Джейн Остин
Абатството Нортангър (20)

Глава двадесета

Мъчно беше на мистър и мисис Алън да се лишат от младата си приятелка, чието присъствие толкова много бяха ценили заради добротата и жизнерадостта й, а да й намират развлечение се бе превърнало в тиха радост за самите тях. Ала сърце не им даваше да пожелаят да остане, когато виждаха колко щастлива беше, че заминава с мис Тилни. Освен това, самите те щяха да прекарат само още една седмица в Бат, така че нямаше дълго да усещат отсъствието й. Мистър Алън придружи Катрин до Милсъм Стрийт, където тя трябваше да закуси и изчака да я настанят да седне сред новите й приятели, посрещнали я изключително любезно. Вълнението на момичето, че бе приета като своя в семейството, както и страхът, да не би да стори нещо не съвсем редно и да не съумее да запази доброто им мнение за себе си, бяха тъй силни, че в притеснението на първите пет минути то почти бе готово да се върне с мистър Алън на Пълтни Стрийт.

Държането на мис Тилни и усмивката на Хенри бързо я освободиха донякъде от неприятното чувство, но напрегнатостта й остана. Дори непрекъснатото внимание на самия генерал Тилни не можеше напълно да я успокои. Нещо повече, колкото и да беше абсурдно, Катрин се питаше дали не би се чувствала по-свободно, ако той не се занимаваше толкова много с нея. Загрижеността му дали се чувства удобно, несекващите подканяния да си вземе още от храната и често повтаряните опасения, че нищо от сервираното не й е по вкуса — а тя никога в живота си не бе виждала и половината от това разнообразие от ястия, поднесени на закуска — не й позволяваха дори за минута да забрави, че беше чужда в този дом. Чувстваше се напълно недостойна за подобно уважение и не знаеше с какво да се отплати. Не й стана по-спокойно, когато генералът раздразнено запита защо се бави по-големият му син, а после, когато най-накрая капитан Тилни слезе, изрази недоволството си от неговата мудност. Укорът беше отправен толкова строго, че Катрин направо онемя. Стори й се прекалено суров за подобна постъпка. Чувството й за неловкост още повече се засили, когато се оказа, че тя е основната причина за отправения упрек. Закъснението на сина възмутило бащата най-вече защото било израз на неуважение към нея. Това поставяше Катрин в доста неудобно положение и тя изпита искрено съчувствие към капитан Тилни, без да може да се надява на доброжелателно отношение от негова страна.

Капитанът изслуша баща си мълчаливо и не направи опит да се оправдава. Това потвърди страховете на Катрин, че неспокойните му мисли за Изабела вероятно са го държали дълго буден и това е истинската причина за късното му ставане. Реално, тя за първи път попадаше в една компания с него и се надяваше да разбере що за човек е. За съжаление, почти не чу гласа му, докато бащата се намираше в стаята, а дори и след това беше толкова раздразнен, че тя успя да долови единствено следните думи, прошепнати на Елинор: „Колко ще се радвам, когато всички се махнете!“

Суетнята около заминаването не беше приятна. Часовникът удари десет, докато сваляха куфарите, а според плана на генерала, по това време трябваше да са напуснали Милсъм Стрийт. Не му подадоха балтона да го облече направо, а го разгънаха удобно в кабриолета с двата коня, в който той щеше да пътува със сина си. Средната седалка на каретата не беше издърпана, въпреки че в нея щяха да се возят трима души и прислужничката на дъщеря му така беше затрупала купето с пакети, че за мис Морланд не бе останало място да седне. На генерала, подал ръка на Катрин да се качи, това опасение подейства тъй силно, че собствената й нова кутия с писмени принадлежности щеше да бъде изхвърлена от него на улицата, ако тя с известни усилия не беше успяла да я спаси. Най-накрая вратата на каретата с трите млади момичета се затвори и те потеглиха с умерения темп, с който породистите, добре охранени коне на един джентълмен обикновено изминават тридесет мили, колкото беше разстоянието от Бат до Нортангър, с предвидена по средата почивка. Щом излязоха от портата, настроението на Катрин се оживи, защото тя не се стесняваше в присъствието на мис Тилни. Изпълнена с интерес към напълно непознатия й маршрут, към Абатството в края му и следващия ги кабриолет, тя без съжаление хвърли последен поглед към Бат, с чувството, че пътните жалони направо бягат пред очите й. Последва отегчението от двучасовия престой в странноприемницата „Малка Франция“, за да си починат конете, където човек нямаше какво да прави, освен да яде, без да е гладен, и да се разхожда безцелно, без да има какво да види. Възхищението й от изискания начин, по който пътуваха, от елегантната карета с четирите коня, от ездачите на предната двойка, облечени в красиви ливреи, които така ритмично се повдигаха в стремената и от многобройните съпровождащи ги мъже, яхнали породисти жребци, малко понамаля под въздействието на последвалите неудобства. Чакането никак не би й тежало, ако се чувстваше щастлива сред спътниците си. Ала генерал Тилни, иначе толкова чаровен мъж, изглежда винаги потискаше настроението у децата си и освен него друг почти не отронваше дума. Като виждаше това, както и недоволството на генерала от всичко, което предлагаха в странноприемницата и раздразнително сприхавото му отношение към сервитьорите, Катрин с всяка минута се изпълваше с все по-голямо страхопочитание към него. Двата часа започнаха да й се струват четири. Най-сетне бе дадено облекчителното нареждане да потеглят, с което дойде и голямата изненада за Катрин. Генералът й предложи през останалата част от пътуването да се вози на неговото място в кабриолета на сина му, тъй като денят бил прекрасен и той много би желал тя да разгледа местността колкото е възможно по-добре.

Катрин поруменя при споменаването на тази идея, защото си спомни мнението на мистър Алън за пътуването в открити карети с млади мъже. Първата й мисъл бе да откаже, но, като размисли, у нея надделя уважението към преценката на генерал Тилни. Той не би могъл да й предложи нещо непристойно. Затова само след няколко минути тя се озова, невероятно щастлива, седнала редом с Хенри в кабриолета. Трябваше да се повози съвсем малко, за да се убеди, че двуколката е най-прекрасната кола на света. Нямаше спор, че в движението на каретата с четирите коня се усещаше някакво величие, но тя бе тежка и създаваше главоболия. Катрин не можеше да забрави лесно двата часа, които бяха престояли в „Малка Франция“. За кабриолета половината от това време би се оказало достатъчно. Впрегнатите в него пъргави коне изглеждаха готови да препуснат напред толкова устремено, че биха задминали с лекота каретата само за половин минута, ако генерал Тилни не беше решил, че тя трябва да се движи отпред. Не бяха само конете, които определяха достойнствата на кабриолета. Хенри караше много умело и спокойно, без да всява никакъв смут, без да се перчи пред нея и без да ругае жребците. Колко огромна беше разликата между него и единствения господин, с когото бе в състояние да го сравни, защото друг не бе я возил. А и колко добре му стоеше шапката, какво усещане за вкус и достойнство създаваше кройката на балтона му с множество къси пелерини! Тя не се съмняваше, че да бъде возена от мистър Тинли в кабриолет беше най-голямото щастие на земята, което отстъпваше само на радостта да танцуват заедно. Освен всичко друго, Катрин се наслаждаваше на удоволствието да слуша похвални думи за себе си и искрената му благодарност за добрината й да гостува на сестра му. Той й каза, че оценява това като истинско приятелство, пораждащо искрена признателност. Житейските обстоятелства около сестра му, обясни Хенри, не се бяха стекли твърде щастливо. Тя нямала никаква женска компания, а по време на честите отсъствия на баща им оставала направо сама.

— Но как така? — запита Катрин. — Вие не живеете ли с нея?

— Нортангър е само наполовина мой дом. Поддържам домакинство в Удстън, където имам собствена къща. Това е почти на двадесет мили разстояние от бащиното ми жилище, но се налага да прекарвам там част от времето си.

— Навярно това е доста тежко за вас.

— Винаги ми е тежко да изоставям Елинор.

— Да, но освен че сте силно привързан към нея, навярно много обичате и самото абатство. След като сте свикнали да живеете в абатство, обикновеният пасторски дом сигурно никак не ви допада.

Той се усмихна и каза:

— Изградили сте си доста привлекателна представата за Абатството.

— Естествено. То не е ли прекрасна старинна сграда, подобна на тези, за които четем в романите?

— А вие готова ли сте да се сблъскате с всички ужаси, които могат да ви се случат в здание като онова, за което четем в романите? Има ли в сърцето ви достатъчно храброст и здрави нерви за тайните входове, скрити зад отместващи се дървени ламперии и разтварящи се гоблени?

— Какво говорите, не мисля, че бих се уплашила лесно от подобни неща в къща, пълна с много хора. А и сградата никога не е била оставяна необитавана и пустееща в продължение на дълги години и семейството не се е връщало ненадейно, без да предупреди никого, както се случва в романите.

— Така е, не ще и дума. Няма да ни се налага с мъка да налучкваме пътя към някоя зала, осветена слабо единствено от тлеещата жарава на догарящите в огнището дървета. Нито ще трябва да си приспособяваме легла на пода в стая без прозорци, врати и мебели. Трябва обаче да сте наясно, че когато млада дама (независимо по какъв начин) попадне под покрива на подобно здание, винаги я настаняват отделно от семейството. И докато те уютно се разполагат в своя край на дома, престарялата икономка Дороти с неприветлив вид я повежда нагоре по странична стълба, после преминават през множество мрачни коридори и достигат до стая, която никой не е ползвал, откакто преди около двадесет години в нея е умрял някакъв братовчед или друг родственик. Можете ли да издържите на подобен ритуал? Няма ли във вашето съзнание да се родят тежки предчувствия, когато се озовете в такава мрачна стая, прекалено огромна и с твърде висок таван, ако цялото това безмерно пространство се осветява от слабите лъчи на една-единствена лампа? Ами ако стените са покрити с гоблени, изобразяващи фигури в естествена големина, а леглото, с тъмнозелени завеси или пурпурен балдахин, наподобява катафалка. Няма ли да трепне сърцето ви?

— О, не, сигурна съм, че няма да ми се случи подобно нещо.

— Няма ли да разглеждате със страх мебелите във вашата стая? И какво ще откриете? Липсва маса, липсват кана и леген за измиване, няма гардероб, няма скрин, само в единия край може би ще откриете останки от счупена лютня, а в другия — тежка ракла, която не може да се отвори по никакъв начин. А над камината ще виси портрет на красив мъж във военна униформа, чиито черти така необяснимо ще ви поразят, че няма да можете да откъснете поглед от него. Междувременно, Дороти, не по-малко странна от собствената ви външност, ще се вторачва силно развълнувана във вас и ще направи някакви неразбираеми намеци. Нещо повече, за да повдигне вашия дух, тя ще ви подскаже, че стаята ви се намира в онази част на Абатството, където броди призрак и ще ви увери, че оттук никой в къщата не би могъл да чуе вика ви. След тази заключителна, стопляща сърцето забележка, тя ще се поклони и ще се оттегли. Вие ще се вслушате в шума на заглъхващите й стъпки, докато ехото им не отзвучи, а после, когато храбростта ще започне да ви напуска, ще се опитвате да заключите вратата, но ще откриете, със засилваща се тревога, че няма ключалка.

— О, мистър Тилни, та това е ужасно! Направо като в роман! Но такова нещо положително не може да ми се случи. Сигурна съм, че вашата икономка не се казва Дороти. Е, а после какво става?

— Вероятно през първата нощ няма да се случи нищо, което още повече да засили вашия дълбок смут. След като превъзмогнете непреодолимия си ужас от приготвеното ви ложе, ще си легнете да поспите няколко часа неспокоен сън. Ала на втората или най-късно на третата нощ след вашето пристигане ще се разрази страховита буря. По околните планини ще се сипят гръмотевици, чиито грохот сякаш ще разтърсва зданието до основи, а когато заедно с тях задуха ураганният вятър, вероятно ще ви се стори, че сте съзряла под светлината на светещата лампа как една част от гоблена се люлее по-силно от останалите. Естествено, вие не ще можете да потиснете любопитството си, когато моментът е тъй подходящ да го удовлетворите. Веднага ще станете от леглото, ще наметнете пеньоара си и ще тръгнете да проверите каква е тази мистерия. Не след дълго търсене ще откриете разрез в гоблена, направен тъй умело, че да не се забелязва и след най-внимателно вглеждане щом го разтворите, пред вас ще се изпречи врата, затворена единствено с тежки резета и катинар, с които вие ще се справите с малки усилия, и с лампата в ръка ще преминете оттатък в малка сводеста зала.

— В никакъв случай! Бих била прекалено изплашена да го направя!

— Как? Даже след като Дороти ви е дала да разберете, че съществува таен подземен ход между вашата стая и параклиса „Свети Антоний“, отдалечен едва на две мили? И вие бихте се отказала от толкова достъпно приключение? Не, не, вие ще влезете в тази малка сводеста зала, ще минете през нея, ще се озовете в още няколко стаи, без погледът ви да съзре нещо забележително. Само може би някъде ще зърнете кама, другаде — няколко капки кръв, на трето място — останки от уреди за изтезание. Но тъй като все пак нищо от това не излиза от рамките на обичайното, а вашата лампа е на път да изгасне, ще се отправите обратно към стаята си. Когато обаче отново се озовете в малката сводеста зала, огромен старинен шкаф от абаносово дърво, инкрустирано със злато, ще привлече погледа ви. Първия път не сте го забелязали, макар много старателно да сте разгледали мебелите. Тласкана от неудържимо предчувствие, вие нетърпеливо ще приближите към него, ще отворите сгъваемите му врати и ще претърсите всяко чекмедже. Отначало няма да откриете нищо съществено, освен скрито съкровище, състоящо се от грамадно количество диаманти. Ала накрая ще докоснете скритата пружина и ще отворите вътрешното отделение, в което ще има свитък хартия. Ще го сграбчите и ще видите, че държите страници от някакъв ръкопис. Със скъпоценното съкровище в ръце бързо ще се върнете в стаята си, но едва ще успеете с мъка да разчетете: „О, който и да си ти, в чиито ръце попаднат тези записки на злочестата Матилда…“ и вашата лампа ще угасне и около вас ще настъпи пълна тъмнина.

— О, не, не, не говорете така. Все пак, кажете какво става по-нататък.

Но Хенри, твърде развеселен от интереса, който бе възбудил, не беше в състояние да продължи. Не беше по силите му да поддържа сериозния драматизъм нито на темата, нито на тона си, затова помоли спътницата си да продължи неволите на Матилда като използува собствената си фантазия. Катрин се опомни, засрами се, че така се бе увлякла и започна искрено да го уверява, че е завладял вниманието й, без да й вдъхне и най-малкото опасение, че ще се сблъска с описаното от него. Та тя беше сигурна, че мис Тилни никога не би я настанила в подобна стая, затова изобщо не се страхуваше.

Тъй като краят на пътуването наближаваше, нетърпението й да види Абатството, което я бе напуснало за известно време, докато Хенри разговаряше на съвсем различни теми, отново я овладя с пълна сила. След всеки завой по пътя Катрин очакваше с благоговейно вълнение да се разкрие гледката на масивни стени от сив камък, издигащи се сред гора от стари дъбове и на високи прозорци в готически стил, по които последните слънчеви лъчи играят в зашеметяващо великолепие. Зданието обаче бе разположено толкова ниско, че Катрин не забеляза дори едничък старинен комин, преди да осъзнае, че прекосява голямата порта на централния вход и навлиза в територията на самото абатство Нортангър.

Тя не знаеше, че чувството на изненада не беше без основание, но в пристигането им имаше нещо, което определено не бе очаквала. Да премине през централния вход с модерно изглеждащите портиерски сгради, с лекота да се озове в пределите на Абатството, да седи в кабриолет, който бързо се движи по гладкия, равен път, направен от дребнозърнест чакъл и то без никакви премеждия, тревоги и формалности й се струваше странно и нелогично. Само че не й остана време за подобни размишления. Изведнъж, точно в лицето й рукна дъжд и тя не можа да види нищо и съсредоточи всичките си мисли върху състоянието на новата си сламена шапка. Когато действително се намери сред стените на Абатството, скочи от кабриолета с помощта на Хенри, озова се под стряхата на покрития вход и влезе в преддверието, където приятелката й и генералът я чакаха да я поздравят с „добре дошла“, Катрин не изпита дори сянка от ужасяващо предчувствие за някакво бъдещо нещастие, което би могло да я сполети и не заподозря, че страховити сцени са се разигравали в миналото между стените на това внушително здание. По нищо не личеше лекият вятър да е довял до нея въздишките на убитите. Най-лошото, което той докара, бе силния, неспирно ромолящ дъжд. Затова, след като добре изтръска дрехите си, нашата героиня беше готова да я въведат в гостната, където възвърна способността си да разсъждава.

Абатство! Да, прекрасно беше да се озовеш в абатство. Докато оглеждаше стаята, Катрин се чудеше дали нещо от онова, което попадаше под погледа й, би могло да й създаде усещането, че се намира в абатство. Цялата мебелировка издаваше пищността и изискаността на съвременния вкус. Огнището, което очакваше да е запазило внушителната ширина и тежката резбована украса на отминалите времена, бе превърнато в Ръмфордова камина^[1] с плочки от обикновен, макар и красив мрамор, върху която бяха поставени украшения от изящен английски порцелан. Прозорците, към които погледна с по-голяма надежда, след като чу генералът да разказва как с най-голямо благоговейно старание е запазил готическия им стил, в още по-малка степен съответстваха на представите й. Вярно, че островърхата арка бе съхранена, формата наистина беше готическа, а може би старинните им обковки бяха запазени, но всяко стъкло беше прекалено огромно, прекалено чисто и прекалено светло. Разликата беше много разстройваща за човек, който във въображението си се беше надявал да види множество дребни елементи, съставящи големия прозорец, възможно най-тежка каменна зидария, цветно стъкло, втвърден от времето прах и паяжини.

Генералът, който следеше погледа на Катрин, заговори колко малка е стаята и колко непретенциозни са мебелите, как всичко е за всекидневна употреба, предназначено единствено за удобство и прочие, и прочие. Все пак, той се похвали, че има стаи в Абатството, които заслужават да се видят и тъкмо да се впусне в описание на скъпоструващата позлата в една от тях, когато извади часовника си, рязко млъкна и обяви изненадано, че е станало пет без двадесет. Изглежда тези думи означаваха, че всички трябва да се разотиват по стаите си и Катрин се озова в компанията на мис Тилни, която я поведе с такава бързина, от която тя разбра, че точността до секундата при изпълнението на установения ред е неизменно правило в Нортангър.

Преминаха отново през огромно, с висок таван преддверие, слязоха по широка стълба от излъскан дъб и след като изкачиха много стъпала и много площадки, се оказаха в дълга и широка галерия. От едната й страна имаше множество врати, от другата бяха прозорците, през които влизаше светлина. Катрин имаше време само да забележи, че гледат към квадратен двор, след което мис Тилни я въведе в една от стаите и като се задържа при нея, колкото да изрази надеждите си, че гостенката ще се чувства удобно, я остави с много настойчива молба да се ограничи само с най-необходимите променя в тоалета си.