Джейн Остин
Абатството Нортангър (30)

Глава тридесета

Катрин по рождение не бе предразположена да се заседява дълго на едно място, нито пък имаше навика да работи прекалено усърдно. Но каквито и да бяха недостатъците й преди, сега, според наблюденията на майка й, те значително се бяха задълбочили. Катрин нито можеше да седи спокойно, нито да прекара повече от десет минути, отдадена на някаква работа. Тя постоянно обикаляше из цветната и овощната градина, сякаш движението беше единственото, което я влечеше. Не можеше да седне неподвижно във всекидневната дори за кратко, а предпочиташе да се разхожда из къщата. Още по-голяма промяна в нея беше липсата на настроение. Безцелното бродене и безделие щяха да я превърнат в нейно смешно подобие, ако не бяха мълчанието и тъгата, които я превърнаха в пълна противоположност на предишната Катрин.

Два дни мисис Морланд търпя, без да направи и най-лек намек. Но след като и третата нощ не възвърна жизнерадостта на дъщеря й и не я подтикна към по-полезна дейност, нито й вдъхна желание да бродира, тя вече не можа да сдържи внимателния си укор:

— Мила Катрин, боя се, че започваш да се държиш като важна дама. Не знам дали шалчетата на бедния Ричард ще станат готови някога, ако разчита единствено на твоите приятелски услуги. В главата ти се въртят единствено мисли за Бат, но си има време за всичко — време за балове и театър, и време за работа. Ти доста дълго се позабавлява, затова трябва да се опиташ да свършиш нещо полезно.

Катрин веднага се залови за шева и с отпаднал глас каза, че „в главата й не се въртят мисли единствено за Бат.“

— Тогава се тормозиш заради генерал Тилни, а това е много глупаво от твоя страна, защото съм готова да се обзаложа, че повече никога няма да го срещнеш. Не бива да се тревожиш заради дреболии. — Тя направи кратка пауза. — Надявам се, мила Катрин, че настроението ти не се разваля от това, че не живеем във внушителен дом като Нортангър. Ако е така, посещението там наистина ти е причинило зло. Винаги трябва да се чувстваш добре на мястото, където се намираш, най-вече, когато то е твоят дом, защото там прекарваш по-голямата част от времето си. Не ми хареса много, че тази сутрин на закуска те чух толкова дълго да говориш за френските хлебчета в Нортангър.

— Хлебчетата изобщо не ме интересуват. Все ми е едно какво ям.

— Има една книга на горния етаж, където е поместено много умно есе. Разказва се за млади момичета, които трудно понасят живота вкъщи, след като знатни познати са ги разглезили. Мисля, че беше в „Мирър“^[1] — Ще го потърся и ще ти го дам тези дни. Сигурна съм, че ще ти повлияе добре.

Катрин не каза нищо и усърдно се залови за работа с желанието да бъде полезна, но след няколко минути, без сама да съзнава, отново потъна във вялост и безразличие. Отпадналостта й пораждаше раздразнителност, която я караше по-често тя да се движи в креслото, отколкото иглата й в шева. Мисис Морланд наблюдаваше как дъщеря й отново изпада в предишното си състояние. Тя виждаше в нейния отсъстващ и нещастен поглед пълно доказателство за недоволството, на което, според нея бе причина за липсата на жизнерадостност, затова бързо напусна стаята, за да донесе въпросната книга. Нямаше време за губене, тази опасна болест трябваше да се лекува. Мисис Морланд не можа да намери веднага търсената книга. Задържа я и друга домашна работа, така че измина около четвърт час, преди да слезе долу с творбата, на която толкова много се надяваше. В залисията си на горния етаж тя чуваше единствено шума, който сама създаваше, затова не знаеше, че преди минути е пристигнал посетител. Когато влезе в стаята, първото нещо, на което се спря погледът й, бе един млад мъж, когото виждаше за първи път. Той веднага стана с почтителен вид и след като смутената й дъщеря го представи като „мистър Хенри Тилни“, започна с неудобството на истински чувствителните хора да се извинява за появата си. Било му ясно, че след случилото се няма никакво право да очаква добър прием във Фулъртън, но имал причина за своето натрапничество — нетърпението да се убеди, че мис Морланд е пристигнала благополучно вкъщи. Той не говореше пред несправедлив съдия или злопаметна душа. Мисис Морланд ни най-малко не обвиняваше него или сестра му за непочтеното поведение на баща им, нещо повече, тя бе благосклонно настроена и към двамата. Затова, предразположена от неговата външност, тя го прие с непресторено доброжелателство, изразено с простодушни думи. Благодари му за голямото внимание към дъщеря й, увери го, че приятелите на нейните деца винаги са добре дошли в този дом и го помоли повече дори с дума да не споменава миналото.

Хенри нямаше нищо против да се подчини на тази молба, защото, каквото и облекчение да чувстваше в сърцето си при тази неочаквана благост, точно в този момент не бе по силите му да изрече нищо по въпроса. Той мълчаливо се върна на мястото си и в продължение на няколко минути вежливо отговаряше на обичайните за случая забележки на мисис Морланд относно времето и пътищата. Междувременно Катрин — възбудената, развълнувана, щастлива и тръпнеща Катрин — не проронваше и дума, но аленеещите страни и грейнали очи накараха майка й да повярва, че това добронамерено посещение ще успокои сърцето й поне за известно време. Така че мисис Морланд с удоволствие скри първия брой на „Мирър“, който можеше да потрябва някога по-нататък.

Още в началото тя бе изпратила едно от децата да повика мистър Морланд, тъй като се нуждаеше от неговата поддръжка и помощ в намирането на теми за разговор с госта, когото тя искрено съжаляваше заради притеснението от бащината му постъпка. Само че мистър Морланд отсъстваше от къщи и останала без подкрепа, след четвърт час мисис Морланд не знаеше вече за какво да говори. Така изминаха няколко минути в непрекъсвано мълчание, когато Хенри се обърна към Катрин за първи път след влизането на майка й и я попита с неочаквана живост дали мистър и мисис Алън в момента са във Фулъртън. От всички объркани нейни думи, изречени в отговор, той извлече смисъла, който можеше да се предаде само с една кратка сричка и изрази намерението си веднага да ги посети и поднесе почитанията си. Леко изчервен, той попита Катрин дали би била така добра да му покаже пътя.

— Къщата се вижда от прозореца, сър — съобщи Сара.

В отговор тя получи само благодарен поклон от джентълмена, а от майка си — знак с глава да мълчи. Мисис Морланд си бе помислила за възможността покрай посещението на достойните им съседи той да желае да даде на Катрин някакво обяснение за поведението на баща си и може би щеше да му бъде по-приятно да говори единствено пред нея, затова в никакъв случай не би попречила на дъщеря си да го придружи. Двамата тръгнаха и се оказа, че мисис Морланд не се бе заблудила напълно какъв е поводът, породил желанието за тази разходка. Хенри наистина искаше да обясни поведението на баща си, но първата му цел беше да изкаже на Катрин своите чувства. Направи го тъй добре по пътя към имението на мистър Алън, че на нея никога не би й омръзнало да го слуша отново и отново. Той я увери в любовта си и на свой ред помоли за сърцето й, което, както и двамата добре знаеха, вече му беше дадено изцяло. Та нали, макар че сега Хенри наистина се бе привързал искрено към нея, съзнаваше всички съвършенства на нейния характер, наслаждаваше им се и действително обичаше да се намира в нейно присъствие, трябва да призная, че неговата обич се бе породила само от чиста благодарност или, с други думи, убеждението, че тя не е равнодушна към него, бе била единствената причина той да й обърне по-сериозно внимание. Не крия, че това е нов момент в сантименталните любовни романи и той е ужасна подигравка с достойнството на героинята, но ако в реалния живот също толкова рядко се среща подобно обстоятелство, то поне ще ми остане заслугата да съм развихрила необузданото си въображение.

Те направиха съвсем кратко посещение на мисис Алън, по време на което без всякаква връзка Хенри изричаше първото нещо, дошло му на ум, а Катрин, погълната от неизразимото си щастие, почти не отвори уста. След това отново можеха да се предадат на възторга на ново тет-а-тет, по време на което Катрин успя да прецени доколко Хенри разполагаше с бащиното си позволение да й направи предложение. Когато преди два дни той се бе завърнал от Удстън, край Абатството го бе посрещнал разгневеният генерал, набързо го бе осведомил, че мис Морланд е заминала и му бе заповядал повече да не мисли за нея.

С такава родителска благословия сега той й предлагаше ръката си. Докато слушаше този разказ сред целия ужас на очакването, на уплашената Катрин все пак й стана драго от милата предпазливост, с която Хенри я бе спасил от необходимостта да му откаже по морални подбуди, както щеше да се получи, ако му беше дала дума, преди да узнае тези обстоятелства. Той продължаваше да обяснява по-подробно поведението и мотивите на баща си и чувството на Катрин прерасна дори в ликуващо задоволство. Генералът не бе имал в какво да я обвини, нищо не бе могъл да изтъкне в нейна вреда, освен че се е оказала неволно и несъзнателно обект на заблудата, която неговата гордост не бе в състояние да прости, но която истинската гордост би се срамувала да признае. Катрин бе виновна единствено за това, че беше по-бедна, отколкото той очаквал. Изпаднал в погрешно убеждение, че тя има голямо състояние и бъдещо наследство, той с ласкателства бе постигнал по-близко познанство с нея в Бат, настойчиво бе търсил компанията й в Нортангър и я беше определил за своя снаха. След като установил собствената си грешка, решил, че най-доброто, което може да стори, е да я изхвърли от къщата си, макар да имал чувството, че това е недостатъчно доказателство за негодуването му спрямо нея и за презрението, което изпитваше към нейното семейство.

В началото го бе подвел Джон Торп. Една вечер в театъра, след като забелязал вниманието, което синът му отделя на мис Морланд, генералът случайно запитал Торп дали я познава по-отблизо. Торп, особено щастлив да разговаря с влиятелен човек като генерал Тилни, се впуснал в радостна и горделива словоохотливост. Тъй като по това време всеки момент се очаквал годежът на Морланд с Изабела, а самият Джон твърдо бил решил да се ожени за Катрин, неговата суета го подтикнала да представи семейството за още по-богато, отколкото го мислел, воден от тщеславието и алчността си. През целия му живот, чувството му за собствена важност го подтикваше всички, с които е свързан или може да се свърже, да бъдат хора с тежест. Колкото повече се задълбочаваше познанството му с някого, толкова богатството на този човек растеше. Затова състоянието на Морланд, надценено още в началото, постоянно се увеличаваше след запознанството между него и Катрин. И за да придаде блясък на разговора си с генерала, Торп още повече се постара, като удвои приходите, които в неговата фантазия мистър Морланд получаваше като добре поставен свещеник, увеличи три пъти личното му състояние, прибави богата леля и зачеркна половината от децата и така съумя да представи цялото семейство в най-благоприятна светлина. За Катрин специално, която беше обект на особено любопитството от страна на генерала, както и на лични надежди на Торп, последният имаше още нещо в резерв — десетте хиляди лири, които получаваше от баща си, щяха да бъдат хубава добавка към имота на мистър Алън. Нейната близост с това семейство караше Торп сериозно да вярва, че ще й завещаят добро състояние и затова спокойно я представяше като почти официално признатата бъдеща наследничка на Фулъртън. В действията си генералът бе изхождал от тези сведения, без изобщо да му хрумне да се усъмни в достоверността им. Интересът на Торп към семейството, единият член на което скоро щеше да се годява за сестра му, а за другия той самият имаше планове (обстоятелства, с които се хвалеше почти еднакво открито), изглеждаше напълно сигурна гаранция за истината. Към това се добавяха абсолютно действителните факти, че семейство Алън бяха богати и бездетни, че мис Морланд бе поверена на техните грижи и — когато запознанството му с нея позволи да прецени — че те се отнасяха към нея с родителска нежност. Решението му се бе оформило бързо. Той вече бе съзрял в израза на сина си симпатии към мис Морланд и изпълнен с благодарност към мистър Торп за неговите сведения, почти в същия момент бе намислил да не пести усилия и да охлади разтръбявания интерес на Джон към Катрин и да разруши най-скъпите му надежди. По това време Катрин толкова малко знаеше за всичко това, колкото и собствените му деца. Хенри и Елинор не забелязваха нищо в нейното положение, което би могло да привлече особената благосклонност на баща им и с удивление наблюдаваха това внезапно, трайно и подчертано внимание. Макар напоследък Хенри да се беше убедил от някои намеци, съпътстващи почти изричната заповед да направи всичко възможно, за да спечели Катрин, че баща му вярва в изгодата от такава връзка, чак до последното обяснение в Нортангър децата нямаха дори най-малка представа за неверните сметки, които го бяха тласнали да действа. Че сметките му са неверни, генерал Тилни бе научил от същата личност, която ги беше направила негово достояние, от самия Торп, когото случайно беше срещнал в Лондон. Под влиянието на точно противоположни на предишните му чувства, раздразнен от отказа на Катрин, а още повече от неуспеха на съвсем скорошния опит да се постигне помирение между Морланд и Изабела, убеден, че те са се разделили завинаги и обърнал гръб на приятелството, от което повече нямаше полза, Джон Торп бе побързал да отрече всичко благоприятно, казано по-рано за семейство Морланд. Той бе признал, че си бил създал напълно погрешно мнение за тяхното състояние и характери, подведен от самохвалството на своя приятел.

Бил решил, че баща му е богат и почтен човек, но събитията през последните две-три седмици показали обратното. Мистър Морланд, след като пламенно направил най-щедри обещания по време на подготовката на първата женитба между членовете на техните семейства, бил принуден да признае, когато разказвачът ловко поставил въпроса ребром, че не е в състояние да осигури на младите хора дори прилична издръжка. Наскоро Торп имал специална възможност да открие, че всъщност това било бедстващо семейство, неописуемо многолюдно, което не се ползвало дори с капка уважение сред съседите си. Стремили се да поддържат стил на живот, който не подхожда на средствата им и търсели начини да подобрят положението си чрез изгодни бракове — изобщо едно нахално, самохвално и интригантско семейство.

Ужасеният генерал произнесъл името на Алън с изпитателен поглед. И в този случай Торп бил открил грешката си. Според него, семейство Алън било живяло прекалено дълго до семейство Морланд и той знаел името на младия човек, който щял да наследи имота във Фулъртън. На генерала повече не му трябвало. Вбесен от всички на света, с изключение на себе си, той отпътувал на следния ден за Абатството, където вече видяхме как се държа.

Оставям на проницателността на моите читатели да определят в каква степен Хенри можеше да съобщи всичко това на Катрин в онзи момент, какво бе научил от баща си и в кои моменти собствените догадки му бяха помогнали, а и каква част от историята предстоеше да се разбере от писмо на Джеймс. Аз обединих всичко това за улеснение на моите читатели, а те ще ми направят услугата да го разделят. Във всеки случай Катрин чу достатъчно, за да смята, че когато е подозирала генерала в убийство или тайно заточаване под ключ на жена си, не беше сгрешила по отношение на неговия характер и не беше преувеличила жестокостта му.

Хенри, който трябваше да разказва такива неща за баща си, изглеждаше почти толкова нещастен, колкото когато за първи път ги беше чул. Червеше се заради тесногръдите кроежи, които бе принуден да разкрие. Разговорът между баща и син в Нортангър бил твърде ожесточен. Хенри се бе възмутил открито и дръзко, след като научил как са се отнесли с Катрин, разбрал възгледите на баща си и получил нареждане безропотно да ги одобри. Генералът, свикнал да заповяда в семейството по всички въпроси, бе очаквал синът му да затаи несъгласието в душата си, без да се осмели да изрече с думи желание, противоречащо на неговото, затова зле бе понесъл твърдото противопоставяне на Хенри, продиктувано от здравия разум и съвестта. Бащиният гняв определено бе потресъл Хенри, без обаче да го уплаши, защото убеждението, че постъпва справедливо, му бе вдъхвало сила. Честта и чувствата му го обвързваха с мис Морланд и тъй като смяташе, че сърцето, което беше получил указание да спечели, му е дадено, никакво недостойно оттегляне на мълчаливото съгласие и никакво обратно по смисъл нареждане под напора на безпочвен гняв можеха да разклатят — неговата вярност и породеното от нея твърдо решение.

Той изрично отказа да придружи баща си в Хердфордшър — първият дошъл на ума на генерала ангажимент, за да се отърве от Катрин и също тъй изрично обяви намерението си да й предложи ръката си. Генералът беше бесен от гняв и двамата се разделиха след яростна кавга. Хенри почти незабавно се завърна в Удстън в силно възбудено състояние. Трябваха му дълги часове на усамотение, за да се успокои. Следобед на следващия ден той тръгна за Фулъртън.