опитни работници се усещал толкова остро, че на испанците дори им се налагало да купуват гвоздеите за строителството на кораби от Нидерландия и Германия. А само сто години по-рано броните от Толедо се смятали за най-хубавите в Европа.

Но това не е най-лошото последствие. При пасионарните прегрявания много често възникват кървави междуособици, жертва на които стават не само съперниците, но и техните семейства. Такива са войните между гуелфите и гибелините в Европа и епохата на „Воюващите царства“ (403–221 г. пр.Хр.) в Китай. [76] В тези и другите подобни войни оцелявали не воюващите, а тези, които умеели ловко да се крият. Обаче особеностите на пасионарността като признак, освен всичко друго, се изразяват в това, че тя се задържа в популацията благодарение на така наречените „незаконни деца“, които наследяват биологичните, а не социалните белези на родителите си. Наличието на системни връзки — както твърди (социални), така и корпускуларни (етнически) — повишават значението на признака за системата като цяло, независимо дали тя е „социален организъм“ [188] или суперетнос. Та нали степента на въздействие на природната среда и на етническото обкръжение зависи не само от равнището на техниката, но и от пасионарното напрежение на етноса като цялост, преминаваща през една или друга фаза на етногенезиса. Но не само това, ами Георг Дебец [92], Николай Чебоксаров и Ирина Чебоксарова посочват, че мутациите обхващат не целия Ойкумен, а определени географски региони. За руснаците те пишат: „Нашите предци са имали кафеникава кожа, черни коси и кестеняви очи, а блондините със светлите очи се появили по пътя на мутациите, които се съсредоточили преди всичко в Северна Европа, край бреговете на Балтийско и Северно море.“ [209, с. 121]

Та нима тази мутация се отличава от пасионарните тласъци по нещо друго, освен че те възникват малко по-често?

Бихме могли просто да подминем отговора на въпроса за произхода на мутациите и причините за мутационния генезис. Още повече, че самите биолози не отговарят на това питане, като справедливо посочват, че не е оправдано данните, получавани от експериментите, т.е. артефактите, и закономерностите, проследявани в лабораториите, механично да се пренасят върху онова, което виждаме в природата. Но нашата наука — етнологията — разполага с абсолютна хронология, а с помощта на такъв инструмент могат да се постигнат някои полезни резултати.

Доколкото приравнявахме пасионарните тласъци към микромутациите, то, като изследваме по исторически път датите и ареалите на тласъците, бихме могли да обогатим биологията с данни, които биолозите могат да тълкуват от своята гледна точка. Вече имахме възможност нагледно да покажем, че биологичните микромутации, а на езика на етнологията — образуването на етносите, свързано с пасионарните тласъци^[1] — винаги обхваща определена зона от земната повърхност, проточваща се по посока на меридианите или на паралелите, като сключва определен ъгъл със съответния меридиан или паралел. Но каквито и ландшафтни зони да има на тази територия — планини, пустини, морски заливи и т.н. — тя си остава монолитна. Ландшафтите и етническите субстрати предопределят само това, че на територията, обхваната от пасионарния взрив, могат да възникнат два, три, четири суперетноса в една и съща епоха. Напълно съзнателно изключваме възможността признакът на пасионарността да се пренася чрез смесване на етносите, защото то непременно би се отразило на антропологичния тип на метисите. Бариерите по земната повърхност изключват също и културния обмен, както и заимстването по пътя на подражанието. И едното, и другото лесно би могло да се проследи в произведенията на изкуството и материалната култура.

Очевидно си имаме работа с особено явление, което трябва специално да бъде описано. Нека да припомним, че новият суперетнос (или етнос) възниква при задължителното смесване на няколко етнически субстрата. Но не напомня ли това простата електрическа батерия, в която трябва да има цинк, мед и киселина, за да бъде произведен ток? Това, разбира се, е метафора, но нали тя илюстрира енергетичния процес, който постепенно затихва поради съпротивата на средата. Но ако е така, то импулсът също трябва да е енергиен, а доколкото той явно не е свързан с природните и социалните условия на земната повърхност, то произходът му може да бъде само извънземен.^[2]

Когато човек разглежда ареалите на пасионарните взривове, винаги му прави впечатление, че земното кълбо сякаш е „надраскано“ на ивици от някакъв лъч, при това — само от едната страна, а разпространяването на пасионарния тласък се ограничава от кривината на земната повърхност. На мястото на „удара“ се появяват различни мутанти, повечето от които не са жизнеспособни и изчезват още от първото поколение. Пасионариите също излизат извън границите на нормалното, но особеностите на пасионарността са такива, че преди да е отстранена от естествения отбор тя оставя следи в етническата история и в историята на изкуството и литературата, тъй като те са продукт на жизнената дейност на етноса.

Могат да бъдат допуснати и други хипотези за произхода на пасионарните взривове и тласъци — случайни флуктуации, наличие на блуждаещ ген, реакция на екзогенен възбудител. Обаче всички те противоречат на фактите. Не е изключено и изложената от нас хипотеза да не се потвърди, но това по никакъв начин няма да повлияе върху използването на концепцията за енергийната природа на етногенезиса за решаването на насъщните проблеми на географията и историята.

Там, където ландшафтите се докосват

Да се върнем към проблема за връзката между етноса и ландшафта и да отговорим на въпроса, зададен от наши читатели [133; 186]: защо, за да възникне нов етнос, непременно трябва да се съчетаят два или повече ландшафта, два или повече етноса, два или повече „социални организъма“? Какво е това — верига от случайности или закономерност?

Анализът на взаимодействието на етноса като самостоятелно явление с ландшафта показа, че те са свързани с обратна зависимост, но нито етносът е постоянно действащ фактор за образуването на ландшафта, нито ландшафтът без външно въздействие може да стане причина за етногенезиса. Взаимоотношенията между етническите и социалните закономерности даже изключват обратната връзка, защото етносферата на Земята е само фон, а не фактор за социалното развитие.

За разлика от социалните закономерности, териториалният фактор е решаващ за етногенезиса, но във всеки нов случай това е нов регион, стига той да съответства на вече описаните условия. Народите се образуват в много и различни центрове; взривовете на етногенезис не са свързани с културата и бита на народите, които се намират в процес на развитие или в застой, нито с техния расов състав, нито с равнището на икономиката и техниката, а със специалните условия в пространството и във времето. Сам по себе си ландшафтът не поражда нови етноси, защото те никога не възникват на едно или друго, макар и много удобно място цели хилядолетия. Регионите на етногенезиса през цялото време се променят.

Интересуващият ни процес започва ту тук, ту там, което означава, че той не се предизвиква от сили на земната повърхност. Следователно трябва да търсим източника на етногенезиса в обкръжението на планетата Земя и отново да се обърнем към биогеохимията.

Въз основа на нашата теза за природата на етноса като система, пораждана от пасионарен взрив, имаме право да определим етноса като енергетично явление. Тъй като всеки започващ енергетичен процес винаги преодолява инерцията на предшестващите го процеси, естествено, колкото по-малка е инерцията, толкова по-лесно внезапният тласък я нарушава.

Монотонните ландшафти, обитавани от еднородно в етническо отношение население, което обединява хора с традиции, въплътени във формата на политически институции, са масиви, които почти не реагират на относително слабите тласъци. Затова при съчетаните ландшафти е неизбежно и съчетаването на различни способи на водене на стопанството. Едни хора ловят риба в морето, други пасат добитък в планините, трети отглеждат зърнени култури в полето, а четвърти се грижат за лозята в долините. Даже, ако всички те имат едни и същи предци, нуждата да се приспособяват към различните условия на средата след няколко поколения ги прави доста различни едни от други. И това различие ще се задълбочава дотогава, докато естествените връзки между тях не отслабнат в резултат от това, че паралелно върви постъпателното движение на обществото въз основа на развитието на производителните сили и производствените отношения, което от своя страна неизбежно води до обновяване на остарялата обществена система. Ако в резултат от превратностите на историческата съдба у даден етнос възникнат две-три държави или племенни съюзи, то устойчивостта на системата ще бъде още по-малка. Така че социалните и етническите линии на развитие в системата са преплетени.

Благодарение на разделението на труда и специализацията такива системи са твърде продуктивни по отношение на развитието на икономиката — те сравнително добре се съпротивляват на етническото обкръжение, т.е. на съседите, които се опитват да ги завоюват, защото обичайната практика взаимно да си разменят продукти се разпростира и върху взаимопомощта, но пасионарният тласък обикновено ги разрушава с изумителна лекота. По същия начин благоприятно влияе на началния момент на етногенезиса и съчетанието на различни културни равнища, типове стопанство и разнородните традиции. Общото тук е принципът на разнообразието, който може да се разглежда в интересуващия ни аспект.

Да си представим етносферата като мозайка от няколко широки плочи, които се докосват. Да нанесем по тази конструкция удар по вертикала. Естествено, първо ще се разрушат не плочите, а контактът между тях, след това ще последва верижна реакция, която ще деформира самите плочи. Ето един пример.

В VI–VII в. Византия и Иран били устойчиви системи, а пограничната област между тях, населена с араби, изпитвала тяхното въздействие. Пасионарният тласък така разбъркал арабите, че се отделила групата (консорцията) на привържениците на Мохамед. И за четири поколения се създал отначало етнос, а после и суперетнос от р. Ебро до Памир.

Тъй като индивидите с новата душевна нагласа взаимодействат помежду си, то незабавно възниква цялост, настроена на една вълна емоционално, психологически и поведенчески, в основата на която очевидно стои биофизичен феномен. По всичко личи, че тук си имаме работа със своеобразен единен ритъм. Именно той се възприема от наблюдателя като нещо ново, необичайно, чуждо.

Завоеванието не е единствената форма на етническо разпространение и приобщаване на чужденци към системата. Позната е трансплантацията на култура под формата на религиозни проповеди или чрез въвеждане в употреба на предмети от бита и изкуството, което променя системата — обект на въздействие.

Покръстването на славяните в 988 г.^[3] довело до разширяването на етнокултурния ареал на Византия; продажбата на опиум и керосинови лампи в Китай го направила зависим от Англия и САЩ, разклатила бита, след това държавната власт и накрая, суперетническата система на династията Цин, което довело не само до политически и социални, но и до етнически промени — например асимилацията на манджурите от китайците.

И така, пасионарният импулс е задължителен за възникването на етногенезиса, а разнообразието, което се наблюдава в действителност, се определя от ландшафтните и климатичните условия, от етническото съседство, от културните традиции, а също и от силата на самия тласък, т.е. на импулса. Ето защо всички етноси са оригинални и неповторими, макар процесите на етногенезиса да си приличат по своя характер и насоченост.

Мисли по повод на ноосферата

Както вече неведнъж отбелязахме, съзнателната дейност на хората играе не по-малка роля в историческия процес от емоционалната, но техният характер е принципно различен. Безкористният стремеж към истината ражда научните открития, които определят възможностите за техническо усъвършенстване и по този начин създават предпоставки за нарастване на производителните сили. Увлечението по красотата формира психиката и на художника, и на зрителя. Жаждата за справедливост стимулира социалните преустройства. Накратко казано, „човешкият разум, който не е някаква форма на енергия, а извършва действия, които сякаш и съответстват“ [48, с. 272], става импулс за явления, които наричаме прогрес, и следователно е свързан с обществената форма на движение на материята.

Връзката между тези две форми на движение на материята, които присъстват заедно във всяко историческо събитие — и в голямото, и в малкото, е очевидна. Според Владимир Вернадски именно еволюцията на видовете води до създаването на форми на живот, които са устойчиви в биосферата (вторият биохимичен принцип), и следователно насоченото (прогресивно) развитие е планетарно явление. Юрий Трусов уточнява тази теза, като твърди, че „по отношение на породилия го органичен свят обществото притежава не само някои черти на приемственост, но и дълбоки, принципно нови черти, които го отделят от целия биологичен свят… Тези черти са свързани преди всичко с разума, познанието за света и социално организирания труд“. [200, с. 37-38] Тези различия фактически обособяват в биосферата особена област — ноосферата, т.е. сферата на разума, чийто продукт се явява техниката в най-широкия смисъл на това понятие, което включва също изкуството, науката и литературата като кристализация на дейността на разума.

Но ръкотворните плодове на човешката дейност изначално се различават от творенията на природата. Те отпадат от конверсията в биоценозата, където постоянно се обменят вещества и енергия, които поддържат съответните биоценози като системни цялости. Човешкото творчество изтръгва от природата частици вещество и ги натиква в оковите на формите. Камъните се превръщат в пирамиди или в Партенона, вълната — в мъжки сака, металът — в саби и танкове. А тези предмети са лишени от способността сами да се развиват, те могат само да се разрушават.

На това принципно различие между природата и техниката в широкия смисъл на понятието обръща внимание Станислав Калесник, който посочва също, че не всичко създадено от човека е такова. [118; 119] Нивите е пшеница, напоителните канали, стадата с кравите или домашната котка си остават в състава на географската среда, въпреки въздействието на човека.

И така, антропосферата заема междинно положение между мъртвата техносфера и живата природа. Но, доколкото това е така, то те са в опозиция. И тук му е мястото да вмъкнем поправката, нанесена от Юрий Ефремов в оценката на „ноосферата“, която той нарича „социосфера“. „Чак толкова разумна ли е «сферата на разума»? Та нали нейното развитие води до замяна на живите процеси, обогатяващи нашата планета, със запаси от кондензирана енергия, скрита в почвата и в утаечните скали, с каменни въглища и нефт. Отминалият живот на микроорганизмите ни е дарил с кислородна атмосфера и озонов слой, който ни спасява от убийствените космически излъчвания. Растенията, покриващи Земята, са фабрика за фотосинтеза, която преработва светлината в жива материя. Животните, тези наши по-малки братя, регулират биоценозите и им предават устойчивост.“ [99]

А какво ни е дала ноосферата, даже ако тя наистина съществува? От палеолита са останали множество кремъчни люспи и случайно изтървани стъргала и точила, от неолита — пластове боклук от някогашните селища. Античността ни е подарила развалините на древни градове, а Средновековието — руините на замъци. Дори когато древните съоръжения са доживели до наши дни, като например пирамидите или Акропола, това винаги са инертни структури, които просто се разрушават относително бавно. И едва ли днес ще се намери човек, който би предпочел да вижда на мястото на планините и степите камари от отпадъци и бетонирани площадки. А нали техниката и нейните продукти са материализирани плодове на разума. С две думи, както и да се отнасяме към идеята за съществуването на ноосферата, няма спор, че техниката и животът са диаметрално противоположни. И тук се сблъскваме със задачата да определим съотношението между пасионарността, която инициира създаването на етносите, и сферата на съзнанието, която поражда културата и техниката.