Джейн Остин
Абатството Нортангър (11)

Глава единадесета

Следващият ден настъпи с доста мрачно утро. Слънцето правеше слаби усилия да се покаже, което, според Катрин, вещаеше най-благоприятни условия за изпълнението на нейните желания. Тя смяташе, че едно ведро утро в началото на годината като правило ще донесе дъжд, докато облачността сочеше, че времето ще се оправи с напредването на деня. Катрин се обърна за потвърждение на надеждите си към мистър Алън, който отказа категорично да обещае слънчево време, защото не се намираше под родното си небе и нямаше барометър. Мнението на мисис Алън, към която бе отправена същата молба, бе по-положително. Тя ни най-малко не се съмняваше, че денят ще бъде прекрасен, стига облаците да се разпръснат и слънцето да се задържи.

Около единадесет часа обаче няколко пръски ситен дъжд върху прозореца привлякоха бдителния поглед на Катрин и тя простена с най-отчаян тон:

— О, Боже, май наистина ще вали!

— Така си и мислех — промълви мисис Алън.

— Днешната ми разходка ще пропадне — въздъхна Катрин. — Но може би все пак дъждът ще се размине или поне няма да завали силно преди дванадесет.

— И това е възможно, мила, но тогава ще е много кално.

— О, това няма никакво значение. Калта никога не ме е притеснявала.

— Вярно — твърде безизразно отговори мисис Алън, — зная, че ти никога не се притесняваш от калта.

След кратка пауза Катрин, която изправена до прозореца, наблюдаваше какво става, възкликна отново:

— Дъждът все повече се засилва!

— Наистина се засилва. Ако продължи да вали, улиците ще станат съвсем мокри.

— Вече се появиха четири чадъра! Как ненавиждам чадъри!

— Да, отвратителни са за носене. Много по-склонна съм да взема файтон по всяко време.

— Беше такова хубаво утро! Толкова бях убедена, че времето ще е сухо.

— Наистина, всеки би си помислил същото. Ако цяла сутрин вали, във Водната зала почти няма да има хора. Надявам се, че мистър Алън ще си облече балтона, когато тръгне натам, но сигурно няма да го направи, защото би предпочел всичко друго, само не и да носи балтон. Чудя се защо не го харесва, дрехата изглежда удобна.

Продължи да вали все така упорито, но не много силно. През пет минути Катрин отиваше до часовника и след всяко връщане се заканваше, че ако продължи да вали още пет минути, ще се отпише плана си като безнадежден. Удари дванадесет часа, а дъждът продължаваше.

— Няма да можеш да отидеш, мила.

— Все още не съм се отчаяла съвсем. Ще изчакам до дванадесет и петнадесет. Много е вероятно точно тогава да се разведри. Струва ми се, че наистина просветлява. Е, вече е дванадесет и двадесет и сега вече изоставям всякакви надежди. О, защо тук времето не е като в Удолфо или поне Тоскана, или Южна Франция! Нощта, в която умира горкият Сан Обен^[1] — толкова хубаво време.

В дванадесет и половина Катрин бе престанала да следи дъжда с трескаво внимание. Сега, когато вече не искаше така настойчиво времето да се оправи, защото това нямаше да й донесе чаканата награда, небето доброволно започна да се прояснява. Катрин се изненада от проблесналата слънчева светлина. Огледа се — облаците се разкъсваха и тя бързо се върна до прозореца, за да види не идват ли чаканите посетители и да им покаже, че е тук. След десет минути стана ясно, че следобедът ще бъде слънчев и се оправда мнението на мисис Алън, която винаги бе смятала, че „ще се изясни“. Но дали Катрин още можеше да се надява да дойдат приятелите й и дали дъждът нямаше да се окаже прекалено силен, та мис Тилни да не се осмели да излезе, бе все така неясно.

Поради голямата кал мисис Алън не можа да придружи мистър Алън до Водната зала. Той бе принуден да тръгне сам и наблюдаващата към улицата Катрин още не го беше изгубила от погледа си, когато вниманието й бе привлечено от два кабриолета, в които седяха същите трима души, които я бяха изненадали преди няколко сутрини.

— Това се казва изненада — Изабела, брат ми и мистър Торп! Вероятно идват да ме вземат, но аз не мога да отида, нали знаете, госпожо, че мис Тилни все още може да дойде.

Така мислеше и мисис Алън. Джон Торп бързо се качи при тях, изпреварен от гласа си, защото още от стълбите призоваваше мис Морланд да побърза:

— Бързо! Бързо! — и той рязко отвори вратата. — Веднага си сложете шапката! Няма време за губене — отиваме в Бристъл! Как сме, мисис Алън?

— В Бристъл? Това не е ли твърде далече? Впрочем, няма значение, днес не мога да дойда с вас, защото съм заета. Всеки момент очаквам да дойдат едни приятели.

Естествено, последва бурен протест, че това не е никаква причина. Мисис Алън бе призована да го подкрепи, а и останалите двама влязоха да помагат.

— Моя сладка Катрин, идеята не е ли възхитителна? Предстои ни вълшебна разходка с кабриолет. За нея трябва да благодариш на брат си и на мене. Хрумна ни съвсем неочаквано по време на закуска и то, твърдо съм убедена, едновременно. Трябваше да тръгнем преди два часа, но заваля отвратителният дъжд. Няма значение, нощите сега са лунни и спокойно ще успеем. О, изпълва ме възторг, като си помисля, че ще се порадваме на чист въздух и спокойствие сред природата! Това е несравнимо по-добро от Долните увеселителни зали. Отиваме направо в Клифтън, където ще обядваме, а после, ако има време, продължаваме за Кингзуестън.

— Съмнявам се, че ще можем да стигнем до там — обади се Морланд.

— Не грачи, невернико — извика Торп. — Ще успеем да стигнем десет пъти по-далече. И до Кингзуестън и до Блейз Касъл, и до всяко друго място, което ни дойде наум. Само дето сестра ти казва, че не иска да дойде.

— Блейз Касъл! — възкликна Катрин. — Това какво е?

— Най-хубавото място в Англия. Струва си да се изминат петдесет мили, независимо от времето, за да се види.

— Какво, това наистина ли е замък, стар замък?

— Най-старият в кралството^[2].

— И прилича на онези, за които се разказва в книгите?

— Напълно, няма никаква разлика.

— Питам сериозно, има ли кули и дълги виещи се коридори?

— Десетки.

— В такъв случай би ми се искало да го видя, но е невъзможно, не мога да дойда.

— Не можеш да дойдеш? Скъпа моя, какво искаш да кажеш?

— Не мога, защото — тя сведе поглед, страхувайки се от усмивката на Изабела, — очаквам мис Тилни и брат й да дойдат да ме вземат и да се поразходим из околностите на града. Обещаха да дойдат в дванадесет часа, но тогава валеше. Но сега, когато времето е така хубаво, предполагам, че скоро ще се появят.

— Нищо подобно! — извика Торп. — Защото ги видях, когато свихме по Брод Стрийт. Той не кара ли открита карета с лъскави дорести коне?

— Не знам.

— А аз знам. Видях го. Говорите за господина, с когото танцувахте снощи, нали?

— Да.

— Е, видях го точно как свива нагоре по Лансдаун Роуд, а в каретата седеше елегантно момиче.

— Наистина ли го видяхте?

— Кълна се. Веднага го познах. Останах с впечатление, че конете му доста ги бива.

— Много странно. Сигурно са решили, че е твърде кално, за да се разходим пеш.

— Нищо чудно, защото толкова кал не съм виждал през живота си. Да се разходите пеш! Ще успеете на куково лято! Толкова кал не е имало през цялата зима, навсякъде затъваш до глезените.

Изабела потвърди:

— Моя скъпа Катрин, не можеш да си представиш колко е кално. Ела с нас, трябва да дойдеш, а и вече няма причини да отказваш.

— Бих искала да видя замъка, но ще ни разрешат ли да го разгледаме? Ще ни пуснат ли да се качим по всичките му стълби и да влезем във всяка зала?

— Да, да, няма да пропуснем нито едно кътче.

— Но ако те са излезли само за час, докато стане по-сухо и по-късно дойдат?

— Успокойте се, няма такава опасност, защото чух Тилни да вика на един господин, който точно тогава минаваше на кон, че ще ходят чак до Уик Рокс.

— Идвам тогава. Да отида ли, мисис Алън?

— Както пожелаеш, мила.

— Мисис Алън, трябва да я убедите да дойде — извикаха и тримата. Мисис Алън не остана безучастна:

— Е, мила, мисля, че трябва да отидеш.

След две минути четиримата бяха излезли. Катрин се качи в кабриолета със смесени чувства.

Измъчваше я съжаление заради пропадналото голямо удоволствие, но в същото време се надяваше, че я чака нещо, почти толкова приятно, макар и от съвсем друг вид. Тя не успяваше да пропъди мисълта, че Тилни не бяха постъпили много почтено спрямо нея. Бяха се отказали така лесно от обещанието си, без да я известят и да й се извинят. Въпреки всичко чуто за невероятната кал през този изминал час след уговореното време, собствените наблюдения на Катрин я подтикваха към извода, че разходката би могла да се осъществи без особени неудобства. Толкова мъчително бе да се чувства пренебрегната. От друга страна, удоволствието да разгледа сграда, подобна на Удолфо — защото във въображението й Блейз Касъл изглеждаше точно така — бе чудесна компенсация, която би могла да я утеши почти за всичко.

Те бързо преминаха по Пълтни Стрийт, после през Лора Плейс, без да разменят много думи. Торп говореше на коня си, а Катрин размишляваше ту за фалшиви обещания и за фалшиви стени, ту за отпътували карети и за стреловидни сводове, ту за семейство Тилни, ту за тайни изходи. Бяха навлезли сред Аргайл Билдингс, когато въпросът на спътника й я стресна:

— Кое беше това момиче, дето така втренчено ви изгледа, когато се разминахме?

Кое? Къде?

— На десния бордюр, вероятно вече не се вижда. Катрин се обърна и видя мис Тилни да се отдалечава бавно надолу по улицата, хванала брат си под ръка. Забеляза и че двамата се бяха обърнали и гледаха след нея.

— Спрете, спрете, мистър Торп! — несдържано извика тя. — Това е мис Тилни, наистина е тя! Как можахте да ми кажете, че са заминали? Спрете, спрете, искам веднага да сляза и да отида при тях!

Все едно че нищо не бе казала. Торп само завъртя камшика и конят ускори своя ход. Двамата Тилни, които бяха престанали да я гледат, в следващия момент вече не се виждаха, закрити от ъгъла на Лора Плейс, а в още по-следващия миг тя разбра, че се носят към Маркет Плейс. Чак до края на следващата улица тя не престана да го моли да спре.

— Моля ви, моля ви, спрете, мистър Торп. Не мога да продължа. Не искам да продължа. Трябва да се върна при мис Тилни.

Торп обаче само се изсмя, замахна с камшика, подкара още по-бързо коня, издаде някакви странни звуци и препусна напред. Колкото и да беше разгневена и разстроена, Катрин нямаше възможност да слезе и бе принудена да се примири. Тя обаче не спести укорите си.

— Как можахте така да ме излъжете, мистър Торп? Как можахте да ми кажете, че сте ги видели в карета на Лансдаун Роуд? За нищо на света не бих допуснала да се получи така. Сигурно моята постъпка им се е сторила много странна и груба. А и минах покрай тях, без да им кажа и дума! Не можете да си представите, колко съм разстроена. Нито Клифтън, нито друго място би ми доставило удоволствие. Предпочитам, хиляди пъти предпочитам да сляза и се върна при тях. Как можахте да кажете, че сте ги видели да заминават в карета?

Торп упорито се оправдаваше като заяви, че никога в живота си не е виждал двама души толкова да си приличат и продължаваше да твърди, че все пак онзи човек е бил Тилни.

Въпросът приключи, но разходката не обещаваше да бъде приятна. Катрин не бе така любезна като предишния път. Слушаше го с нежелание и отговаряше кратко и сухо. Блейз Касъл оставаше единствената й утеха. Само за него се сещаше от време на време с удоволствие. И все пак, би предпочела да си спести разочарованието от пропадналата разходка и особено лошото мнение за нея на брата и сестрата Тилни, жертвайки с готовност цялото щастие, което стените на замъка можеха да й доставят — щастието да преминава през безкрайна поредица от величествени зали, запазили остатъци от разкошни мебели, въпреки че дълги години никой не ги обитава, щастието ниска врата с решетки да й препречи пътя по дългите тесни сводести коридори и може би единствената лампа да угасне след внезапен порив на вятъра и да настъпи пълен мрак. Междувременно пътешествието продължаваше без премеждия и вече се виждаше град Кейнсам, когато едно подвикване на Морланд, който караше след тях, накара приятеля му да спре, за да разбере какво става. Другите се приближиха на разстояние, позволяващо да се води разговор, и Морланд каза:

— По-добре е да се връщаме, Торп, стана много късно и днес не можем да продължим. Така мислим и двамата със сестра ти. Точно един час пътуваме от Пълтни Стрийт и сме изминали малко повече от седем мили, а според мене остават поне още осем. Тръгнахме прекалено късно. По-добре да отложим за друг ден и да се връщаме.

— Все ми е едно — доста ядосано отговори Торп, обърна веднага коня си и след миг пътуваха обратно към Бат.

— Ако конят на брат ви не беше толкова дяволски негоден — каза той не след дълго, — моят би взел в тръс цялото разстояние до Клифтън само за час. Да го бях оставил сам да избира хода си, а аз почти си счупих ръката, за да го карам да върви със скоростта на онази проклета задъхваща се кранта. Морланд е глупак, че не поддържа собствена двуколка и кон.

— Не е — меко каза Катрин, — просто не може да си го позволи.

— И защо не може да си го позволи?

— Защото няма достатъчно пари.

— А чия вина е това?

— Мисля, че ничия.

Торп на висок глас каза нещо по неразбираемия начин, който често използваше, колко дяволски мръсно нещо е да бъдеш скъперник и че щом хората, които ринат парите си с лопати, не могат да си позволят това или онова, какво да кажат останалите. Катрин не си даде труд да се опита да схване какво иска да каже. Разочарована, че й е отнета и утехата да види замъка, тя бе все по-малко склонна да се държи мило или да смята спътника си за приятен, така че до Пълтни Стрийт не произнесе и двадесет думи.

Щом влезе в къщата, прислужникът й каза, че един господин и една дама са питали за нея няколко минути след тръгването й. Когато казал, че е излязла с мистър Торп, дамата попитала няма ли някакво съобщение за нея. Той отвърнал, че няма. Тогава тя поискала да остави визитна картичка, но не намерила нито една у себе си и си отишла. Катрин осмисляше тези сърцераздирателни новини, докато бавно се изкачваше по стълбите. На горната площадка срещна мистър Алън, който, като разбра причината за бързото им завръщане, заяви:

— Радвам се, че брат ви е проявил здрав разум, хубаво е, че се върнахте. Що за странен и необмислен план!

Всички прекараха вечерта заедно у семейство Торп. Катрин бе неспокойна и в лошо настроение, но изглеждаше, че Изабела намираше играта на карти „комърс“^[3], в която бе „тайна партньорка“ на Морланд, за напълно равностойна на спокойствието и чистия въздух сред природата в странноприемницата в Клифтън. Тя изрази неведнъж задоволството си, че не са отишли в Долните увеселителни зали:

— Как съжалявам бедните създания, които са там тази вечер! Чудя се колко ще продължи балът. Още не са започнали да танцуват. Не бих желала да съм там за нищо на света. Така чудесно е от време на време да прекараш една спокойна вечер. Предполагам, че балът няма да е много интересен. Зная, че семейство Мичел няма да са там. Така съжалявам всички, които са отишли. Смея да кажа обаче, че вие, мистър Морланд, копнеете да сте на бала, нали? Убедена съм, че е така. Моля ви, не се чувствайте задължен да стоите тук заради някого от присъстващите. Убедена съм, че ние бихме могли да се забавляваме и без вас, но вие, мъжете, се мислите за незаменими.

Катрин почти би могла да обвини Изабела, че не проявява никаква нежност към нея и не обръща внимание на страданията й. Изглеждаше, че съзнанието на приятелката й бе напълно заето с друго и предлаганата утеха бе съвсем недостатъчна:

— Не бъди толкова тъжна, скъпа моя — прошепна тя, — направо ми късаш сърцето. Признавам, че се получи изумително неудобно, но виновни са изцяло Тилни. Защо не са били точни? Кално беше наистина, но какво значение има това? Сигурна съм, че Джон и аз не бихме обърнали никакво внимание на калта. Аз не бих се спряла пред нищо, когато трябва да се направи нещо за приятел. Такава е нагласата ми и Джон е същият, чувствата му са невероятно силни. О, небеса! Каква силна ръка ти се е паднала! Попове, представи си! Никога не съм била по-щастлива през живота си! Сто пъти предпочитам такива карти да се паднат на тебе вместо на мене.

Сега мога да оставя моята героиня да се мята безсънна на своето ложе, каквато е ориста на истинските героини. Възглавницата й е посипана с тръни и мокра от сълзи. Ако през следващите три месеца успее да поспи поне една нощ, може да се смята за щастлива.