Джейн Остин
Абатството Нортангър (5)

Глава пета

Същата вечер в театъра Катрин не бе чак толкова заета да отвръща на кимванията и усмивките на мис Торп, въпреки че това определено й отнемаше много време, та да забрави да огледа с търсещ поглед всички ложи, които можеше да види, с надежда да открие мистър Тилни. Напразно. Мистър Тилни бе толкова поклонник на театъра, колкото и на Водната зала. Катрин се надяваше, че на следващия ден ще й провърви повече и когато в отговор на нейните желания за хубаво време я посрещна прекрасно утро, тя почти не се съмняваше в успеха си. Във всяка слънчева неделя къщите в Бат се изпразват и се създава впечатление, че целият свят е излязъл да се разходи и да сподели с познатите си, че денят е чудесен.

Щом свърши църковната служба, семейства Торп и Алън нетърпеливо се събраха. Постояха във Водната зала достатъчно дълго, за да установят, че навалицата е непоносима и не може да се види нито едно благородно лице — извод, до който стигат всички през всяка неделя от курортния сезон, след което забързаха към Полумесеца, за да подишат свежия въздух на по-добра компания. Тук Изабела и Катрин, хванати за ръка, отново вкусиха радостта от приятелството, водейки разговор без всякакви задръжки. Те говореха много и се забавляваха прекрасно, но Катрин отново бе разочарована в надеждата си да види своя партньор. Никъде не успя да го срещне. Всяко търсене неизбежно водеше до неуспех. Нямаше го и на сутрешните, и на вечерните събирания, липсваше на баловете със строго и не толкова строго официални дрехи в Горните и Долните увеселителни зали, нямаше го и сред пешеходците, ездачите и возещите се в двуколки по време на сутрешните разходки. Името му не бе вписано в книгата на посетителите на Водната зала. По-нататъшното търсен беше безсмислено. Вероятно си бе заминал от Бат, а не беше споменал, че престоят му ще е толкова кратък. Тази тайнственост, която винаги приляга твърде добре на един герой, придаде нов блясък на личността и обноските му във въображението на Катрин и увеличи нейното страстно желание да научи повече за него. От семейство Торп не можеше да узнае нищо, защото бяха дошли в Бат едва ден преди деня, в който срещнаха мисис Алън, но въпреки неведението им, това беше тема, която Катрин често с удоволствие разискваше с хубавата си приятелка и получаваше всевъзможни насърчения да продължи да мисли за джентълмена. Така въздействието, което той бе упражнил върху нейното въображение, се запазваше все така силно. Изабела бе напълно убедена, че мистър Тилни е очарователен млад мъж и не по-малко уверена, че той е запленен от скъпата й Катрин и скоро ще се върне. Тя го харесваше още повече поради факта, че беше свещеник, „защото аз самата, трябва да призная, изпитвам особена благосклонност към хората от тази професия“ и при тези думи тя сякаш въздъхна. Катрин сгреши, като не поиска да узнае причината за това нежно чувство. Но тя нямаше нужния опит в любовните хитрости и в приятелските задължения и не знаеше кога е уместна деликатната задявка и кога трябва да се настоява за откровеност.

Мисис Алън вече беше напълно щастлива и доволна от Бат. Беше намерила познати, като бе имала късмета това да е семейството на извънредно достойна стара приятелка. И за да бъде удоволствието пълно, тя установи, че дрехите на тези приятели в никакъв случай не бяха скъпи колкото нейните. Всекидневното й възклицание вече не звучеше: „Как бих искала да имаме познати в Бат!“, а „Колко съм щастлива, че срещнахме мисис Торп!“ Тя желаеше, не по-малко от младата си повереница и Изабела, семействата да общуват колкото е възможно повече. Мисис Алън никога не се чувстваше удовлетворена от изминалия ден, ако не беше прекарала по-голямата част от него редом с мисис Торп в разговор — те така го наричаха — само дето почти не разменяха мнения и често дори нямаха обща тема, защото мисис Торп говореше главно за децата си, а мисис Алън — за роклите си.

След топлата първа среща, приятелството между Катрин и Изабела не закъсня да се задълбочи и те така стремително преминаха през всички степени на засилваща се нежност, че скоро не остана никакво неизползувано доказателство за нея, което да дадат на себе си или на другите. Обръщаха се една към друга на малки имена, винаги вървяха хванати за ръце, прикрепваха си взаимно шлейфовете към роклите, когато танцуваха и отказваха да се делят при изпълнение на фигурите. Ако утрото бе дъждовно и ги лишаваше от други забавления, те с непоколебима решителност се събираха напук на влагата и калта и се затваряха да четат романи. Да, романи, защото аз няма да възприема онзи неблагороден и неразумен навик, типичен за авторите на тези произведения, да принизяват с презрителното си охулване точно творбите, чиито брой самите те увеличават. Тези хора са най-отявлените врагове на творбите, които пишат, сипят безпощадно сурови епитети срещу романите и не допускат собствената им героиня да ги чете. Ако случайно в ръцете й попадне подобно произведение, тя задължително прелиства блудкавите му страници с отвращение. Колко жалко! Щом героинята на един роман не среща снизхождение у героиня на друг, от кого да чака защита и уважение? Не одобрявам тази практика. Нека оставим на критиците да злоупотребяват на воля с подобни изблици на въображението си и за всеки нов роман да говорят с изтърканите безвкусни думи, с които днес ругае печатът. Нека не се изоставяме взаимно — ние сме онеправдани. Въпреки че нашите произведения носят цялостно и непресторено удоволствие, което не може да се сравни с никои творби от останалите жанрове в света, за нито един вид творчество не се говори с такова пренебрежение. Поради гордост, невежество или мода, нашите врагове са почти колкото нашите читатели. И докато способностите на хилядния съставител на „Кратка история на Англия“ или на човека, събрал и публикувал на едно място няколко десетки стиха от Милтън, Поуп или Прайър, заедно със статия от „Спектейтър“ и глава на Стърн^[1], се възхваляват от стотици пера, то сякаш цари почти всеобщо желание да се омаловажи талантът и подцени трудът на романиста, както и да се осмеят произведенията, написани с такава дарба, остроумие и вкус, които само им правят чест. „Аз не чета романи“. „Рядко поглеждам роман“. „Не мислете, че често чета романи“. „Наистина е много добро за роман“. Това са обичайните реплики. „А какво четете, госпожице?“ — „О, просто един роман“ — отговаря младата дама и оставя книгата с престорено безразличие или мигновено обхванал я срам. „Това е само «Сесилия», «Камила» или «Белинда»^[2]. Накратко, това е само една творба, в която се разкриват най-могъщите възможности на разума, а най-дълбокото познаване на човешката природа, най-сполучливите описания на нейната многоликост и най-живите изблици на остроумие и хумор стават достояние на света, изказани с най-майсторски подбрани думи. Ако същата млада дама бе заета с четене на някой брой на «Спектейтър» вместо с роман, с каква гордост би показала книгата и би обявила заглавието й. Все пак, малка е вероятността тя да се е зачела в такава част на обемното издание, чието съдържание или стил не биха отвратили млад човек с вкус. Статиите в този ежедневник толкова често са изпълнени с описания на невероятни обстоятелства, неестествени характери и теми за разговор, които не интересуват нито една жива душа, а пък езикът им в много случаи е толкова груб, че създава не твърде благоприятна представа за епохата, която е могла да го понася.“