Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northanger Abbey, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2009)

Издание:

Джейн Остин. Абатството Нортангър

Колекция „Джейн Остин“

ИК „Мърлин Пъбликейшън“, София, 2003

Редактор: Силвия Великова

ISBN 954-319-002-7

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Разговорът, който двете приятелки водиха една сутрин във Водната зала на осмия или деветия ден от запознанството си, разкрива изключително силната привързаност между тях, породена от присъщата им деликатност, благоразумие, оригинално мислене и литературен вкус.

Бяха се уговорили да се срещнат. Изабела пристигна почти с цели пет минути преди приятелката си и съвсем естествено първите й думи към нея бяха:

— Скъпа моя, какво се случи, та толкова закъсня? Чакам те цяла вечност!

— Господи, така ли? Много съжалявам, наистина мислех, че съм съвсем навреме. Та часът е точно един. Надявам се, че не съм те накарала да стоиш дълго сама?

— О, най-малко десет дълги столетия! Сигурна съм, че съм тук вече половин час. Нека отидем да седнем в отсрещния край на залата и да се позабавляваме. Имам да ти казвам сто неща. Първо, ужасно се страхувах, че ще завали тази сутрин, точно когато се канех да изляза. Изглеждаше, че времето определено отива на дъжд, а това би ме накарало да умра от мъка. Да знаеш, току-що видях най-хубавата шапка, която можеш да си представиш, на една витрина на Милсъм Стрийт. Много прилича на твоята, само че панделките й не са зелени, a coquelicot[1]. Страшно ми се прииска да я имам. Мила Катрин, а ти с какво се занимава тази сутрин? Продължи ли да четеш „Удолфо“?

— Да, започнах да чета веднага, щом се събудих, и стигнах до черното покривало[2].

— Наистина ли? Чудесно! За нищо на света няма да ти кажа какво има под него. Не изгаряш ли от любопитство да узнаеш?

— Иска ли питане! Какво ли би могло да бъде? Не, не ми казвай, в никакъв случай не ми казвай! Знам, че навярно е скелет, сигурно скелетът на Лорентина. Тази книга направо ме очарова. Иска ми се цял живот да я чета. Вярвай ми, че ако нямах уговорка да се видя с тебе, не бих се откъснала от нея за нищо на света.

— Прекрасна моя! Зная колко много съм ти задължена. След като свършиш „Удолфо“, ще прочетем заедно „Италианецът“[3]. Съставила съм за тебе един списък с още десет или дванадесет книги като тези.

— Наистина ли? Толкова се радвам! Кои са те?

— Веднага ще ти прочета заглавията, тук са, в бележника ми. Ето — „Замъкът във Волфенбах“, „Клермон“, „Тайнствените предупреждения“, „Магът от Черната гора“, „Среднощна камбана“, „Сирачето от Рейн“ и „Ужасни мистерии“[4]. Засега тези стигат.

— Чудесно! Сигурна ли си, че всички са страшни?

— Абсолютно, защото една моя особено близка приятелка, мис Андрюз, очарователно момиче, едно от най-очарователните създания на този свят, е прочела всяка една от тях. Бих искала да познаваш мис Андрюз, щеше да си във възторг от нея. Тя си плете най-прекрасната наметка, която можеш да си представиш. Смятам, че е хубава като ангел и ужасно ме е яд, че мъжете не й се възхищават. Много им се карам за това.

— Караш им се? Караш им се, че не й се възхищават?

— Точно така. Няма нещо, което да не съм готова да направя за онези, които наистина са ми приятели. Не мога да си представя как някой може да бъде обичан наполовина. Това не е в природата ми. Моята привързаност е винаги извънредно силна. Казах на капитан Хънт на едно от нашите увеселения тази зима, че даже да ми досажда цяла вечер, няма да танцувам с него, ако не признае, че мис Андрюз е хубава като ангел. Мъжете ни считат за неспособни за истинско приятелство, нали знаеш, а аз твърдо съм решила да им докажа, че не е така. Например, ако чуя някой да говори пренебрежително за тебе, веднага ще избухна. Само че такава възможност не съществува, защото ти си точно онзи тип момиче, който много се харесва на мъжете.

— О, Боже! — възкликна Катрин и се изчерви. — Как можа да го кажеш!

— Познавам те много добре. Ти кипиш от живот, а точно това липсва на мис Андрюз, защото, трябва да призная, че в нея има някаква изумителна вялост. О, забравих да ти кажа, че тъкмо се разделихме вчера и видях един млад мъж да те гледа много настойчиво. Сигурна съм, че е влюбен в тебе.

Катрин поруменя и отново изрази недоверие. Изабела се засмя.

— Казвам ти истината, честна дума. Сега обаче разбирам какво е положението. Безразлично ти е вниманието на всички, с изключение на онзи единствен мъж, чието име няма да споменавам. Съвсем не те упреквам, лесно е да се разберат чувствата ти. Сама много добре зная, че когато дадеш някому сърцето си, вниманието на всички останали не е в състояние да те зарадва. Всичко, което не е свързано с обекта на любовта ти, е толкова блудкаво и безинтересно. Напълно мога да разбера твоите чувства.

— Не трябва да ме караш да мисля толкова за мистър Тилни, защото може повече да не го видя.

— Повече да не го видиш! Скъпа моя, не говори така. Сигурна съм, че подобни мисли ще те направят нещастна.

— Няма. Не искам да се преструвам, че той не ми харесва. Чувствам обаче, че докато имам за четене „Удолфо“, никой не би могъл да ме направи нещастна. О, ужасното черно покривало. Скъпа Изабела, сигурна съм, че зад него се намира скелетът на Лорентина.

— Много ми е странно, че досега не си прочела „Удолфо“, но предполагам, че мисис Морланд не одобрява романите.

— Напротив, самата тя често чете „Сър Чарлс Грандисън“[5], но новите книги не достигат лесно до нас.

— „Сър Чарлс Грандисън“! Това не е ли изумително ужасна книга? Спомням си, че мис Андрюз не издържа да прочете и първата част.

— Никак не прилича на „Удолфо“, но все пак мисля, че е доста завладяваща.

— Наистина ли? Ти ме изненадваш. Мислех, че е нещо, което не се чете. Между другото, скъпа Катрин, решила ли си какво ще си сложиш на главата тази вечер? Наумила съм си непременно да съм облечена точно като тебе. Понякога мъжете обръщат внимание на това, нали знаеш.

— Дори и да го правят, какъв смисъл има да се съобразяваме с това? — попита съвсем искрено Катрин.

— Смисъл! О, небеса! За мене е правило никога да не обръщам внимание на онова, което казват мъжете. В повечето случаи те са изумително нахални, ако не проявяваш твърдост към тях и не ги принуждаваш да се държат на разстояние.

— Така ли? Не съм забелязала това. Мъжете винаги се отнасят много добре с мене.

— Е, да, те така умело се преструват. Те са най-надменните същества на този свят и се мислят за много важни. Между другото, сто пъти се каня и все забравям да те питам кои мъже харесваш повече — мургавите или със светла кожа?

— Струва ми се, че не знам. Никога не съм се замисляла. Май нещо средно. С матов тен, нито много бял, нито много тъмен.

— Чудесно, Катрин! Точно такъв е той. Не съм забравила как ми описа мистър Тилни: „матова кожа, тъмни очи и почти черна коса“. Е, моят вкус е по-различен. Предпочитам светлите очи, а що се отнася до тена, как да ти кажа, предпочитам най-вече бледите лица. Не бива да ме издаваш, ако срещнеш познат, който да отговаря на това описание.

— Да те издам! Какво искаш да кажеш?

— Е, сега не ме измъчвай. Май че казах прекалено много. Нека да оставим тази тема.

Малко учудена, Катрин се подчини. Помълча известно време и вече се готвеше да подхване отново темата, която в този момент я занимаваше повече от всичко останало, а именно скелетът на Лорентина, когато думите на приятелката й й попречиха:

— За Бога! Да се махаме от тази част на залата! Трябва да ти кажа, че двама отвратителни млади мъже най-упорито се взират в мене вече половин час. Наистина ме изкарват от равновесие. Хайде да отидем и да разгледаме книгата с имената на новопристигналите.

И те се отправиха да видят книгата. Докато Изабела проучваше имената, задачата на Катрин бе да наблюдава какво правят двамата опасни млади мъже.

— Не идват насам, нали? Надявам се, че не са толкова нахални, та да ни последват. Моля те, кажи ми, ако се приближат. Твърдо съм решила да не вдигам поглед от книгата.

След по-малко от минута, Катрин, с непресторена радост я увери, че няма защо да се безпокои, тъй като господата току-що са напуснали Водната зала.

— И накъде отидоха? — попита Изабела, като се обърна бързо. — Единият беше доста хубав.

— Тръгнаха към църковния двор.

— Безкрайно съм щастлива, че се отървах от тях. А сега, какво ще кажеш да дойдеш с мене до Едгарс Билдингс и да видиш новата ми шапка? Искаш, нали?

Катрин с готовност се съгласи.

— Само че — добави тя, — сигурно ще застигнем двамата млади мъже.

— О, това не бива да те безпокои. Ако побързаме, скоро ще ги задминем и аз ще ти покажа моята шапка.

— Достатъчно е само да изчакаме няколко минути и всяка опасност да ги срещнем ще отпадне.

— Уверявам те, няма да им окажа такава чест. Не е в моите правила да се отнасям с уважение към мъжете, защото точно това им позволява да ти се качат на главата.

Катрин нямаше какво да противопостави на подобни съображения. И така, за да покажат независимостта на мис Торп и нейната твърда решителност да постави на място мъжкия пол, те незабавно се впуснаха с най-бързата си крачка да преследват двамата млади мъже.

Бележки

[1] coquelicot — мак

[2] В „Мистериите на Удолфо“ от Ан Радклиф (1764–1823) героинята припада, след като повдига черно покривало, скриващо голяма картина. Чак в третата глава отзад напред читателят разбира, че под покривалото се намира не скелетът на лейди Лорентини (Джейн Остин пише Лорентина), а восъчна фигура, облечена в погребални одежди и проядена от червеи

[3] „Италианецът“ — роман от Ан Радклиф, публикуван през 1787 година

[4] Списък на готически романи, чиито точни заглавия са следните: „Замъкът във Волфенбах“ (1793) от г-жа Парсънс. „Клермон“ (1798) от Регина Мария Рош. „Тайнственото предупреждение“ (1796) от г-жа Парсънс. „Магът или приказка за Черната гора“ (1794) от Лоренц Фламенберг, превод от немски. „Среднощна камбана“ (1798) от Франсис Латом. „Сирачето от Рейн“ (1798) от г-жа Слийт. „Ужасни мистерии“ (1796) от маркиз Грос, превод от немски

[5] „Сър Чарлз Грандисън“ — роман от С. Ричардсън, публикуван 1753–54 година