Джейн Остин
Абатството Нортангър (10)

Глава десета

Семейства Алън, Торп и Морланд се срещнаха вечерта в театъра. Катрин и Изабела седнаха една до друга и последната вече имаше възможност да изрече някои от онези хиляди неща, натрупали се през безкрайно дългото време на тяхната раздяла и сега напиращи да бъдат споделени с приятелката й.

— О, небеса! Моя обична Катрин, ще ми отделиш ли малко време най-накрая? — бе поздравът на Изабела, щом Катрин влезе в ложата и седна до нея.

— Сега, мистър Морланд — той бе седнал плътно до нея от другата й страна, — няма да ви кажа повече нито дума до края на вечерта, настойчиво изисквам от вас да не очаквате разговор с мене. Моя любима Катрин, какво прави през тази безкрайна вечност? Всъщност, няма защо да питам, защото изглеждаш великолепно. Прическата ти днес е неповторима, направо божествена. Дяволито същество, ти да не искаш да заплениш всичко живо? Уверявам те, брат ми вече страшно се е влюбил в тебе, а що се отнася до мистър Тилни — там всичко е ясно. Дори ти, с твоята скромност, не можеш да се съмняваш повече в неговата привързаност. Връщането му в Бат я показва съвсем ясно. О, какво ли не бих дала, само за да го видя! Направо полудявам от нетърпение! Мама казва, че той е най-прекрасният млад мъж на света. Нали знаеш, че тя го е видяла тази сутрин. Трябва да ме запознаеш с него. Той в залата ли е? Поогледай се, за Бога! Уверявам те, че умирам от нетърпение да го видя.

— Не — отвърна Катрин. — Не е тук. Никъде не мога да го видя.

— Но това е ужасно! Никога ли няма да се запозная с него? Как ти се струва роклята ми? Мисля, че не изглежда странно, а кройката на ръкавите съм я измислила съвсем сама. Знаеш ли, Бат вече неописуемо ме отегчава. Тази сутрин брат ти и аз достигнахме до едно и също мнение, че е прекрасно да се прекарат тук няколко седмици, но да живеем постоянно на това място не бихме могли и за милиони. Много бързо открихме, че вкусовете ни са съвършено еднакви — обичаме скромната провинция повече от всичко друго. Всъщност, мненията ни до такава степен съвпадаха, че беше направо смешно. Нямаше дори един-единствен въпрос, по който да мислим различно. Не бих допуснала за нищо на света да присъстваш на този разговор. Ти си такова лукаво създание, че непременно щеше да направиш някоя смехотворна забележка.

— В никакъв случай не бих го сторила.

— О, щеше да го направиш, познавам характера ти по-добре, отколкото ти самата. Щеше да кажеш, че сме родени един за друг или някоя подобна безсмислица, която би ме разстроила неописуемо и страните ми щяха да почервенеят като розите ти. Не, за нищо на света ни бих допуснала да присъстваш на разговора.

— Ти наистина си несправедлива към мене. В никакъв случай не бих си позволила толкова неуместна забележка, а и съм сигурна, че не би ми хрумнало подобно нещо.

Изабела се усмихна недоверчиво и през останалата част от вечерта разговаря с Джеймс.

На следващата сутрин Катрин все така бе изпълнена с неотслабващо и твърдо решение да се постарае да се срещне с мис Тилни. Докато чакаше обичайния момент за тръгване към Водната зала, не я напускаха известни опасения, да не би да й попречат отново. Този път не се случи нищо, никакви посетители не ги задържаха и тримата се отправиха към залата съвсем навреме. Там събитията и разговорите се развиха както винаги. Мистър Алън изпи своята чаша с минерална вода и се присъедини към група господа, за да обсъдят развоя на политиката и сравнят какво пише във вестниците. Дамите се събираха и разхождаха, като не пропускаха да забележат нито едно ново лице и почти нито една нова шапка в залата. Женската половина от семейство Торп, придружавана от Джеймс Морланд, се появи сред тълпата след по-малко от четвърт част и Катрин незабавно зае обичайното си място редом с Изабела. Джеймс, който сега изпълняваше ролята на постоянен придружител, бе застанал от другата й страна. Отделили се от останалата си компания, те се разхождаха известно време в това положение, но скоро Катрин започна да се съмнява дали се чувства щастлива така, останала само с приятелката си и брат си, които почти не я забелязваха. Те бяха погълнати или от сантиментален разговор, или от оживен спор, но изказваха чувствата си с толкова тих шепот, а оживеността им бе съпроводена с толкова много смях, че макар ту Джеймс, ту Изабела често да я приканваха да подкрепи нечие мнение, тя нито веднъж не можа да го стори, защото не бе чула нито дума. Накрая Катрин намери сили да се откъсне от приятелката си, като обяви, че трябва да говори с мис Тилни. Беше я видяла да влиза в залата, заедно с мисис Хюз и моментално се присъедини към нея, твърдо решена да задълбочи познанството им. Навярно Катрин не би събрала толкова кураж, ако не бе разочарованието й от предишния ден. Мис Тилни я посрещна много любезно и отговори на стремежа й за сближаване с не по-малко доброжелателство. Разговорът не спря, докато компаниите им не си тръгнаха. Вероятно нито едната, нито другата не изказа забележка или дума, които да не са били използвани хиляди пъти под този покрив всеки курортен сезон, но думите им бяха прости, искрени и лишени от надменност, а тези достойнства не се срещат много често в наши дни.

— Колко добре танцува вашият брат! — простодушно възкликна Катрин в края на разговора им, което едновременно учуди и развесели нейната събеседница.

— Хенри! — тя повтори с усмивка. — Да, той танцува много добре.

— Сигурно му се е сторило много странно, че отказах да танцувам с него по-миналата вечер. Но наистина, още сутринта мистър Торп ме бе поканил на танц. — Мис Тилни само кимна с глава. — Не може да си представите колко изненадана бях да го видя отново. Бях убедена, че си е заминал окончателно.

— Когато Хенри е имал удоволствието да ви види предишния път, той беше дошъл само за няколко дни, колкото да наеме квартира за нас.

— Не съм и помисляла за това и след като не го видях никъде, реших, че е отпътувал. Младата дама, с която той танцува в понеделник, не се ли казва мис Смит?

— Да, тя е позната на мисис Хюз.

— Мисля, че беше много щастлива да може да потанцува. Намирате ли я хубава?

— Не особено.

— Предполагам, че той никога не посещава Водната зала.

— Понякога я посещава, но тази сутрин отиде на езда с баща ни.

Към тях се присъедини мисис Хюз и попита мис Тилни дали е готова да тръгват.

— Надявам се, че скоро ще имам удоволствието да ви видя пак — каза Катрин. — Ще присъствате ли на бала с котильоните утре?

— Може би…, да, мисля, че ще дойдем.

— Радвам се, защото ние всички ще бъдем там.

На тази любезност бе отговорено както подобава и двете се разделиха. Мис Тилни вече се досещаше за чувствата на новата си позната, която не осъзнаваше ни най-малко, че ги е издала.

Катрин се прибра вкъщи много щастлива. Предобедът бе удовлетворил всичките й желания и сега нейните очаквания и бъдещи радости се насочваха към следващата вечер. Главната й грижа беше каква рокля и шапка да избере за случая. В този случай Катрин не може да бъде оправдана. Дрехата, сама по себе си, винаги е представлявала повърхностно достойнство и прекаленото внимание към нея често опорочава преследваната цел. Катрин го знаеше много добре, защото пралеля й й беше изнесла лекция по този въпрос предишната Коледа, но въпреки това тя лежа будна десет минути през нощта в сряда, като се колебаеше дали да избере муселина на точки или бродирания муселин и единствено недостигът от време й попречи да си купи нова рокля за вечерта. Това би издало сериозна, макар и често срещана неспособност да се преценява правилно ситуацията. От тази грешка би могъл да я предпази по-скоро някой от другия, а не от собствения й пол, може би брат, а не леля, защото само един мъж знае колко безразлични са мъжете към новите рокли. Много дами ще се почувстват дълбоко оскърбени, ако разберат колко малко сърцето на мъжа се влияе от скъпия нов тоалет, колко незначително му въздейства качеството на муселина и колко е невъзприемчиво то към точки, клончета, ефирност и тюл. Жената се гизди единствено за собствено удоволствие. Елегантността й няма да накара никой мъж да я хареса повече и никоя жена да се отнася към нея с по-добро чувство. Спретнатостта и съобразяването с модата са достатъчни за мъжете, а известна занемареност или неуместно подбрана дреха най-много биха зарадвали другите жени. Но, за щастие, подобни сериозни размисли не смущаваха спокойствието на Катрин.

Тя влезе в увеселителните зали в четвъртък с много по-различни чувства от онези, които я изпълваха в понеделник. Тогава ликуваше от поканата за танц на Торп, а сега най-много се опасяваше, да не би да я види и покани отново. Колкото и невероятно и смело да й се струваше да очаква трета покана от мистър Тилни, нейните желания, надежди и планове се въртяха единствено около възможността да танцува с него. Всяка млада дама може да прояви съчувствие към моята героиня в този решаващ момент, защото все някога в живота си е изпитала подобно вълнение. Всички познават реалния или въображаем страх, че онзи, когото желаят да избегнат, ще ги преследва, както и тревожното очакване дали ще привлекат вниманието на човека, комуто искат да се харесат. Мъките на Катрин започнаха, когато към тях се присъедини семейство Торп. Тя не можеше да си намери място и ако Джон тръгнеше към нея се стараеше да се скрие от погледа му или се преструваше, че не го чува, когато й говореше. Котильоните свършиха, започнаха английските танци, а семейство Тилни не се виждаха.

— Не се плаши, скъпа Катрин — прошепна Изабела, — но аз наистина смятам отново да танцувам с брат ти. Признавам, че това е безумно възмутително. Казах му, че трябва да се засрами от себе си. И вие с Джон трябва да дойдете за подкрепа. Побързай, мое съкровище, и ела при нас. Джон току-що отиде някъде, но ще се върне след минута.

Катрин нямаше нито време, нито желание да отговори. Другите заминаха, Джон Торп все още беше наблизо и тя реши, че е загубена. Все пак, за да не изглежда, че го наблюдава или очаква, тя вторачено се взираше във ветрилото си. Едва успя да се самоосъди заради глупостта си да предположи, че в тази навалица биха могли да срещнат семейство Тилни, докато все още балът не е приключил, когато изведнъж я поздравиха и поканиха на танц. Пред нея бе самият мистър Тилни. Лесно можем да си представим искрящите й очи и благодарния жест в отговор на предложението, както и блаженото пърхане на сърцето й, докато вървеше редом с него към групата на танцуващите. Да избяга и то на косъм, както смяташе, от Джон Торп, след което веднага, щом приближи до нея, да я покани самият мистър Тилни, сякаш я беше търсил нарочно — животът не можеше да й донесе по-голямо щастие.

Едва успяха да си намерят място, където да танцуват по-спокойно, когато вниманието й бе привлечено от Джон Торп, застанал зад нея.

— Ехей, мис Морланд — каза той. — Какво означава това? Мислех си, че ще танцуваме заедно.

— Учудвам се, че мислите така, защото изобщо не сте ме канили.

— И таз добра! Поканих ви веднага, щом влязох в залата и се канех да повторя поканата, но докато се обърна, вие бяхте изчезнали. Това е долен, мръсен номер! Дойдох единствено да танцувам точно с вас и съм твърдо убеден, че дадохте съгласието си още в понеделник. Ето, спомням си, поканих ви, докато чакахте във фоайето за наметката си. Казал съм на всичките си познати, че ще танцувам с най-хубавото момиче в залата и сега, като ви видят с друг, ще ме съсипят от подигравки.

— О, не, след такова описание никога няма да предположат, че мене сте имали предвид.

— За Бога, в такъв случай ще ги изритам от залата, защото са пълни глупаци. Та кой е оня там с вас? — Катрин удовлетвори любопитството му.

— Тилни — повтори той. — Хм, не го познавам. Мъж с хубава фигура, добре сложен. Трябва ли му кон? Тук един приятел, Сам Флечър, продава кон, който би се харесал всеки и му иска само четиридесет гвинеи. Страхотно красиво животно за впряг. Самият аз сто пъти се колебах дали да не го взема за себе си, защото един от принципите ми е видя ли хубав кон, непременно да го купя, само че този не отговаря на сегашните ми нужди — няма да мога да го използвам за езда в полето. Не бих пожалил никакви пари за един наистина добър кон за лов. Имам вече три такива — най-добрите, които някой някога е яздил. Не бих ги продал и за осемстотин гвинеи. Флечър и аз възнамеряваме да наемем къща в Лестършър за следващия ловен сезон. Дяволски неудобно е да се живее в странноприемница.

Това бе последното изречение, с което Торп успя да измъчи търпението на Катрин, преди да бъде отнесен от неудържимия напор на дългата редица преминаващи дами. Сега вече партньорът й се приближи и отбеляза:

— Този господин щеше да ме изкара от търпение, ако бе останал с вас още половин минута. Няма никакво право да ми отнема вниманието на моята партньорка. Ние сме сключили договор да ни е приятно един с друг в продължение на една вечер и цялата ни благосклонност принадлежи единствено на другия от нас за посочения срок. Не е възможно някой да отклони вниманието на единия, без да накърни правата на другия. Смятам, че английският танц символизира женитбата. Верността и доброто отношение са основни задължения и в двата случая. Онези мъже, които не желаят да танцуват или да се женят няма какво да правят при партньорките или съпругите на ближните си.

— Но това са толкова различни неща!

— … че между тях, според вас, не може да се прави никакво сравнение.

— Разбира се, че не може. Когато се женят, хората повече никога не се разделят, вървят по общ път и градят общ дом. Когато танцуват, те само прекарват половин час един срещу друг в някоя дълга зала.

— Значи, това е вашето определение за брака и танца. Ако ги разглеждаме в тази светлина, действително между тях няма кой знае каква прилика. Все пак, мисля, че бих могъл да ви ги представя и под друг ъгъл. Ще се съгласите, че и в двата случая мъжът има предимството да избира, а жената — само възможността да откаже, и в двата случая е налице обвързаност между мъжа и жената, създадена за благото и на двамата и щом веднъж са я приели, те принадлежат изключително един на друг до момента на разтрогването й. Дълг и на двамата е да се стараят да не дават повод другият да желае да приеме нечие чуждо предложение. В интерес и на двамата е да не позволяват на въображението си да залита към съвършенствата на ближните им или да си представя колко по-приятно би било да са с друг. С това съгласна ли сте?

— Да, не споря, че както го излагате, всичко звучи много добре, но все пак нещата са много различни. Изобщо не мога да ги поставя на едно и също равнище или да си помисля, че са свързани с еднакви задължения.

— В едно отношение определено съществува различие. В брака от мъжа се изисква да издържа жената, от жената — да поддържа дома приятен. Той доставя средствата, тя се усмихва. В танца задълженията им се обръщат — от него се очаква да бъде любезен и сговорчив, а от нея — да осигурява ветрилото и парфюма. Това, предполагам, е различието в задълженията, което ви е впечатлило дотолкова, че да не допускате сравнение между двете състояния на нещата.

— Наистина не съм мислила по въпроса.

— В такъв случай, съвсем ме озадачавате. Трябва да отбележа нещо. Тази ваша нагласа е доста обезпокоителна. Вие отхвърляте всякакво сходство в задълженията. Тогава не бих ли могъл да заключа, че вашите понятия за дълг по време на танците не са толкова стриктни, колкото вашият партньор би желал да бъдат? Нямам ли основание да се опасявам, че ако господинът, току-що разговарял с вас, се върне, или някой друг мъж се обърне към вас, нищо не би ви възпряло да разговаряте с него, колкото ви душа иска?

— Мистър Торп е особено близък приятел на брат ми и ако ме заговори, не ще мога да го отпратя и този път. Но иначе в тази зала, освен него едва ли ще се намерят и трима млади господа, които да познавам.

— И това ли е единствената ми гаранция? О, горко ми!

— Убедена съм, че няма по-сигурна от нея, защото, щом никого не познавам, с никого не мога да разговарям. Освен това и не желая да говоря с никого.

— Сега вече ми давате надеждна гаранция и мога да бъда по-смел занапред. Намирате ли Бат все така привлекателен, както когато имах честта да ви питам миналия път?

— Да, определено, дори още по-привлекателен.

— Дори още по-привлекателен! Внимавайте, защото ще забравите да се отегчите в нужния момент. В края на шестата седмица трябва задължително да сте отегчена.

— Не мисля, че ще ми омръзне, даже ако остана тук шест месеца.

— В сравнение с Лондон, животът в Бат не е така разнообразен — извод, до който всеки стига ежегодно. „Признавам, че за шест седмици Бат е доста приятен, но след това се превръща в най-досадното място на света“. Това ще чуете от всевъзможни хора, които редовно идват тук всяка зима, удължават шестте си седмици на десет или дванадесет и накрая си тръгват, само защото нямат пари за по-дълъг престой.

— Е, всеки съди сам за себе си и на онези, които са ходили в Лондон, Бат може и да им се струва невзрачен. Аз, обаче, която живея в малко селце в провинцията, никога не бих сметнала, че тук е по-еднообразно, отколкото у дома, защото в Бат има най-различни развлечения, през целия ден могат да се видят и направят множество неща, за които вкъщи не мога и да мечтая.

— Не обичате ли отдалечената провинция?

— Напротив, обичам я. Винаги съм живяла там и съм била много щастлива. Но там животът е по-еднообразен, отколкото в Бат. На село всеки следващ ден по нищо не се различава от предишния.

— Но все пак на село прекарвате времето си много по-разумно.

— Така ли мислите?

— Не съм ли прав?

— Не смятам, че в това отношение има голяма разлика.

— Тук по цял ден търсите само развлечения.

— Същото правя и у дома. Само че там ги намирам много по-рядко. Тук се разхождам — същото правя и там, но тук на улицата срещам най-различни хора, а на село мога само да отида на гости у мисис Алън.

Мистър Тилни много се развесели.

— „Мога само да отида на гости у мисис Алън“! — повтори той. — Каква картина на интелектуална нищета! Все пак, когато отново потънете в тази бездна, ще можете да разговаряте за повече неща. Ще сте в състояние да разказвате за Бат и за всичко, което сте правила тук.

— О, да! Никога вече няма да ми липсват теми за разговор с мисис Алън или който и да е друг. Дори си мисля, че ще разговарям само за Бат, когато се прибера вкъщи. Градът действително много ми харесва. Предполагам, че ако можеха да дойдат тук татко и мама и останалите ми братя и сестри, щях да бъда много щастлива. Толкова е хубаво, че Джеймс дойде, (той е най-големият ми брат). Оказа се, че семейството, с което се сближихме тук, са негови добри приятели. Не разбирам кому би могъл да омръзне Бат.

— Не на онези, които идват тук с толкова свежи чувства по отношение на всичко, както сте вие. Но за повечето посетители на Бат татко и мама, братята и близките приятели са отдавна отминал етап, пък и вече не могат така искрено да се наслаждават на балове, пиеси и занимателни зрелища от ежедневието.

Тук разговорът замря, защото сложните изисквания на танца вече не позволяваха вниманието да се раздвоява.

Малко след като стигнаха до края на редицата, Катрин усети, че един господин, застанал сред зрителите непосредствено зад партньора й, я наблюдава вторачено. Той беше много красив мъж с внушителен вид, вече не в разцвета на силите си, но доста енергичен. Веднага след това тя видя как той шепнешком запита нещо свойски мистър Тилни, без да сваля поглед от нея. Объркана от вниманието му и зачервена от страх да не би то да е предизвикано от нещо нередно във вида й, тя извърна глава. Но в този момент господинът се оттегли, партньорът й приближи до нея и каза:

— Виждам, че се досещате какво ме попитаха току-що. Този господин знае вашето име и вие имате право да знаете неговото. Той е генерал Тилни, моят баща.

Катрин отговори само с едно „О!“, но това „О!“ изрази всичките й чувства — че е впечатлена от думите му и вярва в истинността им. С неподправен интерес и силно възхищение погледът й проследи генерала, който се отдалечаваше в тълпата, и възкликна само пред себе си: „Какво прекрасно семейство!“

Преди да свърши вечерта един непринуден разговор с мис Тилни й даде нов повод за щастие. Откакто бе дошла в Бат, Катрин никога не се бе разхождала из околностите му. Описанията на мис Тилни, на която всички обикновено посещавани места край града бяха познати, изпълниха Катрин с нетърпение да види всичко това с очите си. Тъй като изрази открито опасенията си, че може би няма да намери кой да я придружи, братът и сестрата предложиха да отидат заедно на разходка някоя сутрин.

— Толкова ще е хубаво! — възкликна Катрин. — Просто несравнимо! Хайде да не го отлагаме, да отидем утре.

Те се съгласиха с готовност, единственото условие на мис Тилни бе да не вали. Катрин твърдо бе убедена, че ще бъде слънчево. Трябваше да дойдат да я вземат от Пълтни Стрийт в дванадесет часа.

— Не забравяйте — дванадесет часа — с тези думи Катрин се раздели с новата си приятелка. През цялата вечер тя почти не вида другата, по-старата и по-изпитана приятелка, Изабела, на чиито вярност и прекрасни качества се бе радвала две седмици. Това не й попречи, въпреки копнежа да й разкаже за щастието си, да се подчини с готовност на желанието на мистър Алън, който поиска да си тръгнат доста рано. По целия път до квартирата Катрин почти танцуваше във файтона в такт с ликуващото си сърце.