Джейн Остин
Абатството Нортангър (2)

Глава втора

За да стане по-ясен на читателя характерът на Катрин Морланд, в случай че следващите страници не успеят да му създадат исканата представа, към казаното вече за физическите и умствените дарби, които притежаваше героинята, преди да бъде тласната към всички трудности и опасности на шестседмично пребиваване в Бат, може да се добави, че сърцето й бе обичливо, нравът й ведър и открит, без следа от надутост или превземки, а обноските подсказваха, че съвсем наскоро се бе освободила от сковаността и стеснителността на малко девойче. Имаше приятна външност, а когато тенът й беше свеж — изглеждаше хубава. А съзнанието й бе почти толкова чисто и неосведомено, колкото обикновено е съзнанието на всяко седемнадесетгодишно момиче.

Вероятно предполагате, че когато часът на заминаването наближи, мисис Морланд изпита жестоко майчино безпокойство. Навярно мислите, че хиляди тревожни предчувствия за злочестините, които ще донесе на обичната й Катрин тази ужасна раздяла, ще тежат мъчително върху сърцето й и ще пълнят със сълзи очите й през последните ден или два, прекарани заедно. Няма съмнение, че мъдрите й уста ще изрекат изключително важни и уместни думи по време на прощалния разговор в нейната малка стаичка. В такъв момент, за да облекчи изпълненото си с горест сърце, тя сигурно ще предупреди своето момиче какви насилия вършат благородници и баронети, които за развлечение отвличат млади дами в отдалечени ферми. Би ли могъл някой да си представи нещата по друг начин? Но действителността отново се оказа различна. Мисис Морланд знаеше толкова малко за лордовете и баронетите, че нямаше никаква представа за присъщата им злонамереност и изобщо не подозираше с каква опасност заплашват дъщеря й измамните им навици. Предупрежденията й се ограничиха със следните забележки: „Моля те, Катрин, винаги се загръщай добре и гледай да ти е топло на врата, когато късно вечер се връщаш от увеселителните зали. Освен това, бих искала да се опиташ да си водиш някаква сметка за парите, които харчиш — за тази цел ти давам това тефтерче“.

Обстоятелствата изискват по-малката сестра, Сали, или по-добре Сара (защото коя млада дама, дори с най-скромен благороден произход, след като навърши шестнадесет години, не променя името си?), по това време да се е превърнала в най-сърдечна приятелка и довереница на сестра си. Удивителното е, обаче, че тя нито настоя Катрин да й пише с всяка поща, нито изтръгна от нея обещание най-подробно да я осведомява за характера на всеки нов познат или интересен разговор в Бат. Трябва да се признае, че от страна на семейство Морланд цялата подготовка за това важно пътешествие бе извършена с известна доза умереност и спокойствие, които по-скоро напомняха за обикновените чувства на всекидневието, отколкото за трескава възбуденост и трогателни емоции, задължителни спътници на първата раздяла на героинята със семейството й. Бащата, вместо да й връчи чек за неограничена сума или поне да сложи банкнота от 100 лири в ръката й, даде на Катрин само 10 гвинеи и обеща да изпрати още, когато й потрябват.

Под знака на тези, необещаващи нищо добро, поличби премина раздялата и започна пътешествието. То протече с неочаквано спокойствие и скучна безопасност. Не благоволиха да ги настигнат нито разбойници, нито урагани. Нямаха късмета каретата поне веднъж да се обърне, та героят да може да им се представи. Най-тревожното, което им се случи, бе уплахата на мисис Алън, че е забравила едната си обувка с дървена подметка в странноприемницата, но за щастие, страхът се оказа неоснователен.

Когато пристигнаха в Бат, Катрин бе изпълнена с нетърпелива радост. Не знаеше накъде по-напред да гледа, докато приближаваха поразително красивите околности на града, а после пътуваха с каретата по улиците към хотела. Беше дошла да търси щастие и вече чувстваше, че го е намерила.

Не след дълго се настаниха в удобна квартира на Пълтни Стрийт.

Дойде подходящият момент да дадем известно описание на мисис Алън, та читателят да е в състояние да прецени по какъв начин действията й по-нататък ще спомогнат за обичайното печално развитие на събитията и как тя ще допринесе за предстоящите беди на младата Катрин и изпадането в най-безутешната несрета, която може да се измисли в последната глава на една книга. Може би това ще се случи заради неблагоразумието, непристойното поведение или ревността й, или защото ще залови писмата на момичето, ще подкопае силата на нейния характер или ще я изгони от дома си.

Мисис Алън принадлежеше към онази многобройна група жени, чието общество не може да събуди никакво друго чувство, освен удивление, че се е намерил мъж на този свят, който толкова да я хареса, та да се ожени за нея. Тя не притежаваше нито красота, нито някакви дарби, нито изящество, нито обноски. Видът й на дама от добро потекло, много кроткият, пасивен и добър нрав, както и повърхностният начин на мислене бяха всичко, което би могло да оправдае избора на един толкова разумен и интелигентен мъж като мистър Алън. Имаше едно качество, обаче, което я правеше особено подходяща да въведе в обществото една млада дама — обичаше не по-малко от девойките да ходи на приеми и да наблюдава света със собствените си очи. Дрехите бяха страстта на мисис Алън. Изпитваше огромна и съвсем безобидна наслада от елегантното облекло. Тази беше причината дебютът на нашата героиня в светските забавления да се състои чак след три или четири дни, през което време бе проучено какво се носи в момента и бе набавена рокля по последна мода за нейната покровителка. Катрин също направи някои покупки за себе си. След като всички тези жизненоважни въпроси бяха уредени, настъпи тържествената вечер на нейната поява в Горните увеселителни зали^[1]. Косата й бе подстригана и фризирана от най-умелите ръце, облякла се бе с голямо старание и мисис Алън и нейната прислужничка обявиха, че изглежда съвсем както подобава. След подобно насърчение, Катрин се надяваше поне да не предизвиква критични мисли, докато преминава през тълпата. Що се отнася до възхищението, то бе винаги добре дошло, но тя не разчиташе да събуди подобно чувство.

Обличането отне на мисис Алън толкова много време, че двете дами доста късно влязоха в балната зала. Тъй като курортният сезон бе в разгара си, те едва успяха да се промъкнат в претъпканото помещение. Що се отнася до мистър Алън, той се запъти направо към игралния салон, като ги остави сами да се наслаждават на навалицата. С повече загриженост за безопасността на новата си рокля, отколкото за удобството на протежето си, мисис Алън си проправи път през множеството мъже край вратата с най-голямата бързина, която нужната предпазливост позволяваше. Това не попречи на Катрин да върви неотстъпно редом с нея, вкопчила се в ръката й така здраво, че обичайните усилия на блъскащата се тълпа не можеха да ги разделят. За свое безкрайно учудване тя откри, че придвижването навътре в залата в никакъв случай не бе начин да се освободят от навалицата, защото тя ставаше по-гъста, колкото по-напред отиваха. Бе си представяла, че щом се отдалечат достатъчно от вратата, лесно ще си намерят места за сядане и ще могат да наблюдават танците без никакви притеснения. Действителността, обаче, се оказа съвсем различна и макар че благодарение на неуморното си усърдие те достигнаха до началото на дансинга, положението си остана същото — от танцуващите се виждаха единствено дългите пера върху шапките на някои от дамите. Нашите две дами, обаче, не спряха дотам, защото бяха съзрели нещо по-добро и като проявиха неотслабваща воля и изобретателност, най-накрая се озоваха на пътеката зад най-високата пейка. Тук тълпата беше малко по-рядка и пред мис Морланд се откри пълна гледка на цялото множество долу и на всички опасности, избягнати при неотдавнашното й преминаване през него. Зрелището бе величествено и Катрин за първи път тази вечер почувства, че се намира на бал. У нея се породи копнеж да танцува, но в залата нямаше нито един познат. Мисис Алън правеше всичко, което можеше при тези условия, а то беше от време на време да казва съвсем примирено: „Бих искала да потанцуваш, мила, бих искала да си намериш партньор.“ Известно време младата й приятелка се чувстваше признателна за тези пожелания, но те се повтаряха толкова честа и се оказаха толкова безполезни, че накрая омръзнаха на Катрин и тя престана да благодари.

Не успяха дълго да се радват на спокойствието в тази издигната част на залата, до която се бяха добрали с много мъка. Скоро всички се отправиха да пият чай и двете отново трябваше да си пробиват път като останалите. Катрин започна да изпитва нещо като разочарование. Умори се постоянно да я блъскат хора, в чиито лица в повечето случаи нямаше нищо интересно и които й бяха напълно непознати. Не можеше да облекчи досадата от пленничеството си в тълпата, като размени поне една дума с някой от другите страдалци. Когато най-после стигнаха до бюфета, Катрин почувства още по-остро неудобството от това, че нямаха компания, към която да се присъединят, нямаха познати, към които да се обърнат или кавалер, който да им помогне. Мистър Алън не се виждаше никъде и след като напразно се огледаха да намерят нещо по-подходящо, двете се принудиха да седнат в края на една маса, където вече се бе разположила голяма компания. Нямаха никаква работа там, нито можеха да разговарят с някого, освен помежду си.

Веднага щом седнаха, мисис Алън се поздрави, че е запазила роклята си невредима. „Би било ужасно да я скъсам — каза тя — нали? Това е изящен муселин. Уверявам те, че аз поне не видях нещо в цялата тази зала, което толкова да ми хареса.“

— Колко е неудобно — прошепна Катрин, — че нямаме нито един познат тук.

— Така е, мила — отговори мисис Алън без никакво вълнение. — Наистина е много неудобно.

— Какво да правим? Дамите и господата на тази маса изглеждат така, сякаш се питат какво търсим сред тях. Имам чувството, че се натрапваме.

— Точно така. Много е неприятно. Как ми се иска да имахме много познати тук.

— Аз пък бих искала да имаме поне един — тогава можехме да отидем при него.

— Съвсем вярно, мила, ако познавахме някого, непременно щяхме да сме с него. Семейство Скинър бяха тук миналата година, защо ги няма и сега.

— При това положение не е ли по-добре да си вървим? Виждате, че тук няма прибори за чай, предвидени за нас.

— Няма, наистина. Направо непоносимо! Все пак мисля, че е по-добре да седим кротко, защото в тази тълпа направо ще ни смачкат. Как изглеждам в главата? Някой ме блъсна и се боя, че ми е развалил прическата.

— Ни най-малко, много сте добре. Но, мила мисис Алън, сигурна ли сте, че нямате нито един познат сред цялото това огромно множество от хора? Струва ми се, че няма как да не познавате някого!

— Никого, честна дума. А така ми се иска да познавах! От все сърце желая да имах много, много познати тук, тогава щях да ти намеря партньор. Толкова ще съм щастлива да потанцуваш. Я виж колко странно изглежда жената, която сега минава! Що за невероятна рокля е облякла! Толкова старомодна! Само я погледни отзад!

След известно време един от техните съседи им предложи чай, който бе приет с благодарност. Последва незначителен разговор със същия господин. През останалата част от вечерта никой не ги заговори. Накрая, след приключването на танците, мистър Алън ги откри и дойде при тях.

— Е, мис Морланд — веднага се обърна той към нея, — надявам се, че балът ви е харесал.

— Наистина много ми хареса — отговори Катрин, като напразно се опитваше да скрие широката си прозявка.

— Иска ми се тя да бе успяла да потанцува — каза жена му. — Иска ми се да можем да й намерим партньор. Тъкмо й казвах колко щях да се радвам, ако семейство Скинър бяха тук тази, а не миналата зима или ако семейство Пари бяха дошли, както веднъж споменаха. Тогава тя можеше да танцува с Джордж Пари. Толкова съжалявам, че Катрин нямаше партньор.

— Надявам се следващите вечери да имаме по-голям успех — бе утешението на мистър Алън.

Тъй като танците бяха свършили, множеството започна да се разотива и се освободи достатъчно място, за да могат оставащите посетители да се движат горе-долу спокойно. Настъпи моментът героинята, която все още не бе изиграла своята дълбоко впечатляваща роля в събитията на вечерта, да бъде забелязана и да предизвика възхищение. След всеки пет минути тълпата все повече намаляваше и се откриваха нови и нови възможности да блесне нейното очарование. Вече я видяха много млади мъже, останали до момента далече от нея. Никой обаче не бе обхванат от тръпка на възторжено учудване при вида й, из залата не премина настойчивият шепот на заинтересувалите се коя е тя, нито някой я нарече „божествена“. При все това, Катрин изглеждаше много добре и ако събралото се общество я бе видяло преди три години за първи път, би сметнало, че сега тя наистина изглежда изключително красива.

Всъщност, все пак я забелязаха, при това с известно възхищение. Самата тя чу как двама господа се произнесоха, че е хубаво момиче. Тези думи оказаха подобаващо въздействие и Катрин веднага реши, че вечерта е по-хубава, отколкото й се бе струвало дотогава. Скромната й суета бе задоволена. Тя се чувстваше по-благодарна на двамата млади мъже за тази простичка похвала, отколкото би била една истинска героиня за петнадесет сонета, написани в чест на нейната омайна хубост и тръгна към файтона, изпълнена с любов към целия свят и напълно доволна от получения дял обществено внимание.