Джейн Остин
Абатството Нортангър (22)

Глава двадесет и втора

В осем часа на следната сутрин прислужницата отвори капаците на прозорците и Катрин се събуди от този звук. Отвори очи, учудена, че изобщо ги е затваряла и гледката я изпълни с жизнерадост. Огънят в камината гореше, а ведро утро бе сменило нощната буря. Веднага, щом съзнанието й се раздвижи, си спомни за ръкописа. Скочи незабавно от леглото в мига, в който прислужничката излезе, трескаво събра листове, разпилели се при падането на свитъка на земята и се хвърли обратно в постелята, за да се наслади върху възглавницата на четенето им. Със съжаление обаче установи, че я очаква дълъг ръкопис като в романите, от който да я побият тръпки. Свитъкът, състоящ се на пръв поглед само от малки отделни листчета, общо взето бе късичък и много по-тънък, отколкото беше предположила в началото.

Жадният й поглед бързо се плъзна по един от листовете. Съдържанието му я стресна. Възможно ли беше това или сетивата я лъжеха? Излизаше, че държи пред себе си списък на долни дрехи, направен с грозен съвременен почерк. Нищо повече! Ако можеше да се довери на доказателството, което й даваха собствените очи, в ръката си държеше разписка от перачница. Катрин сграбчи друг лист — същите вещи с малки изменения, после втори, трети, четвърти и пети и нито един не й разкри нещо по-различно. Навсякъде погледът й се натъкваше на ризи, чорапи, шалчета и фланели. В други два, писани с една и съща ръка, бяха отбелязаните разходи за писма, пудра за коса, връзка за обувка и четка за почистване на панталони, които трудно можеха да предизвикат по-голям интерес. А ако се съди по първия нечетлив ред: „Наложена лапа на дорестата кобила“ върху големия лист, в който бяха обвити останалите, излизаше, че това е чисто и просто сметка от подковача! Такова бе съдържанието на свитъка (вероятно забравен, както предположи Катрин, от някой нехаен слуга на мястото, където го бе намерила), който я бе изпълнил с надежди и вълнения и й бе отнел половината от времето за сън. Тя се почувства унизена до дъното на душата си. Та не би ли могло приключението с раклата да я научи на малко разум? Катрин лежеше така, че единият край на тази ракла се натрапваше на погледа й и сякаш с негодуване я кореше. Сега нищо не изглеждаше по-абсурдно от доскорошните й фантазии. Да предположи, че ръкопис, датиращ от преди много поколения, би могъл да остане незабелязан в подобна, тъй съвременна и тъй посещавана стая! И точно тя да се окаже първата, надарена с умението да отвори шкаф, чиито ключ е на разположение на всички!

Как можа така да се подлъже? Дано Господ е милостив и Хенри Тилни никога да не узнае за глупостта й. А всъщност, до голяма степен той имаше пръст в случилото се, защото тя никога не би проявила и най-малкото любопитство към шкафа, ако видът му не отговаряше така точно на описаното в разказа на Хенри за очакващите я приключения. Това бе единственото утешение, дошло й наум. Нетърпелива да се отърве от ужасните доказателства за собствената си глупост, от омразните листове, разхвърляни в този момент по леглото, Катрин побърза да стане, постара се по възможност да ги сгъне в предишния им вид и ги върна на старото им място, като пожела от все сърце някоя злощастна случайност да не ги извади отново на бял свят и да я накара да се чувства опозорена дори само в собствените си очи.

Все пак имаше нещо странно. Защо в началото й бе толкова трудно да отвори ключалката? Положително тук се криеше някаква мистерия и тя изживя половин минута с това сладостно предположение, докато не я осени мисълта, че може би вратата първоначално си е била отключена и самата тя я е заключила. Това откритие я накара отново да се облее в руменина.

Катрин се постара бързо да се измъкне от стаята, навяваща й твърде неприятни спомени за собственото й поведение, и направо се устреми към трапезарията за закуска, която мис Тилни й бе посочила предишната вечер. Там беше само Хенри. Още с първите си думи той изрази надежда, че бурята не я е притеснила, като лукаво намекна нещо за характера на зданието, което обитаваха. Катрин се почувства много мъчително. За нищо на света не би желала да подозират слабостта й и все пак, неспособна да изрече абсолютна лъжа, тя се принуди да признае, че вятърът известно време я е държал будна.

— Но пък сега утрото е прекрасно — добави тя, като желаеше да избяга от тази тема, — а бурите и безсънието започват да изглеждат дребна работа, щом отминат. Какви чудесни зюмбюли! Съвсем наскоро се научих да ги обичам.

— И как успяхте да се научите? Благодарение на случайност или на доводи?

— Научи ме вашата сестра, не мога да ви кажа как. Мисис Алън полагаше усилия в продължение на години да ме накара да ги заобичам, но все не успявах до завчерашния ден, когато видях зюмбюлите на Милсъм Стрийт. По характер съм безразлична към цветята.

— А сега обичате зюмбюлите. Много добре. Сдобила сте се с нов източник на радост, а хубаво е човек да намира щастие в колкото може повече неща. Освен това, влечението към цветята у вашия пол винаги е желателно качество, защото ви дава повод да излизате по-често навън и ви изкушава да се движите повече на открито. И въпреки че любовта към зюмбюлите е може би прекалено домашарска, кой знае, щом веднъж подобно чувство се е пробудило у вас, възможно е с течение на времето да заобичате и розите.

— Само че аз съвсем не се нуждая от подобно занимание, за да излизам навън. Достатъчно основание намирам в удоволствието от разходката пеша и вдишването на свежия въздух и при хубаво време повече от половината ден прекарвам на открито. Мама казва, че изобщо не стоя вкъщи.

— Във всеки случай много ми е приятно, че сте се научила да обичате зюмбюлите. Важно е да ти стане навик желанието да заобичаш, а податливостта на обучение е направо благословено качество у една млада дама. Приятен ли е методът на преподаване на сестра ми?

Влизането на генерала спести на Катрин неудобството да се опитва да отговаря. Неговите усмивки и комплименти издаваха отличното му настроение, ала лекият намек за сходството в предпочитанията към ранното ставане не й донесе душевен покой.

Когато седнаха на масата, Катрин бе дълбоко впечатлена от елегантния вид на чаения сервиз. По щастливо стечение на обстоятелствата се оказа, че го е избрал сам генералът, за когото бе блаженство Катрин да одобри вкуса му. Той изказа мнението си, че сервизът имал изящна и изчистена форма, заяви, че според него било добре да се насърчава английското производство, а тъй като той лично имал непридирчив вкус, чаят му се струвал еднакъв, независимо дали чашата е направена от глина, превърната в порцелан в Стафърдшър или пък в Дрезден, или Севър. Но този сервиз бил стар, купен бил преди две години. Оттогава насам производството доста се подобрило и при последното си отиване в Лондон генералът видял няколко прекрасни екземпляра. Само защото бил напълно лишен от суета в това отношение, не се изкушил да поръча нов комплект. Но се надявал, че не след дълго може би все пак ще му се удаде възможността да избере един сервиз, макар и не за себе си. Вероятно от всички присъстващи, единствено Катрин не разбра намека.

Веднага след закуска Хенри замина за Удстън, където неотложна работа щяла да го задържи два-три дни. Цялата група го придружи до преддверието, за да види как се качва на коня си, а веднага щом се върнаха в трапезарията, Катрин отиде до прозореца с надежда да зърне още веднъж фигурата му.

— Може да се каже, че това е голямо изпитание за душевната сила на брат ти — отбеляза генералът, като се обърна към Елинор. — Днес Удстън положително ще изглежда мрачен.

— Хубаво ли е това място? — запита Катрин.

— Какво би отговорила ти, Елинор? Кажи си мнението, защото дамите най-добре познават вкуса на другите дами, когато става дума за местности или пък за мъже. Мисля, че дори най-безразличният поглед би открил много достойнства в Удстън. Сред прекрасни поляни се издига къщата, обърната на югоизток. В същата посока гледа чудесната зеленчукова градина, опасана с каменни зидове. Аз лично построих този дом и го обзаведох преди около десет години, за да се ползува от моя син. Свещеническата длъжност, която той заема, мис Морланд, се предоставя от нашето семейство, и тъй като имотите в енорията са главно моя собственост, може да сте сигурна, че съм се постарал тя да дава нелоши приходи. Дори Хенри да не притежаваше други средства, освен дохода си като свещеник, той никак нямаше да е зле материално. Може би изглежда странно да имам само две по-малки деца и да съм сметнал, че е необходимо синът ми да упражнява някаква професия. Определено има моменти, когато на всички ни би било по-приятно той да е напълно свободен от служебни задължения. Не мисля, че ще ви направя горещи привърженички на моята кауза, млади дами, но баща ви, мис Морланд, положително ще се съгласи с мнението ми, че е целесъобразно всеки млад мъж да се занимава с нещо. Парите са нищо, не те са целта, а работата. Вижте, дори Фредерик, по-големият ми син, който вероятно ще наследи не по-малък поземлен имот от всеки друг в графството, има професия.

Последният му аргумент оказа точно онова внушително въздействие, което генералът бе желал. С мълчанието си дамата доказа несъкрушимостта му.

Предишната вечер бе подхвърлено, че трябва да покажат на Катрин къщата и сега генералът предложи сам той да й бъде водач. Тя се бе надявала да разгледа Абатството, придружена единствено от дъщеря му, но направеното предложение само по си обещаваше твърде много щастие във всички случаи, за да не бъде радостно прието. Та тя беше тук вече осемнадесет часа, а не бе видяла нищо повече от няколко стаи. Кутията с плетивото, току-що отворена без голям ентусиазъм, веднага беше весело захлопната и след минутка Катрин с готовност го последва. След като обиколели къщата, генералът обеща допълнителното удоволствие да я съпроводи из алеите с храсти от двете страни и градината. Катрин се поклони в знак на съгласие. А може би ще й бъде по-приятно да види най-напред тях? В момента времето било благоприятно за разходка, а не било никак сигурно дали дълго ще се задържи така през този сезон. Тя кое предпочитала? И в двата случая той бил на нейните услуги. Кое според дъщеря му съответствувало повече на желанията на хубавата й приятелка? Той като че ли можел да се досети. Да, определено той четял в очите на мис Морланд разумното желание да се възползва от ведрото време в момента. Та нима някога нейната преценка е била погрешна! Абатството нямало къде да избяга и вътре било винаги сухо. От само себе си се разбирало, че той отстъпва пред желанието й, отивал да си вземе шапката и след минута щял да ги съпроводи. Генералът напусна стаята, а Катрин с разочаровано и разстроено лице заговори как никак не й се иска той да ги извежда навън противно на собствените си предпочитания, подведен от невярната представа, че така й угажда. Мис Тилни, леко сконфузена, я спря с думите:

— Мисля, че ще бъде най-разумно да се възползваме от хубавата сутрин, преди времето да се е развалило. И не се чувствайте притеснена заради баща ми, той винаги се разхожда навън в тези часове на деня.

Катрин не знаеше какво да мисли. Защо мис Тилни бе толкова смутена? Възможно ли бе генералът да не желае да я развеждат из Абатството? Та той самият й го беше предложил. И не беше ли странно, че той винаги се разхожда толкова рано? Нито баща й, нито мистър Алън постъпваха така. Това определено бе доста досадно. Ех, ако Хенри беше с тях! А сега тя би могла да пропусне да забележи някой живописен кът, въпреки че се е изпречил пред очите й. Такива бяха мислите й, но Катрин ги запази за себе си и си сложи шапката, изпълнена със смирено недоволство.

Дамата бе поразена свръх своите очаквания от величествения изглед на Абатството, когато за първи път го видя от моравата. Цялото здание затваряше голям вътрешен двор и пред погледа й се извисяваха, за да им се възхищава, двете страни на четириъгълника с богатата си готическа украса. Останалата част бе скрита зад короните на стари дървета или буйни нови насаждения, а стръмните гористи склонове над Абатството, скътали го в пазвите си, бяха прекрасни дори в безлистния месец март. За Катрин гледката беше несравнима, а омаята й тъй силна, че без да чака да й подсказва някой по-добър познавач, тя смело изрече порой думи на удивление и възхвала. Генералът слушаше с благодарствено съгласие и създаваше впечатление, сякаш бе чакал този час, за да състави собствената си преценка за абатството Нортангър.

Следващият обект на възхищение трябваше да бъде зеленчуковата градина и той ги поведе към нея, прекосявайки края на парка.

Катрин не удържа смайването си, когато чу колко акра заема тази градина. Та тя беше два пъти по-голяма от тази на мистър Алън или на баща й, при това заедно с църковния двор и овощната градина. Струваше й се, че зидовете нямат брой и край, а сред тях се издигаше село от парници, в което сякаш работеше цяла енория. Генералът бе поласкан от изненадания поглед на Катрин, говорещ толкова ясно, колкото и думите, които той побърза да изтръгне от нея, че тя никога в живота се не е виждала подобна градина. Тогава той скромно призна, че без да е преследвал някакви амбиции или да се е старал специално, тази градина няма равна на себе си в цялото кралство. Ако имал хоби, това била тя. Той обичал градините. Въпреки че бил доста безразличен към въпросите на храненето, обичал хубавите плодове, е, ако не той, то приятелите и децата му. Много тревоги имал обаче с градина като тази. Дори при много внимателни грижи не могло понякога да се осигурят най-ценните плодове. Ананасите миналата година родили едва стотина плода. Генералът предположи, че и мистър Алън изпитва на гърба си тези неприятности.

— Не, ни най-малко. Мистър Алън не се интересува от градината и въобще не ходи там — отговори Катрин.

С победоносна усмивка на доволен от себе си човек генералът си пожела и той да може да постъпва така, защото никога не влизал в градината, без да се ядоса, че нещо в нея по един или друг начин не е така, както го бил намислил.

— Как е устроена парниковата редица^[1] на мистър Алън? — запита той, докато описваше как работят неговите парници, след като бяха влезли в един от тях.

— Мистър Алън има само един малък парник, в който мисис Алън държи цветята си през зимата, и там от време на време палят огън.

— Това се казва щастлив човек! — заяви генералът, а в погледа му се четеше доволно презрение.

След като я заведе до всеки кът и всеки зид в градината, докато Катрин съвсем се умори да гледа и се възхищава, той позволи на момичетата да се възползват от щастливата случайност, че се намират до изходна врата. После обаче изрази своето желание да види какво се е получило след някои неотдавнашни промени в градинската беседка и предложи, ако мис Морланд не се чувства изморена, да отидат дотам, което щяло да бъде приятно продължение на тяхната разходка.

— Но къде отиваш, Елинор? Защо избра тази студена и влажна пътека? Мис Морланд ще се измокри. Най-добре ще бъде да минем през парка.

— Толкова много обичам тази пътека — каза мис Тилни, — че винаги мисля за нея като за най-хубавия и най-късия път. Но може наистина да е влажна.

Това беше тясна криволичеща пътека сред гъста гора от стари бели борове. Катрин, поразена от мрачния й вид и водена от силното желание да се окаже сред нея, пристъпи напред — дори неодобрението на генерала не можа да я спре. Той схвана какво искаше тя и след като отново напразно изтъкна аргумента за нейното здраве, ставаше прекалено неучтиво да продължава да се противопоставя. Извини се обаче, че няма да ги придружи. Лъчите на слънцето не му били неприятни и щял да ги пресрещне по-нататък. Той се отдалечи и Катрин бе смаяна, когато откри колко облекчена се чувства в негово отсъствие. Смайването не навреди на облекчението, защото бе по-малко осезателно от него и Катрин започна да говори с непринудена веселост за сладката меланхолия, която вдъхва подобна гора.

— Това място ми е особено скъпо — отвърна с въздишка вървящото до нея момиче. — Тази беше любимата пътека на майка ми.

Никога преди Катрин не бе чувала някой от семейството да споменава мисис Тилни и при този нежен спомен у нея се пробуди интерес, отразил се веднага в изменения израз на лицето й и напрегнатата пауза, през която тя чакаше да чуе още нещо.

— Толкова често се разхождахме тук с нея! — добави Елинор. — Макар аз тогава да не обичах пътеката така, както я обикнах по-късно. По онова време всъщност аз се чудех на избора на мама. Но сега пътеката ми е мила заради спомена за нея.

„А не би ли трябвало — помисли си Катрин — тя да е мила и на съпруга й заради този спомен? И въпреки това генералът не пожела да тръгне по нея.“ Тъй като мис Тилни продължаваше да мълчи, тя се осмели да каже:

— Вероятно нейната смърт ви е причинила огромна скръб.

— Наистина огромна скръб, която става все по-голяма — отвърна другото момиче с тих глас. — Бях само тринадесетгодишна, когато се случи това и въпреки че чувствах загубата си толкова силно, колкото е възможно в тази ранна възраст, не знаех, не можех да зная какво съм загубила.

То спря за минута, след което добави много решително:

— Виждате ли, аз нямам сестра и макар Хенри… макар братята ми да ме даряват с много обич, а Хенри да прекарва доста време тук, за което съм му горещо благодарна, за мене е невъзможно да не се чувствам често самотна.

— Несъмнено той ви липсва много.

— Ако имах майка, тя винаги щеше да е тук. Щеше да ми бъде вярна приятелка, а полученото от нея не би могло да се сравни с нищо.

„Сигурно е била много пленителна жена? Беше ли красива? Има ли неин портрет в Абатството? И защо е обичала толкова много тази гора? Дали не се е чувствала потисната?“ — питаше едно след друго Катрин. На първите два въпроса получи положителен отговор, другите два бяха подминати с мълчание. Интересът на Катрин към покойната мисис Тилни се изостряше с всеки въпрос, независимо дали получаваше отговор, или не. Тя беше убедена, че бракът на мисис Тилни не е бил щастлив. Генералът със сигурност е бил груб съпруг. Той не обичаше нейната пътека — могъл ли е в такъв случай да обича нея? Освен това, колкото и да беше хубав, имаше нещо в чертите му, което подсказваше, че не се е държал добре с жена си.

— Предполагам, че нейният портрет — Катрин се изчерви от безкрайното коварство на собствения си въпрос — виси в стаята на баща ви?

— Не. Той беше предназначен за гостната, но баща ми не хареса как е нарисуван и за известно време остана без определено място. Наскоро след смъртта й той стана мое притежание и аз го закачих в спалнята си. Ще ми бъде приятно да ви го покажа. Той е много сполучлив.

Ето още едно доказателство. Портрет, на който приликата с починалата жена е толкова голяма, да не бъде ценен от съпруга й! Той навярно е бил ужасяващо жесток към нея.

Катрин повече не се опитваше да крие от себе си характера на чувствата, които той беше събуждал преди у нея, независимо от цялото му внимание. Досегашният страх и антипатия се бяха превърнали в безкрайна ненавист. Да, ненавист. Той й беше омразен заради жестокостта към една тъй очарователна жена. Катрин често беше чела за подобни герои — герои, които мистър Алън наричаше неестествени и пресилени, но ето, налице беше убедително доказателство за противното.

Тя тъкмо бе изяснила нещата за себе си, когато, достигайки края на пътеката, те се натъкнаха на генерала. Въпреки цялото си благородно възмущение Катрин се оказа отново принудена да крачи редом с него, да го слуша и дори да се усмихва, когато се усмихва и той. Тъй като обстановката около нея повече не можеше да й достави никакво удоволствие, скоро я обзе апатия. Генералът го забеляза и след като изказа загриженост за нейното здраве, с което сякаш я обвиняваше за мнението й за него, твърдо настоя тя да се върне с дъщеря му в къщата. Той щял да ги последва след четвърт час. Те отново се разделиха, ала след половин минута Елинор бе повикана обратно, за да получи строги наставления да не развежда приятелката си из Абатството, преди той да се е върнал. Този втори случай, когато той упорито желаеше да забави задоволяването на нейния копнеж, порази Катрин с необичайната си странност.