Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Northanger Abbey, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 105 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2009)

Издание:

Джейн Остин. Абатството Нортангър

Колекция „Джейн Остин“

ИК „Мърлин Пъбликейшън“, София, 2003

Редактор: Силвия Великова

ISBN 954-319-002-7

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

На следващата сутрин времето беше хубаво и Катрин почти очакваше ново нападение от страна на приготвилата се за Клифтън компания. Тя не се страхуваше, защото имаше поддръжката на мистър Алън, но с удоволствие би си спестила воденето на борба, в която боли дори от победата. Зарадва се от сърце, когато нито ги чу, нито ги видя. Тилни дойдоха да я вземат в определеното време и след като не се появиха нови трудности, внезапни спомени за стари обещания, неочаквани задължения или нахални нахлувания, които да объркат плановете им, моята героиня по най-неестествен начин бе готова да осъществи срещата си, при това не с друг, а със самия герой. Те решиха да се поразходят към Бийчън Клиф, благородно възвисяващия се хълм, чиито разкошна зеленина и надвиснали надолу дървета го правят поразителна гледка от всяко по-открито място в Бат.

— Винаги, когато го видя, се сещам за Южна Франция — каза Катрин, докато се разхождаха покрай брега на реката.

— Значи, вие сте били в чужбина? — малко изненадан запита Хенри.

— О, не. Имах предвид само това, което съм чела. Този хълм постоянно ми напомня за страната, в която пътешестват Емили и баща й в „Мистериите на Удолфо“. Предполагам, че вие никога не четете романи.

— Защо не?

— Защото не са достатъчно умни за вас. Господата четат по-хубави книги.

— Всеки човек, независимо дали е мъж, или жена, ако не изпитва удоволствие от хубавия роман, положително е непоносим глупак. Чел съм всички книги на мисис Радклиф, повечето от тях с голямо удоволствие. Когато започнах „Мистериите на Удолфо“, не можах да се откъсна. Спомням си, че я свърших за два дни, а косата ми беше постоянно настръхнала.

— Да — добави мис Тилни, — и аз си спомням, че ти обеща да ми я четеш на глас, а когато се наложи да изляза само за пет минути, за да отговоря на една бележка, вместо да ме изчакаш, ти отнесе книгата в алеята Хърмитидж Уок и аз бях принудена да чакам, докато я свършиш.

— Благодаря ти, Елинор, ти свидетелствува най-достойно в моя полза. Виждате, мис Морланд, колко неоснователни са вашите подозрения. Такъв бях аз, нетърпелив да прочета какво става по-нататък, отказах да изчакам сестра си дори пет минути, наруших обещанието си да й чета на глас и я държах в напрегнато очакване на най-интересното място, като избягах с книгата, която беше, забележете, лично нейна собствена. Гордея се, когато сега се сещам за станалото и мисля, че то сигурно ще затвърди доброто ви мнение за мене.

— Наистина ми бе приятно да чуя такова изказване от вас и повече няма да се срамувам, че самата аз харесвам „Удолфо“. Но действително преди си мислех, че младите мъже изумително презират романите.

— Действително е изумително. Има място за изумление, ако е така, защото мъжете четат не по-малко от жените. Самият аз съм прочел стотици и стотици романи. Не си въобразявайте, че може да се съревновавате с мене по познаване на Джулии и Луизи. Ако се впуснем в подробности и започнем с безкрайни въпроси от рода на „Чела ли сте това?“ и „Чел ли сте онова?“, скоро ще ви оставя толкова далече зад себе си, колкото, как да се изразя, търся подходящо сравнение, вашата приятелка Емили — бедния Валанкурт, когато заминава с леля си за Италия[1]. Помислете колко години преднина имам пред вас! Започнал съм да уча в Оксфорд, когато вие сте била добро малко момиченце, което е учело буквите, като ги е бродирало вкъщи.

— Боя се, че не съм била много добро момиченце. Но не мислите ли, че „Удолфо“ е най-хубавата книга на света?

— Най-хубавата? Предполагам, искате да кажете най-добрата на вид. Това зависи от подвързията.

— Хенри — намеси се мис Тилни, — много си дързък. Мис Морланд, той се отнася към вас по същия начин, както към сестра си. Непрекъснато ме обвинява, че се изразявам неточно, а сега си позволява тази волност спрямо вас. Думата „най-хубава“, както я употребихте вие, не го удовлетворява, затова се постарайте да я замените с друга, иначе по време на цялата разходка ще ни заливат цитати от Джонсън и Блеър[2].

— Уверявам ви — възкликна Катрин, — че не исках да кажа нищо лошо. Книгата е хубава и защо да не я нарека така?

— Вярно — каза Хенри, — днес денят е много хубав, и нашата разходка е много хубава, а вие двете сте две много хубави млади дами. О, това е наистина една много хубава дума — става за всички случаи. Първоначално са я използували, за да изразят понятия като „добър на вид“, „уместен“, „благ“ и „изящен“. Хората са имали хубави дрехи, изпитвали са хубави чувства и са правели хубав избор. Сега обаче всичко похвално, за каквото пожелаете, е събрано в тази единствена дума.

— Докато всъщност — възкликна сестра му, — тя трябва да се използува само по отношение на тебе, без да се влага никакъв похвален смисъл. Ти си по-хубав, отколкото мъдър. Хайде, мис Морланд, да го оставим да размишлява върху нашите недостатъци с най-правилно подбрани думи, докато ние хвалим „Удолфо“ с каквито фрази ни харесва. Това е много интересна творба. Вие обичате ли този вид четиво?

— Откровено казано, не харесвам много останалите.

— Наистина ли?

— Исках да кажа, че понякога чета поезия или пиеси и неща от този род, не избягвам и пътеписите. Но не може да ме заинтересува историята, истинската сериозна история. На вас харесва ли ви?

— Да, аз обичам историята.

— Бих искала и аз да я обичам. Чета по малко от задължение, но всичко, което научавам, или ме огорчава, или ме уморява. На всяка страница разпри между папи и крале, войни и чумни епидемии, мъжете до един са некадърни, а жени почти няма. Направо е досадно. Все пак често си мисля, че е странна тази скука, защото голяма част от всичко това сигурно е съчинено. Словата, които се влагат в устата на героите, мислите и кроежите им навярно са предимно измислица, а точно измислицата ми доставя най-голямо удоволствие в другите книги.

— Вие мислите — каза мис Тилни, — че историците не могат да използуват добре полета на фантазията си. Те показват въображение, без да будят интерес. Аз обичам историята и никак не ми пречи да възприемам измислицата редом с истината. За основните факти историците разполагат с източници на познание — по-стари исторически описания и летописи, на които според мене може да се вярва точно толкова, колкото и на всичко останало, което не става пред очите ни. Що се отнася до дребното разкрасяване, за което вие говорите, то си е само разкрасяване и аз го харесвам в това му качество. Ако едно слово е красноречиво, чета го с удоволствие, независимо кой го е измислил. Може би даже възприемам с по-голямо удоволствие съчиненото от мистър Хюм или мистър Робъртсън[3], отколкото истинските думи на Карактак, Агрикола или Алфред Велики.

— Вие обичате историята! Също като мистър Алън и баща ми. Двама от братята ми също проявяват интерес към нея. Забележително много хора в моя тесен кръг от приятели. В такъв случай няма повече да съжалявам авторите на исторически съчинения. Щом хората обичат да четат техните книги, всичко е наред. Струваше ми се жестока съдба да влагаш толкова усилия в писането на дебели томове, които, както преди си мислех, никой не би отворил с желание, да се трудиш така непосилно, само за да изтезаваш малките момчета и момичета. И макар да зная, че всичко това е много хубаво и необходимо, често съм се чудила на смелостта на този, който сяда специално да пише исторически съчинения.

— Никой, поне малко запознат с човешката природа в една цивилизована държава — каза Хенри, — не може да отрича, че малките момчета и момичета трябва да бъдат изтезавани. Но в защита на най-изтъкнатите историци следва да отбележа, че те с пълно основание ще се обидят от предположението, че нямат по-висше предназначение, а и освен това техният подход и стил чудесно им позволяват да изтезават и читателите с най-напредничаво мислене в най-зрелия период от живота им. Използувам глагола „изтезавам“ вместо „обучавам“, защото забелязах, че така е във вашата класификация и предполагам, че вече е прието те да се употребяват като синоними.

— Смятате ме за глупачка, защото наричам обучението изтезание, но ако вие имахте моя опит да слушате как горките деца най-напред се учат да четат, а после да пишат, ако някога бяхте видял колко глупави изглеждат те по цяла сутрин и колко е уморена майка им след това така, както аз го наблюдавам почти всеки ден вкъщи цял живот, бихте се съгласил, че „изтезавам“ и „обучавам“ понякога могат да се използуват като синоними.

— Твърде възможно. Но историците не носят отговорност за трудностите, които срещаме, когато се учим да четем. Дори вие самата, която изглежда не сте общо взето особено благосклонна към твърде сериозните и задълбочени занимания, все пак вероятно ще признаете, че напълно си заслужава да ви изтезават две или три години, за да можете после да четете цял живот. Помислете, ако не се учи четене, мисис Радклиф би писала напразно, а може би и изобщо не би писала.

Катрин не възрази и въпросът приключи с горещи хвалебствия от нейна страна за заслугите на тази дама. Тилни скоро подхванаха нова тема, по която тя не можеше да каже нищо. Те разглеждаха пейзажа с очите на хора, свикнали да рисуват, и обсъждаха възможността той да бъде пресъздаден върху платно с цялото увлечение, което пораждаше художественият вкус. Катрин се чувстваше мъчително и не на място. Тя не разбираше нищо от рисуване. Слушаше ги с внимание, но това не й помагаше особено, защото използуваха фрази, които почти нищо не й говореха. Малкото, което все пак успя да разбере, противоречеше на крайно бедните й познания по този въпрос. Излезе, че добър изглед за рисуване не се разкрива непременно от върха на високия хълм и че ясното небе не е доказателство за прекрасен ден. Обзе я дълбок срам от собственото й невежество. Неуместен срам. Който иска да спечели нечии чувства, задължително трябва да е невежа. Добре осведоменото съзнание означава неспособност да се задоволи суетата на другите, нещо, което разумният човек винаги се старае да не допуска. Това се отнася особено до жената. Има ли нещастието да притежава някакви познания, тя трябва да полага всички усилия да ги скрие.

Една друга авторка[4] с отличното си перо вече изложи предимствата, които вродената глупост дава на хубавото момиче. Аз само ще допълня нейните разсъждения, за да съм справедлива към мъжете. Въпреки че в очите на по-голямата и по-повърхностната част от този пол оскъдният ум у жената съществено увеличава личния й чар, има и една друга група мъже, които точно поради собствения си здрав разум и обширни познания ценят на първо място у жената нейното невежество. Катрин обаче не съзнаваше предимствата си. Не й бе известно, че едно хубаво момиче с обичливо сърце и твърде невежо съзнание непременно ще привлече умния младеж, стига обстоятелствата да не са съвсем неблагоприятни. В случая тя призна и оплака липсата си на познания, заяви, че би дала всичко на света, за да се научи да рисува — и тутакси последва лекция на тема живопис. Обясненията на Хенри бяха много ясни и тя бързо започна да открива красота във всичко, което го възхищаваше. Слушаше го с усърдно внимание и той остана напълно убеден, че тя е надарена със силно развит естествен художествен усет. Той говореше за предни планове, перспективи, странично разполагане и светлосенки. Катрин се оказа толкова схватлива ученичка, че когато достигнаха до върха на Бийчън Клиф, тя прояви критическа инициатива и се изказа как в целия град Бат няма нищо, достойно да се превърне в част от пейзаж. Едновременно доволен от нейния напредък и изпълнен със страх, да не би да я измори с прекалено много мъдрост отведнъж, Хенри остави темата да замре. От един скален отломък и изсъхналия дъб, който според него се издигал край върха на скалата, той с лекота премина към дъбовете изобщо, после към горите, ограждането им, пустеещите земи, кралската поземлена собственост и правителството и бързо стигна до политиката, а от там до мълчанието има само една крачка. Общата пауза, настъпила след кратката му беседа за състоянието на нацията, бе прекъсната от Катрин, която с много сериозен тон изрече:

— Научих, че нещо наистина крайно потресаващо скоро ще разтърси Лондон.

Мис Тилни, към която основно се отнасяше казаното, трепна и бързо запита:

— Наистина ли? От какъв характер?

— Не знам нито това, нито кой ще го предизвика. Само разбрах, че ще бъде най-страшното нещо, което сме виждали.

— Милостиви небеса! Откъде успяхте да го научите?

— Една моя много близка приятелка ми съобщи вчера в писмо от Лондон. Щяло да бъде необичайно ужасно нещо. Очаквам убийства и всякакви други работи от този род.

— И вие говорите с такова учудващо спокойствие! Надявам се, че съобщението на вашата приятелка е преувеличено. А ако предварително е известно, че се замисля подобно нещо, то правителството несъмнено ще предприеме необходимите мерки, за да го осуети.

— Правителството — каза Хенри, като се опитваше да скрие усмивката си, — нито желае, нито смее да се намесва в подобни дела. Сигурно ще има убийства, но правителството не се интересува колко ще са те.

Дамите стреснато го погледнаха. Той се засмя и добави:

— Сега да ви помогна ли да се разберете една друга или да ви оставя да се мъчите, докато успеете според силите си да си изясните какво става? От мене да мине — ще действувам благородно. Ще докажа, че мъж ме прави не само щедрата ми душа, но и здравомислещата ми глава. Не понасям онези представители на моя пол, които смятат под своето достойнство от време на време да слизат до равнището на женската схватливост. Вероятно умът на жените не е нито силен, нито остър, нито енергичен, нито проницателен. Може би им липсва способност за наблюдение, прозорливост, здрав смисъл, жар, дарба и остроумие.

— Мис Морланд, не обръщайте внимание на онова, което той казва. По-добре бъдете така добра да ми разкажете за този ужасен бунт.

— Бунт? Какъв бунт?

— Скъпа Елинор, бунт има само в главата ти. Тази бъркотия е скандална. Мис Морланд през цялото време не говори за нищо по-ужасно от една нова творба, която скоро ще излезе — в три тома малък формат, всеки съдържащ по двеста седемдесет и шест страници, като на началната страница на първия са изобразени два надгробни камъка и фенер. Сега разбираш ли? На вас, мис Морланд, бих искал да кажа, че милата ми сестра изтълкува неправилно всичките ви съвършено ясни изрази. Вие обявихте, че се очакват ужаси в Лондон и вместо моментално да схване, както би постъпило всяко разумно същество, че тези думи имат отношение само към заемните библиотеки, тя незабавно си представи тълпа от три хиляди души, стекла се на Сейнт Джордж Фийлдс. Банката е нападната, Тауър — в опасност, по улиците на Лондон се лее кръв. Отряд от Дванадесети лек драгунски полк (надеждата на нацията) е извикан от Нортхамптън, за да усмири въстаниците, и парче от тухла, хвърлено от някой висок прозорец, събаря от коня храбрия капитан Фредерик Тилни, който начело на войниците си се е устремил в атака. Извинете глупостта й. Към слабостта й на жена се прибавиха страховете на сестра, но иначе, общо взето, тя в никакъв случай не е безмозъчна наивница.

Катрин имаше притеснен вид.

— А сега, Хенри — каза мис Тилни, — след като ни помогна взаимно да се разберем, можеш спокойно да се постараеш и мис Морланд да те разбере, освен ако не си решил да я накараш да мисли, че се държиш като непоносим грубиян към сестра си и мнението ти за всички жени е направо безпощадно. Мис Морланд не е свикнала със странностите ти.

— С най-голямо удоволствие ще я запозная с тях.

— Не се съмнявам, но за момента тя остава в недоумение.

— Какво трябва да направя?

— Много добре знаеш какво трябва да направиш. Възстанови напълно репутацията си в нейните очи. Кажи й, че имаш много високо мнение за разума на жените.

— Мис Морланд, аз имам много високо мнение за разума на всички жени по света, особено на онези, с които се случа да бъда в една компания, независимо кои са те.

Не е достатъчно. Бъди по-сериозен.

— Мис Морланд, никой няма по-добро мнение от мене за разума на жените. Според мене природата им е дала толкова много разум, че те никога не смятат за необходимо да използуват повече от половината.

— Засега, мис Морланд, от него не ще можем да изтръгнем нищо по-сериозно. Уверявам ви, обаче, че представата ви за него ще е много неправилна, ако сметнете, че той е в състояние да се произнесе несправедливо по адрес на която и да е жена или да говори грубо за мене.

Не беше нужно да се убеждава Катрин, че Хенри Тилни никога не греши. Обноските му можеха понякога да я озадачат, но под тях винаги се криеше справедливост. И тя беше готова еднакво да се възхищава и от разбираемото, и от неразбираемото у него. Цялата разходка бе прекрасна и макар да не продължи дълго, дори краят й беше чудесен. Приятелите й я изпратиха до вкъщи, отбиха се вътре и преди да се разделят, мис Тилни най-почтително се обърна колкото към мисис Алън, толкова и към Катрин и помоли за удоволствието Катрин да обядва у тях на по-следващия ден. Трудно беше не да се получи съгласието на мисис Алън, а Катрин да скрие прекомерната си радост.

Великолепно прекараната сутрин я беше накарала да прати в забвение всякакво приятелство и сестринска любов. Нито веднъж по време на разходката тя не се сети за Изабела или Джеймс. Сърдечните й чувства се възвърнаха след заминаването на Тилни, но на първо време без полза, защото мисис Алън не беше чула нищо за тях и не бе в състояние да успокои тревогите й. Почти към обяд на Катрин й стана ясно, че непременно се нуждае от панделка, чието набавяне не търпи и минута отлагане. Излезе да я купи и на Бонд Стрийт настигна втората мис Торп, която безцелно се движеше към Едгарс Билдингс, обградена от две от най-сладките момичета на света, които тази сутрин й били станали най-скъпи приятелки. От нея Катрин научи, че излетът до Клифтън се е състоял.

— Тръгнаха в осем тази сутрин — каза мис Ан. — Но твърдо мога да кажа, че не им завиждам за разходката. Мисля, че вие и аз имахме голям късмет да се измъкнем. Вероятно скуката е убийствена, защото в Клифтън по това време на годината няма жива душа. Бел тръгна с брат ви, а Джон взе Марая.

Това разрешение на проблема зарадва Катрин и тя не скри чувствата си.

— О, да — каза събеседничката й. — Марая тръгна с тях. Луда бе да отиде. Мислеше си, че ще бъде нещо много хубаво. Не мога да кажа, че се възхищавам на вкуса й. За себе си от самото начало бях твърдо решила, че няма да отида, колкото и да настояват.

Катрин малко се съмняваше в последното и не се въздържа да не каже:

— Хубаво би било и вие да отидете, жалко, че не сте могли да заминете всички.

— Благодаря ви, но никак не държа на този излет. Всъщност за нищо на света не бих отишла, както току-що обяснявах на Емили и Софая[5], когато ни застигнахте.

Катрин така и не можа да повярва напълно на думите й, но все пак бе доволна, че Ан си имаше утеха в сприятеляването с тези Емили и Софая и затова се сбогува без излишни притеснения. Върна се вкъщи радостна, че излетът не се е провалил заради нейния отказ да участвува и от все сърце желаеше добре прекараното време да накара Джеймс и Изабела да престанат да й се сърдят заради нейната непреклонност.

Бележки

[1] Валанкурт е герой от „Удолфо“, с който Емили се разделя в началото на романа

[2] Има се предвид „Речник на английския език“ (1755) на д-р Самюел Джонсън (1709–1784), английски поет, критик и лексикограф; и „Лекции по реторика“ (1783) на Хю Блеър, шотландски свещеник

[3] Дейвид Хюм (1711–1776) — философ, икономист и историк, автор на „История на Англия“ (1754–1762); Уилям Робъртсън (1721–1793) — шотландски историк, автор на „История на Шотландия“ (1759)

[4] Има се предвид Фани Бърни в „Камила“ (хубавото момиче е Индиана Линмиър)

[5] Признак на лошото възпитание на Ан е обръщението на малки имена към момичета, с които се е запознала същата сутрин