Джейн Остин
Абатството Нортангър (28)

Глава двадесет и осма

Наскоро след това се разбра, че генералът трябва да замине за една седмица в Лондон. Той напусна Нортангър с искрено съжаление за всеки пропуснат час, който би могъл да прекара в компанията на мис Морланд и настойчиво заръча на децата си в негово отсъствие основната им цел да бъде осигуряването на нейните удобства и забавления. Заминаването му позволи на Катрин за първи път от собствен опит да се убеди, че загубата понякога може да се превърне в печалба. Времето им минаваше щастливо, всяко занимание бе доброволно, всеки смях — от сърце, всяко сядане на масата — съпроводено с усещане за лекота и веселие. Разхождаха се където и когато поискат и бяха пълни господари на деня, удоволствията и почивката си. Катрин напълно осъзна какви ограничения е налагало присъствието на генерала и бе дълбоко благодарна за сегашната им свобода далече от него. Безгрижната и весела атмосфера я караше с всеки ден да заобича все повече дома и домакините и ако не бяха опасенията, че скоро поради приличие щеше да й се наложи да напусне това място и че може би приятелите й не й отвръщаха със същата любов, тя щеше да живее в постоянно щастие. Беше започнала четвъртата седмица от нейното посещение, която щеше да превали, когато се върне генералът и може би гостуването след това щеше да заприлича на натрапничество. Тези размишления неизменно причиняваха болка на Катрин и в желанието си час по-скоро да снеме бремето им от съзнанието си, тя реши незабавно да поговори с Елинор. Беше си наумила да подхвърли идеята, че вече трябва да си заминава и начинът, по който Елинор я възприемеше, щеше да й подскаже какво да прави по нататък.

Катрин съзнаваше, че ако отлага, ще й бъде по-трудно да повдигне неприятния въпрос, затова се възползва от първата възможност, когато се оказа насаме с Елинор. Прекъсна я, докато говореше нещо съвсем различно и обяви, че в най-скоро време се налага да се прибира вкъщи. И видът, и думите на Елинор показваха колко е стресната. Тя се била надявала Катрин да й достави много по-продължително удоволствие с присъствието си, била се подвела (може би поради собствените си желания) да смята, че Катрин й обещала да гостува по-дълго и не могла да не мисли, че ако мистър и мисис Морланд знаели колко щастлива е тя в присъствието на дъщеря им, биха проявили великодушие и не биха ускорявали завръщането й вкъщи. Катрин трябваше да обясни:

— О, не, не става изобщо дума за баща ми и майка ми, те съвсем не настояват да бързам. На тях им стига да бъда щастлива.

— Тогава мога ли да попитам защо толкова бързате да ни напуснете?

— Хм. Толкова дълго стоя тук.

— Е, щом използвате тази дума, няма повече да настоявам. Ако ви се струва дълго…

— О, не, не исках да кажа това! Ако ставаше въпрос само за собственото ми удоволствие, бих ви гостувала още толкова.

И веднага бе уговорено, че докато на Катрин не й омръзне, няма да мисли за тръгване. След като така мило бе отстранена първата причина за тревогите й, втората също престана да я измъчва. Катрин получи най-сладостни доказателства за значението на своето място сред тях — сърдечността и искреността, с която Елинор настояваше тя да не си заминава и благодарната усмивка на Хенри, когато му съобщиха, че гостенката им твърдо остава още при тях. Сега у Катрин се запази само онази мъничка тревога, без която човешкото съзнание никога не може да се чувства спокойно. Тя вярваше — почти винаги — че Хенри я обича и абсолютно винаги, че баща му и сестра му също я обичат и дори желаят тя да стане член на семейството им. А щом вярата й беше стигнала дотам, съмненията и тревогите й не предизвикваха у нея нищо повече от безобидна досада.

Хенри не бе в състояние да изпълни разпорежданията на баща си и да остане през цялото време в Нортангър в услуга на дамите, докато генералът е в Лондон. Помощникът му в Удстън бе зает и Хенри трябваше да ги напусне в събота за няколко дни. Сега неговото отсъствие не бе тъй мъчително, както когато генералът си беше вкъщи. Веселието им поутихна, но доброто им настроение не се развали. Момичетата си избираха еднакви занимания, близостта помежду им растеше и те откриха, че дори когато бяха само двете, се забавляват чудесно и в деня на заминаването на Хенри напуснаха трапезарията едва в единадесет, което беше доста късен час за Абатството. Току-що се бяха изкачили до горната площадка, когато им се стори, доколкото можеха да съдят поради дебелите зидове, че към вратата се приближава карета. В следващия момент силният звук на звънеца превърна предположението в увереност. След първия смут, предизвикан от изненадата: „О, Господи, какво ли се е случило?“, Елинор бързо реши, че това е по-големият й брат, който често пристигал така изненадващо, макар и в толкова необичайно време, и бързо слезе долу да го посрещне.

Катрин продължи към стаята си, като напрегна целия си ум да реши как да се държи по-нататък с капитан Тилни. Тя си спомни неблагоприятното впечатление, което поведението му й бе направило. Убедена бе, че той е прекалено изтънчен джентълмен, за да одобри нейната личност, но се успокояваше с мисълта, че поне при сегашните обстоятелства срещата им не би трябвало да бъде твърде мъчителна. Катрин се надяваше, че той никога няма да отвори дума за мис Торп. Много вероятно бе да не съществува подобна опасност, защото би следвало той да се срамува от ролята, която е изиграл. Затова Катрин смяташе, че ако избегнеха всякакво споменаване на случки от Бат, тя би могла да се държи с него много вежливо. Докато разсъждаваше върху това, времето течеше. Радостта Елинор да го види и да говори тъй дълго с него говореше в негова полза. Вече бе минал половин час от пристигането му, а тя все не се качваше горе.

В този момент на Катрин й се стори, че чува стъпките й по коридора и се заслуша дали не приближават, но всичко тънеше в пълна тишина. Тъкмо си помисли, че й се е счуло, когато шум от придвижване към вратата й я накара да трепне. Сякаш някой опипваше рамката и след секунда леко движение на бравата показа, че нечия ръка е легнала върху нея. Катрин малко потрепери при мисълта, че някой се прокрадва така предпазливо, но решена повече никога да не се поддава на дребни поводи за тревога или да подлъгана да става жертва на развихреното си въображение, тя тихо пристъпи напред и отвори вратата. Там бе застанала самата Елинор. Катрин се успокои, но само за миг, защото страните на Елинор бяха пребледнели и тя изглеждаше много възбудена. Тя явно възнамеряваше да влезе, но с усилие прекрачи прага и трябваше да направи още по-голямо усилие, за да заговори. Катрин предположи, че безпокойствието й има някаква връзка с капитан Тилни и можеше да изрази съпричастие единствено с мълчанието си. Накара Елинор да седне, разтри слепоочията й с лавандулова вода и се наведе над нея с ласкава загриженост.

— Скъпа моя Катрин, вие не трябва… Вие наистина не трябва — бяха първите свързани думи на Елинор. — Аз съм съвсем добре. Вашата сърдечност ме съсипва… не мога да я понеса… та аз съм дошла при вас с такова поръчение!

— Поръчение?! За мене?!

— Как да ви кажа? О, как да ви кажа!

Ново предположение изведнъж проблесна в ума на Катрин и пребледняла като приятелката си, тя възкликна:

— Пристигнало е съобщение от Удстън!

— Не е това, което мислите — отвърна Елинор, като я наблюдаваше с най-дълбоко състрадание. — Не е от Удстън. От самия ми баща е…

Гласът й пресекна и тя сведе очи, когато спомена за баща си. Неговото неочаквано завръщане само по себе си бе достатъчно, за да накара сърцето на Катрин да се свие и в продължение на няколко мига тя не можеше да предположи какво по-лошо има да чуе. Тя мълчеше, а Елинор се опитваше да се овладее и да заговори по-смело, но след малко продължи с все така наведен поглед:

— Вие сте прекалено добра, за да си помислите нещо лошо за мене заради ролята, която съм длъжна да изиграя. Всъщност идвам с най-голямо нежелание да съобщя своята вест. След всичко, случило се напоследък, след като тъй неотдавна уредихме въпроса с гостуването ви и аз толкова се радвах, толкова ви бях благодарна! Надявах се да останете още дълги седмици тук… Как сега да ви кажа, че не приемаме вашата любезност, че за радостта, която вашето присъствие ни достави, ние се отплащаме с… Думите ми изневеряват… Скъпа Катрин, трябва да се разделим. Баща ми си е спомнил, че по-рано е поел друго обещание, и цялото ни семейство ще отпътува в понеделник. Отиваме на гости у лорд Лонгтаун, близо до Херифорд, за две седмици. Обясненията и извиненията са еднакво невъзможни. Нямам думи нито за едното, нито за другото.

— Скъпа Елинор — възкликна Катрин, като направи всичко възможно, за да потисне чувствата си. — Не се разстройвате толкова. Първото обещание има предимство пред второто. Много, много съжалявам, че трябва да се разделим, при това тъй скоро, но не се обиждам. Знаете, че мога да прекратя гостуването си тук по всяко време, пък и се надявам вие да дойдете у дома. След като се върнете от имението на този лорд, можете ли да ни посетите във Фулъртън?

— Няма да съм в състояние, Катрин.

— Тогава елате, когато можете.

Елинор не отговори. Мислите на Катрин се върнаха към един друг въпрос, който сега по-непосредствено я занимаваше, и тя добави, разсъждавайки на глас:

— Понеделник, още понеделник и вие всички заминавате. Е, аз съм сигурна, че… аз ще мога да се сбогувам все пак. Та нали не е необходимо да тръгвам преди вас. Наистина, не се разстройвайте, Елинор, спокойно мога да си отида и в понеделник. Няма значение, че не съм уведомила баща си и майка си. Предполагам, че генералът ще изпрати с мене един прислужник, който да ме придружи до средата на пътя, а след това скоро ще стигна до Солзбъри, откъдето до вкъщи е само девет мили.

— О, Катрин, ако нещата бяха уредени така, донякъде щеше да е по-поносимо, макар и подобно елементарно внимание не би било и половината от онова, което заслужавате. Само че… как да ви го кажа… Определен е денят за вашето заминаване. Утре. Дори не можете да изберете часа, защото пощенската кола е поръчана и ще бъде тук в седем, освен това няма да ви бъде предложен прислужник.

Катрин се отпусна на стола, без да може да си поеме дъх или отрони дума.

— Не вярвах на ушите си, когато го чух. И колкото и справедливи да са огромният ви гняв и обида в този момент, те не са по-силни от онова, което аз… но не бива да говоря за собствените си чувства. О, само ако можех с нещо да помогна! Боже Господи! Какво ще кажат баща ви и майка ви! След като с любезностите си ви отведохме от истинските ви приятели и тяхната закрила тук… на двойно по-голямо разстояние от дома ви, да ви накараме да напуснете тази къща, без дори да се съобразим с изискванията на най-обикновената вежливост! Скъпа, скъпа Катрин, като ви нося тази вест, аз се чувствам виновна за цялата й оскърбителност. И все пак мисля, че ще ми простите, защото прекарахте достатъчно време в тази къща, за да разберете навярно, че тук аз съм домакиня само на думи и не е по силите ми да направя нищо.

— Обидила ли съм с нещо генерала? — с треперещ глас запита Катрин.

— О, Боже! Въпреки дъщерните си чувства, всичко, което зная, всичко, което мога да отговоря, е, че не сте му дала никакви основания да се чувства обиден. Естествено, той е страшно ядосан, рядко съм го виждала в такова състояние. Баща ми няма лесен характер. Явно се е случило нещо, което го е раздразнило извънредно силно — някакво разочарование, някаква неприятност, която в момента му се струва по-важна от всичко. Но аз не бих могла дори да предположа, че вие с нещо сте го засегнала, това би било невъзможно!

За Катрин бе мъчение да говори. Опита се да каже няколко думи само заради Елинор.

— Наистина много съжалявам — промълви тя, — ако с нещо съм обидила генерала. Това е последното нещо, което бих сторила съзнателно. Но не се чувствайте нещастна, Елинор. Обещанията трябва да се спазват. Само съжалявам, че не си спомниха за него по-рано, за да мога да пиша вкъщи. Но това е почти без значение.

— Аз се надявам, искрено се надявам, че няма да бъде застрашена физическата ви безопасност, но всичко останало ще се окаже неизразимо засегнато: душевното ви спокойствие, приличието, почтеността, чувствата на семейството ви — всичко, без изключение. Ако вашите приятели, семейство Алън, бяха все още в Бат, можехте да отидете при тях, щяхте да стигнете само за няколко часа. Но да пропътувате седемдесет мили с наета пощенска кола, на вашата възраст, сама, без придружител!

— О, няма нищо страшно в пътуването. Не мислете за това. А щом ще се разделяме, няколко часа по-рано или по-късно нямат значение. Мога да се приготвя до седем. Моля ви, нека ме извикат навреме.

Елинор разбра, че тя иска да остане сама и тъй като бе убедена, че и за двете е по-добре да избягнат по-нататъшни разговори, я остави с думите: „Ще ви видя утре сутринта“.

Сърцето на Катрин се нуждаеше от облекчение, иначе щеше да се пръсне. В присъствието на Елинор колкото приятелските чувства, толкова и гордостта й бе възпирала сълзите, но щом тя излезе, те рукнаха като порой от очите й. Да я изгонят от къщата и то по този начин! Без никаква причина, която да оправдае, или извинение, което да смекчи резкостта, грубостта, нещо повече — арогантността на подобна постъпка!

Хенри беше далече и тя нямаше възможност дори да се сбогува с него. Загубени бяха всички свързани с него надежди и очаквания — и докога ли? Кой би могъл да каже кога ще се срещнат отново? И всичко това бе дело на човек като генерал Тилни — толкова любезен, възпитан и особено благосклонен към нея. Беше колкото унизително и мъчително, толкова и неразбираемо. С еднаква обърканост и тревога Катрин размишляваше за възможните подбуди на генерала и неясния край. Начинът, по който постъпваха с нея, беше грубо невъзпитан. Бяха побързали да я отпратят, без да се интересуват ни най-малко дали няма да й бъде неудобно и поне привидно да й позволят да избере времето или начина на пътуването. От двата възможни дни за заминаването й бе определен първият, при това почти в най-ранния час, сякаш той твърдо бе решил, че тя трябва да е изчезнала от къщата, преди да е станал, за да не бъде принуден да я вижда. Какво би могло да означава всичко това, освен преднамерено оскърбление? По един или друг начин тя бе имала нещастието да го обиди. Елинор бе пожелала да й спести тази болезнена мисъл, но Катрин не вярваше, че е възможно да съществува такава несправедливост или беда, която да предизвика у някого толкова неприязън към човек, който не е свързан или поне се предполага, че не е свързан с тях.

Нощта премина мъчително. Не можеше да става и дума за сън или почивка, която да мине за сън. Същата стая, в която през първата нощ след нейното пристигане възбуденото й въображение я бе изтерзало, сега отново бе сцена на вълнения и неспокоен унес. Ала колко различни бяха сега подбудите за нейното безпокойство, колко прискърбно по-реални и основателни бяха причините му. Тревогата й се основаваше върху факти, опасенията й върху голямата вероятност да се сбъднат. Съзнанието й бе тъй заето с размишления за осезаемото и напълно земно зло, че Катрин усещаше и приемаше самотата си, тъмнината в стаята и древността на зданието без никакво чувство. И въпреки че бурният вятър често предизвикваше внезапни странни звуци в цялата къща, тя ги слушаше без любопитство или ужас, докато час след час отминаваха, а тя лежеше будна.

Малко след шест в стаята й влезе Елинор, изпълнена с голямо желание да прояви внимание към нея и да й помогне с каквото може, но нямаше много работа за вършене. Катрин не се беше бавила и беше напълно облечена, а багажът й — почти приготвен. При появата на дъщерята на домакина за момент й хрумна, че може генералът да е изпратил някакъв знак за помирение. Какво по-естествено от това неговият гняв да отмине и да последва разкаяние? На Катрин само й се искаше да знае доколко би било уместно от нейна страна да приеме извинението след всичко случило се. Не се наложи да го разбере. Не бяха подложени на изпитание нито милосърдието, нито достойнството й. Елинор не донесе никакво послание. Двете почти не говореха. Всяка смяташе, че мълчанието е най-безопасно, затова си размениха само няколко банални изречения, докато Катрин трескаво привършваше обличането си, а Елинор с повече добро желание, отколкото с опит, старателно се опитваше да доподреди пътническия й сандък. След като всичко беше готово, те напуснаха стаята и Катрин се задържа само половин минутка след приятелката си, за да хвърли поглед на раздяла върху всеки добре известен и любим предмет. Слязоха в трапезарията, където ги чакаше закуска. Катрин се опита да се храни, колкото за да си спести болката да я подканят, толкова и за да не кара приятелката си да се чувства неудобно. Но нямаше апетит и успя да преглътне само няколко хапки. Контрастът между тази и предишната им закуска в същия салон я накара да се почувства още по-нещастна и засили отвращението й към всичко, сложено на масата. Преди по-малко от двадесет и четири часа бяха закусвали край същата маса, но колко различна беше обстановката тогава! С каква жизнерадостна лекота, с какво чувство на щастлива, макар и измамна увереност бе гледала на света Катрин, как се радваше на всеки предмет и не таеше почти никакви опасения за бъдещето, освен че Хенри може да остане още един ден в Удстън. Щастлива, щастлива беше онази закуска! Хенри беше тук, Хенри седеше до нея и й поднасяше ту едно, ту друго ястие. Тя дълго остана потопена в тези сладки спомени, без нейната сътрапезница да я обезпокои дори с една дума. Елинор също бе потънала в собствените си мисли и появата на колата бе първото нещо, което ги накара да се стреснат и върнат към действителността. При вида на пощенската кола Катрин се изчерви силно, осъзнала в този миг с особена сила унижението, на което я подлагаха. За кратко време изпитваше единствено негодуване. Елинор бе принудена да събере решителност и да заговори:

— Трябва да ми пишете, Катрин — извика тя, — трябва да ме осведомите за себе си при първа възможност. Няма да имам и минута покой, преди да разбера, че сте се прибрали вкъщи благополучно. Моля ви, умолявам ви, напишете ми на всяка цена поне едно-единствено писмо. Не ме лишавайте от удовлетворението да знам, че сте в безопасност във Фулъртън и че семейството ви е добре. Не смея да очаквам повече, докато не ви помоля, както е редно, да поддържаме кореспонденция. Пишете ми в имението на лорд Лонгтаун, само че ще трябва да ви помоля да адресирате писмото до Алис^[1].

— Не, Елинор, щом не ви е разрешено да получавате писма от мене, убедена съм, че ще е по-добре да не пиша. Убедена съм, че ще пристигна у дома благополучно.

Елинор само отговори:

— Не ме учудват чувствата ви. Няма да настоявам. Ще разчитам на доброто ви сърце, когато ще съм далече от вас.

Тези думи и съпровождащият ги тъжен поглед бяха достатъчни на секундата да стопят гордостта на Катрин и тя бързо произнесе:

— О, Елинор, непременно ще ви пиша.

Имаше още един въпрос, който мис Тилни бързаше да уреди, макара да й беше неудобно да говори за него. Помислила беше, че след толкова дълго отсъствие от къщи Катрин може би не разполага с достатъчно пари, за да покрие разноските по пътуването. Оказа се точно така, когато Елинор най-мило и настойчиво предложи да й услужи с известна сума. До този момент Катрин не се бе замисляла по въпроса, но след като прегледа портмонето си, разбра, че ако не бе любезността на приятелката й, щеше да се окаже изхвърлена от къщата без средства да се прибере у дома. Умовете и на двете бяха погълнати от мисли за бедственото положение, в което би се озовала Катрин, и те почти не пророниха дума през останалото време, докато бяха заедно. Това време беше твърде кратко. Скоро съобщиха, че колата е готова за път. Катрин се изправи моментално и дълга и изпълнена с обич прегръдка замени всякакви думи на раздяла. Когато излязоха в преддверието, Катрин, която не можеше да напусне къщата, без да спомене по някакъв начин онзи, чието име дотогава нито едната, нито другата бе произнесла, спря за момент и с треперещи устни, така че думите едва се разбираха, предаде „най-любезните си поздрави на своя отсъстващ приятел“. Ала пророненото от устните й име отне всичките й сили да сдържа повече чувствата си. Скрила, доколкото бе възможно, лице в носната си кърпичка, тя изтича през преддверието, скочи в колата и след по-малко от минута се отдалечаваше от къщата.