Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northanger Abbey, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 84 гласа)

Глава двадесет и пета

С тайнствено романтичните видения беше приключено. Катрин напълно се върна към действителността. Колкото и малко да бе казал Хенри, то отвори очите й за крайността на нейните фантазии в последно време, нещо, което няколкото изживени от нея разочарования не бяха могли да сторят. Тя се чувстваше безмилостно унизена и най-горчиво си поплака. Бе пропаднала не само в собствените си очи, но и в очите на Хенри. Бе му показала цялата си глупост, която сега придобиваше престъпен характер, и вероятно той щеше да я презре завинаги. Би ли могъл някога да прости свободата, с която въображението й бе рисувало характера на неговия баща? Би ли могъл да забрави абсурдното й любопитство и нелепи опасения? Липсваха й думи да изрази колко се презира. Преди, поне така си бе мислила, веднъж или два пъти Хенри бе показал нещо като чувство към нея. Но сега… Накратко, тя направи всичко възможно да бъде нещастна през следващия половин час и когато часовникът удари пет, слезе долу със сломено сърце и даде почти неразбираем отговор на въпроса на Елинор дали се чувства добре. Скоро в салона влезе Хенри, от когото тя така се боеше. Единствената промяна в отношението му към нея бе, че сега я обграждаше с по-голямо от обичайното си внимание.

Катрин никога не се бе нуждала повече от утеха и той явно го съзнаваше.

Вечерта течеше, но тази действуваща като балсам негова благосклонност не отслабна. В душата на Катрин постепенно настъпи нещо като спокойствие. Все още не й се удаваше да забрави или оправдае миналото, но успя да затаи надежда, че случилото се няма да стане достояние на други хора и може би няма да й струва загубата на всякакво уважение от страна на Хенри. Тъй като продължаваше да си мисли най-вече за онова, което бе чувствала и вършила, водена от абсолютно безпричинен ужас, скоро й стана от ясно по-ясно, че доброволно, съвсем сама, си бе създала измислен свят. И най-дребното обстоятелство бе придобивало огромно значение благодарение на въображението й, жадуващото за страховити преживявания. Още преди пристигането в Абатството тя бе копняла кръвта й да се вледени от уплаха и съзнанието й бе изкривявало представата за всичко, за да постигне тази цел. Тя си спомни за чувствата, с които се бе приготвила да разглежда Нортангър. Разбираше, че се бе поддала на някаква омая и че предпоставките за нейното нещастие бяха създадени много преди да напусне Бат. И сякаш в основата на всичко стоеше влиянието на книгите, които бе чела до самозабрава.

Колкото и увлекателни да бяха произведенията на мисис Радклиф, колкото и хубави да бяха дори романите на нейните имитатори, вероятно не точно в тях трябваше да се търсят познания за човешката природа — поне такава, каквато се срещаше в графствата на Средна Англия. Може би тези романи даваха правдиво изображение на живота в Алпите и Пиренеите с техните борови гори и пороци. Навярно в Италия, Швейцария и Южна Франция също се ширеха описваните ужаси. Катрин не смееше да подлага на съмнение случките извън своята родина, но ако по-силно я притиснеха, може би все пак щеше да признае, че в най-северните и най-западни части на Англия също бе възможно да стават такива неща. Ала що се отнасяше до централната й част, там положително нямаше място дори за нелюбими съпруги, там със сигурност се прилагаха държавните закони и се спазваха обичаите на века. Не се търпяха убийствата, прислужниците не бяха роби, от всеки аптекар не можеше да се купи отрова или упойваща билка от рода на ревена. Може би между Алпите и Пиринеите нямаше хора със смесени качества. Там онези, които не бяха небесни ангели, вероятно притежаваха демонични наклонности. Но в Англия беше друго. Според Катрин в сърцата и поведението на англичаните личеше, макар и неравномерно разпределена, смесица от добро и зло. Стигнала до това убеждение, тя не би се учудила, ако по-нататък се разкриеха някои малки несъвършенства дори у Хенри и Елинор. Същите изводи я караха да не се страхува да признае пред себе си, че в характера на баща им действително имаше някои черни страни. Макар вече да не таеше към него грубите оскърбителни подозрения, заради които би трябвало винаги да се черви, замислеше ли се по-дълбоко, тя не вярваше, че той е напълно добър човек.

След като бе взела за себе си решение по тия няколко въпроса и се бе зарекла в бъдеще винаги да преценява и действа само със здрав разум, не й оставаше нищо друго, освен да прости сама на себе си и да се почувства по-щастлива от всякога. Милостивата ръка на времето направи много за нея на следващия ден, като недоловимо увеличаваше радостите й. Най-много й помагаше Хенри с удивителната си душевна щедрост и благородно поведение. Той нито веднъж не направи и най-незначителния намек за случилото се. Ето защо по-бързо, отколкото би могла да предполага в началото на своите страдания, Катрин напълно се успокои душевно и, както по-рано, всичко, което Хенри казваше, повишаваше настроението й. Според нея имаше все пак някои думи, при споменаването на които винаги би трябвало да ги побиват тръпки — ракла или шкаф, например. Катрин бе намразила всяко изделие, покрито с японски лак, но дори тя трябваше да признае, че случайното напомняне на проявената в миналото глупост, каквато и болка да причиняваше, все пак беше полезно.

Тревогите на всекидневието скоро започнаха да изместват измислените романтичните страхове. С всеки ден все повече нарастваше желанието й да получи писмо от Изабела. Катрин изгаряше от любопитство да разбере какво прави обществото в Бат, добре ли са посетени увеселителните зали, а особено й се искаше да се увери, че Изабела бе успяла да осъществи последното си намерение и да съчетае в дрехата си няколко парчета памучен тюл, както и че продължава да поддържа добри отношения с Джеймс. Катрин можеше да разчита единствено на Изабела за известия от този род. Джеймс бе отказал да й пише, преди да се върне в Оксфорд. Мисис Алън не беше дала никаква надежда да изпрати писмо преди прибирането си във Фулъртън. Но Изабела беше обещала, и то неведнъж, а когато тя обещаеше нещо, го изпълняваше най-стриктно. Колко невероятно странно наистина!

Девет последователни сутрини Катрин недоумяваше след повтарящото се разочарование, което с всеки ден ставаше по-силно. Ала на десетия, когато влезе в салона за закуска, първият предмет, който попадна пред погледа й, беше писмо, протегнато от Хенри с щастлив вид. Тя му благодари от все сърце, сякаш той самият го беше писал.

— О, то било от Джеймс — каза тя, като погледна обратния адрес. Разпечата го. Писмото идваше от Оксфорд и съдържанието му бе следното:

Скъпа Катрин,

Господ ми е свидетел, че нямам склонност да пиша писма, но смятам за свой дълг да те уведомя, че всичко между мене и мис Торп е свършено. Вчера напуснах нея и Бат с намерението повече никога да не ги виждам. Няма да навлизам в подробности, защото те само ще ти причинят още по-голяма болка. Скоро ще научиш от друго място у кого е вината, а аз се надявам да не упрекваш брат си в нищо, с изключение на глупостта му да помисли тъй лековерно, че отговарят с взаимност на любовта му. Благодарение на Бога проумях истината навреме. Все пак ударът е жесток. След като баща ми така любезно даде съгласието си… но да не говорим повече за това. Тя ме направи нещастен завинаги! Пиши ми в най-скоро време, скъпа Катрин, ти си ми единствената приятелка, крепи ме твоята обич. Бих желал посещение ти в Нортангър да свърши преди капитан Тилни да обяви годежа си, защото в противен случай ще изпаднеш в неудобно положение. Бедният Торп е в града. Страхувам се да се срещна с него. Неговото честно сърце сигурно страда. Писах на него и на баща ми. Най-много от всичко ме нарани нейното двуличие. До последно, ако се опитах да искам обяснения, тя твърдеше, че е все така силно привързана към мене и се смееше на страховете ми. Сега ме е срам да си помисля колко дълго съм понасял всичко това, но едва ли друг мъж е имал толкова основания да смята, че го обичат. Дори сега не мога да разбера защо трябваше да ме поставя в неизгодното положение на съперник, за да спечели Тилни. Накрая се разделихме по взаимно съгласие. По-добре никога да не я бях срещал! Бих желал никога вече да не срещна друга като нея! Моя скъпа Катрин, внимавай кому даваш сърцето си.

Приеми и т.н.

Още на третия ред изражението на Катрин рязко се промени, а от кратките й възклицания на покруса и недоумение стана ясно, че новините са лоши. Хенри, който втренчено я наблюдаваше през цялото време, докато тя четеше писмото, съвсем ясно разбра, че краят не е по-добър от началото. Той обаче не успя дори с поглед да изрази изненадата си, защото в този момент влезе баща му. Веднага започнаха да закусват, ала Катрин едва ли можа да преглътне дори един залък. Сълзи пълнеха очите й и се стичаха по страните й. Тя ту вадеше писмото, ту го пускаше в скута, ту отново го прибираше в джоба си. Видът й показваше, че направо не съзнава какво прави. За щастие, цялото внимание на генерала бе поделено между какаото и вестника и той нямаше време да забележи какво става с нея, но останалите двама еднакво ясно виждаха колко е разстроена. Веднага, щом се осмели да стане от масата, Катрин побърза да се скрие в стаята си, но там прислужниците чистеха и тя отново трябваше да слезе долу. Искаше да бъде сама и се насочи към гостната, ала пък там се бяха оттеглили Хенри и Елинор и в този момент съчувствено обсъждаха състоянието й. Тя се опита да се извини и да се върне обратно, но братът и сестрата с деликатна настойчивост я принудиха да остане, а те самите излязоха, като преди това Елинор ласкаво запита дали не може да й помогне или да я утеши с нещо.

След като в продължение на половин час даде пълна воля на скръбта и размислите си, Катрин се почувства в състояние да отиде при приятелите си. Друг въпрос беше дали трябваше да ги уведомява за сполетялото я нещастие. Ако особено настойчиво питаха, може би щеше да отговори нещо полуопределено, просто да направи мъглив намек, но нищо повече. Та би ли могла да изложи такава приятелка, каквато Изабела бе за нея? При това тясно намесен бе и техният собствен брат. Катрин си мислеше, че най-добре би било нищо да не казва. Хенри и Елинор бяха сами в салона за закуска. И двамата я погледнаха тревожно при влизането й. Катрин седна до масата и след кратко мълчание Елинор заговори:

— Надявам се, че не сте получила лоши новини от Фулъртън? Мистър и мисис Морланд, братята и сестрите ви… иска ми се да вярвам, че никой от тях не е болен.

— Благодаря ви — отвърна с въздишка Катрин, — всички те се чувстват много добре. Писмото е от брат ми в Оксфорд.

В продължение на няколко минути никой не каза нещо повече. Тогава през сълзи Катрин продължи:

— Не мисля, че някога отново ще пожелая да получа писмо!

— Съжалявам — каза Хенри и затвори книгата, която току-що бе разгърнал. — Ако подозирах, че писмото съдържа неприятна новина, бих ви го подал със съвсем различно чувство.

— Новината е по-лоша, отколкото някой може да си представи. Горкият Джеймс е тъй нещастен. Вие скоро ще разберете защо.

— Той има сестра с толкова добро сърце и нежна душа — отговори Хенри — и тя положително ще може да го утеши във всяка беда.

— Искам да ви помоля за една услуга — не след дълго продума Катрин, като силно се вълнуваше, — да ме уведомите кога вашият брат пристига, за да мога аз да си отида навреме.

— Нашият брат! Фредерик!

— Да. Много ще ми е мъчно да ви напусна толкова скоро, но се е случило нещо, след което за мене ще бъде много мъчително да остана под един покрив с капитан Тилни.

Елинор престана да бродира и във втренчения й поглед се четеше все по-голямо изумление, но Хенри започна да подозира каква е истината и промърмори нещо, в което бе включено и името на мис Торп.

— Колко сте проницателен! — възкликна Катрин. — Веднага се досетихте. Но все пак, когато разговаряхме с вас в Бат, вие изобщо не мислехте, че всичко ще свърши така. Изабела… сега вече не се чудя защо не ми писа. Изабела е напуснала моя брат и се готви да се омъжи за вашия. Кой би могъл да си представи у нея подобно непостоянство, лекомислие и всички останали лоши качества на света?

— Надявам се, че по отношение на моя брат са ви осведомили погрешно. Искам да вярвам, че той няма никакъв решаващ принос за разочарованието на мистър Морланд. Не съществува вероятност брат ми да се ожени за мис Торп и мисля, че по този въпрос определено се заблуждавате. Много ми е мъчно за мистър Морланд, мъчно ми, че обичан от вас човек е нещастен. Но от цялата история най-много бих се удивил, ако Фредерик се ожени за нея.

— И все пак това е самата истина. Сам прочетете писмото на Джеймс. Не, чакайте, там има едно място — тя се изчерви, като си спомни за последния ред.

— Бихте ли била така добра да ни прочетете само пасажите, които се отнасят до брат ни?

— Не, вие го прочетете! — възкликна Катрин, която беше размислила и виждаше нещата по-трезво. — И аз не знам какво ми хрумна. — Тя отново пламна от срам заради предишното си изчервяване. — Джеймс просто иска да ми даде добър съвет.

Хенри с готовност пое писмото, прочете го внимателно и го върна с думите:

— Е, ако е писано да стане така, мога само да кажа, че съжалявам. Фредерик няма да е първият мъж, проявил по-малко здрав разум при избора на съпруга, отколкото семейството му е очаквало. Не завиждам на положението му нито като любим, нито като син.

Подканена от Катрин, мис Тилни също прочете писмото, изрази загриженост и изненада и започна да разпитва за семейството и имотното състояние на мис Торп.

— Майка й е много добра жена — бе отговорът на Катрин.

— А с какво се е занимавал баща й?

— Мисля, че е бил адвокат. Те живеят в Пътни[1].

— Богати ли са?

— Не, не особено. Според мен, Изабела изобщо няма зестра, но това ще бъде без значение за вашето семейство. Баща ви има толкова широки възгледи! Завчера той ми каза, че ценял парите само дотолкова, доколкото те му позволявали да осигури щастието на децата си.

Братът и сестрата се спогледаха.

— Все пак — след кратка пауза забеляза Елинор, — дали щастието на Фредерик ще бъде осигурено чрез възможността да се ожени за подобно момиче? Тя положително няма никакви принципи, иначе не би постъпила така с вашия брат. И колко странно е това увлечение от страна на Фредерик! Момиче, което пред очите му нарушава доброволния си годеж с друг! Не е ли непостижимо за ума, Хенри? А какво да кажа за самия Фредерик, който винаги е изтъквал колко недостъпно е сърцето му! Та за него нямаше жена, достойна за любов!

— Това е най-неутешителното обстоятелство, което показва липсата на всякаква възможност да бъде спасен. Като си спомня за предишните му изявления, направо го отписвам. Освен това имам прекалено високо мнение за благоразумието на мис Торп, за да предположа, че тя ще се раздели с един джентълмен, преди да си е осигурила друг. Действително, с Фредерик е свършено. Той е мъртъв, напуснат от здравия разум и се е превърнал в покойник. Приготви се да посрещнеш снаха си, Елинор, и то снаха, на която само ще се радваш — открита, искрена, простодушна, естествена в силните си чувства, без никакви претенции и непознаваща преструвките и лицемерието.

— На подобна снаха, Хенри, наистина много ще се радвам — с усмивка отговори Елинор.

— Може пък — забеляза Катрин, — макар да постъпи зле към нашето семейство, във вашето да се държи по-добре. Сега, след като се свързва с мъж, когото наистина харесва, може да прояви постоянство в чувствата си.

— Действително се опасявам, че така ще стане — отвърна Хенри. — Боя се, че чувствата й ще бъдат много постоянни, ако на пътя й не се изпречи баронет. Ще трябва да намеря излизащия в Бат вестник и да прегледам имената на новопристигналите.

— В такъв случай, вие мислите, че я води само амбиция? Право да си кажа, сякаш има нещо такова. Не мога да забравя как, когато разбра за първи път какви средства ще им задели моят баща, тя изглеждаше твърде разочарована и й се искаше да са повече. Никога досега в живота си не съм се лъгала толкова много по отношение на нечии характер.

— А вие познавате много хора и сте изучавали най-различни характери.

— Аз самата съм много разочарована от нея и ме боли, че съм я загубила, но като си помисля за бедния Джеймс, струва ми се, че той едва ли някога ще се съвземе.

— В момента на брат ви действително има за какво да се съчувства най-искрено. Ала като се тревожим за неговите страдания, не трябва да подценяваме и вашите. Предполагам, имате чувството, че със загубата на Изабела губите половината от себе си. Усещате празнина в сърцето, която не може да бъде запълнена с нищо. Обществото започва да ви дразни, а що се отнася до забавленията, които бяхте свикнали да посещавате двете в Бат, самата представа за тях без нея ви е противна. Сега, например, за нищо на света не бих отишла на бал. Чувствате, че нямате приятелка, пред която да говорите без никакво стеснение, за която да сте уверена, че истински ви цени и на чийто добър съвет винаги можете да разчитате при нужда. Не чувствате ли всичко това?

— Не — отвърна Катрин, след като малко помисли. — Не чувствам нищо такова. А трябва ли? Истината е, че колкото и да ме боли и да ми е мъчно, че повече не мога да я обичам, никога вече няма да получа писмо от нея и вероятно няма да я видя, не се усещам дълбоко засегната, както биха могли да си помислят някои.

— Както винаги, вашите чувства правят чест на човешката природа. Подобни чувства трябва да се анализират, за да могат онези, които ги изпитват, да опознаят себе си.

Катрин установи, че по някакви неведоми причини на душата й е олекнало след този разговор и никак не съжаляваше, задето неизвестно как бе подведена да спомене обстоятелствата, от разискването на които той бе започнал.

Бележки

[1] Пътни — южно предградие на Лондон