Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2011)
Издание:
Мъдростта на древните митове. Преразкази на митилогически мотиви
Съставители: Здравко Петров, Цветан Стоянов
Редактор: Светозар Златаров
Художник: Александър Денков
Художник-редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Катя Бижева
Коректор: Мери Керанкова
Издателство „Народна младеж“, 1968
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София, 1968
История
- — Добавяне
Настоящата книга съдържа преразкази и очерци по световноизвестни митологически мотиви от различни стари народи: за Гилгамеш (шумерски), за Озирис и Изида (древноегипетски), за Афродита, Аполон, Дионис, Орфей, Аргонавтите (древногръцки), за Валхала и Залеза на боговете (старогермански), за крал Артур и рицарите на Кръглата маса (келтски).
Едва ли е нужно тук да се обяснява значението на митологията за световната култура. Повечето древни митове и до днес са запазили силата на своето поетично внушение — плод на дълго трупана народна мъдрост, фантазия, чувство за красота и изящество, за трагично и комично, те обгръщат вечните проблеми на живота и човека. Поезията, белетристиката, драматургията, музиката, хореографията, живописта, скулптурата, философията на почти всички съвременни нации — съкровищницата на хилядолетното им творчество — е пълна с митологически сюжети, образи, символи, паралели, алюзии. Без елементарни познания по митология са по-трудно достъпни не само произведенията на античната култура, а и Данте, Сервантес, Шекспир, Микеланджело, Рубенс, Хегел, Вагнер.
У нас доста време митологията бе някак занемарявана, „демодирана“ — сякаш се смяташе за вехтория от миналото, с която няма защо да се занимаваме. Младите поколения знаят много по-малко, да кажем, за Сатурн и Юпитер, за Ахил и Еней, за Тристан и Изолда, отколкото по-възрастните. Почти няма и откъде да научат. Разбира се, съвременният свят с неговите бурни актуални проблеми, с могъщото господство на научното и техническото мислене закономерно променя и интересите на хората, образователната система, образния и емоционалния стил. И все пак пълното пренебрегване на митологията оставя в културата на младите читатели ненужна, дори вредна празнина — всяко културно съзнание е не само актуално, а и приемствено; обгърнало настоящия миг, то същевременно съхранява и мъдростта, и красотата на вековете. Наистина у нас напоследък се появиха две-три преводни книги предимно по антична — гръцка и римска — митология, но те са все още недостатъчни. Впрочем твърде симптоматичен е и живият интерес, с който нашата читателска публика посрещна тези издания.
Сборникът, който се предлага тук, е малък и непълен и няма претенцията цялостно да запълни дълго съществуващата липса на подобни книги. Най-напред подборът на мотивите е твърде ограничен и до известна степен субективен. Авторите са изхождали и от своето лично предпочитание към едни или други сюжети, които са били по-близки до въображението и вкуса им. Наистина дадените митове са измежду най-крупните, но наред с тях има и други, не по-малко крупни, които са останали извън книгата. Макар древногръцките мотиви да са най-много, тук не се включват например подвизите на Прометей, на Херкулес, на Тезей, троянския цикъл и т.н. (едно съображение за това впрочем са били и споменатите вече издадени преводни книги по антична митология, която у нас е сравнително най-добре позната). Не са засегнати и такива богати митологии като древноиранската, староеврейската, индийската, китайската, океанската, негърската, митологията на древните американски цивилизации. Може би отделен сборник от подобен род заслужава нашата славянска митология.
Книгата няма претенцията и за строг научен подход към митологическите мотиви. Нейната цел е популярно-познавателна. В нея не са изследвани различни варианти и „пластове“ на митовете, техните хронологически, социално-исторически и сюжетни отношения, неяснотите, спорните коментари. Измежду многото варианти на даден мит авторите са избирали този, който са смятали за най-известен или най-ярък; някъде дори са комбинирали два или повече варианта, комбинирали са и отделни мотиви от една национална митология, несвързани в оригиналните източници. Но естествено, при самите мотиви авторовата „свобода“ се е ограничавала в подбора и съчетанията, но не и в „украсявания“, „художествени допълнения“ и т.н., което при подобен случай би било недопустимо. Малко по-голяма свобода е допусната във философските тълкования на митовете (където има такива), но и тук се е търсело най-разпространеното, господствуващото тълкование без излишен „субективизъм“. Колкото до езика и формата на преразказите, те са нагодени с оглед да бъдат по-достъпни и четивни. По възможност се е спазвал стилът, тонът, настроението на източниците. Разбира се, привидно простата задача — да се преразказват митове, преживели хилядолетия — крие големи литературни трудности, а и фактът, че очерците са писани поотделно от двама души, вероятно е довел до известно разностилие.
Съзнавайки несъвършенствата и ограничеността на предлагания сборник, авторите все пак се надяват, че той има оправдание като една първа крачка към наши популярни издания на митологически мотиви.
Пролог към залеза на боговете
I
Преди няколко години един прашен автобус ни отнасяше към сърцето на Гърция. Отегчени от еднообразието на пейзажа и скуката на пътуването, ние изведнъж се стреснахме. Някой извика: Олимп! Но реалният изглед на планината не донесе възторг, а повече сянката на някакво незабележимо разочарование. Внезапната гледка ме лиши от възможността да прибягна към услугата на асоциациите. Казах си планина като всяка планина — това ли е свещената земя на Гърция, обиталището на боговете? Явно фантазията ми беше закъсняла, а сетивата ми избързали.
А може би загадката на тоя феномен се крие в нещо друго, което няма нищо общо с възбудата на пътуването. Не се ли е случвало неведнъж, когато отидем на места, осветени от нашето въображение, да ни се струва, че имат по-прозаичен вид.
Но след време пак се върнах мислено край Олимп, Термопилите, Тива, Делфи, Партенона и изпитах някаква свещена тръпка. Аз минах повторно край Тива, над който още витаят кървавите предания на гръцките трагедии. Въпреки че отидох в подножието на Партенона, не можах да го видя, защото преди това дълго време бях го гледал с чужди очи. Хармонията на мрамора, „божествената талата“ на гърците и небето ми беше вече позната от книгите. Само при Термопилите изпитах прости тръпки и взех стръкче лавър за спомен. Постепенно въображението ми се насели с веселите богове на Олимп. Представих си как в подножието на Хеликон Музите са прошепнали на Хезиод митовете. И ето вече толкова хилядолетия човечеството не може да се освободи от тия митове, в които има така много поетическа лъжа, фантастична география, наивна космогония.
Митологията е витаела навсякъде. Тя е присъствувала в бита на древния грък. Окръжаващата го природа — морето, нивата, горичката, изворът му напомняла за митове. Митове изпълвали фреските на обществените здания. Тях можеш да ги разчетеш и в черната живопис на амфора.
Те проникнали и в деликатното царство на възпитанието. Даже философията, взета с цялото нейно диалектично лукавство, не е била в състояние да се освободи от тяхното въздействие. Аристотел успя да се спаси от тях, но Платон изпита тяхното чаровно въздействие. Нещо повече, сам той стана създател на митове, които плъзнаха по света. Неговите митове за Ероса, за умиращия лебед са едно от най-красивите неща, които е измислил човешкият гений.
Елините са вярвали в своите богове. Те са ги обкръжавали с обожание. Митовете не са били случайни и капризни създания на фантазията им. Те са имали способността да виждат всичко одухотворено, слънцето за тях не е било някаква разгорещена физическа маса, а бог Хелиос. Митическото мислене за тях е било основна форма на мисленето, свързана с наследството на прадедите. За тях митологическото мислене е било същата стихия, както за детето — приказното, за дивака — анимизмът. Съвременният човек знае, че съществува митологията, някакъв ранен етап, някаква праистория на човешкото мислене, но при най-добрия случай за него това е някакво логическо понятие, ако има по-богата фантазия — източник за естетическо удоволствие. Сега той гледа със снизхождение на тия весели случки с богове и богини, които изпълват стиховете на древните поети и класицистите от другите векове. А при елина всичко това е било битие, той се е изпълвал от суеверен ужас и послушание, когато се мерне сянката на някой бог… Те като „нормални деца“ (Маркс) са си живеели в царството на своята фантазна не похабеност, вярвали са в ужасния поглед на Медузата, в съществованието на Минотавъра. И не знаеш защо си им повярвал като на някакво действително случило се историческо събитие. И ти им вярваш може би, между другото, понеже са поместени в пожълтелия учебник по история, където се гърчи Лаокоон, Кир разпилява своето царство, а Темистокъл се готви за поход. Ведно с новата гимназиална чанта откриваш младото царство на езическите богове.
Младото въображение на гърка е дълго време твой съкровен свят, свят на богове и леконоги нимфи. Всеки извор ти говори, зад всяка гранка виждаш криеща се нимфа, във всяко дърво — дриада, сред тръстиките спи Леда… Тая божествена Леда — „майка на красотата“, от която идва произхождението на свещения Илион… И наистина всеки извор ти говори за истории на богини със земни хора. Сякаш дочуваш в гората бягащата Дафна, на една поляна виждаш кървавите цветове на Хиацинт, паяжината между двете дървета ти напомня за някой друг мит.
Това е един космос, един свят, в който боговете и богините ходят полуголи, управляват света по някакви прищевки на фантазията си. Тук всичко е объркано, има някакво мило шествие на рационализма и ирационализма, на Необходимостта и Случайността, на разума и военната бруталност. В митологията разумът на Атина Палада и разрушителната ярост на Арес непрекъснато си изпитват силите. И все пак над всичко стои Зевс, който раздава справедливост и гняв. А над него стои още една по-голяма сила — Съдбата (Мойра), която преде своите нишки, в която попадат смъртни, герои и богове.
Въпреки че ти живееш в блестящото общество на богове и богини, те не са ти чужди. Защото и те са поразени от всички земни грехове, а даже при тях са по-силни страстите и дребнавостта. Зевс и Хера се скарват, свадливата съпруга на Олимпиеца изхвърля божественото дете от небето. Добрите дъщери на Океана, морските богини Тетида и Евринома, го прибират и спасяват. Ревнивата съпруга на Зевс преследва неговите любимки. Спомнете си Йо, Лето, които се крият по островите, за да се спасят от божествения й гняв. Всичко можеш да очакваш от дребнавите, завистливи олимпийски богове! Похвалиш ли се, че можеш да свириш по-добре на флейта от Аполон, и виж, че ти пораснали кози уши. Музите не превърнаха ли македонските княгини в свраки, понеже бяха дръзнали да се състезават с тях по пеене. Атина Палада не превърна ли лидийската девойка Арахна в паяк, понеже умееше да тъче по-добре от нея?
Дълго време си сред това весело-тъжно царство на богове, където изобилно се консумира нектар и амброзия, а божественото дете Ганимед е виночерпец. И никога не искаш да напуснеш това въздушно царство на Елада, където Ерос заплашва всекиго със своя златен колчан и съдбоносни стрели, Силен се тръшка сред мехове от вино и има копие с елхова шишарка, а накрая митическият кораб „Арго“ се движи по някаква несъществуваща география на път за далечна Колхида…
Колко тая митология ти е по-близка от всички други религии и въздушни измислици на древните народи, хиперболизмът на източните народи те плаши, геометризмът те ужасява, абстрактните превъплъщения на Доброто и Злото ти са чужди! Най-добре, уютно се чувствуваш сред милия космос на олимпийските богове, където боговете прегръщат и оплодяват земни жени.
Някога един мислител беше се провикнал: „Религията е болест, но свещена болест“. Ако това е така, ние никога не можем да се излекуваме от тая болест, която идва от тъмния хаос на Кроноса, познава тайнствените мистерии на Изида и Озирис и стига до залеза на боговете… От тоя свещен символизъм на старите религии никога не можем да се освободим. Той ни настига всякога, по всяко време, на всяко място. От него няма спасение. Не можеш лесно да се освободиш от болестите на митологията, от покривалото на нейните тайнства. Защото тя е някакво древно лоно, някакъв Нил, който събира в себе си фантазни потоци. Сянката на нейните символи пада върху всичко. Колкото и да се мъчиш, не можеш да измислиш нещо по-тъжно от колелото на Иксиона, жаждата на Тантал, безплодните усилия на Сизиф, безсмисленото занятие на Данаидите… Човечеството много рано, в един низш стадий, когато от речната глина е правело съдове, в лицето на древните гърци е погледнало направо в Ужаса, в тъжното махало на живота. И те са видели всичко — величието на разума и великолепната живописност на страстите, съдбоносния сблъсък между „аполоновското начало“ и „дионисиевското начало“. Те са опознали лъчезарната яснота на духа и сумрака на страстите, ирационализма, бесовското начало у човека. Едното начало го държи изправен нагоре, придава му стойката на Аполон Белведерски и Венера Милоска, прави го равен на боговете, другото го тласка към тъмното царство на Гея. Това второ „велико начало“ внася огън в глинения съд на неговите страсти, кара го да закипи като дионисиевско вино.
Елевзинските празненства минават в Средновековието като шабаш, оргия на антиразума, антирационализма, бунт срещу сухотата на йерархическия ред. Кентаврите, тия получовеци-полуживотни, не са невинни създания на митологическия гений. В тия митологически гротески е заключено ранното противоречие между духа и тялото. Колкото и да иска, възбунтувалият се дух не може да се освободи от животинската космата обвивка. И при най-висшите му стремления нагоре все нещо ще го дърпа към земята, към животинското, природното начало. Това много добре е доловил Роден в една скулптурна фигура.
В митологията въпреки нейния привиден хаос, странни метаморфози и алегории има нещо хармонично, съразмерно, божествено просто. Боговете дават редкия дар на Финей, но му пращат Харпиите да го измъчват. Те му отнемат насладата от живота. В момента, когато той посяга към храната, те дотърчават и му омърсяват яденето. Тоя, който има дарбата да чете даже тайните мисли на Зевса, е наказан да влачи едно жалко съществование. Боговете дават едно качество, а друго отнемат.
По тоя въпрос се завързва твърде любопитен диалог между двама герои на Анатол Франс:
— При все туй — забелязва Галион — и в Рим, и в Атина момите и майките се смятат достойни да наглеждат светите неща и да правят приноси върху жертвениците. Нещо повече дори! Понякога боговете избираха девственици, та да изричат чрез тях своите пророчества или да разкриват бъдещето на хората. Касандра опаса челото си със свещените ленти на Аполона и предсказа гибелта на троянци. Ютурна, обезсмъртена чрез любовта на бог, бе отредена да пази изворите на Рим.
— Така е — отвърна Аполодор, — ала боговете продават скъпо на девствениците предимството да изясняват тяхната воля и да предсказват бъдещето. Едновременно, като ги даряват да виждат скритото, те им отнемат разсъдъка и ги вбесяват.
И наистина, ако си спомним от историята, ще видим, че много малко се вярва на разума, пророчеството. Касандрите обикновено остават самотни, а техните пророчества неразбрани. Много неща биват осмислени по-късно, когато те вече нямат смисъл за живите съвременници.
В митологията властвува символът, както трагедията над дома на Атридите… Зевс се явява при жените в три превъплъщения и ги покорява: златния дъжд (олицетворение на богатството), в образа на лебед (красотата), а нерядко и като бик (олицетворение на бруталната мъжка сила).
Митологията на гърците е препълнена с антропоморфизъм, тотемизъм, анимизъм, метаморфози. Тия приказни метаморфози дадоха възможност на римския поет да пресъздаде цял свят, в който има богове и богини, смъртни и титани, цветя и животни. В космоса на Овидий няма нищо неподвижно, застинало, метафизическо. Той гледа на тоя свят не със страхопочитание, а с елегантната лекота на римски денди от августовската епоха, на някакъв своеобразен Цар на живота, напомнящ по далечни асоциации лондонския Цар на Живота.
Във времената на Омир гръцката религия се характеризира със своя антропоморфизъм. По външност боговете приличат във всичко на смъртните, те са лишени от всякакви метафизически условности и хиперболични символи. При тяхното сътворяване е властвувало някакво чувствено възприятие. Или, както казва един философ, приличат много на младия Гьоте, който можел да мисли само в образи и сравнения. Тая склонност към образно мислене има най-вече у децата, поетите, древните гърци.
Боговете са гневни, но не неумолими, свръхчовечни, но не чудовищни. А често биват доброжелателни и достъпни. Но никога безпристрастни. От Афродита или Хера ще искаш безпристрастност — те, които са олицетворение на красотата и ревността? А даже това е невъзможно за Атина Палада, макар да е произлязла от главата на Зевса и да е най-разумната сред богините. Хайне, който бе влюбен в елинския мир, на едно място казва, че даже от музата на историята — Клио, не можеш да очакваш безпристрастие, защото тя е жена. Тия богове са така замесени с хората, така са присвоили техните земни пороци, че просто ти се струва, че това са простосмъртни, преоблечени с хитоните на олимпийските богове. Те влизат с хората в най-странни взаимоотношения.
В гръцката митология много често боговете и героите се превръщат в животни, дървета, камъни. Зевс се превръща в лебед и опложда Леда, която се къпе в тръстиките. Дафна, преследвана от влюбения Аполон, но волята на боговете се превръща в лаврово дърво. А нещастната майка Ниоба се превръща в скала, от която капят сълзи.
И хубаво, че в тоя фантастичен свят има промени, неочаквани превъплъщения, внезапни катастрофи на хора и богове, герои и титани. Тук в повечето случаи липсва строгият детерминизъм и желязната сянка на Необходимостта. Но и често се появява неумолимата сянка на Съдбата. Тогава всичко в природата и на Олимп замира, всички чувствуват нейното хладно дихание, някаква съдбовна сянка пада над дома на Едип… Постепенно митовете хвърлиха някакъв въздушен мост към поемите на Омир. Без тях не бихме разбрали „царя на поетите“, който създаде цял поетически космос. В тоя космос всичко живее.
Някаква трагична съдба витае над Троя. Тя започва с открадването на Елена. Над цялата битка между троянците и гърците властвува нейната красота. Никой не може да посегне на нейния живот, даже няма правото да я оскърби. Нейната памет е свещена за гърците, един поет, който дръзва да я оскърби в една своя поема, внезапно ослепява. От нея, от тази дъщеря на Лебеда, започва онова гибелно кълбо на страсти, което докарва до разрушаването на свещения Илион.
По-късно в разказите за края на Картаген видях нещо от съдбата на Троя. В цялата история на Анибал, Хаздрубал, Хамилкар Барка, Саламбо. Ако това не беше история, бихме допуснали, че е митология. Защитниците на Картаген ни приличат на някакви митически герои. Сякаш със своето идване Еней донася гибелта на бъдещия град. Никога не могат да се изличат пред очите ми сцените с варните ями, в които хвърлят труповете на убитите, жените, които дават дългите си коси за правене на лъкове. Тук има нещо от епоса на Троя. Сякаш съдбата на Картаген върви по прищевките на Омировата фантазия. Спомнете си наново опожаряването на Картаген. Жената на Хаздрубал грабва двете си деца сред пламъците на огъня и се обръща към победителя:
„Римлянино, няма да моля боговете на моето отечество да те накажат. Ти изпълни само своя дълг. Но ще моля да накажат вероломния ми съпруг, който, след като предаде града си, предаде жена си и децата си…“ И след това обезумялата жена на Хаздрубал се хвърля в пламъците, които обхващат храма…
При тая гледка Сципион се замисля за бъдещата съдба на Рим и си спомня стиха от „Илиадата“: „И погина старият Илион, Приам и храброто му войнство…“
Откакто четох „Илиадата“, мразя бруталността. Мразя тоя Пир, който влачи за косите побелелия цар на троянците и изнасилва Касандра, даже тоя първокласен воин Ахил. В победата над Троя има нещо неприятно, гръцкото оръжие бива завинаги опозорено от хитростите на Одисей. Ще се съгласите, че в историята на Троянския кон има изобретателност, но не героично величие! Че такъв край е недостоен за мечовете на Менелай, Аякс, Агамемнон… Разбира се, не само коварството и жестокостта, измамата остават, тук присъствува и любовта на Хектор, и нежността на Андромаха, мъката на престарелия баща по убития син, верността на Пенелопа, която протяга ръка към синьото Егейско море…
Откак зная свещените поеми на Омир, винаги съм на страната на победените герои. Каква е тая тайна на човешкото сърце — когато и най-големият герой стане победител, ние се отдръпваме от него? Затова винаги ще съм на страната на Хектор срещу Ахил, на Анибал срещу Сципион, на Картаген срещу Рим, на 7-те срещу Тива. Обичам падналите градове и герои! И за това са виновни митовете, легендите, „Илиадата“.
II
Митовете завършват, епопеите приключват, но героичното остава. Героичното не завършва с похода на Аргонавтите и подвизите на Херкулес. Но колкото и да ни е тъжно, трябва да се разделим с тия герои, така както беше мъчително на умиращите герои да се разделят със слънцето в гръцката митология.
Ала скоро на мястото на изчезналите митологически герои дойдоха Зигфрид и Ролан. В старата гимназия, където имаше много дисциплина, а малко поезия, за пръв път научихме за тъмните Средни векове. Попадайки на това място, човек рискуваше да се превърне в „сух плод на гимназията“ (Т. Ман), ако не му попаднеше скришом някоя книжка. И въпреки мъдростта на старите даскали в сърцето ни неусетно разцъфтя цветето на средновековната поезия. Вярно е, че това цвете е твърде странно, твърде мистично, но все пак поетично. Както когато върху стъклописа на католическата катедрала падне някакъв слънчев лъч и оживява всичко, така и в сърцето ни се пробуди някакво ново чувство. Тласъкът дойде от много места. Като всяко сложно чувство това преклонение пред Средновековието не може лесно да се обясни. Възможно е първото движение на сърцето да е дошло от Дантевия „Ад“. Изведнъж тия тъмни Средни векове, заклеймявани от даскали и филистери, се населиха с ереси и философски школи, с велики схоласти и фантасти, с любовници като Абеляр и възлюбени като Елоиза. За нас те бяха дълго време неми и бездиханни, както ония десет века, преди да оживеят под ръката на великия флорентинец. Дотогава нашето съзнание беше изпълнено с исторически пошлости и вулгарни тълкования. Ние постепенно си намерихме свой Вергилий, който да ни поведе по тоя тъмен лес на историята, да ни разкаже легендите за извори и средновековни катедрали, за замъци и средновековни сборища. Уолтър Скот веднага ни пренесе в своя шотландски замък, даде ни да запушим от неговата лула, да вкусим от хашиша на историческото му въображение. Той ни разказа пръв за оня необикновен стрелец Робин Худ, който забива стрела върху стрелата, разкри ни романтиката на кръстоносните походи, мъжествената привлекателност на турнирите. Ако завинаги обикнахме Ричард Лъвското сърце, за това е виновен сър Уолтър Скот.
Тая „дива“ поезия на Средновековието ни хвърли във възторг, и то така силно, че за момент забравихме нейния обскурантизъм, аутодафета, лоша канализация и хигиена. Трябваше да мине време, да се освободим от привлекателността на тия стари времена, на тия рицарски доспехи и средновековно пилигримство. Сега ние много добре знаем кой е играл на турнирите, кой на чий гръб е живял, че прекрасните дами не са били така мекосърдечни, както в нежните трепети на провансалската лирика.
И все пак са били поетични, дявол да го вземе, тия Средни векове! Стругът на европейската цивилизация не бе минал още върху тия диви, девствени векове, промишлеността не бе ги изравнила! Буржоазният век още не беше унищожил епоса, още странствуваха минезингерите, още хората вярваха в чашата на Свети Граал. Все още се намираха рицари, които бяха готови да търсят свещената чаша, съхранена от Йосиф Ариматейски. В тъмния лес на невежеството, в хаоса на науките бродеха странни хора с Аладиновата лампа в ръка. В хладни стъкленици и реторти, под тайнството на лунните лъчи те искаха да възпроизведат най-сложното — човека. Заедно с изучаването на „модерната алхимия“ ние попаднахме и на забравените сенки на старите алхимици. Спомнихме си за Парацелз, за оня трескав фантаст Никола Фламел от гробницата на Младенците, който зарови в земята един слънчев лъч с надежда да се превърне в злато. Тогава идеалът за Елдорадо се беше затворил в колба, беше се скрил в сложна химическа смес.
И в Средновековието се появи веселият бог на гърците. Сега той не се тресеше сред мехове, с чело, обвито с лозови листа, край него не пробягваха полудели вакханки, жадни за безумие, сладострастие и кръв. Дионис беше влязъл в тялото на изнемощели бабички и некръстени младенци, тръгнали на странен поход, на „шабаш“. Този път Дионис се пренесе от гръцките острови далеч на север, на върха Брокен, в навечерието на празника Свети Валпургий.
Тия сцени с яхнали метли бабички, с обезумяла плът дълго време стояха пред очите ни, преследваха ни със своя пароксизъм, както зелените очи на „майстор Леонард“ (средновековното превъплъщение на дявола).
Колкото и да бе преследвано това пусто Средновековие, то присъствуваше навсякъде. Неговата пъстрота усетихме даже върху комиксите на в. „Чуден свят“. То изскочи от мочурищата на Британия, заживя в приключенията на принц Валянт. То даже присъствуваше в своята най-гениална пародия — „Дон Кихот“.
Дълго време не можахме да се измъкнем от пъстротата на Средновековието. В последните класове на гимназията, когато ставаше все по-нетърпимо и досадно, пред нас се мярна суровата сянка на „Илиадата на XI в.“ Тя внесе пъстрота в нашето ежедневие, раздвижи въображението ни наред с нибелунгите. Французите са твърде нещастни — още в зората на своята нация познаха величието на епоса, за да го загубят завинаги. Средновековието им роди дивната легенда за Ролан, любимия внук на Карл Велики, който, предвождайки ариергарда му, загива в люта борба със сарацините в Ронсевал.
Едно скромно историческо произшествие израства в легенда, превръща се в героична епопея.
Само с няколко реда е отбелязана историята на Ролан и 12-те перове на Франция в сухата хроника на Егинхарда. Тя се явява единственото историческо свидетелство на Ролан и неговия подвиг. Но както казва Сент Виктор, „Легендата има своите великолепни капризи, достойни за феите и кралиците: тя също така обича да възвеличава смирените, както историята понякога се забавлява с унижението на великаните“. Едно име, към което раболепният историограф на Карл Велики не прибавя нито един епитет, което в продължение на три века е пренебрегвано от летописците, изведнъж се събужда за фантазен живот. Сянката на знаменития внук на Карл Велики с течение на времето получава гигантски размери, започва една хипертрофия на историческото въображение! Сухият факт се превръща в пълнокръвна легенда. Образът започва свой приказен живот независимо от историческия си прототип. В това отношение ние имаме примера и на нашия знаменит Крали Марко.
Името на Ролан получава епични размери, започват да се носят легенди за неговия кон Велантиф, за неговия меч, изкован от несломима стомана — Дурандал. Неговото име започва да броди върху тайнствената карта на Европа. За едно кратко време Италия се изпълва с неговата слава.
Той броди в тайнствените лесове на Германия като рицаря на смъртта Албрехт Дюрер. Той прониква даже в мъгливите легенди на Исландия.
Френският народ никога няма да забрави името на тоя младеж и на неговите другари, паднали за Франция. За него той винаги е на своя „идеален пост в Пиренейския проход, където той загива, прикривайки със своето тяло раждаща се Франция“. Името на Ролан и неговите другари неизбежно се произнася от всеки френски ученик, от всеки любознателен младеж на света. Знаменитата поема „Песен за Ролан“ побеждава с всепобеждаващата сила на необработения си език, с девственото си въображение. Чуйте наново могъщите строфи на тая стара французка поема!
„Карл — великият цар на франките, седем години се би в Испания. Той завоюва градове и селища, нито един замък не устоя на неговата сила. Само още Сарагоса не се намира в ръцете на храбрите франки. Напразно толкова време те обсаждат стените на Сарагоса! Там зад яките стени се е укрил цар Марсилий, който е иноверен, не почита християнския бог, принася дарове на Аполон и служи на Мохамед — гнъсния бог на неверниците.“
В тая поема, която се отличава с езичната си живост, има знаменити и незабравими сцени. Никога не можем да забравим Карл Велики, заобиколен от своите перове, със своята „бяла брада, лежаща на ризницата му“, той е като някакъв патриарх Адам, попаднал във феодалния свят. Също така се редят сцени, препълнени с драматизъм, когато Ролан и неговите другари отбиват пристъпите на сарацинската войска. При всяка кървава сцена гърми през планини и гори знаменитият рог на Ролан.
„О, Ронсевал! О, подлий Генелон!“ — досега отеква в душите ни. В Ронсевалската равнина виждаме как един след друг падат герои. Със сетни сили Ролан надува своя рог, но вече от ушите му тече кръв… Един по един загиват Ролан, Оливие, тоя чуден епископ Турпин, една от най-оригиналните фигури на рицарството. Героите си отиват, остават само изменниците. Останал е да живее само изменникът Генелон. Няма ли справедливост? Не! Има справедливост, жестока средновековна справедливост, измяната бива разкъсана с четири коня. Но най-трогателна е сцената с годеницата на Ролан. Великият, старият, побелял Карл, повелител на толкова земи и народи, няма сили да каже на Олда истината за Ролан. Императорът се връща от Испания; пристига в Екс, най-хубавия град на Франция, отива в двореца и влиза в залата. Към него се приближава Олда. Тя казва кротко на императора: „Къде е Ролан, воинът, който се закълна да ме вземе за жена?“ Карл плаче с горчиви сълзи и скубе сивата си брада. Той казва: „Ти ме питаш за човек, който е умрял“. И той предлага в замяна собствения си син Людовик. Но Олда отговаря: „Тия думи ми са чужди, да не дава бог, ни светците му, ни ангелите, да живея след смъртта на Ролан!“ Говорейки, тя все повече бледнее и пада мъртва в краката на Карл.
Както при Илиадата ние можем да забравим военните сцени, но никога раздялата на Хектор е Андромаха, смъртта на Патрокъл, така и тук сцените на боя ни удивляват със своята средновековна живописност, но смъртта на Олда ни поразява в сърцето, тя е единствената сцена на любов и нежност сред това общество на рицари и сурови воини.
Много наши сълзи поят Ронсевалската теснина, където загинаха героите на голямата френска епопея.
Колко пъти сме скърбили за героите! Колко пъти ти се е искало да духнеш дъбовия лист от рамото на Зигфрид. Но героите са смъртни и затова са именно герои. Смъртни са Ахил и Хектор, Зигфрид и Ролан. Уви! Нямаме власт над боговете и легендите.
В миг забравете, че сте седнали край телевизора, а се пренесете в старите времена. Чуйте! Тихо прошумява средновековният свитък, долавя се печалната мелодия на Тристан и Изолда…
„В старите времена царствувал в Корнуелс крал Марке…“ Всичко започва като средновековна хроника. Наново се повтаря прекрасната повест за любовта и смъртта. Но сега героите не са Ромео и Жулиета, а Тристан и Изолда, нищо ново под старото небе! Затова чуйте печалната история на Тристан и кралица Изолда. Послушайте, добри хора, тяхната препечална история. Те умряха в един и същ ден, като всички истински влюбени. Послушайте, макар да знаем, че тая стара история няма да ви развесели. Вече самото име Тристан ви намеква за нещо тъжно, печално. Това е една обикновена и необикновена история на любовта. Такива истории се случват само в песните, баладите, средновековните хроники. Сега ние потегляме за далечна Ирландия, водени от „ироничната милост на морето“… И всичко това по-късно ще ни отведе до ридаещата прелюдия към Вагнеровата „Тристан и Изолда“, наново техните образи ще оживеят в артистичната проза на Томас Ман. И виждаш, че слушането на легендите не е било напразно, че би бил много по-беден, ако не беше видял поне веднъж в живота си белоснежния лебед на Лоенгрин, ако в детското ти въображение не искреше поне един златист косъм, изпаднал от главата на русата Изолда.
Времето минава, едно след друго се запълва съзнанието ти с факти и случки, но митовете и легендите на голямото, несъзнателно човечество в древността и Средновековието никога не потъмняват… Те вървят с нас от детския чин до университета, от юношеската топка до отегчението на старостта. И даже когато сме най-безучастни към световните работи, те ни възвръщат бодростта и езическото зрение. Изведнъж, както гледаме през запрашения прозорец на живота, забелязваме в градината играта на леконоги нимфи. Отегчителните и версайски прави линии на алеите се населяват с някакви приказни общества. Когато се движим по тях, срещаме козлоноги създания. Веднъж ми се случи даже да разговарям с едно от тях. То ми повери: „Знай, че зла измислица е на учените, педантите, фактолозите, че ние не съществуваме, че сме поетична измислица. А от нас няма нещо по-реално, ние много пъти се преплитаме в постъпките и помислите на човека, ние живеем в съня на неговия живот и в живота на неговия сън.“ Но това много малко хора знаеха от простосмъртните. Знаеше го един Уолтър Петер, който пренесе Дионис в Средновековието, знаеше го неговият ученик Уайлд, знаеше го оня модерен парижанин, чийто дух витаеше непрекъснато в градините на Епикура. Още неколцина го знаят.
„Например аз съм Пан, красотата, хармонията; боговете, Аполон ме изгониха, но аз присъствувам в човешкото тяло. Нищо че не съм привлекателен, че тялото ми е обрасло с косми. Мене ме оклеветиха с помощта на прословутото «аполонско начало», но все пак аз намерих убежище, аз живея чрез живописните страсти на човека, аз съм неговото вечно неудобно «долу». Аз клокоча, когато той пие вино, моят смях искри в блюдото на неговия живот, в шампанското на неговото опиянение. Нищо не е в състояние да ме прокуди. Аз съзнавам, че не съм надарен с привлекателни черти, боговете са оставили върху лицето ми печата на физическото несъвършенство, устата ми е пълна със стари и кухи зъби, аз се хиля от живописта на Рубенс. Но аз съм безсмъртното жизнено начало, клокочещият тъмен, несъвършен, животински, но винаги бодър живот. Все пак нищо не може да ми направи тоя суетен хубавец Аполон.“ След тоя разговор аз се замислих. Имах много други срещи с богове и богини, с приказни същества и легенди. И за това бяха виновни книгите погълнати през неразумната младост.
Гилгамеш и човешката съдба
Това било отдавна, много отдавна. Двете реки все така се спускали надолу, разливали се в равнината и накрая, малко преди морето, се срещали. Двете стари реки — Тигър и Ефрат. И земята между тях — цялата от тлъста глина, най-богата почва. По-късно гърците ще я нарекат Месопотамия — Земя между реките.
От същата глина, казват, боговете създали и човека — външно подобен на тях, но мек и нетраен като глината. След това ще му измислят и име, на този пръв глинен човек — Адам, — но това е вече друг разказ. Всъщност от глината, от земята, идвало всичко и после пак се връщало в нея. В нея полагали и мъртвите — там било царството на сенките, вечният мрак. Там властвувала Ешеркигал, господарката на смъртта, с нейните демони и срещу тях били безсилни дори върховните божества. Дори Иштар, богинята на любовта, била принудена да слезе в ада, когато смъртта прибрала нейния любим, но едва пристъпила през първата врата, и стражите й смъкнали златната диадема, едва пристъпила през втората, и те й смъкнали скъпите обици, през третата — диамантената огърлица, през четвъртата — щитчетата, които прикривали гърдите й, през петата — многоцветните й наметала, през шестата — гривните от ръцете и глезените. Накрая, когато преминала през седмата и последна врата, стражите смъкнали и пояса около бедрата й и тя останала гола, жалка, безсилна пред повелителката на ада. А Ешеркигал повикала своята вярна служителка — чумата, и чумата нападнала Иштар с шестдесет различни болести, които разрушили сърцето и дробовете й, ръцете и краката й, очите и слуха й, та трябвало да спре всяка обич, гибел да заплаши земята, за да се намесят боговете и да я спасят! Иштар — колко пъти ще се появява тя под разни имена; Астарта при финикийците, Изида при египтяните, Афродита при гърците, чак до средновековната Богородица и ходенето й по мъките, чак до Данте с неговото подземно царство — но това е пак друг разказ. Или впрочем това е същият разказ, само подробностите се сменят — все същият разказ за любовта и раждането, за живота и смъртта.
А в Месопотамия хората се увеличавали, докато станали толкова много, че боговете се изплашили и залели земята с потоп, за да ги унищожат. Само един оцелял — Утнапиштим, — той си построил кораб, в който се затворил с жена си, и после и двамата били надарени с безсмъртие. Полека-лека между Тигър и Ефрат изникнали нови градове, и на първо място Урук, където се родил най-големият герой между героите, синът на богинята Нинсун и на смъртния цар Лугалбанда — Гилгамеш.
Ето ги — древните плочи с клинообразните букви — посивели от хилядолетията, разпукани, изронени, те все пак са дошли до нас! Оттук наистина тръгва той, разказът за живота и смъртта, оттук тръгва човешката литература… За този, който е видял всичко — започват първите редове, — ще говорим ние, за този, който е видял всичко до края на света, за този, който е познал морето и планините, за този, който е постигнал мъдростта и е проникнал навсякъде, за този, който е извървял най-дългия път, но се е уморил и се е върнал!
Гилгамеш — полубог-получовек, наследил от майка си несломима воля и мъдрост, а от баща си скръбния човешки жребий, преходността на живота. Той пръв укрепил Урук с непристъпни стени, издигнал величествени дворци и храмове; той спасил свещената плачеща върба край града, когато отровна змия и хищна орлица свили в дървото своите гнезда — убил змията, прогонил орлицата и от стъблото на върбата издялал необикновен барабан. Щом го ударел, наоколо се стичали всички юноши и момичета на Урук, само при звука на ударите всякаква воля у тях изчезвала и сърцата им се изпълвали с покорство. Заслепил се разумът на Гилгамеш от тази безгранична власт, цял ден биел барабана, пращал юношите да работят, да вдигат нови стени, дворци и храмове, а вечер викал най-хубавите момичета в своя дворец и пред барабанните удари те били безропотни играчки в ръцете му. Ужас обхванал Урук, ден и нощ жертвите на Гилгамеш плачели и се молели спасение боговете ги чули и решили да се намесят.
— След като създадохме Гилгамеш — казал Ану, небесният баща, нека създадем сега негово подобие: мъж, който да му бъде равен по могъщество, и докато двамата се състезават, Урук да си отдъхне!
И тогава Аруру, богинята на изкуствата, слепила от глина другия герой — изваяла го и черна среднощ, този път не полубог, а полузвяр. Нарекли го Енкиду. Цялото му тяло било покрито с косми, косите му били пуснати като на жена и той скитал по гори и степи, хранел се заедно с антилопите, заедно със зверовете ходел на водопой. Един ловец го видял, разказал на Гилгамеш, а Гилгамеш повикал красивата блудница Шамхат и я пратил заедно с ловеца да прелъсти Енкиду. Ловецът и блудницата отишли на мястото за водопой и се скрили в засада. Когато косматият дивак дошъл, Шамхат се изправила, смъкнала одеждата си, Енкиду забравил как е живял дотогава и я прегърнал. А когато се вдигнал, обърнал се към своите животни — но те усетили, че нещо се е променило в него, че е друго лицето му, избягали в степта антилопите, зверовете враждебно се отстранили. Заподскачал Енкиду, но мускулите му били отслабнали, нямал вече старата сила, и разбрал, че не ще броди повече по гори и степи, затова пък е добил ново познание. Седнал и се вгледал в блудницата, да чуе какво ще му каже.
— Ти си толкова хубав, Енкиду — казала му тя. — Защо трябва да скиташ със зверовете? Ела, аз ще те заведа в Урук, великия град, където хората живеят сред наслади! Там ще ти хареса. Там е и всемогъщият Гилгамеш, най-силният мъж — с него ще си мериш силата!
Енкиду се съгласил, Шамхат скъсала дрехата си на две, с едната половина облякла него, с другата — себе си, хванала го за ръка като дете и го повела. Удивени гледали ловците и овчарите как кротко пристъпя страшният мъж.
— Той е подобен на Гилгамеш — говорели си те. — Израсъл е в гората, нечовешка е силата му, с млякото на зверове е закърмен!
Седнали да ядат, сложили пред него хляб и сикера, напитка, която се прави от ечемик. Енкиду не знаел какво да стори с хляба и сикерата, но Шамхат го поучила.
— Яж хляб, Енкиду — казала му тя. — Пий сикера, това е отсъдено за човека!
Загълтал тогава той парчетата хляб, пил от сикерата и душата му се развеселила. Пипнал косматото си тяло, намазал се с благоуханно масло, също като човек, и се облякъл като човек. После продължили за Урук, Енкиду весело крачел напред, блудницата — след него. Тъкмо пред градските стени срещнали загрижен човек с наведена глава.
— Ей, човек! — извикал му Енкиду. — Защо си угрижен? Защо вървиш така, с наведена глава?
— Човешкият живот не е сватбен покой и радост — отговорил човекът. — Човешката съдба е да се подчинява на тези, които са по-високо от него. Виж, хората от града носят кошници с кирпичи, строят стени, жените копаят в градините! Само за царя на Урук животът е радост! Такова е решението на боговете!
Енкиду побледнял, но било късно да се връща и пак закрачил напред, блудницата — след него. Когато влязъл в града, събрала се тълпа, гледали го от всички страни и радостно викали:
— Нов герой се появи! Сега Гилгамеш има съперник!
Гилгамеш чул от двореца, изскочил навън и двамата застанали един срещу друг, като два бика се вцепили на широкия път. Мятали се насам-натам, колоните на зданията рухнали, стените се разклатили и пропукали. Дълго се борили и никой не могъл да надвие другия, докато накрая се прегърнали и се заклели винаги да бъдат приятели-побратими.
Така се свързали за живот Гилгамеш и Енкиду. Опознал жената, Енкиду опознал и приятеля — вчовечил се напълно. Няколко дни двамата били щастливи, а после необяснима тъга налегнала Енкиду. Учуденият Гилгамеш го попитал защо въздиша.
— Плаче ми се, приятелю мой! — отговорил Енкиду. — Седя тук и не върша нищо, и чувствувам, че още повече отслабва силата ми!
— Да, тъжна е човешката съдба — въздъхнал и Гилгамеш. — Човек прилича на кирпич, върху който грънчарят е оставил белег. Времето тече и белегът се изтрива. Разсипва се кирпичът и пак става на глина, която чака нов грънчар. Но аз не искам да изчезна така, аз искам моето име да се помни! Слушай тогава, Енкиду!… На север, в ливанските планини, са могъщите кедрови гори на Хумбаба, вечно живеещия — нека да отидем двамата и да го убием! Нека да отсечем неговите кедри и да ги докараме в Урук!
— Аз познавам тези места — казал Енкиду. — Кой ще посмее да проникне сред ливанските гори? Страшен е Хумбаба, устата му е от пламък, а дъхът му носи смърт!
— И все пак аз ще посмея да проникна там! — извикал Гилгамеш. — Аз ще вървя пръв, а ти върви подир мен и викай: „Не се бой!“ Да не би някой, приятелю, да се е възнесъл на небето? Само боговете и слънцето ще пребъдат вечно, докато дните на човека са прочетени! Ти и сега се боиш от смъртта, къде е твоята сила и твоята смелост? Слушай какво ще ти кажа — страхувам се аз от Хумбаба, наистина много се страхувам! И за да не се страхувам повече, нека убием Хумбаба!
Най-напред двамата отишли при Нинсун, богинята майка на Гилгамеш. Тъжно ги изслушала Нинсун, прибрала се в покоите си, измила своето царствено тяло, облякла се в дреха, достойна за тялото, сложила си диадема, изкачила се по стъпалата на храма и запалила жертвените светилници. После се обърнала към Шамаш, бога на слънцето.
— Защо ми даде за син Гилгамеш? — възкликнала тя. — Защо му сложи в гърдите неспокойно сърце? Сега той е тръгнал по незнаен път, за да води незнаен бой! Помогни му!
А като свършила молитвите си, върнала се и казала на Енкиду:
— Енкиду, който не си роден от мен, обявявам те за свързан с Гилгамеш! — и сложила на шията му талисман, а жриците на слънцето го наобиколили и държали за ръце.
— Аз, Енкиду, обещавам — извикал той — да бъда винаги заедно с Гилгамеш; докато той върви, и аз да вървя, и ден да мине, да бъда при него, и месец да мине, да бъда при него, и година да мине, да бъда при него!
И те продължили по-нататък, Енкиду намирал тайните пътеки и преките бродове, най-сетне стигнали зелената планина и онемели от възторг. Гледали високите кедри, които се вдигали чак до небето, тръгнали между тях, но се заблудили, навлезли в храсталаци. Енкиду вдигнал брадвата си, ударил най-близкото дърво. Хумбаба го чул и изскочил.
— Кой безчести дърветата на моите гори? — изревал той и се устремил към двамата храбреци. Но тук се намесил Шамаш.
— Не се бойте, тръгнете към него! — извикал той на героите.
— Слушаме те, Шамаш! — отвърнал Гилгамеш, макар сълзи от страх да се стичали по лицето му. — Слушаме те и ще вървим по пътя, който ни е отреден! Помогни ни!
Тогава Шамаш изпратил срещу Хумбаба всички ветрове: великия вятър — северния вятър, вятъра на смерчовете — пясъчния вятър, вятъра на бурите — студения вятър, вятъра на лошото време — горещия вятър. Осем вятъра едновременно го нападнали, заслепили го и той не можел нито да пристъпи напред, нито да бяга назад.
— Пощади ме, Гилгамеш! — примолил се Хумбаба. — Ще ти бъда роб до живот! Сам ще насека за теб моите кедри!
Но Енкиду го прекъснал:
— Не го слушай! Като убиеш птицата, и птиченцата няма да ти избягат!
Гилгамеш вдигнал боздугана си, ударил страшния противник в тила, Енкиду го ударил в гърдите. При третия удар тялото му се вкочанило — умрял Хумбаба, вечно живеещият!… Този път и двамата хванали брадвите, могъщите кедри застенали, един след друг падали. Над високите планини, над оголените върхове легнал покой. А мъртвите трупи се понесли надолу — по склоновете, после по реките, чак до Урук, където градът с ликуващи възгласи посрещнал двамата герои.
И още много други подвизи извършили те, докато дошъл последният час на Енкиду. Едни казват, че това станало пак поради вълшебния барабан — след първата си среща двамата повече не се състезавали и Гилгамеш отново започнал да бие от сутрин до вечер барабана, отново закънтели воплите на жертвите му и боговете решили този път да им помогнат завинаги. Един ден барабанът изскочил от ръцете на героя и потънал вдън земя. Гилгамеш изгубил своята власт и горчиво заплакал.
— Защо плачеш, приятелю? — опитал се да го утеши Енкиду. — Аз ще сляза под земята, в ада, и ще ти върна барабана!
— Ако наистина ще слизаш под земята — посъветвал го Гилгамеш, — не се обличай в празнична дреха, защото ще разберат, че си чужденец. Не се мажи с благоуханно масло, защото ще те усетят по миризмата. Не обувай златни сандали, защото стъпките ти ще отекнат в ада. И срещнеш ли там жена, която си харесвал, не я целувай! Срещнеш ли жена, която си мразил, не я удряй! Бъди като истински мъртвец, като самата спяща Земя, в която слизаш!
Но Енкиду не послушал тези съвети. Той се облякъл в празнична дреха, намазал се с благоуханно масло, обул златни сандали. В миг пред него се появила любимата му жена, той посегнал да я прегърне. Тя се превърнала в отвратителна вещица и се изкикотила срещу него, той посегнал да я удари. И когато поискал да излезе навън, Земята го задържала, спящата Земя вече не го пускала. Гилгамеш се молил на всички богове, накрая Еа, богът на мъдростта, изтръгнал от ада поне една последна милост — сянката на Енкиду за малко да се срещне с Гилгамеш. Като вятър изскочила навън сянката, прегърнали се двамата приятели и седнали да разговарят.
— Кажи ми, Енкиду — попитал Гилгамеш, — какъв е законът на живота и смъртта? Кажи ми какъв е адът?
— Няма да ти кажа — отговорила сянката. — Няма да ти кажа, приятелю, защото, ако ти кажа, ден и нощ ще плачеш!
— Нищо, нека да плача — настоявал Гилгамеш.
— Моето тяло — въздъхнала сянката, — моето силно тяло, до което ти с радост си се допирал, сега го ядат червеи като стара дреха! Моето тяло, което е веселило сърцето ти, е пълно с прах! Страшно е там, в подземното царство, особено за тези, чиито трупове са захвърлени без погребални почести! Те сакато плесенясали трохи, захвърлени на улицата! — и Енкиду продължил да разказва за съдбата на мъртвите, а Гилгамеш с глас плачел и вече не могъл да намери спокойствие.
А според други, нямало никакво слизане на Енкиду под земята — той умрял горе в двореца. Една вечер героят сънувал злокобен сън — как най-могъщите богове: Ану, Ентил, и Шамаш, се съвещават какво да правят с двамата приятели.
— Те трябва да умрат — казал Ану. — Те убиха Хумбаба, не се знае какво още могат да направят!
— На Гилгамеш да простим — казал Енлил, — но Енкиду трябва непременно да умре!
Шамаш се опитал да ги защити:
— Защо Енкиду да умре без вина! Нима досега те не изпълняваха нашите заповеди?
Но другите двама се разгневили.
— Ти все ги пазиш! — завикали му. — Енкиду трябва да умре!
Енкиду се събудил и разказал на приятеля си своя сън.
— Но защо, защо? — завикал Гилгамеш. — Защо теб, мили побратиме, да жертвуват заради мен?
А Енкиду се обърнал към вратата, издялана от кедър, и заговорил с нея като с жив човек.
— Дървена врата! — промълвил. — Дървена врата без разум и смисъл! За теб от толкова далече сякох кедрите, за теб търсих най-високото дърво и го докарах чак дотук, и го дялах, и го украсявах! О, ако знаех, че такава ще бъде наградата ми, по-добре да бях взел брадвата и още там да те бях насякъл на трески!
При тези думи Гилгамеш заплакал.
— Не говори така, аз ще се помоля на могъщите богове! — казал. — Аз ще им извая идоли, целите от злато!
Но Шамаш го чул и извикал от небето:
— Не си хаби златото, царю! Думата, която боговете са казали, няма да я изменят! Жребият е хвърлен, нищо от човека не остава на света!
И като чул това, Гилгамеш навел глава, а Енкиду пламнал от гняв и скръб.
— Щом е тъй, Шамаш — извикал, — поне отмъсти за мен! Проклет да е ловецът, който ме раздели от животните и ме направи човек! Нека мъките му да не свършват, нека всеки път, по който върви, да му бъде отвратителен! Проклета да е Шамхат, блудницата, която ме доведе в града! Нека мъжете, преситени, да отхвърлят ласките й, нека врани да сипят нечистотии в къщата й, нека самата тя като овца да се търкаля в нечистотии, защото тя ми докара това проклятие!
— Защо, Енкиду, проклинаш блудницата? — извикал Шамаш. — Нима тя не те храни с хляб и не те пои със сикера? Нима не ти даде за приятел Гилгамеш?
Гневното сърце на Енкиду се успокоило при тия думи.
— Добре тогава, друго ще й пожелая! — казал меко. — Нека, който я зърне, да се изуми от хубостта й, нека царе и владетели, да се влюбват в нея! — а после легнал, болка пронизала цялата му вътрешност и сънувал втори сън, и също го разказал на Гилгамеш.
— Приятелю — зашепнал. — Слушай какво видях! Небето крещеше и земята отговаряше, и аз стоях сам в тъмната нощ! Доближи ме човек с мрачно лице, крилата му бяха птичи крила, ноктите — орлови нокти. Аз се борех с него, но той ме надви и отвори земята и ме постави вътре. Така влязох в къщата на мрака, в къщата, от която никой не излиза, в къщата, където плесен покрива врати и ключалки! Там видях и самата Ешеркигал, подземната царица, пред нея седеше писар и държеше на колене плочата със съдбите и като вдигна лице, видя ме и каза: „Смъртта вече е взела този човек!“
А Гилгамеш гръмко заридал:
— Приятелю мой, с когото делихме мъките, спомни си всички наши подвизи, не ме напускай! — Но Енкиду все повече отслабвал, минали два, три, четири дни, минали дванадесет дни и на тринадесетия издъхнал. Гилгамеш се изправил над мъртвия и извикал с пълен глас:
— Енкиду, ти, който си закърмен от антилопите и възпитан от животните в степта! Нека плачат за теб склоновете на планините, по които се катерехме! Нека плачат с бял сок кипариси и кедри, нека плачат мечки, хиени и тигри, рисове и лъвове, елени и сърни, добитък и звяр! Нека плаче светлият Ефрат, откъдето сме вземали вода, нека плачат мъжете и старейшините на Урук! Чуйте ме, мъже, моя мощен боздуган, моя здрав щит, моя верен кинжал, моя празничен плащ — зъл демон ми го отне! Моят по-млад брат, ловецът на планинските пантери, Енкиду, с когото навсякъде побеждавахме, какъв сън го налегна!
И той закрил лицето на приятеля си, както се закрива лицето на жена, сам се въртял наоколо като орел, като лъвица, чиито лъвчета са попаднали в клопка, и късал дрехите си, и раздирал косите си. А после викнал най-добрите ваятели и ковачи.
— Искам да направите идол на моя приятел! — заповядал им. — Такъв идол, какъвто и боговете не са имали: подножието от мрамор, косата от лазур, лицето от алабастър, тялото от злато!
А сам надянал груба власеница, загърнал се е лъвска кожа и принесъл жертва на Шамаш. Отгоре боговете, учудени, го гледали.
— Какво правиш, Гилгамеш? — извикал Ану. — Открай време така е отредено за хората! Орачът оре, овчарят взема млякото, ловецът гони звяра, така е отредено!
— Какво искаш, Гилгамеш? — извикал Енлил. — Ти искаш това, което никога не е било, откакто моите ветрове духат над водите.
— Какво търсиш, Гилгамеш? — извикал Шамаш. — Живота, който търсиш, няма да го намериш!
— Искам очите ми винаги да са пълни със слънчева светлина! — отговорил Гилгамеш. — Колко празен е мракът и колко нужна е светлината! Може ли мъртвият да види слънчевата светлина?
И оттук нататък той наистина не намерил спокойствие — все едно как е умрял Енкиду, дали сам е влязъл в подземното царство или смъртта го е намерила тук, на земята — вече го нямало. Гилгамеш изоставил човешките дела, скитал из пустинята в своята груба власеница и своята лъвска кожа. Вървял и плачел.
— Нима и аз ще умра като Енкиду? Скръб е рязала тялото ми! Страхувам се от смъртта и тичам в пустинята! Вдигам глава и се моля на могъщите богове: запазете ме, направете ме, какъвто бях преди!
Легнал да спи, посред нощ се събудил и видял наблизо лъвове да си играят, палаво да скачат и да се радват на живота. Бяс го обзел, грабнал брадвата си и като стрела се забил между тях — удрял, сякъл, убивал, докато не останал нито един.
А после решил да отиде при Утнапиштим, върховния прадед, който се избавил от потопа — единственият безсмъртен, може би щял да му даде утеха и помощ. Той живеел там, където никой не бил стигал, отвъд най-високата планина Машу. Гилгамеш доближил планината, пред нейната врата стояла двойка пазачи: полухора-полускорпиони.
— Защо идваш от толкова далече? — попитал го човекът скорпион.
— Моят по-млад брат Енкиду — отговорил Гилгамеш, — Енкиду, ловеца на планинските пантери, с когото навсякъде побеждавахме, с когото делихме мъките, го постигна човешката съдба! Дни и нощи плаках над него, дни и нощи минаваха, докато червеи проникнаха чак до ноздрите му, и аз се изплаших от смъртта, и скитам като разбойник в пустинята! Мисълта за Енкиду не ми дава покой, как да млъкна, как да утихна. Любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога? Затова отивам при Утнапиштим, да го попитам за живота и смъртта!
— Никой още, Гилгамеш, не е минавал прохода през планината — промълвил човекът скорпион. — Той е много дълъг, вътре е пълен мрак, нищо не се вижда и се сменят непоносима жега с непоносим студ. Как ще минеш по този път?
— Нека да вървя — казал Гилгамеш. — През жега и студ, през мрак и въздишки, и плач, нека да вървя!
Тогава пазачът се отместил и го пуснал:
— Върви тогава, Гилгамеш, по своя труден път, върви и дано се върнеш благополучно!
Гилгамеш влязъл, минал един ден — пълен мрак, нищо не се виждало, втори ден — пак нищо не се виждало, трети ден — нищо не се виждало, и продължавал така, и непоносима жега се сменяла с непоносим студ. Едва на дванадесетия ден се появило сияние и той изскочил от другата страна. Видял каменна гора, чудно красива, с гроздове от лазурит, край гората — море, а до морето — къща. В къщата живеела Сидури, стопанката, на която гостували само боговете. Когато видяла Гилгамеш, целият в прах, помислила го за убиец и залостила вратата. Той затропал с всичка сила.
— Кой си ти? — попитала тя.
— Аз съм Гилгамеш, героят!
— Ако си Гилгамеш, защо бузите ти са хлътнали, а лицето ти е посърнало?
— Как няма да е посърнало — казал Гилгамеш, — когато моят по-млад брат Енкиду го постигна човешката съдба? Дни и нощи плаках над тялото му, любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога?
— Какво искаш, Гилгамеш? — извикала Сидури. — Живота, който търсиш, няма да го намериш! Когато боговете създаваха човека, задържаха живота за себе си, а за човека определиха смъртта. Затова по-добре е да си пълниш стомаха, винаги да си весел, винаги да си измисляш празници и безгрижно да танцуваш! Светли да са дрехите ти, чисти да са косите ти! Гледай как твоето дете те държи за ръка, радвай съпругата си с прегръдки! В това се състои работата на човека.
Но Гилгамеш поклатил глава.
— Ти ми кажи — попитал — накъде е пътят за Утнапиштим?
— Никой още не е минавал през морето — отговорила тя. — Дълбоки са водите на смъртта и преграждат всички пътища! Но ще ти дам съвет: наблизо е Уршанаби, лодкарят на Утнапиштим. Само с негова помощ можеш да минеш морето.
Закрачил нататък Гилгамеш и намерил Уршанаби, който тъкмо изтеглял лодката на брега. Обяснил му кой е, а лодкарят му казал да влезе в гората, да отсече с брадвата си сто и двадесет пръта и да издяла от тях гребла. Гилгамеш влязъл, отсякъл сто и двадесет пръта, издялал от тях гребла. Двамата с Уршанаби стъпили в лодката и заплавали. С греблата Гилгамеш тласкал напред лодката, едно по едно те се чупели — всичките сто и двадесет. Тогава той си свалил дрехата и я разперил с ръце като платно, и така стигнали другия бряг. Утнапиштим отдалече ги видял и се чудел кой е този непознат.
— Кой си ти? — попитал той героя. — Защо са хлътнали бузите ти, защо лицето ти е посърнало?
— Как няма да е посърнало — отговорил Гилгамеш, — когато моя по-млад брат Енкиду го постигна човешката съдба? Любимият ми приятел стана земя, няма ли и аз да легна като него, за да не се вдигна никога?
Замислил се Утнапиштим и казал:
— Ти, Гилгамеш, си пълен със скръб, защото в твоето тяло се крие и бог, и човек. Както са те създали баща ти и майка ти, такава е твоята участ. Какво искаш? Нима ние завинаги строим нашите къщи? Нима реката вечно тече с пълни води? Нима скакалецът вечно оставя своите личинки? Спящият и мъртвият си приличат — и двамата показват образа на смъртта. Така боговете са определили.
Гилгамеш втренчено го гледал.
— Но на ръст ти си колкото мен, Утнапиштим! — казал той. — И на вид си също като мен! Кажи ми как можа да добиеш вечен живот!
— Ще ти разкажа тайната на боговете — съгласил се Утнапиштим. — Аз живеех преди потопа в Шурипак, древния град край Ефрат. Но когато боговете решиха да залеят с вода цялата земя, Еа все пак пожела да ме предупреди. И не на мен каза той, а на моята къща: „Слушай, къща — прошепна й една нощ, — слушайте, стени! Посъветвайте господаря си да остави всичко и да си построи голям покрит кораб, за да спаси живота си!“ Аз го чух, отправих му благодарствени молитви и още същия ден извиках всички мъже на работа, започнах строежа на кораба. Обилно ги хранех, поих ги с вино и сикера като с речна вода, а те се радваха, без да знаят какво ги чака. Накрая корабът беше готов, натоварих на него от моите богатства, колкото можеше да побере, качих се с жена си и засмолих отвътре всички врати. А на другия ден се зададе страхотен облак, небето загърмя, всичко светло стана тъмно, земята се разцепи като чаша. Ветровете налетяха, рукнаха дъждове — като войска застигаха бягащите хора, нито един не можеше да види другия. Самите богове се изплашиха, те се събраха горе, като кучета се притискаха! Прелестната Иштар викаше, сякаш имаше родилни мъки: „Проклет да е денят, в който осъдихме на гибел хората! Затова ли раждам хора, за да напълнят морето като риби?“ И другите също плачеха до нея, устните им бяха пресъхнали. Шест дни и седем нощи се лееше потопът — на седмия ден морето утихна. Аз отворих вратите, светлина ме озари, погледнах — пълна тишина, цялата земя равна като покрив — долу в глината всички хора станали на глина. Паднах на колене и заплаках с глас. После слязох, запалих жертвените светилници и вътре пуснах мирта, тръстика и кедър. Боговете усетиха миризмата, боговете като мухи се събраха над светилниците. Като видя кораба, Енлил се разяри. „Как се е спасил този? — извика. — Нали всички трябваше да загинат!“ Но Еа го успокои. „Ние сгрешихме, че направихме потопа — каза му той. — Можехме самите да загинем в него! А ти не се бой, че хората пак ще станат силни; по-добре да им пращаме лъвове, които да ги ядат, или глад, който да ги погубва, или мор, който да ги поразява, отколкото да правим потоп!“ И тогава боговете ме благословиха, самият Енлил се качи на кораба, взе ме за ръка, сложи до мен моята жена и рече: „Досега си бил човек, отсега ще бъдеш подобен на боговете! Живей вечно, но далече от хората!“
— А не мога ли и аз да постигна същото? — извикал Гилгамеш.
— Кой би събрал отново боговете? — казал Утнапиштим. — Кой би ги събрал, за да ти дадат живот, какъвто търсиш? Погледни се: смъртта е в теб, сънят е в теб, ти не можеш без смърт и сън! Ето, опитай, ако би могъл да изкараш седем дни без сън, тогава би имал право да искаш живот!
— Ще изкарам — казал Гилгамеш, но едва седнал, и сънят го обгърнал като мъгла в пустинята.
— Виж го! — казал Утнапиштим на жена си. — Виж го, героя, който иска живот!
— Бутни го да се събуди и да се върне с мир — казала тя.
— А, не, човек се мами — отвърнал Утнапиштим. — Той няма да ми повярва, че е заспал. Затова, докато спи, печи по един хляб на ден, да ги види, когато се събуди!
И цели седем дни спал Гилгамеш — първият хляб съвсем се разпаднал, вторият се пропукал, третият плесенясал, на четвъртия му побеляла кората, петият бил червив, шестият — още пресен, и тъкмо жената вадела от пещта седмия хляб, когато Утнапиштим побутнал Гилгамеш.
— О, аз само за миг съм задрямал! — протегнал се Гилгамеш. — Добре че ме побутна!
— Стани и изброй хлябовете! — посочил му Утнапиштим. Погледнал Гилгамеш и въздъхнал.
— Разбрах — казал. — Сънят е овладял моята плът, сънят похитител! Вътре в моите покои обитава смъртта, навсякъде е смъртта. Какво да правя сега, какво ми остава?
— Нищо, освен да се върнеш с мир — отговорил Утнапиштим, повикал лодкаря Уршанаби, накарал го да заведе Гилгамеш до брега, там той се измил, облякъл нова дреха и пристъпил към лодката. Но жената на Утнапиштим го съжалила.
— Виж го колко се е мъчил и страдал! — казала тя на съпруга си. — Нима накрая няма да му дадеш утеха?
И Гилгамеш бил вдигнал вече котвата, когато Утнапиштим го спрял.
— Ти много си се мъчил и страдал — казал му, — затова накрая ще ти открия една съкровена тайна, тайната на цветето, което пази живота. Това цвете расте на морското дъно, то е бодливо като розов храст, но ако можеш да го откъснеш и да вкусиш от него, ще останеш вечно млад!
Като чул това, Гилгамеш скочил от лодката, вързал на краката си два тежки камъка и с тях се хвърлил в морето. Камъните го смъкнали до дъното, там напипал цветето, набол пръстите си, кръв потекла от тях, но го откъснал, после прерязал камъните и изплувал на брега.
И щастлив, тръгнал по обратния път, в лодката на Уршанаби.
— Това вълшебно цвете, Уршанаби — обяснявал му той, — ще го занеса в моя град, в укрепения Урук, ще го дам първо на някой старец да го вкуси, и ако подмладее от него, аз също ще го вкуся и завинаги ще запазя моята младост!
Дълго плавали те, по едно време до брега видели басейн с прясна вода. Гилгамеш поискал да се изкъпе. Спрели, оставил цветето и се потопил в басейна. Но в това време една змия усетила аромата, изпълзяла от дупката си, взела цветето и връщайки се назад, оставила навън старата си кожа. И когато Гилгамеш излязъл, видял само кожата — тръшнал се на земята, плакал, плакал, докато най-сетне утихнал.
— Защо се трудиха тия крака и тия ръце, Уршанаби? — въздъхнал той. — На себе си нищо добро не донесох, и утехата, която намерих, изчезна под земята. Това е последното знамение, сега разбрах, че няма да постигна, каквото търся, че трябва да се примиря!
И те продължили да плават, докато накрая стигнали пристанището на Урук — целият укрепен град сега се простирал пред очите им.
— Вдигни се, Уршанаби, и погледни! — казал Гилгамеш. — Виж тези стени, тези постройки и кирпичите, и камъните, и колоните! Виж как стоят те, и когато ме няма, пак ще стоят! Нека отново се заема със своите човешки дела, нека продължа да вдигам стени и постройки, това ми остава!…
И тук прекъсват древните плочи с клинообразното писмо, тук свършва разказът на Гилгамеш — за този, който видял всичко до края на света, който познал морето и планините, който постигнал мъдростта и проникнал навсякъде, който извървял най-дългия път, но се уморил и се върнал!… Разказват, че след това живял много дълго, чак до сто и двадесет години, и все пак накрая умрял, отишъл под земята като своя приятел Енкиду и като всички хора на този свят.
Озирис, братът на Изида
Пак по същото отдавнашно време, покрай друга една, също тъй стара река, живеели други богове и герои. Реката се казвала Нил — и тя като Тигър и Ефрат минавала през пустини и по бреговете си трупала плодородна, богата земя. От тази земя пък тръгва друг разказ за живота и смъртта — друг само в подробностите и имената, а по смисъл същият — разказът за Озирис и Изида, за техния зъл брат Сет, за сина им Хор и за всички борби и премеждия, свързани с тях.
Озирис и Изида били любимите богове на египтяните. Деца на небето и на земята, самите те станали небе и земя. Брат и сестра, те били едновременно мъж и жена, и по-късно всичко се прекланяло пред тях, защото Озирис бил още и самото Слънце, което пращало надолу лъчи, Озирис бил и реката Нил, водата, морето — макар че, както ще видим по-нататък, морето му било враждебно и водило с него смъртен бой, но това не бива да ни учудва — Озирис обхващал и всичко, което му е враждебно. Озирис бил най-сетне и господарят на подземното царство, но тук то сякаш не било толкова страшно, както адът на Двуречието, от който се плашел Гилгамеш. Макар долу Озирис да се явявал винаги с черно лице, той бил много по-благ към мъртъвците и може би затова египтяните го обичали повече от всички, понеже се надявали, че долу душата продължава да съществува, може би затова те пълнели гробниците на мъртвите с всички вещи от земния живот, все едно, че ставало дума за преместване от едно жилище в друго. Един закон властвувал и в живота и след живота — такава била вярата им и това ги карало спокойно, дори радостно да чакат края на дните си.
Те пеели:
Смъртта стои днес пред мен
като дъх на лотос.
Смъртта стои днес пред мен
като небе, очистено от облаци.
Смъртта стои днес пред мен
като радостта на човек, видял отново своя дом
след дълги години в плен…
Разбира се, и в подземното царство всеки получавал според делата си — щом мъртвият пристигнел тук, теглели душата му върху везните на Маат, богинята на справедливостта. Лошите души оставали до края на времето в мрака, а добрите Озирис изпращал в „островите на блажените“ — „елисейските поля“, както са ги наричали гърците. Така египетското подземно царство не било само „ад“, а и „рай“; както наистина Озирис живее, така живееш и ти — казвали египтяните; — както наистина той не изчезва, така не изчезваш и ти!
Озирис — светлината и надеждата, — най-често срещаното му име било Онуфрис — „Доброто битие“! Никога той не злоупотребявал със своята мощ — тръгнал най-напред от Египет, той обиколил всички страни, въвел разума и законите, забранил варварството и човекоядството, научил хората на земеделие и изкуства. Той не си служел със сила, а с благи, разумни думи, с музика и стихове, и всички приемали неговата власт без съпротива. А когато пътувал по земята или слизал долу сред сенките, Изида го замествала, също тъй велика и доброжелателна, прекрасна и благоуханна, винаги под було, което никой смъртен не бил вдигал.
Но в същото време един коварен враг трупал омраза срещу тях. Техният брат Сет — също дете на небето и земята, но с всичко черно и унищожително, което небето и земята имат. Сет пък бил нощта, мракът, ураганът. Сет бил пустинята и самумът, който върти пясъчни стълбове, Сет бил морето, но враждебно и разпенено — на гръцки името му се произнасяло Тифон, гигантската змия, която разклаща водната стихия — оттук по-късно идва „тайфун“. Най-старите египтяни са го рисували като странно създание, с човешко тяло и особена дълга муцуна, каквато няма никое животно, с бяла кожа и червеникава козина — сякаш някакво невиждано праисторическо чудовище, изскочило от забравени дълбочини, толкова древно, че никой не го помнел. Могло ли такова същество да признае превъзходството на Озирис? Те по самата си същност било негов пръв неприятел — „Лошото битие“ срещу „Доброто битие“, и рано или късно борбата между тях била неизбежна.
Бавно и обмислено Сет изплел около Озирис заговор, в който влезли седемдесет и двама съучастници. Всички те се събрали на богато пиршество, където бил поканен и Озирис. Преди това Сет тайно измерил тялото на своя враг и накарал да изработят по размерите му разкошен саркофаг, целият от злато, слонова кост и скъпоценни камъни. Сред общото веселие той бил внесен в залата и всички се възхитили от красотата му. Тогава Сет предложил уж невинна игра — гостите поред да легнат в саркофага.
— Ще го подаря на този, комуто е по ръст — обещал той.
Играта започнала, дошъл ред и на нищо неподозиращия Озирис. Но щом той легнал и се наместил по дължината на саркофага, заговорниците се хвърлили отгоре му, захлупили тежкия капак, заковали го с гвоздеи и запушили всички дупчици с врящо олово. После го изнесли и го хвърлили в Нил, реката го понесла надолу към морето. Когато минавал край Хемис, местност, населена с панове и сатири, те усетили какво се е случило, изпаднали в ужас и надали диви викове — оттогава такъв ужас и такива викове наричат „панически“.
В това време разтревожената Изида тръгнала да търси своя брат и съпруг, разбрала, че го няма никъде, заскубала косите си и се облякла в траур. Затичала се, питала всеки срещнат какво е станало и къде е сега Озирис, но всички мълчали и се извръщали от нея, за да не си навлекат злобата на Сет. Накрая едни деца, които си играели край брега, й подсказали истината.
— В реката, в реката! Ковчегът, дето плава в реката! — бърборели те и излезли по-смели и по-умни от другите, затова египтяните вярвали, че в брътвежите на децата винаги се крият мъдрости и пророчества, и при трудни положения се вслушвали какво си говорят в своите игри малките човечета.
А саркофагът с Озирис бил вече в открито море, вълните го блъскали, обръщали и накрая го довлекли чак до финикийския бряг, край пристанищния град Библос. Тук той заседнал в пясъка под един храст. Полека-лека храстът започнал да расте, обхванал саркофага от всички страни и се издигнал нагоре като могъщо дърво. Царят на Библос веднъж се разхождал край морето с жена си, видял дървото, накарал да го отсекат и да издялат от него голям стълб. Стълба той поставил на видно място в двореца си — да крепи най-високия покрив.
Не след дълго Изида също стигнала Библос — облечена като жена от народа, изпратена и посърнала от дългия път, тя седнала край един извор до двореца. Покрай нея минали прислужничките на царицата, ласкаво я поздравили, тя им отговорила, после оплела косите им и те вдъхнали неземното й ухание. Царицата го усетила, поискала да види непознатата жена и я направила дойка на своя мъничък син. Така Изида влязла в двореца.
Детето тя кърмила не от гръдта си, а от малкия си пръст. Вечер, когато всички си лягали, тя го слагала в разпаленото огнище, за да очисти тялото му от земната тъкан и да му даде вечен живот — с това искала да се отплати за добротата на царя и царицата. А после се превръщала в лястовичка и цялата нощ обикаляла стълба, пърхала с криле и пеела жални песни.
Ела си в къщи, ела си в къщи — плачела тя, —
ти, дървен бог стълб, ела си в къщи!
Като не те виждам,
сърцето ми те жали,
очите ми те търсят,
гледам, за да те видя!
О, колко хубаво е да те видя, да те видя!
О, добро битие, благословено битие,
ела при сестра си, ела при жена си!
Ти, чието сърце още издържа,
ела при стопанката на твоята къща,
не се разделяй повече от мен!
И богове, и хора са обърнали към теб лице,
и плачат, щом те видят!
Аз плача с непрекъснат плач,
чак до небето, но ти не ме чуваш.
Аз съм твоята сестра,
която те обича най-много на земята!
Никой не те обича повече
от твоята сестра,
от твоята сестра!…
Но стълбът стоял безмълвен, зората се надигала, Изида пак се превръщала в обикновена жена и поемала работата в двореца, пак кърмела детето от малкия си пръст, вечер го слагала върху огъня, а после като лястовичка обикаляла стълба и го оплаквала. Но една нощ царицата се събудила, влязла в стаята и ужасена видяла как дойката пъха детето в пламъците — изпищяла, хвърлила се да го спасява и така в майчинското си безразсъдство лишила своя син от вечен живот. Изида била принудена да открие коя е, целият дворец се събрал да й се поклони и тя помолила да й дадат дървения стълб, който крепял най-високия покрив. Разсякла го и извадила отвътре саркофага, а празния стълб загърнала със своето наметало, намазала го с благоуханно масло и го оставила в Библос да му отдават почести. После коленичила до саркофага и така страшно и тъжно заплакала, че най-малкият царски син, като я чул, умрял в същия миг! По-голямото момче Изида взела със себе си, превърнала саркофага в кораб, двамата се качили и отплавали обратно за Египет. Стигнали пустинята, Изида се усамотила със саркофага, отворила го и долепила лице до лицето на мъртвия Озирис. Момчето крадешком се доближило и с любопитство наблюдавало нейната скръб, богинята го забелязала и така гневно го изгледала, че и то като малкото си братче умряло в същия миг от ужас. По-късно, съжалявайки за постъпката си, тя го превърнала в божество.
И тръгнала със саркофага край Нил, между тръстиките, така силно плачела, че сълзите й се стичали в реката и тя се надигнала, както никога дотогава, и едва не заляла целия Египет. Най-сетне намерила скрито място и оставила там мъртвеца! Но Сет, който тайно я следял, открил трупа в нейно отсъствие, нарязал го на четиринадесет парчета и ги разхвърлил във всички посоки. Тогава Изида си направила лодка от папирус и тръгнала да ги търси между тръстиките, докато едно по едно ги намерила всичките. И някои казват, че ги слепила, вдъхнала им отново живот и така създала сина си Хор, възкръсналия, подмладен Озирис. А други казват, че отново погребвала нарязаните парчета, там, където ги намирала, за да се пръсне навсякъде славата на Озирис — и наистина, по тези места после се вдигнали големи храмове, а в Абидос, където била погребана главата — най-големият храм. Казват още, че своя син Хор тя вече била родила, макар и без баща — заченала го със заклинания от самата себе си. Той растял и събирал сили в свещения град Буто и след като погребала разрязания Озирис, майка му се върнала при него.
Но все едно как бил роден Хор — дали слепен от парчетата или заченат със заклинания. Важното е, че бил вече роден, и растял, и събирал сили. Хор — синът на Озирис, и самият възкръснал Озирис, младото изгряващо слънце! Рисували го с глава на ястреб — птицата, която се вдига все по-високо и по-високо. Наистина Сет още тържествувал, тъмните сили властвували над света, за да избягнат преследванията на страшния враг, всички богове, приятели на Озирис, били принудени да се превъплътят в различни животни: котки, бръмбари, крокодили, фламинго, дори самата Изида, казват, за известно време се превърнала в крава и затова египтяните вярвали, че всички тези животни са свети. И въпреки всичко Сет бил безсилен да унищожи младия Хор — майка му добре го пазела, всички добри същества го пазели, докато израсне. Така той ставал все по-силен, а мъртвият Озирис, който обитавал собственото си подземно царство, сега се качвал при него на земята и го учел на стрелба, езда и всякакви бойни изкуства. Дълги години той подготвял своя син, докато един ден го попитал:
— Кое животно най-много обичаш?
— Конят — отговорил Хор.
— Защо пък коня?
— Защото с коня можеш да преследваш своя враг, додето го унищожиш напълно — обяснил Хор.
— А коя постъпка е най-благородна? — продължил въпросите си Озирис.
— Да отмъстиш за баща си и за майка си, когато са пострадали несправедливо — казал Хор.
— Върви тогава! — тържествено извикал Озирис. Той разбрал, че синът му е вече готов за своето дело.
И Хор тръгнал, понесъл се напред младият ястреб. Навсякъде се пръснала вестта, че идва времето на голямата битка, от всички страни се стичали божества и хора да му помогнат. С огромна армия той настъпил срещу Сет, когото в този час изоставили всички приятели и съюзници. Три дни Хор и Сет се били на живот и смърт, разменяли си страшни удари, превръщали се ту в два хипопотама, ту в два лъва, ту в два крокодила, отново приемали собствения си образ, отново си разменяли удари. Сет успял да извади едното око на Хор, но въпреки това Хор накрая го надвил и оковал във вериги. После поискал от майка си Изида царските знаци, сложил ги на главата си и пак възстановил царството на „Доброто битие“. Някои казват, че Сет обаче успял да се освободи и отново оспорил правото на Хор, обвинил го пред съвета на боговете, че е незаконороден. Но Хор доказал, че е истинският наследник на Озирис, и всички богове застанали на негова страна. Тогава двамата водили още един жесток бой, и Хор пак победил, и пак го оковал, и Сет за трети път успял да разкъса веригите, и за трети път водили жесток бой, и сега Хор напълно смазал врага си, натъпкал го вдън земя, и там го насякъл, изгорил и пръснал праха му, така че никога вече да не се появи. По цялата земя екнала победната песен на младото, полетяло нагоре слънце:
Моят враг падна в пламъци,
името му го няма вече на земята!
Аз всеки ден унищожавам костите му,
аз разрязвам вратните му жили,
с моя нож насичам тялото,
одирам кожата!
Аз го оковавам в метал,
аз така сковавам членовете му,
че да не може да се бори!
Аз го карам да повърне,
каквото има в стомаха си!
Той е пазен, окован, вързан,
взета му е силата!
Аз го направих, сякаш никога не е бил,
името му го няма,
децата му ги няма,
той не съществува, нито съществува
споменът за него,
яйцето му не расте,
семето му не се надига!
Няма я нито душата му, нито тялото му,
нито сянката му,
нито магията му!…
И оттогава по голелите храмове в целия горен и долен Египет, от абисинските планини до синьото Средиземно море, мъже и жени всяка пролет празнували възкръсването на добрия бог. Всяка пролет, когато Нил се разливал навсякъде, когато нивите вдигали млади стръкчета и в кошарите блеели агънца, и влюбените се целували вечер под звездите — тогава започвали великите тържества в чест на Озирис, Изида и Хор. Това е вече другата история — продължаването на легендата между хората, осмислянето й от хората. Векове, дори хилядолетия наред се повтаряли тия празници, минавали царе и династии, нахлували и се оттегляли завоеватели, а празниците все продължавали. Площадите се изпълвали с ликуващ народ, огромни весели шествия се движели от място на място, всеки, облечен в костюм по свой избор и вкус. Някои изобразявали войници, други — ловци или рибари с тръстикови пръчки, или управници с червени мантии; мъже подражавали на жени, жени — на мъже. В шествията водели и опитомени животни — мечки, облечени като почтени дами, маймуни с нощни шапчици, магарета със залепени изкуствени криле, които будели смях. Зад тях пристъпяли момичета в белоснежни дрехи, украсени с пролетни венци, едни носели на гръб огледала, други се решели с гребени от слонова кост, трети хвърляли наляво и надясно цветя и разливали благоухания. След тях осветители размахвали фенери, факли и свещи, макар тържествата да били през деня, след тях флейтисти с извити флейти свирели и прославяли добрите богове, след тях хор от юноши пеел тържествени песни, а накрая вървели „посветените“ и самите жреци, носещи свещените знаци на Озирис и Изида — лампа във формата на златна лодка, златна веялка, златно палмово клонче и амфора с чиста вода. Когато шествията завършвали, пред храма разигравали цялата история на Озирис: заговора, саркофага, скитанията на Изида, разсичането на трупа, битката между Хор и Сет — и това било първата човешка драма, първият театър, който после при подобни тържества се прехвърлял и в други страни. На всеки празник Озирис умирал и пак възкръсвал, борел се и побеждавал. А по-късно вътре в храмовете жреците обяснявали на „посветените“ скритото значение на историята, философията на приказката за Озирис. Те им разкривали, че всъщност тя се повтаря всеки ден със слънцето, което вечер умира и се разпада на парчета — затова нощем ние виждаме звездите, пръснатото на парчета слънце, — за да се роди отново сутрин, да се събере, да се „слепи“ и победно да тръгне из небето. Че тя се повтаря и всяка година с отслабването на топлината зиме и засилването й лете, със спадането и вдигането на Нил, с борбата между пустинята и плодните ниви, между бушуващото море, което иска да залее сушата, и сушата, която го оковава в бреговете си, повтаря се с борбата между старостта и младостта, болестите и здравето, умирането и раждането. И че Сет никога не е бил и не може да бъде докрай унищожен, както не могат да бъдат унищожени и Озирис, и Хор, че те всякога ще го побеждават и ще го слагат във вериги, и той ще ги разкъсва, и пак ще го слагат във вериги, и пак ще ги разкъсва. И че всъщност те дори са немислими един без друг, че Озирис, както казахме вече, обхваща и всичко, което му е враждебно, че той и Сет са едно — самият свят, самият живот, самото човечество, и всички битки между тях са битките на това едно със себе си! Че може би не Сет нарязва Озирис на четиринадесет парчета, а Озирис сам се нарязва, сам се разчленява, за да се постигне по-добре в ново могъщество — тъй както се режат телата на мъртвите, за да се направят от тях мумии и да се запазят завинаги. По-късно медиците ще нарекат това „аутопсия“, без може би да знаят, че тази дума идва оттам, от египетските жреци на Озирис, и че значи „самовглеждане“, „гледане в себе си“. И че това е великият смисъл на тази легенда — да се вгледаш в собствената си същност, да я „нарежеш“ на съставните й части и тя привидно да изчезне, да умре — за да изскочи наново, съединена, слята за нов живот, възтържествувала над старото си несъвършенство.
А после, след още векове, празниците на Озирис и Изида си спечелват неприятели. Жестоките римски цезари ги забраняват и хвърлят в морето техните идоли, християнските свещеници ги обявяват за езически, варвари унищожават стария Египет. Полека-лека големите храмове остават празни, изчезват онези, които някога са могли да тълкуват разказите на боговете. Последните от тях може би са мислили, че Сет отново се е надигнал от мрачните си дълбини и отново е победил „Доброто битие“. Но Озирис, старият и младият, и Изида, неговата сестра, жена и майка, преминават другаде, по нови места и сред нови народи, за да олицетворяват в нови имена вечно възраждащия се живот.
Афродита — родена от пяната
В стара Гърция богинята на любовта и красотата нарекли Афродита. Митът за нейното раждане от морската пяна по своята красота превъзхожда и най-красивите християнски митове. В това раждане има нещо неземно и платонично. Тайнството на непорочното зачатие при християнската религия е само някакво бледо подобие на това митологично тайнство. От дълбокото синьо море на гърците се ражда най-красивата от богините. Леконогата морска пяна в съприкосновение със светкавиците на Зевс създават божественото тяло на Афродита. Тая красота, съхранена в раковина, преплава благополучно морето и попада на остров Кипър, където по-късно бива построен първият храм в чест на богинята. Тоя тайнствен съюз на земното и божественото начало никой друг не е видял освен Ботичели. Само тоя „възкресител на духа на стара Гърция“ можа да предаде това естетическо тайнство, тоя странен брак между Олимп и морската вода.
Според един от митовете, Афродита е дъщеря на Зевс и титанката Диона, дъщеря на Океана. Обаче древният певец Хезиод съобщава легендата за божественото й раждане от пяната на вълните. Афродита е наречена Анадиомена (излизаща от морето) и това нейно раждане сред морските вълни неведнъж е било предмет на изкуството на древните. Когато тя слязла на брега на остров Кипър, под краката й поникнала великолепна растителност. Тук я посрещнали Харити — трите богини на хубавите пролетни и летни дни, те окичили главата й с диадема и я пренесли на Олимп. Когато видели лъчезарната й хубост, всички богове били смаяни. Тя от богиня на светлината и зората станала богиня на чувствената любов, красотата и любовното очарование. Тя притежавала и пояса на очарованието, който през рицарските времена получи такава популярност — „венериният пояс“.
Венец от рози и мирти често красял главата й; любимите й птици били гълъбите и лебедите. Свещената птица на Афродита е гълъбът, тя много нежно се е отнасяла към тия верни в любовта птици.
Трите Грации или Харити — Агая, Талия и Ефросина, съпровождали винаги Афродита. Когато тя минавала през гората, бивала съпровождана от ято птици. Лъвове, пантери, мечки ласкаво се приближавали към нея. Често пъти, когато се спусне от Олимп или излети от кипърските си градини, тя лети в златна колесница от впрегнати гълъби или врабци. С нейното пристигане започва едно триумфално шествие в природата. Където стъпи нейният грациозен крак, се появява пищна растителност. Грациите — хубави и скромни девойки с небрежно разхвърляни коси, са я съпровождали. Но най-често до нея бил крилатият Ерос. Тоя божествен закачливец, въоръжен с лък и колчан, имал достъп навсякъде. Той можел да рани със стрелите на любовта и богове, и смъртни. Наред с него съществували хиляди малки „ероси“, деца на нимфите, съпровождащи Афродита. Ерос движи звездите и сърцата на хората. Тоя сладко-коварен служител на любовта наказвал с любов всяко живо същество — обикновено когато най-малко очаквало. Когато си играел с обръч, когато разговарял с нимфите или гонел пеперуди, когато свирел пред майка си или държал някой лебед, когато мъчел някой Кентавър, укротявал лъв или чупел светкавицата на Зевс, все едно и също мислел: как да нарани хората със стрелата на любовта. Зевс много добре предвиждал пакостната дейност на малкия бог и още когато се родил, поискал от неговата майка да го убие. Но тя предпочела детето да бъде спасено. Тя го пренесла в гората, където го оставила да суче от лъвици и тигрици, а като позаякнало, то си направило ясенов лък и стрели от кипарисово дърво.
Афродита била невярна съпруга на куция и черен ковач Хефест — бога на подземния огън. Той бил син на Хера, но имал странна съдба. Веднъж свадливата съпруга на Зевс в яда си, че дала живот на едно такова несполучливо творение като Хефест, го изхвърлила от небесните селения. То щяло да се убие, ако добрите морски богини Тетида и Евринома не го прибрали и спасили. При тях Хефест живял девет години в морските дълбочини: ковал им вити пръстени, карфици, огърлици и украшения за косите. Веднъж на Хефест му хрумнала щастливата идея да се избави от унизителното си положение. Понеже бил много изкусен майстор и артист в своята професия, той изработил великолепен трон за Хера, с невидими връзки, които я обхванали, щом тя седнала на него, и след това никой освен Хефест не бил в състояние да й помогне. Подобен способ той бил измислил и за невярната си съпруга, когато тя му изменяла с Арес, тоя случай е много добре разказан от Овидий. Хера се видяла в пълна безпомощност. Трябвало да доведат Хефест на Олимп, за да освободи майка си от невидимите връзки. Оттогава той станал верен помощник на Хера.
По волята на Зевс Афродита станала жена на тоя черен, космат и недъгав майстор, който работел във вулкана на остров Етна. Там, на върха на вулкана, в чиито недра лежало чудовището Тифей, работел богът. Наковалнята му била опряна върху главата на огненото чудовище. Хефест имал за помощници Циклопите — великани човекоядци с по едно око на челото; техните ръце непрекъснато вдигали и слагали тежките чукове. Но Хефест, колкото и да бил добродушен и доверчив, страдал от своята съпруга. Разгърден, изпотен и разчорлен, с работна шапка на главата, той не бил никак привлекателен. Тя имала много скандални приключения с герои и богове. Макар и богиня на любовта, неведнъж и тя също изпитвала мъките на любовта. Веднъж се влюбила в смъртен, който бил надарен с по-голяма физическа прелест и от най-красивите олимпийски богове. Нито на Олимп, нито на Земята имало красавец, подобен на Адонис, сина на асирийския цар. Тоя прелестен юноша обаче обичал по-малко любовта, отколкото лова. Той се подигравал с любовта и това било едно от тайните страдания на Афродита. Тя искала непрекъснато да спечели за любовта неговото прекрасно тяло и обхваната от своята страст, забравила и за Олимп, и за цъфтящия остров Китера. Тя обкръжавала Адонис с такова обожание, което не познавало граници. Обсипвала го с хиляди божествени комплименти: „Ти, който си три пъти по-красив от мене — започвала неизменно тя, — най-хубавото цвете на полетата, прелестен над всички сравнения, затъмняващ всички нимфи, по-прелъстителен от човека, по-бял и румен от гълъбите и розите! Природата, която те е създала и надминала себе си, е изрекла, че със свършека на твоя живот ще настъпи и краят на света.“ И обхваната от страст, тя го наричала балсам, годен да лекува даже богините. И неведнъж го смъквала от коня и привличала зачервения, срамежлив юноша към себе си. Адонис изгарял в целомъдрен свян, но тя се стараела със сълзи да погаси девствения свян на неговите бузи. Неговите протести тя се мъчела да заглуши с целувките си, а сълзите — с лекия си дъх. Като птица, заплетена в примка, лежал Адонис в прегръдките на богинята на любовта. Тя го целувала лудо, искала да го изпие като светъл дъжд в задушен летен ден, като малко изворче в пустиня. Предупреждавала го, че не бива да бъде студен в своята красота, влюбен безнадеждно в себе си подобно на Нарцис: „Или се страхуваш да целунеш? Тогава зажуми отново; и аз ще зажумя, и тогава денят ще заприлича на нощ; любовта изисква за своите сладости само двамина; бъди по-смел в играта, никой не ни вижда; тия изпъстрени със синевина теменужки, на които сме легнали, не са бъбриви, пък и не могат да ни разберат.“ И обхванатата в любовна страст Афродита продължавала безкрайните си тиради за любовта, които започнали вече да отегчават юношата. Той мечтаел за ловни удоволствия по далечните Ливански планини. Но колкото той странял от нейната страст, толкова повече се засилвало любовното й красноречие: „Нежната пролет по съблазнителните ти устни доказва твоята незрялост, но ти можеш да желаеш изкушението; използувай времето, не изпущай случая, красотата не трябва да се задоволява само със себе си; хубавите цветя, които не се откъсват навреме, увяхват и бързо гинат.“
Но Адонис, излегнал се лениво на поляната, с недоволен поглед се обърнал към Афродита: „Хайде, стига си говорила за любовта! Слънцето ми изгаря лицето, аз трябва да си ходя. Откакто те познавам, забравих бащин дворец и сребърен лък.“ И той със сетни сили се освободил от прегръдките на богинята, която все не искала да изпусне това мило съкровище — източник на младост, свежест и любовни наслади. Адонис го теглела по-голяма страст, той искал да ходи с приятелите си на лов за глигани. Афродита неведнъж го предупреждавала да бъде предпазлив, но той не се вслушвал в нейните думи и една ранна утрин тръгнал на лов по Ливанските планини. Но този път глиганът се оказал съдбоносен, той нанесъл смъртоносни рани на придружаващите псета, а и на самия страстен ловец. Тоя глиган бил изпратен или от ревнуващия богинята Арес, или от Персефона, която също изпитвала страст към красивия юноша. Афродита чула отдалеч стенанията на ловеца, притекла му се на помощ с лебедовата си колесница, но уви, заварила своя любим мъртъв. Тя видяла зиналата рана, прорязана от глигана в нежния хълбок на Адониса. Сега неговото лице било лишено от обичайната руменост, а притежавало някаква странна белота, смъртната белезникавост на лилиите. Всичко наоколо било оросено от неговата кръв — цветя, листа, трева, растения попивали кръвта на прекрасния юноша. Горката Афродита! Тя въпреки изгарящата я страст не могла да се налюби с тоя прекрасен младеж. Той все някак й се изплъзвал, мъките й били по-големи от Танталовите: да стигне до Елизион и пак да не намери блаженство. И колко кратка в действителност била тая нейна любов, тя не продължила колкото и живота на едно цвете! Сега не й оставало нищо друго, освен да поръси Адонисовата кръв с божествен нектар. И станало чудо, както с кръвта на Хиацинта — любимеца на Аполон: — от кръвта, проляна на земята, поникнало едно кървавочервено цвете, прошарено с белота, която напомня бялото лице на Адониса. И кръвта, пролята в борба с разярения глиган. Новопоникналото цвете богинята сравнила с диханието на Адонис — то имало също така къс живот както живота на Адонис. Тогава на Афродита не оставало нищо друго, освен да изпита последното средство. Тя се обърнала с гореща молба към Зевс да дари отново с живот нейния любимец. Но Зевс не се вслушал в нейните горещи молби, понеже и Персефона — владетелката на хладното царство, искала да го има при себе си. Затова Адонис е шест месеца при Персефона, а останалите месеци при Афродита. През тия шест месеца тя е необикновено щастлива, тогава тя в радостта си дава на хората пролетта и лятото.
Митът за Адонис и Афродита не е гръцки, а е заимствуван от финикийците. А те, от своя страна, са го заимствували от вавилоняните, при които съществува митът за богинята на любовта Иштар и прекрасния Тамузе, умиращия и всяка пролет възкръсващ бог. Затова всяка година в деня на смъртта на Адонис реката Библос (Адонис е бил бог на тая река) бивала украсена изобилно с червени цветя, а жените оплаквали без време погиналия герой — по същите места някога Изида оплаквала мъртвия Озирис. Имало обичай също така да поставят неговото тяло в ложе, украсено с цветя, които бърже увяхват, тъй като празникът съвпадал с края на лятото, когато всичко било изгаряно от безмилостното южно слънце. Обикновено тия цветни лехи са били наричани „Градините на Адониса“.
Тоя култ, известен и във Вавилон, преминал от Финикия на гръцкия остров Кипър, оттам — в централна Гърция, а по-късно в Рим. Минават векове и той заживява в поезията на романтиците, в творбите на художниците на Възраждането и от по-новите времена.
Аполон
Аполон (или Феб) за гърците е бил онова, което е Озирис — за египтяните — най-лъчезарният от боговете, бог на музиката и танца и въобще на изкуството. Аполон е баща на древните певци Орфей и Лин. Същевременно той е най-красивият, бог на светлината и хармонията. Той внася благородна закръгленост в тоя разпокъсан свят, порядък сред всеобщия хаос, светлина сред мрака. И затова е така много обичан от гърците, които от всички народи на всички времена обичат най-много светлината, хармонията, благородната закръгленост на формите. Те притежават най-вече драгоценното чувство за мярка, както никоя друга човешка раса, населявала някога земното кълбо. Същевременно елинският гений не е едностранчив, той познава и тъмните звуци на Дионис. Гърците не са чужди и на тъмното, стихийното, земно начало. Те познават не само нектара и амброзията, но и оня квас, който освобождава чувствата, кара страстите да залудуват, разкъсва обръча на разума, на повторяемото, на закономерността. Аполон и Дионис вечно се борят в елинската душа, затова е тя така богата, божествено съвършена и човешки несъвършена.
След Зевс богът на светлината и хармонията, музиката и поезията се ползува с най-голяма почит. В негова чест също така се строят храмове, както и в чест на Зевс, „бащата на боговете и хората“. Аполон сред всяко гръцко племе е бил на почит. Той бил залог за единството на гръцкия народ, пръснат в такива малки градове държавици. Към него често са се обръщали за съвет, когато ставало дума за основаването на някоя нова колония. Той бил и върховен законодател. Дорийците дори смятали, че всички закони, които управляват градовете, произхождат от него. Като покровител на гръцките колонии, той е бил известен, под името Аполон Делфийски, бог на мореплаването; той понякога седял пред носовете на корабите, за да направлява техния успешен ход; йонийците го считали за свой баща и родоначалник на тяхната раса.
Трудно е да се изчислят всички функции, които има това божество в гръцката митология. Между другото, той е и лечител, баща на Асклепий — бога на лекарското изкуство, чийто бюст стои във всяка аптека до днес, на Хигия — богиня на здравето. Той е лечител не само с помощта на звуците на поезията и музиката, но и в много по-тесен емпиричен, физически смисъл. И то лечител на най-тежката болест — безумието, което, според представите на гърците, е било свързано с някакво кърваво престъпление. В такива случаи Аполон е спасявал поразените от отмъщението на Ериниите, същества, които често се явяват в гръцката трагика и които причиняват нечовешки мъки, свързани с душевни процеси, най-вече с угризение на съвестта.
Но най-разпространената представа за Аполон е във веселото общество на музите. Най-често със седмострунната си лира той веселял боговете на Олимп, съпроводен от хор на млади девойки. Някои от митографите смятат, че музите са дъщери на Зевс и Мнемозина (богинята на паметта), а поетите допущат, че са дъщери на Уран и Гея. Има един друг вариант, който говори за двойното произхождане на музите: старите — от Кроноса, и младите — от Зевса.
Аполон е бил началник на това очарователно обкръжение от млади девици, които са свързани с магически и оргически представи у гърците. При хората той предвожда музите и оттам си е спечелил прозвището Музагет. Тия прелестни същества са били свързани най-вече с представите за извори и планини, те са се подвизавали край свещените води на извора Ипокрена при Хеликон и край Касталския извор до Парнас (недалеч от Делфи).
Хезиод ни дава имената на деветте музи. Ето: Калиопа била покровителка на поезията, която обикновено изобразявали с восъчна дъсчица и калем; Евтерпа, муза на лириката (с флейта); Мелпомена, муза на трагедията (с маска в ръце и бръшлян на главата); Талия, муза на комедията и селската поезия (с комическа маска, овчарска тояга и бръшлянов венец); Ераго, муза на еротическата поезия и на мимиката; Полихимния, муза на поезията на химните, на пеенето и риториката; Терпсихора, муза на танците (с лира); Клио, муза на историята (с ръкопис): Урания, муза на астрономията (с глобус на целия космос). Когато Аполон се появявал в Олимп със своето младо общество на тъмнокоси и високогърди богини, всичко замирало. Всичко се поддавало на звуците на танците. Гибелните мълнии в ръцете на Зевс угасвали. Зевсовият орел, който дремел на скиптъра му, безпомощно свивал своите криле и отслабвал своята бдителност, божествените звуци на китарите и песнопението достигали до сърцето на суровия Арес, разнежвали коравосърдечния бог на войната и той забравял за кървавите битки, хвърлял настрани своето страшно оръжие.
Аполон е бог на светлината и лазурите. Неговата майка Лето — богиня на нощта, го родила на остров Делос. Под едно лаврово дърво тя дала живот на близнаците Аполон и Артемида. Тя попаднала на тоя пустинен остров, лишен от всякаква растителност, преследвана от безмилостната и ревнива Хера. Нещастната бъдеща майка трябвало да бяга от остров на остров, докато се добере до тоя сух и безплоден къс земя и да даде живот на божествените близнаци. Нещастната майка, която дала живот на всесилния бог, била хиляди пъти признателна, че се спасили на острова от гнева на белоръката Хера. Когато тя родила Аполон, всички богини й се притекли на помощ: Диона и Рея, и Темида, също така и Амфитрита, богиня на шумящото море. Тук отсъствувала временно само Илития, но и тя пристигнала в Делос, в подножието на Кинт, където се намирала богинята родилка. Аполон още от рождената си люлка бил заобиколен от любовта на богините и техните грижи, неговото раждане било посрещнато с небивала радост. Те го люлеели, обвивали го в снежнобели пелени, опасвали го със златни ленти. Но едва освободило се от пелените, детето поисква лък и стрели; започва да се разхожда и целият остров „блясва в злато“. Същевременно се обръща с весели думи към смаяните, богини: „Ето и аз дойдох към вас. Аз ще бъда бог на лирата и изопнатия лък, аз ще бъда бог на предсказанията, ще съобщавам на хората волята на Зевса.“ След това почнало шествието на златокъдрия бог по острова. Той обичал да се качва по най-стръмните скали на планината Кинт, нещо, което по-късно ще прави и неговият син Орфей.
Първият подвиг на младия, великолепния, шествуващ по земята бог бил убиването на едно чудовище, което някога оскърбило майка му. Веднъж светозарният Аполон се спуснал от висотите на Олимп, държащ в ръцете си сребърен лък. Тоя път той държал в ръцете си не обичайната арфа, а онова смъртоносно оръжие, оня колчан от златни стрели, които трябвало да поразят грозния Питон, обитаващ долината на река Криса. Богът издебнал чудовището, когато то се намирало в леговището си. Всичко живо се страхувало от него: то било в състояние да предаде на огнено опустошение всичко наоколо. От грозния Питон се страхувало всичко живо, като се почне от дребния дивеч и се свърши с нимфите. Всичко изпитвало смъртен страх от неговата поява. Само богът не трепнал, когато то усетило присъствието на друг човек и разкрило огнената паст на гигантската си уста. Аполон взел горда и мъжествена стойка, хладнокръвно поставил една златна стрела на безпогрешния си лък. Изведнъж във въздуха изсвирили рояк стрели, които се посипали върху питона. Не след дълго време Питона рухнал бездиханно на земята, окъпан в собствената си кръв. Чудовището, от което треперело всичко живо, било мъртво. И за това бил виновен златокъдрият бог. След като извършил своя подвиг, Аполон одрал кожата на питона. По-късно с тая кожа той покрил триножника, на който стояла пророчицата Пития в храма на Аполон в Делфи.
Тоя мит се среща във всички религии на арийската раса. Във Ведите (Индия) Индра, богът на светлината, побеждава чудовището Аги. В Авеста (Персия) Митра, богът на ясното небе, побеждава също така едно чудовище, явяващо се символ на злото — Ариман. Аналогична роля изпълнява и Зигфрид в германската митология. Аполон погубил и гиганта Тифей, който пожелал майка му Лето.
От неговите смъртоносни стрели се бояли богове и хора. Но той бил нещастен в любовта, в привързаността си към друго същество. Веднъж той имал неблагоразумието зле да се пошегува с Ерос. Злопаметното дете на любовта не закъсняло да си отмъсти, и то по начин, към който често прибягвало. То чисто и просто взело две стрели от колчана си, с едната умерило Аполона, с другата поразило прелестната нимфа Дафна, дъщеря на речния бог Пеней. Постепенно отровата от стрелата на Ерос се впила в сърцето му, но нимфата го отбягвала. Останала хладна към неговата любов, защото Ерос я бил ранил със стрелата, която не разпалва любов, а угасява пламъка на любовното чувство. Дафна не е могла да отговори на пламенните чувства на златокъдрия бог. След дълги усилия Аполон успял да я срещне веднъж сама в ливадите до реката. Той я подгонил. Същевременно я обсипал с любовното си красноречие. Говорел й:
„Стой, обърни се, прекрасна нимфо, не крий лицето си, защо бягаш от мене? Аз не съм твой враг. Аз съм Аполон, син на Зевс, а не обикновен овчар…“
Но нимфата била непреклонна, бягала и се криела в тръните, шиповете им се забивали безжалостно в белите й нозе. Най-после обхванала я умора, богът почти я настигнал. Но тя тогава, пребледняла и плаха, се обърнала за помощ към Пеней. В мига, когато Аполон прегърнал нейното кръшно тяло, тя вече била нещо друго. Членовете на тялото й се вледенили, някаква кора покрила нежната й кожа, замряло девственото й дихание, косите й се превърнали в листи, а ръцете й, издигнати за помощ към небето в умолително поклащащи се клонки. Пеней я превърнал в лаврово дърво. Аполон дълго време не могъл да се откъсне от това нежно, младо стъбло, което му напомняло за вълнуващия образ на изгубената нимфа. На него не му останало нищо друго, освен да вземе клонка от него за спомен, като неувяхващ признак на изгубената Дафна. От клончето той си направил венец и пожелал отсега нататък всички поети, художници и воини да бъдат награждавани с подобни лаврови венци.
Друг печален епизод от любовта на златокъдрия бог е случаят не с една нимфа, а с прелестното момче Хиацинт, сина на спартанския цар. Той много го обичал заради неземната му хубост. Богът често играел с Хиацинт, участвувал с него в гимнастически упражнения. Веднъж им се случило да хвърлят диск. Аполон взел медния диск в могъщата си десница и го хвърлил към синия свод. Чуло се свистене във въздуха, дискът полетял към висините и не след дълго се превърнал в една малка точка. Хиацинт искал да покаже ловкостта си и се спуснал да улови падащия диск. В тоя момент дискът се ударил о земята и като отскочил, ранил смъртоносно красивото момче. Напразни бил усилията на Аполон да изцери и съживи момчето. Хиацинт издъхнал пред очите му. Аполон останал без своя любимец и бил безкрайно тъжен. Тогава той създал от кръвта на погиналия младеж едно цвете с тъмночервен цвят, който поразително напомня пролятата кръв на Хиацинт. Но това цвете има краткотраен живот, то цъфти само напролет, за да загине наскоро от лъчите на лятното слънце. В неговото съществование има нещо ефимерно, както в съществованието на Аполоновия любимец.
Митовете разказват, че Аполон прекарал девет години в служба на тесалийския цар Адмет, у когото пасял коне и бикове. В тая легенда го виждаме като страдащ и подложен на временно изпитание. Тук има далечен намек за ония изпитания, на които е подложено самото слънце (Аполон е небесният образ на блестящото Слънце, което обхваща цялата земя със своите огнени лъчи), което през периода на зимата губи своя блясък и сила.
Гърците мислели, че в една отдалечена страна на Север, съвсем не съществувала зима; нощта била неизвестна в тая страна. Тя била вечно осветена от лъчите на слънцето. Аполон обичал да прекарва част от времето си там, сред гостоприемното, справедливо и щастливо население. Хиперборейците, живеещи в Рипейските планини, „били справедливи, не ядели месо, не се хранели с твърди плодове“. Има най-различни легенди за това чудно население на Севера. Според Пиндар, за страната на хиперборейците трудно се намира път по море или суша. Най-вече се радвал Аполон на тяхната благоговейна молитва и вечно веселие. Също така и музите не били чужди на нравите на тия народи. Често се срещали сред тях хороводи от девици, раздавали се звуци на лира и флейти. Увенчали косите си със златни лаври, те радостно шествували. Ни болести, ни гибелни страсти нямали власт над тоя свещен народ. Те живеели без труд и сражение, избягвайки справедливата Немезида. Древни автори разказват за тоя легендарен кът на Севера като едно място, намиращо се срещу земята на келтите на Океана, и то за един остров не по-малък от Сицилия. Тоя остров е разположен на север и неговото население се нарича хиперборейци, понеже лежи отвъд пределите на Борей. Островът, по техните думи, бил плодороден и плодоносен, отличаващ се със своя добър въздух. Разказват, че тук се родила Лето. Затова жителите почитат Аполон. Тук има многобройни жреци на Аполона. Те ежедневно възпяват тоя бог в безконечни химни и го почитат по особен начин. В тоя остров се намира свещен кът на Аполон и великолепен храм. Цял свещен град принадлежи на тоя бог, голяма част от жителите му са китаристи, а те непрекъснато свирят на китари в храмовете, превъзнасяйки бога с химни и песни, прославяйки в тях неговите подвизи.
Но напролет Аполон напущал тоя край на горските теменужки, малките рози и дивите ябълки и се връщал в Гърция в колесница, в която са били впрегнати лебеди. Тогава той озарявал природата с животворна светлина, всичко се събуждало за живот, тревата пониквала, небесата се изпълвали с птича глъч. Или както казва древният поет: „Лястовичките и славеите възпяват връщането му, а реките, изпълнени със сребристата песен на струите си, се присъединяват към ликуващия хор на природата.“
Но Аполон, богът на слънцето, оказва не само благотворно действие. Неговите лъчи са и пагубни. Той събужда за живот и растеж и същевременно под неговите безмилостни лъчи съхнат и изгарят. Оттам идва двойственото значение на ония празници, които се устройват в негова чест и които са известни под името Тергелии. Това съвпада с нашия май, а месецът на Таргелиона, название, което означава жегата на лятното слънце. По това време в Гърция жътвата е в своя разгар и почти е свършила и идва времето за прибиране на реколтата. Тогава населението се изпълва с чувство на благодарност към бога, същевременно го моли да не праща гибелни лъчи, които да разрушат надеждите на земеделците.
Аполон владее най-разнообразни превъплъщения. Той нерядко взема ролята на бог-отмъстител. Гигантите на Алоида, децата на Ниоба, падат, пронизани от неговите стрели. Когато се намесва в битките на „Илиадата“, Аполон разрушава всичко по своя път, праща чума сред гърците, поразява със своите стрели хора и животни. По силата на някакъв странен контраст богът на живота и радостта, вечна емблема на мъжката сила и красота в гръцките гимназии, се превръща в бог на разрушението и смъртта.
Но той не е само отмъстител, сеяч на разрушение и смърт, той е и лечител. Често пъти носи спасение и лек, слага край на епидемичните заболявания. Неслучайно негов син е Асклепий, който научил от божествения си баща изкуството да лекува. Но Асклепий отива толкова далеч в своето изкуство, че започва да съживява и мъртвите. Това принуждава Зевс да вземе мерки, защото има опасност царството на Аид да опустее. Разгневеният Зевс само с един гърмовен удар убил изкусния лекар. За отмъщение Аполон, от своя страна, започнал да убива с безпогрешните си и безмилостни стрели тия, които произвеждат светкавиците. Зевс тогава го изгонил от небето и изпадналият в немилост бог бил принуден да влачи съществованието на обикновен земен и простосмъртен човек. Той участвувал в зидането на градските стени на Троя, даже бил измамен в заплащането от цар Лаомедон. Принуждава се да стане овчар при царя на Тесалия Адмет. Затова той бил на голяма почит сред овчарите на Тесалия и Аркадия, които го обявили за покровител на стадата и на пеенето.
Той имал и свои избраници-оракули, които разкривали волята на боговете на хората. Най-любимият му град бил Делфи, където се намирало главното прорицалище на бога. Върху фронтона стоял надпис: „Познай себе си“. Още тук този суров надпис ни напомня за нашето човешко несъвършенство и неслучайно по-късно той става ръководно правило за някои от философите. Тук се подвизавала най-прочутата пророчица Пития. Това свещено място било посещавано не само от гърци, но и от варвари, които носели със себе си богати дарове — триножни златни седалища и котли, свещени съдове и други предмети. Пития се молила не само на Аполон, но и на Зевс, също така и на Дионис. Завършвайки молитвата, тя сядала на триножника, надвесвайки се над оня процеп на земята, откъдето излизали главозамайващи пари. Край нея стояли жреците и мигновено записвали странните изречения, които излизали от разпенената й уста. Те бивали обявявани като предсказания на Аполон — Зевс и понеже били неясни и двусмислени, били подлагани на свещено тълкование.
Предсказанията на оракулите имали голямо значение за политическия живот на страната. Те надниквали в съдбите на семейства, виждали гибелта на царе и герои. Те например помогнали на Темистокъл да разбие персите, предсказвайки му, че той ще успее да разбие враговете на отечеството си, само като построи дървени стени, което значело на техния тъмен език — военни кораби.
Храмове в чест на Аполон имало не само в Делфи, но и по много други места на Гърция и Мала Азия.
Всепобедният Дионис
И ето че стигнахме до онзи гръцки мит, който може би е най-мъчен за разказване не само защото е преплетен с множество други митове, не само защото изобилствува с кърви и ужаси, които имат друг, скрит смисъл, но и защото в него вечният разказ за живота и смъртта достига още по-големи дълбини и колкото и да се тълкува, винаги остава нещо по-богато, нещо, което се изплъзва от тълкованията. Може би пък в това именно е и последният му скрит смисъл.
Нека започнем по-отрано — от родословието на Дионис, макар че така разказът би могъл да се усложни с много имена и случки. Но родословието е твърде важно за всяко нещо, родословието е наполовина обяснение и същност на нещата. Живял някога един финикийски цар, Агенор, който имал син Кадм и дъщеря Европа. Дъщеря му била рядка красавица и привлякла вниманието на Зевс. Един ден той се превърнал на хубав бик и така грациозно клекнал пред царкинята, че тя на шега поискала да го яхне. Но миг след това бикът се понесъл напред, Европа напразно викала за помощ, той стигнал морския бряг, нагазил и продължил навътре. Дълго плували така, най-сетне стигнали един остров, тук Европа останала и родила от Зевс синове. Островът се наричал Крит, а отвъд него, на север и на запад, се простирали грамадни неизвестни земи, цял континент, който после хората населили и нарекли по името на момичето. Европа — според едни това значело „тъмната“, „неясната“, според други — „добре напоената“, „плодната“. А Крит бил първият праг на континента, мостът от Азия и Египет към новата земя — най-древното огнище на гръцката и европейската култура. С това похищение, може да се каже, започва историята на нашия материк. По-късно нейният първороден син Минос бил и първият цар на Крит, още по-късно пък се явил друг бик-прелъстител и от него критската царица родила ужасно чудовище — полубик-получовек — Минотавъра, който живеел в прочутия Лабиринт и приемал човешки жертви…
Но да се върнем пак към началото — когато Агенор научил, че дъщеря му е отвлечена от бика, викнал Кадм и го заклел да тръгне по света и да търси сестра си. Кадм не могъл да открие никаква следа, затова отишъл при оракула.
— Този бик ти няма да намериш — казал му оракулът, — но сега, като излезеш оттук, ще видиш една крава! Върви след нея — там, където те отведе, спри с хората си, основи нов град и го наречи Тива!
И наистина навън те видели една крава, която ги отвела до девствена гора. Кадм коленичил, целунал земята и поискал да извърши жертвоприношение за своята богиня-покровителка Атина Палада. Пратил хората си да търсят чиста вода, те влезли в гората, стигнали до поляна с пещера в единия край, откъдето бликал сребрист извор. Но от пещерата изскочил страшен дракон и светкавично ги избил. Кадм дълго чакал, най-после тръгнал и той из гората, видял труповете на своите хора, видял и дракона. В този миг зад него, невидима, застанала Атина Палада. Тогава Кадм запратил копието си и то приковало чудовището до най-близкото дърво — уви, той не знаел, че това бил свещеният дракон на Арес, бога на войната, и че със своята постъпка навлича проклятие върху целия си род!
— Изтръгни зъбите на дракона! — отекнал глас.
Той се обърнал, но нямало никого. Говорела му невидимата Атина Палада.
— Изтръгни зъбите! — повторил гласът. — И ги посей в земята!
Кадм се подчинил, но едва заровил зъбите, и отвсякъде земята се разтреперила, показали се върхове на копия, после шлемове, после глави, рамене и ръце, и най-сетне цялата гора се напълнила с въоръжени войници. Кадм се хванал за меча, но един от войниците му казал:
— Не се бъркай в нашите междуособици! Ние сме от драконовото семе! — и тогава новоизраслите мъже яростно се нахвърлили един срещу друг. Този, който пръв проговорил, заклал със своя меч най-близкия и в същия миг паднал, понеже друг го пронизал със стрела, стрелецът пък се строполил от ударите на следващия и така нататък. Накрая от цялата армия на драконовото семе останали само петима — те спрели боя. Кадм ги повел и заедно с тях основал града Тива.
Могъщата, богата Тива, „седмовратата Тива“, столицата на Беотия — с какви надежди я строели основателите й, без да знаят, че над нея ще тегне прокоба! По-късно Кадм се оженил за Хармония, дъщерята на Арес и Афродита, и макар това да било най-пищната сватба, на която присъствували самите олимпийски богове, макар Хефест да изработил невиждана огърлица като сватбен подарък на Хармония, оттук, от сватбата и от огърлицата, започнало страшното тиванско проклятие, което години наред търсело отплата чрез кръв и страдания. Царицата родила един син, Полидор, и четири дъщери — Иноя, Автоноя, Агава и Семела — и върху всички тях се посипало проклятието, с жестока, насилствена смърт завършвали или самите те, или техните деца и внуци.
Най-малката, Семела, също била рядка красавица и също привлякла вниманието на Зевс. Само че пред нея той се явил не в образа на бик, а като млад мъж и спечелил любовта й. Срещите им продължавали дълго време, шест месеца вече Семела носела в утробата си дете от всемогъщия бог. Хера, небесната съпруга на Зевс, беснеела от ревност и решила да унищожи съперницата си. Тя приела образа на старата бавачка, с която Семела споделяла своите преживявания, и при един разговор се усъмнила, че тайният любовник на Семела бил Зевс.
— Ако той е наистина Зевс, поискай му доказателство! — подметнала старицата. — Помоли го да ти се покаже в пълния си блясък, както се явява в небесата!
Семела се съгласила и при следващата среща накарала Зевс тържествено да се закълне, че ще изпълни една нейна молба. Той се заклел и тя му казала. Изплашеният Зевс се опитал да я спре по средата на думите й, но било късно. Семела ги била изрекла докрай. Със свито от болка сърце бащата на боговете се оттеглил, сложил си сияйните доспехи и оръжия и се явил в целия си блясък в стаята на своята любима. Крехката човешка плът на Семела не могла да издържи такава гледка — тя изгоряла като факла, сринала се в купчина пепел. И детето в утробата й щяло да загине, но хитрият Хермес го спасил в последния миг. Той го дал на Зевс, който разпорил бедрото си, зашил го вътре и го носил така още три месеца, за да станат пълни девет.
Това дете нарекли Дионис — „двойният“, „по два начина роденият“. Но злобната Хера продължила да отмъщава и на него тя заповядала на титаните да го отвлекат и разкъсат. Парчетата те сварили в котел, а там, където капела кръвта, израснал храст с яркочервени нарове. Но бабата на Дионис, богинята на земята, Рея, събрала парчетата, слепила ги и отново върнала детето към живот. Тогава Зевс тайно наредил да го заведат при неговата леля Иноя, сестрата на Семела. Тя била женена за Атамас, цар на Орхомен, и в техния дворец момчето било скрито и преоблечено като момиченце, за да не го открие Хера. Въпреки това Хера пак го открила. Този път тя обърнала цялата си ярост срещу Атамас, отнела му разума и както седял в двореца, той изведнъж скочил, грабнал своя лък и го насочил към по-големия си син.
— Я виж каква бяла сърничка! — закрещял Атамас. — Махнете се да я пронижа! — и в същия миг пробол момчето с една стрела. Ужасената Иноя хукнала навън с по-малкия си син, а Атамас подгонил и тях, те бягали, бягали, накрая стигнали до една крайбрежна скала, за да се спасят от безумеца, хвърлили се в морето. А Атамас дълго бродил из горите, попитал оракула докога ще върви така, получил отговор: — „Докато разделиш вечерята на дивите зверове!“ — и наистина една нощ, залитайки от глад, той попаднал в гората на глутница вълци, които разкъсвали убита овца; вълците избягали, Атамас се хвърлил, заглозгал остатъците и едва тогава се успокоил, основал нов дом и заживял в мир.
Така малкият Дионис отново останал без подслон и този път Зевс решил да го скрие по-добре. По негова заповед Хермес временно го превърнал в козле и го дал на нимфите, които живеели на връх Ниса — този връх, според едни, бил също в Беотия, според други — в Либия, а според трети — в Тракия, някъде из нашите Родопи. Тук, на Ниса, младият бог изкарал своето детство и юношество, тук нимфите го криели в една пещера, хранели го с див мед и го галели, тук той тичал и танцувал със своите приятели — козлоногите панове и сатири, тук го учел неговият възпитател Силен, дебел, безформен чудак, който често се клатушкал пиян из гората или губел пътя си. Тук, на връх Ниса, най-сетне Дионис направил и своето велико откритие, с което си спечелил слава между всички хора и с което завладял света — виното!
От зрънцата на дивите лози той изцедил искрящата пенлива течност, непозната дотогава — и тя хвърляла душата в дива радост. Виното също имало скрит смисъл, защото за Дионис и ония, които го обичали, значело не само обикновено опиянение, а радостта от целия свят, от земята, от живота — значело кръвта, която бие в жилите, прегръдката на близките хора, танцът и смехът, всички неща, които не могат да бъдат унищожени.
Дионис бил вече млад мъж, но макар да имал женствен вид, Хера го познала. Старата й омраза пак пламнала, сега тя решила да му отнеме разсъдъка, както на Атамас — и той тръгнал безумен из горите, без сам да разбира какво прави, викал, пеел, танцувал, а след него вървели и неговите нимфи, неговите панове и сатири, и дебелият, клатушкащ се Силен. Те също викали, пеели и танцували и понеже все надигали чашите с искрящия сок, не могло да се разбере дали лудостта им идва от Дионис, който ги водел, или от виното.
Но този път Хера зле си направила сметката, защото Дионисиевото безумие не само не го погубило, а, напротив, помогнало му да постигне небивал триумф. Безумието се оказало неговата сила. Шумното ликуващо шествие, водено от младия Дионис, станало по-могъщо и от най-могъщата армия; навсякъде, където минавало, нови хора се присъединявали към него. Особено съчувствие будел той у жените не само защото бил хубав, а и защото били по-близко до живота, до земята, любовта и раждането, и по-добре разбирали неговата мощ. С разпилени коси и развети дрехи, те тичали в шествието и викали: „Ево! Ево!“ — ликуващият Дионисиев възглас. Наричали ги „менади“ — „бесните“, по-късно „вакханки“ — от Бакхус, латинското наименование на Дионис, а цялото празнично шествие носело името „вакханалия“.
И оттук тръгва великият поход на новия бог — по-велик от похода на всички завоеватели, той обхваща целия тогавашен свят. Не с коне и колесници, не с копия и мечове, не в бойни редове било то — а с лозови пръчки, с клонки от бръшлян, с тирси — тояги, по чиито върхове били набучени шишарки, с възгласи „Ево!“ и весело безредие! И никой нямал сила да им противостои. Най-напред Дионис стигнал в Египет, тук той се бил с титаните, същите, които някога го били разкъсали на парчета, разбил ги и им отмъстил. После продължил за Месопотамия и Египет, царят на Дамаск се опитал да го спре, но Дионис разбил и него, изплел през реката Ефрат мост от диви лози и бръшлян, по който минала неговата армия, а след това Зевс му пратил тигър, на чийто гръб преплувал реката Тигър. По-нататък той не срещнал никъде съпротива и завладял всички земи до Индия — навсякъде учил хората на лозарство и винарство, давал им закони и основавал градове.
На връщане за Гърция го нападнали амазонките — войнствените жени, които живеели сами, без мъже и деца, ненадминати ездачки и стрелци с лък, с по една отрязана гърда, за да не им пречи при стрелбата. Могло ли е да има нещо по-враждебно на Дионис от тях — жените, загубили женствеността си, студени и бездетни? Той с ярост се хвърлил срещу амазонките, разбил ги, преследвал армията им чак до Ефес на малоазийския бряг и унищожил толкова много, че те никога вече не могли да стигнат предишната си мощ. След това Дионис влязъл във Фригия и тук баба му Рея, земята, го излекувала от безумието и го очистила от множеството убийства, които бил извършил по своя път. Едновременно с това тя го посветила в своите мистерии — тайните служби и обреди, които се извършвали в нейна чест, защото тук, в Мала Азия, открай време земята била почитана за най-великата от всички божествени сили. Отсега нататък Дионис вече можел да продължи своя всепобеден поход не само тласкан от тъмни, безразсъдни стихии, а и с разбиране на онова, което прави, отсега нататък той подлудявал враговете си, без самият да е луд. Той продължил през Хелеспонт за своята мила Тракия, за чудните планини и поляни, където някога играел с нимфите — но тук, при устието на река Стримон, сегашната Струма, царят на едоните, Ликург, го нападнал и пленил цялата му армия, та трябвало Рея пак да му помогне. Тя отнела разсъдъка на Ликург и той убил с брадва своя собствен син — докато го кълцал, струвало му се, че подрязва лоза, и преди да се опомни, отрязал от трупа ушите, носа и пръстите. Цяла Тракия била ужасена от неговото престъпление, настъпила страшна суша и Дионис обявил, че всички ще измрат от глад, ако Ликург не плати с живота си. Тогава собствените му поданици го завели на връх Пангей, вързали го на четири коня, конете препуснали в четири посоки и го разчекнали.
И сега цяла Тракия тържествено посрещнала Дионис — вакханалната армия вървяла напред, минала Тесалия, стигнала и Тива, града на Дионисиевия род. Тук сега живеели двете негови лели Автоноя и Агава, а цар на Тива бил Пентей, синът на Агава. Той с явна вражда посрещнал своя братовчед, макар че някога прочутият сляп предсказател Тирезий го предупредил, ако нов бог дойде тук, да му отдаде почести, защото иначе ще бъде разкъсан на парчета. Пентей обаче бил упорит човек и не обърнал внимание на предупреждението. Още повече се разгневил той, когато видял собствената си майка Агава и леля си Автоноя да се присъединяват към Дионисиевото шествие и заедно с другите менади да пускат коси, да крещят и да тичат.
— Потомци на драконовото семе! — извикал Пентей пред двореца. — Какво безумие ви е обзело, та да ви действува дрънкане на медни цимбали, рев на рогове и всякакви магии и измами, на вас, които сте носили бойни мечове и слушали бойни тръби! Ако Тива е обречена да падне, то бих предпочел да я съборят храбри неприятели, тогава поне ще загинем с чест! Но да се оставим на един голобрад невъоръжен момък, който не се стреми към мъжествен бой, а се украсява с гирлянди като жена и пищи и подскача — какъв позор! Вървете и доведете смутителите на реда във вериги! — заповядал той на стражите си и наистина стражите довели Дионис и цялото шествие и ги затворили в подземията на двореца. Но когато Пентей се опитал да прониже бога с меча си, бил заслепен и вместо него пронизал най-хубавия си бик. После вратите на подземията сами се разтворили, шествието отново се понесло с диви викове из околните хълмове. Пентей ги чул и изскочил от двореца. Този път той лично се отправил към тях и това било съдбоносната му грешка. Както тичал и стискал меча си, той изведнъж се озовал срещу цяла тълпа жени. Първата, която го забелязала, била майка му Агава.
— Сестри мои! — изкрещяла тя и го посочила със своята тирса. — Вижте този глиган, който пръхти срещу нас! Нека да го принесем в жертва! Дръжте го! — и побеснялата тълпа хукнала към Пентей.
Изплашеният цар побягнал, за пръв път той съжалил за намесата си и си спомнил предсказанието на Тирезий, но било късно. Менадите полека-лека го настигали — напразно той се молел на своята леля Автоноя, напразно призовавал майка си. Най-сетне те го сграбчили, в беса си му откъснали двете ръце.
— Виж, майко, виж! — крещял Пентей към Агава, но Агава се надвесила над него, надала дълъг писък, разтресла медночервените си къдри така, че те заиграли във въздуха като пламъци, и със собствените си окървавени пръсти отскубнала главата на своя син!…
Така Дионис се справил със своите противници и в Орхомен, града на Атамас, където някога бил скрит като дете. Тук пък трите сестри на Атамас — Арсиноя, Левкипа и Арсипа, отказали да го признаят. Всички жени били изскочили навън, само трите седели вътре и тъчели на станове. Дионис се преобразил на девойка и ги поканил да участвуват в празника, но те грубо отказали. Тогава той неочаквано се превърнал в лъв, после в бик, после в пантера и трите сестри обезумели от ужас. Те избрали сина на Левкипа за жертва и също като Пентей го разкъсали на части, а после хукнали към планините и тичали, и викали, докато Дионис ги превърнал в прилепи.
И може би последните, които се опитали да сторят на бога някакво зло, били едни тиренски моряци, чийто кораб той наел, за да обиколи островите в Егейско море. Без да го познават, моряците решили да продадат хубавия младеж на някой робски пазар и да си разделят парите, затова, вместо да гребат към остров Наксос, както била уговорката, се отправили към азиатските градове на изток. Дионис дремел на палубата, по едно време се огледал.
— Ей, моряци, това не са бреговете, към които трябваше да се насочим! — извикал той. — Не ви ли е срам да мамите един нещастен момък? — Но те само се изсмели и продължили да гребат. И тогава корабът сякаш замръзнал — колкото и да натискали греблата, той стоял на едно място, изведнъж по греблата се извили диви лози и бръшлян, запълзели нагоре по мачтата, отрупали я с едри гроздове. После греблата се превърнали в змии, а целият кораб се изпълнил с диви зверове — пантери, тигри, рисове заскачали между моряците. Те ужасени се хвърлили в морето — и в следния миг гърбовете им се извили, вместо с крака запляскали с опашки. Дионис ги преобразил в делфини.
И вече никой не посмял да спре неговата радостна армия. Тя продължила с кораба из егейските острови, докато най-сетне стигнала Наксос. И тук, на брега, те видели красиво момиче да лежи и горчиво да ридае. Това била Ариадна, дъщеря на критския цар Минос и внучка на Европа — същите, за които споменахме в началото. Ариадна току-що била станала жертва на черна неблагодарност — влюбена в героя Тезей, тя му помогнала да убие страшния Минотавър, за което той предварително се заклел да й стане съпруг. Тя му дала кълбото с вълшебната нишка — Ариаднината нишка — и благодарение на нея Тезей се оправил в Лабиринта, намерил скривалището на Минотавъра, убил го и излязъл обратно. Заради Тезей Ариадна предала семейството и родината си — двамата побягнали с една лодка, по пътя стигнали Наксос, спрели тук да си починат, но през нощта Тезей тайно отпътувал и я оставил сама, измамена и разплакана на острова. И тъкмо в най-черния час на нейното отчаяние на брега се изсипала вакханалната армия, Дионис зърнал Ариадна, харесал я и тутакси я взел за жена — обърсал сълзите й, прегърнал я. След горчивината и скръбта тя намерила ново щастие, дионисиевският празник се превърнал в ликуваща сватба и още по-весело затанцували козлоногите сатири, още по-бурно заскачали менадите и завикали: „Ево! Ево!“ Празник — вечен празник и непрекъснат триумф — занапред такъв щял да бъде пътят на Дионис.
Но само за него, не и за останалия му род! В същото време, докато радостните възгласи ехтели по гори и долини, тиванското проклятие продължило да сипе удар след удар. То не пощадило и Кадм: един ден, както се разхождал с Хармония и говорели за нещастията, сполетели техните потомци, той не се стърпял и извикал:
— Та ако всичко това е само заради змийското семе, което посях в земята, по-добре самият аз да се бях превърнал в змия!
И още не бил завършил думите си, когато тялото му започнало да се удължава. Той паднал на гърдите си, краката му изтънели и на тяхно място се появила опашка. Ръцете му били още запазени, Кадм ги протегнал към Хармония, а по бузите му се стичали сълзи.
— Скъпа жено, най-нещастна жено, ела! Ако нещо в мен е още човешко, докосни го, преди да е изчезнало! — после се опитал да добави нещо, но езикът му се разделил на две и се чуло само съскане.
А Хармония, разплакана, го сложила върху своята гръд.
— Кадм! — извикала тя. — Къде са твоите крака, твоите ръце и рамене, къде е хубавото ти лице? Ти целият изчезна!
Той близнал с език бузата на жена си, плъзнал в пазвата й, обвил я и я прегърнал за шията. А тя нежно галела люспестия му гръб и добавила:
— Сили небесни, щом е така, направете и мен като него! — и в същия миг заприличала на съпруга си, двете змии запълзели по земята и се скрили в близките скали…
Така завършили нещастните Кадм и Хармония, на чиято сватба присъствували самите богове и им подарили злокобната огърлица. А за съдбата на техните деца вече се спомена. Видяхме, че Семела бе изпепелена от блясъка на Зевс, че обезумелият Атамас уби Иноя и двете си деца, че Агава разкъса собствения си син Пентей. Зла участ постигнала и четвъртата сестра, Автоноя. Нейният син Актеон веднъж, скитайки из горите на лов, видял Артемида, богинята девица, да се съблича край един извор и разярената богиня го превърнала в елен, така че собствените му ловни кучета го разкъсали. Само Полидор, единственият син на Кадм и Хармония, останал запазен от проклятието, но то се проявило по-късно, в неговото потомство, и то с такава сила, че затъмнило всички предишни ужаси. Когато неговият внук Лай управлявал Тива, старият Тирезий му предсказал, че ще бъде убит от своето дете. Тогава той го дал на един от слугите да го занесе в гората и там да го убие, но слугата се съжалил и го оставил живо, само пробол с върха на ножа крачето му, за да покаже кръвта. Овчари намерили момчето и го нарекли Едип — „подутият крак“, после то отрасло в Коринт и станало мъж. Веднъж Едип случайно срещнал баща си в една теснина; Лай бил само с един слуга, който карал колесницата; никой не искал да отстъпи път на другия, в разпрата слугата ударил конете на Едип и разгневеният младеж убил и слугата, и баща си, без да знае кои са. По същото време Тива била сполетяна от голямо нещастие: край града се заселило чудовище с тяло на лъв и глава на жена, наречено Сфинкс. То вардело единствения път, който водел през планините, спирало всички пътници, задавало им гатанки и понеже не можели да му отговорят, хвърляло ги в пропастта. Едип решил да спаси града и се явил пред Сфинкса.
— Кое е това животно, което най-напред ходи на четири крака, после на два и накрая на три? — попитал го той.
— Човекът! — отгатнал Едип, а Сфинксът от яд се хвърлил в пропастта и загинал. Благодарните тиванци избрали героя за свой цар и му дали за жена Йокаста, вдовицата на Лайтоест неговата собствена майка. Така Едип неволно извършил двойно престъпление: става убиец на баща си и съпруг на майка си. Но по-нататък върху града се посипали други нещастия — глад, суша, болести. Допитали се до оракула и най-сетне се разкрило, че причина за това е неосъзнатото престъпление на царя. Когато двамата разбрали какво са извършили, Йокаста се обесила, а Едип избол очите си и тръгнал, окаян и жалък, по пътищата, да изкупва страшната си вина.
Но кръвопролитията не спрели дотук — още и още продължавало да действува проклятието. Сега като регент управлявал Тива братът на Йокаста, Креон, а двамата Едипови синове — Етеокъл и Полиник, трябвало да си делят властта, като се сменят през една година. Когато обаче първата година изтекла, Етеокъл отказал да даде града на Полиник, той избягал при царя на Аргос и заедно с петима други царе направили съюз и нападнали Етеокъл.
Така започнала прочутата братоубийствена война на Седемте срещу Тива — драконовото семе още давало плодовете си! От седемте единствен Амфиарай, царят прорицател, бил против войната, но Полиник подкупил алчната му жена със същата проклета огърлица, която бил задигнал от бащиния си дворец, и тя тласнала Амфиарай към смърт. Той се бил храбро, знаейки, че ще загине — казват, че миг преди смъртта му боговете разтворили земята и той изчезнал вътре заедно в колесницата си; в смутни времена отдолу се чувал глухият му глас отново да предрича бъдещи събития.
А другите един по един загивали, обсадата се проточила, накрая решили двамата братя да излязат пред града в двубой и те така жестоко се наранили, че и двамата умрели пред стените. И тогава нападателите се пръснали, Креон наредил да погребат с почести Етеокъл, а предателя Полиник да захвърлят в сметта като леш и никой да не смее да го докосне. Но Антигона, дъщерята на Едип, въпреки забраната го погребала — предател или не, той все пак бил неин брат! За тази й постъпка Креон я осъдил да бъде жива заровена, но тогава пък неговият син Хемон, който обичал Антигона, се самоубил — и Креон напразно скубал косите си над телата на двамата млади. И не след дълго започнала нова война на Седемте срещу Тива — този път от „епигоните“, потомците на първите Седем. Сега начело на съюза бил Алкмеон, синът на Амфиарай, и той успял да победи тиванците, да срине града из основи — проклетата Тива изчезнала сред пламъците, а последният, който загинал, бил престарелият вече Тирезий. А после Алкмеон се върнал в Аргос и там убил майка си, която била виновницата за смъртта на баща му, и дал най-сетне огърлицата в Делфи, в храма на светлия Аполон — там да стои и да не носи повече страдания!…
Кръв, ужаси, трупове — трупове, ужаси, кръв!… Навсякъде сякаш тържествували мракът и смъртта. Едничък Дионис ги бил преодолял, едничък той прекрачил отвъд тях и шествувал заедно със своите приятели невредим и ликуващ! И не само че враждебните сили били немощни да му сторят каквото и да било, но самите олимпийски богове го признали и приели между тях — горе, на лъчезарния Олимп, Дионис седнал наред със Зевс и Хера, с Аполон, Арес и Хермес, с Атина Палада, Венера и Артемида! Триумфът му стигнал дори дотам, че той се наложил и в подземното царство — той е единственият, който слязъл долу, в ада, и успял да изтръгне оттам майка си, изгорената Семела — отново я извадил на слънчева светлина, оживил я и под името Тиона също я довел между боговете!
Затова по-късно гърците го тачели повече от всички други, затова той бил тяхната надежда и вяра в живота, както Озирис за египтяните. И по същия начин те напролет празнували неговото вечно възвръщане — все така напролет, когато всичко се раззеленявало и подмладявало, били големите Дионисиеви тържества и из цяла Елада, из Тракия, из Крит и другите егейски острови, из малоазийските брегове — огромни вакханални тълпи танцували, тичали, пеели и крещели. И те махали бръшлян и лозови клонки, свирели с рогове и флейти и вдигали чаши с пенливо вино. А на градските площади разигравали живота на бога, неговите приключения и страдания — само че вместо него разкъсвали на парчета млад козел, принасяли го в жертва на празника. Младият козел — това било свещеното животно, пълно със сили, палаво и неукротимо, родствено на сатирите и пановете — пък и самият Дионис бил превърнат в козле! Гръцката дума за „козел“ е „трагос“ — затова тези игри били наречени „трагедии“ и от тях по-нататък се ражда цялата гръцка драма, гръцката поезия, музика и танци!
Както Озирис… Впрочем Дионис е Озирис, същото „Добро битие“ — и тук под друго име продължава неговият култ. Не е ли и той дете на небето и земята, не е ли във вечна борба с унищожението? Не го ли нарязват и него на части, не се ли подлага и той на „аутопсия“, и не възкръсва ли наново, за да победи? Дионис е Озирис, както е и Гилгамеш, смесица на човешко и божествено, търсене на вечността — само че докато Гилгамеш завършва с песимизъм и тъжно примирение, Дионис я постига.
По същата причина той е и Аполон — макар и от другата му страна. Те са родни братя, те са едно и също в борба и прегръдка едновременно. Наистина Аполон е светлината и хармонията. Аполон е разумът, който подрежда и обяснява, в него има нещо сдържано, нещо спокойно, докато Дионис е сякаш обладан от безумие и ни се струва хаотичен, изкривен, понякога страшен. Но ние видяхме, че неговото безумие не е обикновено — че то е извор на небивала мощ. Неговото безумие е сливането с дълбоката същност на живота — то е движението и устремът на живота, които за плоския разсъдък, за средното мислене изглеждат лишени от смисъл. Но истинските откриватели на новото — мечтателите, пълководците, учените, поетите, онези, които създават нещата — те винаги трябва да бъдат по дионисиевски „безумни“! Те трябва да разкъсат онова, което е вече установено, застаряло, неподвижно и с което всекидневният мозък е свикнал — те трябва да го „подлудят“, този всекидневен мързелив мозък, както Дионис е подлудявал своите противници! И тогава зад бъркотията, изкривяването, болката да блеснат новите завоевания!
Дионис е сливането с живота — затова е земен, докато Аполон е небесен. И като всичко земно, той е нагорещен, нагърчен, тъмен — неслучайно баба му е земята, неслучайно тя е, която го просветлява и го учи на тапиите си. И всички тия ужаси, тия разкъсвания, насичания, вражди и междуособици, както казахме и в началото, имат друг смисъл. Самото нарязване на Дионис от титаните, и Атамас, който пробожда сина си, и Ликург, който насича сипа си, и Агава, която разкъсва сина си, и трите Атамасови сестри, които разкъсват сина на едната от тях, и потомците на драконовото семе, и Едип, и Седемте срещу Тива, и двубоят на братята, и Антигона, и Алкмеон, и пълното сриване на проклетия град всичко това изобразява мъката на създаването, на живеенето. През всичко това трябва да се мине, трябва да се изстрада всяко страдание докрай, трябва да се разруши нещо, за да се яви друго нещо — това е смисълът на Дионисиевата трагедия. Трагедията е необходимост, закон на съществованието — и от нея не може да се бяга; този, който я отрича, който иска да й се изплъзне, още по-страшно ще се потопи в нея! Не бягство и хитрости, а мъжествено приемане на живота — на това учи Дионис. „Нашият бог мрази хората, които имат вкус към тези неща — казват Вакханките на Еврипид. — Той мрази ония, които живеят в доволство, в сладки нощи и мъдро пазят своя дух и своето сърце високо над обикновените отрудени хора. В това, в което мнозинството вярва и следва, този път приемаме ние!“ Само така може да се обхване светът, само така може да се създаде светът — като се прегърнат всичките му противоположности, трудности, изпитания — като се плати с усилия и мъки — като се разкъсат частите му и наново се слепят! Затова и всяко раждане е едно Дионисиево действие, една „трагедия“ — родилката страда, лицето й е изкривено, тъмната утроба гори от болка, тялото се гърчи, писъци раздират въздуха — парчета разкъсана ципа, слуз, кръв, грозота, — сякаш самата човешка плът умира — и миг след това изскача другата, младата плът — изскача новороденото!
Новороденото — то също е от Дионис! Там, през родилните гърчове, животът отново е дошъл, изведнъж светлина залива всичко! Блажена усмивка играе по устните на родилката, ръцете й се протягат — макар и изнемощяла, тя иска да прегърне детето и чрез детето — целия свят. И така е с всяко раждане, материално или духовно, така е с всяко творчество, от труда на орача до шедьоврите на гениите. Отвъд болката Дионис е обърнал към нас своето друго лице — нека си спомним, че той беше „по два начина роденият“, „двойственият“. И ето че сега от тъмен е станал светъл, вече не е страданието, а щастието, затова е и неговият триумф, празничният крясък „Ево! Ево!“… Ние сме се слели с живота, ние сме едно с голямото бурно море — и от това се радваме! Ние сме платили родилната мъка, не сме се крили, не сме хитрували, не сме си заравяли главите в пясъка, за да избегнем всичко, което ни изглежда болезнено и рисковано! Напротив, ние сме го приели, ние сме вътре в нещата, ние участвуваме. И тогава дори най-трагичните гледки вече не ни се струват така страшни — колкото и да сме развълнувани, някакво особено вътрешно удовлетворение ни е обзело. Гърдите са го наричали „катарзис“ — пречистването, облагородяването в трагедията въпреки трагедията! Катарзисът е всъщност блаженството на майката, макар че цялото тяло я боли, катарзисът е утехата на Дионис — същата, която той даде на Ариадна, спасявайки я от отчаяние — сватбата след отчаянието; същата, която даде и на Семела, като я извади от ада и я надари с безсмъртие. Каквото и да става — сякаш ни внушава той, — животът върви и ще върви, успокой се, пречисти се, влей се в него — участвувай напълно!
Затова Дионис вечно ще обикаля земята със своите нимфи, панове и сатири, със своите разрешени, подскачащи менади. На свой ред и неговите храмове като храмовете на Озирис ще опустеят — но под други имена и превъплъщения той все още се явява, защото не може да изчезне. Дионис ще бъде навсякъде, в големите празници на хората, винаги с хората, защото, както казахме вече, неговият път е пътят на мнозинството. Той отново ще изскача във всички народни тържества на Средновековието, Ренесанса, Новото време; ще го открием у нашите български празнични обичаи — у коледарите, лазарките, хората и ръчениците, и особено у кукерите. Не са ли те едно истинско Дионисиево шествие със своите невероятни дрехи, със своите звънци и рогове, със своите маски, страшни и смешни също като в древногръцкия театър? И не е ли Трифон Зарезан техният патрон, един преобразен Дионис — този, който сам се нарязва, сам започва собствената си „аутопсия“, докато подготвя лозето за нов плод? Той изстрадва бъдещия берекет — и неговият празник е пак там, февруари, март, границата между зимата и пролетта! Дори Великден — християнският Великден с боядисаните яйца, легендата за Христовото възкресение — е повлиян от някогашните Дионисиеви тържества. Където има празник, там Дионис неизбежно присъствува — където има сватба или рожден ден, или годишнина, или просто весела компания — където виното, неговото питие, вече се е превърнало в символ на горещата червена кръв… Дионис е в пъстрите тълпи на карнавалите, в шумните панаири и сборове, във веселите оркестри по площади и улици, в театрите, естрадите, цирковете — във всичко, което е шарено, подвижно, радващо окото като самия живот! Дионис е в танцуващите множества, в сборищата, в големите състезания — от някогашните олимпиади през рицарските турнири и борбите с бикове до днешните стадиони, които реват като единно хилядоглаво чудовище — и винаги има някой паднал, „принесен в жертва“, и друг, тържествуващ, победител. Дионис е в националните тържества, в леещите се човешки потоци, бихме казали, че той е и в могъщите обществени движения, в борбите за правдини, в революциите — защото и те са бурно, понякога мъчително рушене на старите неща, за да се създадат новите. Мъчително — и едновременно щастливо събаряне за изграждане! Навсякъде, където има сливане на отделната личност с онова, което е по-голямо от нея, където тя се приобщава към света, към народа, към историята, където става капка в безкрайния океан и пулсира заедно с океана — там е Дионис!
И, разбира се, той в същото време е и повече от всичко това. Той е не само раздвоен, „по два начина роден“, а и разстроен, разчетворен, „по хиляди начини роден“! Той е безпределното многообразие, неизчерпаемостта на живота. Той е превръщането на едното в другото, и в по-другото, и в още по-другото — отскачането от полюс на полюс, вътрешното напрягане на битието. Той е вдъхновил всички дръзки подвизи, всички нови мисли, всички открития, всички истински произведения на изкуството. Той е силата на поезията — онази магия, която е отвъд словата — словата като сливане със света! Безспорно той носи със себе си трагичното, дълбокото страдание, огъня, който ни изгаря отвътре, често пъти той носи и смъртта. Но от неговите мъртви тела бликат нови зародиши. Неговите гробища са обрасли с трева и цветни кичури между пропукани плочи, там се гонят деца и пеперуди. Докато свят светува, Дионис, безсмъртният козел, ще бъде разрязван и пак съживяван, и ще тича, и ще рови с крака тъмната плодородна пръст.
Орфей
Благодатната почва на древна Тракия е родила не само добра пшеница, маслини и гъсто вино, но е дала на света първия певец Орфей, чиито песни гърците смятат за по-стари от Омировите поеми. За тях той е поет, музикант, богослов, мистагог и тълкувател на волята на боговете. Той е герой цивилизатор, митическото същество, което ги е отучило от човекоядството. Първо им предало полезни уроци по занаятите и разните изкуства. Най-вече тоя древен свирач на форминкс (лира) им е разкрил тайните на музиката и поезията.
Същевременно името на тоя поет, жрец, учредител на мистерии (Sacer interpesque deorum), както го нарича Хораций, е свързано с един от най-поетичните митове на човечеството. Затова той винаги ще бъде синоним на златния век на поезията, когато тя беше и песен, и магия, и заклинание. Тоя мит на Орфей е съхранен върху стари, благородни фрески, рисувани вази, сред безмълвното общество на скулптурни фигури. Той възкръсва чрез лирическия ентусиазъм и божествената мания на всеки начинаещ поет, който поеме неговата арфа и иска да бъде служител на поезията. За някои Орфей е „първият и последният от поетите“. И действително с неговата смърт се сложи край на едно древно песенно изкуство, което беше така просто и безизкуствено като езически химн. Затова поезията като „митологически преживелици“ винаги ще бъде свързана с орфическото начало, с митическата личност на самия Орфей. Затова и химните на тоя древен певец винаги ще ни привличат със своя митологически символизъм. Заслушайте се в миг и ще доловите тъмната мелодия на тая древна песен:
Призовавам те, велика първородна девойка, която блуждаеш в етера и летиш със златни крила, с бучащ глас, семе със зародиш на блажените богове и на хората, славно и достопаметно божество на първоначалната земя, ти, тайнствена и вълшебна тайна, сияеща издънка, която си отстранила първоначалната тъмнина!
О, ти, който се крепиш върху зидовете на света с покровителствените си крила, ти, който разпространяваш светлина, о, боже на нощта, блажен и безсмъртен, бъди благосклонен към нас, присъствувай при тайнствените мистерии и на всеобщите изкупления, които ти принасят жреците!
Когато слушаш песните на Орфей, очарован от тяхната древна мелодика и космогония, разбираш, че светът се състои не само от четирите елементи на йонийските философи, но и от елемента на поезията. Тоя невидим елемент на поезията присъствува навсякъде в тъмните горички, където играят фавни и нимфи, в разгорещените речи на атинските оратори, в проповедите на Сократ и диалозите на Платон.
От всички митове на древността тоя на Орфей има най-широко разпространение. Той прониква не само във философията, изкуството и литературата на античния свят, но широко се разпростира и в християнския мир. Той влиза в книгите на светите отци на църквата, по изображенията на християнските катакомби, в дворците на римските императори. Той има много по-голямо значение от едно древно тотемическо божество на Северна Гърция.
Многоустата легенда ни е нарисувала по десетки начини образа на Орфей, на тоя древен певец с фригийско боне, леко наметало върху раменете, бродиран хитон, който стига до земята… Но най-вече го срещаме като полугол мъж, наметнат с кожа, опрян на една скала, свири на арфа, а наоколо му се събират дивите зверове. Неговите мелодични, сладки песни са в състояние да укротят реките, да приспят вятъра, да накарат дърветата захласнати да слушат.
Според някои от митовете, той е бил син на музата Калиопа и на речния бог Еагра. А според други вещи тълкуватели, той е син на бог Аполон. И това е твърде възможно, защото цялата му дейност е обречена на тоя бог на хармонията и светлината. Той принадлежи към неумиращата Аполонова раса. Какво друго е неговата дейност, ако не вливане на „Аполоновото начало“ сред неговите диви сънародници? Затова Орфей се противопоставя на Дионис. Рано сутрин пред изгрев той се възкачвал на планината Пангей, същата, където някога Дионисиевата вакханалия разкъса Ликурга, очаквал там изгрева на слънцето, излизал да посрещне бога на слънцето. Орфей се оженил за прелестната нимфа от Пенейската долина Евридика, но не след дълго време го сполетяла неизмерима скръб. Веднъж Евридика излязла на една поляна със свои другарки нимфи, мигом я харесал овчарят Аристей и я подгонил, тя в своето бягство попаднала на една змия, която я ухапала, и умряла. Тая крехка нимфа станала жертва на грубото, земното — Аристей, както това често става в митовете.
Голяма скръб връхлетяла Орфей, не могъл да си намери място на земята. Изкачил се на една исполинска скала над реката Стримон (Струма) и оттам всичко огласявал с тъжните си песни. Гори и планини, птици и зверове се вслушвали в неговите песни и му съчувствували. Дивното му изкуство предизвикало снизхождението на боговете, които му позволили да слезе в царството на сенките, място, което много рядко се посещава от богове и герои. Пред неговите очи се открил безмилостният мрак на царството на Аид. Но даже тоя мрачен бог й прелестната му съпруга Персефона са проявили съчувствие към нещастния съпруг. Орфей извършва едно печално пътешествие в подземното царство, подобно на това, което много по-късно извърши един велик християнин. Пред него неусетно се откриват тайните на мрака. Поетът Вергилий много подробно ни е разправил за това странно пътешествие. Слънчевият певец на Тракия мигом бива заобиколен от плахи, смутени сенки.
Пред него се разкрива черната тиня на Коцит и мълчаливите тайни на Стикс. Но той със своята божествена лира успява поне за миг да внесе куп лъчи в тъмното царство на Аид. В печалните звуци се вслушват даже безжалостните Евмениди, в чиито коси са се вплели змии, чудовищният страж на подземното царство — Церберът, го зяпва с тройната си уста, при тая препечална гледка вятърът спира да върти колелото на Иксион… Хадес и Персефона дават съгласието си нещастният Орфей да изведе от тъмното царство възлюбената си съпруга. Но само при едно условие: по думите на Персефона, която най-вече извоювала божествената милост, Орфей през целия странен и мъчителен път е трябвало да върви пред своята съпруга и никога да не се обръща да я погледне, докато не стигнат царството на светлината. Те били заобиколени от една странна, потискаща тишина, движели се като безмълвни сенки по стръмнини и пропасти… Но в един миг той се обърнал към Евридика и нарушил условието на тайнствения договор. Изведнъж нещо забучало в бездните си и се чува злощастният глас на Евридика: „Кой ни погуби, Орфее, и двамата, лудост ли беше това? Зове ме повторно съдбата, сън непробуден пак замъглява блуждаещите ми взор. Друже, прощавай; нощта ме сграбчва в своите пазви, клета протягам ръце към теб, но не съм вече твоя!“ И тя се стопила като сянка пред смаяния, вцепенен от ужас Орфей. И напразно молил обезумелият певец наново тоя строг лодкар Харон да го прекара с лодката си през злокобните блата. Напразно умолявал боговете на подземното царство; той не бил в сила два пъти да изтръгне Евридика от царството на смъртта.
Залезът на боговете
По времето, когато на юг из слънчевите долини на Елада и Мала Азия храмовете на Афродита, Аполон и Дионис полека-лека рухвали — защото нови народи се спускали към техните свещени места, — далече на север се подвизавали други богове. Преди повече от двадесет века германските племена заели равнините между Дунав, Елба и Рейн, както и днешна Холандия, Дания, Скандинавия, Англия, чак до далечна Исландия, ледения остров, който елините наричали Туле и смятали за края на света. Съвсем друг пейзаж се разкривал из тия земи — тук нямало нито горещи реки, влачещи плодородна тиня, като Тигър, Ефрат и Нил, нито хълмове с маслинени горички, като в околностите на Атина и Тива. Зиме безпощадни студове сковавали земята, небето почти опирало покривите, ниско и оловно тежко, нощта се спускала рано и сякаш нямала край, белотата на снега скривала почти всички други цветове. Затова и старогерманските митове са различни — и те са някак по-студени, посипани със скреж. Боговете им, като гръцките, имат човешки качества и слабости, за някои от тях дори са разказвали с грубоват хумор. И въпреки това в тези разкази се промъква тъга, дори страх, и както ще видим по-нататък, чувство за обреченост, за неотменимост на онова, което идва — зимната пустота и мълчанието.
Според германците, вселената по начало била пустота и мълчание — безкрайна пропаст, пълна с нищо, без брегове и без дъно, наречена Гинунгигап. Постепенно на север се образувал един свят от непрестанни мъгли и облаци — Нифлхайм, а на юг, друг свят на огньове — Мушпелхайм. В средата на Нифлхайм бликал гигантският извор Фергелмер, от него между безкрайни ледени висулки извирали дванадесет могъщи реки, но щом се отдалечели от извора, замръзвали напълно и трупали пластове лед. Но огньовете на Мушпелхайм размеквали пластовете — големи капки се стичали надолу и от тях се родило първото живо същество — леденият гигант Имир, родоначалникът на гигантите. По същия начин разтопените капки създали и кравата Аудумла, от чието виме сукал Имир. Аудумла пък се хранела с лед — цял ден тя ближела с език замръзналите грамади. Веднъж, докато ближела така, между парчетата се показали коси, после глава, после цяло тяло — това бил богът Бури, скрит дотогава в леда. От неговото потомство произлязъл Один, най-могъщият от боговете, германският Зевс. Заедно с братята си Один нападнал стария Имир и го убил. Толкова кръв изтекла от огромния труп, че напълнила догоре Гинунгигап и образувала световния праокеан. В него се издавили всички гиганти, с изключение на един — той успял да се спаси в една лодка заедно с жена си, също като месопотамския Утнапиштим или библейския Ной, и двамата продължили расата на гигантите, само че те сега се криели по-далече от своя враг Один. Едни живеели в отделна област, Йотунхайм — великанската земя; а други се спуснали чак до Мушпелхайм, сред адската жега, и станали гиганти на огъня, управлявани от своя вожд Зуртер.
Один и неговите братя хвърлили трупа на Имир сред кървавия потоп, той се проснал там и образувал земята — нарекли я Мидгард, средна област, понеже била точно по средата между Север и Юг. После тя станала обиталище на хората. От костите на Имир Один направил планините, а от косите му — дърветата и цялата растителност. Той изчистил черепа му, приковал облото теме върху четири стълба и така оформил небето, а от парчетата мозък направил облаците, градушката и снега. Върху черепа поставил слънцето, луната и звездите, явили се дните и нощите, както и смените на годишните времена. Веднъж Один с двамата си братя Хенир и Лодур се разхождал по земята — тя била още безлюдна и мълчалива. По пътя си видели две дървета едно до друго и решили да ги надарят с живот. Один им дал дъх, Хенир — разум, а Лодур — топлина, така се появили първият мъж Аск и първата жена Ембла и техните внуци и правнуци запъплили по неподвижния труп на Имир.
От разлагането на същия този труп вътре в него се завъдили червеи и зашавали из хиляди малки дупчици. Боговете създали от тях джуджетата — подобни на човека и надарени с разум, но по-дребни и уродливи. Дупчиците и занапред останали техни жилища — всички джуджета живеели под земята, в пещерите и пукнатините, явявали се само нощем и ако слънцето ги огреело, веднага се превръщали в камъни. Но, от друга страна, те били изкусни ковачи, железари, ключари, ювелири — самите богове прибягвали до тях за най-трудните поръчки.
Населявайки Мидгард с различни живи същества, Один едновременно си устроил свое жилище на небето. Тъй като неговият род се наричал Анзи или Ази, тази област получила името Азгард — дома на Азите. Там били дворците на всички богове и сред тях най-разкошният — дворецът на Один, Валхала. Един-едничък път водел до Азгард — това бил небесният мост Бифрост, седмоцветната дъга. Тя съединявала Одиновите селения със земята, по нея слизали и се качвали боговете.
Германците вярвали освен това, че едно гигантско дъбово дърво крепи цялата вселена от горе до долу. Навсякъде в техния свят ги окръжавали дъбови и борови гори; когато градели постройка — жилище или храм, — те обикновено окастряли едно голямо дърво и то служело като централна подпора на постройката. Така си представяли и света — грамадна сграда с грамадна подпора. Този космически дъб се казвал Игдразил — израснал върху земята, мъртвата плът на Имир, той се извисявал чак до небосвода. От своя страна три могъщи корена го крепели и подхранвали. Единият стигал до Нифлхайм, царството на леда, другият се впивал в земите на гигантите, Йотунхайм, третият изскачал от самото небе на Азгард. Трите богини на времето и съдбата, наречени Норни — Урдур (Миналото), Верданди (Сегашното) и Скулд (Бъдещето), непрекъснато се грижели за Игдразил и поливали третия, небесния корен. Боговете обичали много своето велико дърво. Горе, на високите клони, бил кацнал един златен петел — той зорко гледал в четирите посоки на света, готов да даде знак, ако се появи опасност. Под дървото бил скрит и вълшебният рог на Хаймдал, бога пазач на Азгард, в подножието било святото място, където всички богове се събирали, за да се съвещават и да раздават правосъдие. Но, от друга страна, зли сили постоянно нападали Игдразил в корените се криела подземната змия Нидхоге и денонощно гризела; Нидхоге, което значи „мрак“! Тя си била поставила за цел да пресуши соковете му. Четири елена, които са четирите земни вятъра, скачали буйно между зеленината, чупели клонки и ронели листа. От време на време трупът на Имир, земята, конвулсивно се разтърсвал, сякаш искал да отхвърли бремето на гигантския дъб. И затова били нужни неотстъпните грижи на Морните, за да уравновесят враждебната дейност на мрака, ветровете и земните конвулсии.
Отначало и Один, и другите Ази били мъжествени и добри. Те живеели в усърдие, не злоупотребявали със силата си. Один заедно със своята съпруга Фрига, богинята на земята и на всички земни неща, управлявал своя свят справедливо и мъдро. Най-прославените герои той вземал след смъртта им за своя небесна гвардия. Разказват, че в бурни вечери, когато небето стане медночервено и тъмни облаци го кръстосват с луда бързина, те препускат из въздуха и гърмът на техните копита кара всичко живо да тръпне. Те са „бясната конница“, води ги самият Один със златен шлем и лъчезарна броня, възседнал своя Слайпнир, осмокракия жребец, размахал копието Гунгнир, което никога не пропуска целта. Самото му име Один (старонемското Водан) идва от „бесен“. Но когато свършело препускането, когато се прибирали във Валхала, той ставал благ, спокоен, доброжелателен — той бил дал на хората законите, по които да живеят, той им подарил и руническото писмо — тайнствените резки, които старите северни жреци издълбавали върху гладки камъни и които били не само букви, а и магически знаци.
Приказна била Валхала — необятният дворец, където се събирала цялата свита на Один! Стените й били облицовани със стоманени копия, покривът й бил покрит с гърмящи щитове, около скамейките били наредени ризници и мечове — и когато вечер между масите пламвали стотици огньове, навсякъде по копията, по ризниците, по мечовете заигравали алени отблясъци. Валхала имала петстотин и четиридесет врати и през всяка една едновременно можела да изскочи редица от осемстотин воини!… И целият дворец гъмжал от избраниците на Один — войнствените души, които той прибирал при себе си и надарявал с безсмъртие. Той седял на трона си сред тях и следял бурните им пиршества. Върху раменете му стояли два гарвана — Хугин и Мунин, което ще рече „мисъл“ и „спомен“. Всяка заран Один ги пращал далече по света, те обикаляли всички земи, гледали и слушали какво става и когато вечерта се прибирали във Валхала, шепнели в ушите на своя господар за видяното и чутото. Така той бил винаги осведомен за всички събития и опасности. Долу край трона пък лежали двата му верни вълка Гери и Фреки.
Около масите освен въоръжените воини се движели и валкириите, свръхестествени създания — красиви момичета с огнен поглед и развети руси коси. Работата им била да пазят и поддържат Валхала, но те имали и друго задължение — да избират храбреците, които след смъртта си ще попълнят Одиновата гвардия. Когато тръгвали на път, валкириите се обличали с ризници и шлемове, възсядали конете си и се понасяли сред облаците — друга „бясна конница“ от момичета с развети коси. Понякога високо на север върху небето се явявало едно странно сияние, северно сияние — според германците това били отражения по броните на препускащите валкирии. Така те обикаляли земята, за да намерят онези места, където хората се бият и изтребват помежду си — жестоките бойни полета, огласяни от крясъка на мечове и предсмъртни охкания. Там те се спускали като хищно ято, отначало невидими, и оглеждали биещите се мъже. Онези, които се сражавали най-дръзко и отчаяно, които се хвърляли в кипежа на боя, сякаш забравили себе си, и които били хубави на вид, снажни и стройни, валкириите избирали за свои жертви. Те трябвало да напуснат тази земя, за да отидат при Один. И когато една валкирия харесвала някой воин, тя за миг му се явявала в боя — неописуемо хубава, с огнения поглед и разветите коси — а тогава той разбирал участта си и получавал смъртоносния удар, свличал се долу, за да се озове душата му във Валхала, между безбройните си другари по съдба.
Освен Один в Азгард, както казахме вече, живеели и останалите богове. От Одиновите синове най-почитан бил Тор — той всявал страх у всички със своя страхотен чук, който мятал срещу враговете си. С необикновена сила се славел и Видар; нищо не можело да пробие неговите огромни железни ботуши. Различен от братята си бил Балдер — нежен, чувствителен юноша, бог на пролетта и слънчевите лъчи; любимец на всички. Обратното, богът на зимата Хьодер бил грохнал, грозен и лишен от зрение — единственият сляп бог. Вече споменахме Хаймдал, който винаги бдял край моста на дъгата Бифрост, вперил поглед в далечината; той спял само по един-два часа на денонощие. Тир, по-стар бог на войната, полека-лека бил засенчван от славата на Тор, но все пак заемал почетно място в Азгард. Между богините освен Фрига, Одиновата съпруга, германците почитали красивата Фрея, царицата на любовта, както и Идун, пазителката на вълшебните ябълки — от тях боговете отхапвали, за да запазят безсмъртието си. И сред тия красавици твърде често с котешка стъпка и коварна усмивка се примъквал Локи — най-странният и противоречив немски бог. Локи, когото по-късно отъждествявали с дявола — съблазнителят и интригантът, с отровния език на когото никой не можел да се сравни нито в ласкателствата, нито в ругатните. Той бил равноправен с останалите Ази, а в същото време техен таен враг и накрая става може би главният виновник за гибелта им. Той е и баща на трите най-зловещи създания в света — отблъскващата Хела, гигантския вълк Фенрир и змията Мидгард. Според едно старо пророчество, трите деца на Локи щели да причинят голямо зло на Азите, затова Один решил навреме да ги обезвреди, Хела той направил царица на мъртвите, не ощастливените воини от неговата свита, а другите, обикновените мъртви, които издъхвали далече от бойните полета… Полека-лека техните души след смъртта им се спускали под земята и населявали Нефлхайм — там долу, между грамадите лед, между студените капки и острите висулки се простряло още едно царство — на сенките! От първоначална мъгла Нифлхайм станал „ад“ — и Один го дал на Хела, така че никога да не се показва на земята. Входа към нейните владения пазело страшното куче Гарм, а в средата им се вдигал мрачният дворец Елвиднир. Там Хела стояла на трона си, наполовина с цвета на човешка плът, наполовина посиняла като труп. Банкетната й маса в Елвиднир се наричала „Глад“, ножът, с който си режела храната — „Изнемога“, прислужникът, който й поднасял блюдата — „Закъснение“, момичето, което й решело косите — „Бавнота“, прагът пред спалнята й — „Бездна“, леглото й — „Грижа“, ламперията на стените — „Гризяща мъка“.
По-труден бил въпросът със змията Мидгард, но Один накрая успял да я хвърли в големия праокеан, който обикалял земята. Чудовището обаче било толкова огромно, че се навило на пръстени около земната твърд и така продължило да живее. Затова го нарекли и Мидгард — също като земята, средната част на света! Мидгард — змията земя — от време на време свивала и разпускала пръстените си, тогава и вода, и суша се разтрисали.
Но най-голяма тревога на боговете създавал вълкът Фенрир. Няколко пъти се опитвали да го оковат във вериги от най-здрав метал, Фенрир обаче успявал да ги разчупи. Най-сетне боговете прибягнали до помощта на джуджетата, извикали най-добрите майстори между тях и те изковали вълшебната верига Глайнмир, в нейната сплав влизали шест чудновати съставки: мяукане на котка, косми от брадата на жена, корени от камък, жили от мечка, дъх от риба и птича слюнка. Тази верига била толкова здрава, че нищо не можело да я разкъса, а от друга страна изглеждала тънка като паяжина. Боговете отправили предизвикателство към Фенрир — като е толкова силен, да устроят едно състезание: те ще го вържат с една тъничка жичка, а той, ако може, да я скъса. Фенрир изръмжал презрително, било позорно да откаже, но въпреки това той подозирал коварство. И тогава поставил свое условие: ще се съгласи да го вържат, ако един от Азите си пъхне дясната ръка в огромната му уста. Боговете се спогледали, никой не се решавал. Накрая старият Тир мълчаливо пристъпил, готов да се жертвува заради другите. Той пъхнал ръката си в устата на Фенрир. Вързали звяра с веригата Глайнмир — нишката едва се виждала по козината; Фенрир напрегнал мускули — без успех. Очите му се облещили, той се разтърсил, надул цялото си грамадно туловище, но веригата неумолимо го държала. Боговете избухнали в смях, те ревели от удоволствие, че врагът им бил обезвреден, само Тир стоял сериозен и бледен. Вълкът разбрал, че са го измамили и яростно щракнал челюстите си. Оттогава Тир се движел еднорък из Азгард.
Но всичко това показвало, че колкото и могъщи да били Один и неговите близки, те постоянно трябвало да бъдат нащрек, за да се справят със своите неприятели. В тази им борба най-неуморим бил Тор, за него нямало по-добро занимание от това да избива гигантите. Той обикалял земята с една колесница, впрегната в два пръча, когато си свършвал храната, заколвал пръчовете и ги изяждал, а после пак ги възкресявал и впрягал. Наричали го Тор унищожителя: едър, с голяма черна брада, пламтящи очи и гръмотевичен глас, той вселявал страх дори и в боговете. Неговата мощ била съсредоточена в три предмета — споменатия вече чук, чифт железни ръкавици и боен пояс, който удвоявал силата на неговите мускули. Щом срещнел противници, Тор с ръкавиците хвърлял чука напред и безпогрешно разцепвал черепите им. После чукът сам се връщал в ръцете на бога, готов за нов удар; най-голямата мечта на Тор обаче била да убие змията Мидгард, той се бил заклел рано или късно да го стори. Веднъж на млади години тръгнал с тази цел и стигнал до брега на океана, там пренощувал в дома на гиганта Химир, който не знаел кой е гостът му. На сутринта Химир се приготвил да тръгне на риболов и Тор го помолил да го вземе за помощник: „Че мога ли да получа помощ от такова хлапе?“ — презрително подхвърлил гигантът. Тор се ядосал, дори стиснал за миг чука си, но решил да отложи отмъщението за по-късно. „Каква стръв употребяваш за рибата?“ — сухо попитал той. „Всеки, който разбира от риболов, знае каква стръв!“ — отговорил с груб глас Химир. Тогава Тор сграбчил един от биковете на гиганта, откъснал му главата и я хвърлил в лодката. После грабнал веслата и загребал навътре така мощно и изкусно, че Химир онемял от учудване. Стигнали местата, където Химир ловял риба, но Тор продължил да гребе, накрая влезли съвсем навътре в океана. Тук някъде Тор предполагал, че ще е змията Мидгард. Той забил на въдицата откъснатата бича глава и я хвърлил във водата. Мидгард я забелязала и я нагълтала. Тор затеглил пръчката, чудовището бясно се замятало във водата и така опънало въдицата, че Тор трябвало да се хване с две ръце за лодката. Но той успял да се задържи и затеглил с всичка сила. Главата на Мидгард се подала над повърхността, зрелището било страхотно — очите й се блещели, устата пръскала наоколо отровна лига. Но Тор безжалостно теглел и вече посягал към чука си, за да пръсне черепа на Мидгард. Химир обаче, който разтреперан наблюдавал борбата, се уплашил, че лодката ще потъне сред страшните вълни, затова извадил ножа си и срязал връвта на въдицата. Същия миг Тор го пернал през лицето, гигантът изхвръкнал през борда и се удавил. После разяреният бог сграбчил чука, но било вече късно, освободената Мидгард светкавично се скрила под водата.
Понякога Тор търпял неуспехи и в сблъскванията си със своите врагове — гигантите, особено когато те били хитри магьосници. Той бил прям, грубоват и не разбирал много от хитрости и магии. Една заран, събуждайки се, Тор открил, че е изчезнал неговият чук. Обезпокоен, той се обърнал за помощ към лукавия Локи, който успял да разбере загадката. Оказало се, че един гигант, Трим, през нощта се бил промъкнал и откраднал чука на Тор, после го бил заровил дълбоко в земята, така че никой не можел да го намери. За да върне чука, Трим поискал от Азите да му дадат за жена хубавата Фрея. Боговете дълго се съвещавали, помъчили се да убедят Фрея да приеме, но тя изпаднала в такава ярост, че жилите на врата й се издули и нейната знаменита златна огърлица, най-скъпата на света, се скъсала и паднала на земята. Тогава Локи предложил хитър план: Тор да се преоблече като жена и да играе ролята на Фрея; под сватбеното було измамата нямало да се разбере. Тор се облякъл в булчин накит, сложил си златната огърлица на Фрея и тръгнал към земите на Трим. Локи го придружавал, също преоблечен в женски костюм, той се представял за прислужничка на невястата. Гигантът ги посрещнал с небивало великолепие и още същата вечер започнало сватбеното пиршество. За всеобщо учудване булката показвала необикновен апетит, тя сама погълнала яденето, определено за целия женски състав: осем огромни лакерди и един печен вол, като изпила към тях и три бъчви с медовина. Женихът бил изумен, но Локи най-спокойно му обяснил, че цяла седмица Фрея не била хапнала нито трошица от скръб, че се разделя с любимите си места. Гигантът се успокоил. По едно време той дори се разнежил и леко повдигнал булото на невестата, за да я целуне по челото, но отсреща му запламтели две такива страшни очи, че отскочил назад. Локи обаче пак го успокоил: Фрея, казал той, не била спала цяла седмица, затова имала такъв горящ поглед. Най-сетне настъпил мигът на бракосъчетанието, доволният Трим накарал да донесат чука и според обичая, го поставил в скута на бъдещата си съпруга. Сърцето на Тор подскочило от радост, той грабнал чука с мощната си ръка и в миг разцепил черепа на младоженеца. Приближените му с писъци се разбягали, но той в гнева си ги поразил до един и после, доволен, се върнал в Азгард.
Друг един гигант обаче, който бил голям вълшебник, успял да го измами докрай. В този случай Тор се бил насочил направо към Йотунхайм, страната на гигантите, където мислел да избие колкото може повече от тях. Локи пак го придружавал, както и слугата му Тиалфи, ненадминат бегач. По време на пътуването те замръкнали в гъста гора и намерили някаква безлюдна постройка, където да се подслонят. Наистина постройката била малко странна — вратата й заемала почти цялата фасада, но уморени от пътя, те не обърнали внимание. Посред нощ обаче се чуло силно бучене и земята се разтресла, тримата скочили, бързо излезли навън и Тор с чук в ръка застанал пред вратата, готов да посрещне идващия неприятел. Но никой не се явил. Те пак се прибрали и след малко шумът пак се повторил. Излезли навън — пак никой. Така в непрестанна тревога минала цялата нощ. Щом се съмнало, Тор с подпухнали очи тръгнал между дърветата и изведнъж видял пред себе си огромен мъж, проснат на земята. Гигантът спял и от време на време могъщо хъркал — това били шумовете, които ги плашели през нощта. Раздразнен, Тор посегнал към чука си, но в същия миг гигантът се събудил, весело скочил на крака и поздравил Тор. „Моето име е Скирмир — казал той. — А ти няма защо да ми казваш кой си, виждам, че си прочутият Тор! Вие впрочем през нощта сте използували за спалня моята ръкавица!“ — и той посочил към мястото на техния подслон. Тор останал с отворени уста. После Скирмир им предложил да ги заведе до Удгард, крепостта на гигантите, и тръгнал с тях. Той се показал толкова любезен, че пожелал да носи всичката им храна за път, която прибрал в раницата си и добре завързал. Привечер седнали да си починат под един дъб, гигантът се обърнал и мигновено заспал. Тор, Локи и Тиалфи обаче били здраво изгладнели; те се опитали да развържат раницата и да извадят храната, но Скирмир бил направил такива оплетени възли, че не могли. Тогава разсърденият Тор вдигнал своя чук и го запокитил право в челото на гиганта. Той само трепнал, поразместил се и измърморил в съня си: „Хм, изглежда, че от дървото падат листа, едно ме погали по главата!“ След няколко часа гневът на Тор отново избухнал и той пак ударил спящия с чука, този път острието се забило и останало в черепа. Гигантът пак се размърдал и промърморил: „Хм, изглежда отгоре падат жълъди!“ Накрая, призори, Тор за трети път го ударил с чука и този път той влязъл до дръжката в главата на гиганта. Сега Скирмир се сепнал, вдигнал глава и казал: „Изглежда по клоните има накацали птици, едно птиче перо ей сега ми падна на челото!“ — после бодро скочил и извикал: „Хайде, събудихте ли се? Време е да вървим. Вие сте вече близо до Удгард, ще го намерите лесно!“ След това нарамил раницата, закрачил и изчезнал в гората.
Тримата продължили сами и стигнали до грамадна крепост с непристъпни стени. Те били толкова високи, че трябвало да си извият нагоре вратовете, за да видят назъбените бойници. Боговете напразно чукали по вратата, никой не отговарял. Те дълго обикаляли, най-сетне намерили една решетка, през която с голяма мъка успели да се проврат. Вътре се озовали в грандиозна зала, където имало множество гиганти. Удгардлоки, царят на гигантите, с презрителна усмивка попитал дали наистина това дребно създание пред него е могъщият бог Тор. Той заявил, че те не са достойни да останат в неговата крепост, ако не проявят някакво юначество, и предложил всеки да каже в какво се смята най-способен да се състезава. Измежду присъствуващите Удгардлоки щял да избере техните противници. Пръв пристъпил напред Локи и се похвалил, че може да яде много и бързо. Царят противопоставил гиганта Логи. Пред двамата съперници сложили огромни чинии с месо. За кратко време Локи погълнал своето месо и оставил пред себе си само костите. Но Логи в същото време бил омел и месото, и костите, и чинията. После дошъл ред на Тиалфи, който пожелал да се надбягва. Противник му бил гигантът Хуги и макар че Тиалфи тичал като вятър, Хуги бил винаги пред него. Най-сетне отпред се изправил и самият Тор. „Никой не може да ме надмине в пиене!“ — гордо заявил той. Удгардлоки му дал един рог, който трябвало да изпие на три глътки. Рогът не изглеждал много голям, само бил издължен надолу. Тор го грабнал, отпил — рогът стоял все така пълен; още веднъж отпил — почти не се забелязвало разлика. Третия път той пил толкова дълго, че едва не се задушил, и когато го свалил от устата си, течността била мръднала надолу с два пръста. Тор се стъписал безпомощен. „Ще ти предложа друго изпитание — казал Удгардлоки. — Една съвсем лека работа: да вдигнеш от земята ей онази котка!“ Тор сграбчил котката, но колкото и да се напрягал, само една от лапичките й едва-едва се отделила от земята. „Че с теб било безсмислено да се състезаваме! — изсмял се царят на гигантите. — Хайде, ще ти дам една последна възможност: пребори се с моята стара кърмачка Ели! Тя, горката, е съвсем грохнала, дано поне нея победиш!“ И наистина, една беззъба баба закуцукала пред тях. Тор я хванал, опитал се да я събори, но не успял. Двамата дълго се борили и най-сетне той за свой ужас видял, че коленете му опират пода. Бабата го била надвила.
Посрамени и угнетени, тримата напуснали крепостта. Но едва излезли навън, и пред тях се появил Удгардлоки. „Не се отчайвай съвсем! — весело извикал той на Тор. — Трябва да ти кажа, че те победих с вълшебство! Аз съм Скирмир и исках да разбера силата ти предварително, затова оставих онази голяма ръкавица вместо къща, за да се смутиш. И когато ме удряше с чука, ти несъмнено щеше да ме убиеш, ако аз не бях направил планината невидима и не се бях прикрил с нея — ето виж там какви три дълбоки клисури са зинали по оня склон! Те са от ударите на твоя чук! Вълшебство имаше и в състезанията, които водихте. Локи изяде много месо, но неговият противник беше самият огън (Логи значи огън), а кой може да погълне повече от огъня? И Тиалфи тичаше бързо, но с него аз пуснах да се надбягва Хуги, което значи «мисъл» — нима би могъл да надмине мисълта? А ти, Тор, не можа да изпразниш рога, защото долният му край беше потопен в морето. Виж там, край брега, колко навътре е хлътнала водата от твоите три глътки! Ти не можа да вдигнеш и котката, защото тя беше змията Мидгард, която аз преобразих в котка, и трябваше да я вдигнеш заедно с цялата земя. А колкото до моята стара кърмачка, която те свали на колене, тя беше «Ели», тоест «старостта», и досега никой не е излизал победител в борбата със старостта!“
И вълшебникът гигант тържествуващо се изсмял. Вбесеният Тор грабнал чука си, но в същия миг Удгардлоки изчезнал. Тор се обърнал към крепостта, но и тя също изчезнала — стените, бойниците, залата с гигантите, местата, където се състезавали, всичко се стопило във въздуха и те се озовали сред гола местност, покрита само с камъни и изсъхнала трева. Тогава с наведени глави Тор и Локи поели обратно за Азгард.
Но те двамата, за които се разказват най-много истории, невинаги са били съюзници и приятели — в много случаи Локи е действувал и против Тор. Той по начало не е могъл да не прави зло, а и често от прекалена самоувереност изпадал в опасни положения и за да се спаси от тях, бил готов да извърши всякакво предателство. Веднъж той заел от Фрея нейния костюм от ястребови пера, с който да полети из въздуха, и в това приятно пътуване се увлякъл и стигнал до замъка на гиганта Гейрод. Там кацнал на покрива да си почине, Гейрод го хванал и го затворил в клетка. Три месеца той го държал вътре, при това не му давал и храна, което за лакомия Локи било най-страшното мъчение, и накрая обещал да го пусне само при условие, че му доведе Тор, страшилището за гигантите, но без чука, пояса и ръкавиците. Така Гейрод щял да се разправи с него. Локи тържествено се заклел, върнал се в Азгард и чрез множество хитри маневри успял да нареди нещата така, че Тор оставил своите страшни оръжия в къщи и се доближил до земите на Гейрод. Гибелта на бога била сигурна, ако по пътя случайно не го бил срещнал друг гигант, Грид, който бил в приятелски отношения с Тор и който му дал своя вълшебен боздуган, също непобедимо оръжие. Само благодарение на тази среща и на боздугана Тор успял да надвие Гейрод.
При друг случай Локи извършил предателство към богинята Идун, а и към цялото Одиново царство. Той бил седнал на открито да обядва печено месо, но един орел постоянно се въртял отгоре. Раздразнен, Локи замахнал с тоягата си, забравяйки, че тя е вързана за пояса му. Орелът я сграбчил с мощните си нокти и вдигнал заедно с тоягата безпомощния Локи. Оказало се, че това не било орел, а гигантът вълшебник Тиази. Богът бил в окаяно положение и за да го пусне пак на земята, Тиази поискал да му бъде доведена Идун и нейните вълшебни ябълки, които давали безсмъртие. Локи и сега решил да жертвува другите заради собственото си спасение. Той измамил Идун, завел я в една отдалечена гора и Тиази я отвлякъл заедно с ябълките й. Смут настъпил в Азгард — боговете не само били възмутени от подлата постъпка, но и заплашени от смърт. Без ябълките те започнали да стареят. Обкръжили Локи и гневно му обявили, че ако не върне Идун и ябълките, ще го разкъсат на парчета. Локи се преобразил на ястреб, стигнал замъка на Тиази, там пък преобразил Идун на орех, захапал я в клюна си и литнал обратно. Но Тиази отново се превърнал на орел и се понесъл след Локи. Тъкмо пред Азгард той щял вече да го настигне, ако боговете не били запалили огромен огън, Локи минал над него, а Тиази обгорил своите крила и агонизиращ, се строполил в пламъците.
Веднъж пък Локи от злоба отрязал разкошната прическа на Сифа, жената на Тор. Разяреният бог го сграбчил и костите му запращели, тогава Локи обещал да изкупи вината си с необикновени подаръци. И наистина той поръчал на най-изкусните джуджета ковачи, синовете на Ивелдир, да изваят за Сифа друга златна прическа и с нея умилостивил Тор. Освен това те изковали и копието Гунгнир, което Локи подарил на Один. След това обаче той навсякъде се хвалел със своите подаръци и твърдял, че по-съвършени предмети не могат да се изработят. По този повод Локи се хванал на бас с други две изкусни джуджета Брок и Синдри. Те пък заявили, че могат да направят още по-хубави неща. Който спечелел баса, разполагал с главата на другия. Брок и Синдри се хванали на работа, Локи им пречел по всякакви начини, накрая се превърнал в стършел, бръмчал над главите им и ги хапел, но въпреки това джуджетата изработили вълшебния пръстен Драупнир, който при поискване пълнел със злато всяка съкровищница, както и чука на Тор. Боговете признали, че подобни неща надвишават всичко, изработено дотогава. Брок поискал главата на Локи. „Тя е твоя, вземи я!“ — извикал Локи, но в миг станал невидим и се скрил далече от Азгард. Брок се оплакал на Тор, който намерил мошеника и насила го довлякъл пред джуджето. Но когато то поискало да отреже главата на Локи, хитрият бог възразил. „Никога не е ставало дума за рязане на глави — казал той. — Ние се обзаложихме, че можеш да разполагаш с главата ми. Разполагай с нея, без да я режеш!“ Брок не могъл да съперничи на Локи в лукави извъртания, но решил поне да го накаже — щом му дали правото да разполага с главата на Локи, той взел една дебела игла и конец и здраво зашил двете му устни, така че да не може да произнесе нито дума. За известно време Локи си получил заслуженото, но после с големи усилия успял да си разшие устата и не само че не се вразумил, а станал още по-злобен, непрекъснато злословел, нарочно ходел по пиршества и празници, за да хули и излага присъствуващите, докато накрая всички го избягвали, толкова се бояли от него, че не смеели да се съберат заедно по това време той се скарал и с Хаймдал. Локи винаги му се присмивал, че стои като пън до моста Бифрост, но този скромен бог не отговарял на закачките му, само трупал скрита омраза. И когато веднъж Локи откраднал прочутата златна огърлица на Фрея и я скрил под една скала на морския бряг, Хаймдал единствен забелязал от поста си крадеца. Той се превърнал в тюлен, извадил огърлицата и след дълга борба с Локи, който също се превърнал в тюлен, успял да върне на Фрея откраднатата скъпоценност. Оттогава Локи се заклел да му отмъсти.
Най-злобната му постъпка обаче била убийството на Балдер. Лъчезарният бог на пролетта неочаквано изпаднал в мрачно настроение, явявали му се лоши сънища, навсякъде виждал прокобни знаци. „Аз скоро ще умра — оплаквал се той. — Усещам, че скоро ще умра!“ Страхът му се струвал на боговете неоснователен — Балдер бил млад и цъфтящ, нямал врагове, а и ябълките на Идун му осигурявали вечен живот. Но понеже всички го обичали и им било жал да го гледат толкова мрачен, решили да го успокоят. Майка му Фрига свикала всички земни неща, всички видове животни, риби, птици, змии, насекоми, растения, камъни, болести, отрови и те дали пред нея тържествена клетва, че никога няма да докоснат Балдер. Тогава боговете се събрали пред Азгард и за да докажат на Балдер, че е неуязвим, нарочно го замеряли с копия и стрели, хвърляли по него камъни, мушкали го с мечове. Но и копията, и камъните, и мечовете се заковавали във въздуха и падали на земята, сякаш го защищавала невидима броня. Това станало любима игра на Азите, те често изправяли така Балдер и го замеряли от всички страни, а той, виждайки, че нищо лошо не може да му се случи, се успокоил. Усмивката му пак се върнала, всички се радвали заедно с него. Само Локи гледал на тази забава със скрита злоба. Той се преобразил на стара жена и се явил при Фрига. „Защо замерят там онова хубаво момче?“ — попитал той. „Защото всички неща на земята са се заклели да не му причиняват зло“ — отговорила богинята. „Всички ли? — избърборил Локи. — Не си ли забравила поне едно нещо?“ — „Има само един малък храст, наричат го имел — добавила Фрига. — Той толкова рядко се среща, че от него не взех клетва!“ Тогава Локи се отдалечил, намерил храста имел и успял да издяла от него тънка остра стрела. После в истинския си образ се приближил до поляната, където боговете замеряли Балдер. Там зад тях стоял слепият Хьодер и единствен не вземал участие във веселието. „Ти защо не играеш на тази хубава игра?“ — попитал го Локи. „Защото не виждам — отговорил Хьодер. — Пък и нямам с какво да замеря Балдер.“ „Ето ти готов лък и стрела! — казал Локи. — Аз ще ги насоча вместо теб, ти само пусни тетивата!“ Хьодер пуснал тетивата и стрелата пробола Балдер право в сърцето. Ужасени, боговете се струпали над мъртвото тяло. Хьодер си скубел косите, задето, без да разбира, извършил убийство. Решили да пратят някого до царицата на ада Хела и да измолят обратно скъпия мъртвец. Хермод, един от по-младите синове на Один, възседнал Слайпнир, бързоногия жребец на баща си, и се понесъл към вечните мъгли на Севера. Девет нощи се спускал той в дълбоките тъмни долини, преданията подробно разказват за това слизане — познатият вече мотив на Иштар, на Дионис, на Орфей — напразният опит да се извлече отново на слънчева светлина сянката на мъртвец!… Хермод стигнал реката Гиол, която отделяла Нифлхайм от другия свят, кучето Гарм яростно го залаяло, но накрая той успял да стигне двореца на Хелд. Тя благосклонно изслушала молбата му, обещала, че ще пусне Балдер обратно, но при едно условие: ако всички живи същества на земята го поискат, ако нито един не възрази срещу неговото възкресение. Хемрод радостно се върнал горе — боговете били убедени, че никой няма да възрази и наистина всички хора, животни, растения жалели за бога на пролетта. Но когато боговете доближавали Азгард, от една пещера в планината изскочила стара отвратителна великанка. Те били длъжни да попитат и нея, и тя отказала да пролее дори една сълза за мъртвия юноша. „Никога Балдер не ми е правил никаква услуга! — казала тя. — Нека Хела задържи това, което й се полага!“ — и всичко пропаднало. После се разбрало, че великанката била самият Локи, наново преобразен, за да довърши злодеянието си.
Впрочем този път Локи скъпо платил за своята злоба. Азите решили безмилостно да го накажат. Виждайки техния гняв, той избягал в планината и си построил колиба с четири врати в четирите посоки, за да вижда всяка опасност. Но боговете го открили и обсадили колибата. Тогава той се превърнал в риба и се скрил в близкия поток, но те го хванали със собствената му рибарска мрежа. Локи се опитал да се отскубне и от мрежата — Тор обаче го докопал за опашката и така го стиснал, че за малко не му счупил гръбнака, оттогава месото по опашките на рибите е най-меко и нежно. Хванатия Локи оковали във вериги, а над него провесили една змия, нейната отровна слюнка се стичала капка по капка върху лицето му и той така се гърчел от ужас и болка, че цялата земя треперела, а злобната му душа набирала още по-голяма омраза.
Но и наказанието на Локи не донесло успокоение в Азгард, вече било твърде късно да се оправят нещата. Трагичната смърт на Балдер била само началото, първата гръмотевица, която възвестявала идващата буря. Защото, според старите германци, този свят, светът на Один, не бил вечен и боговете въпреки ябълките на Идун най-сетне били осъдени да изчезнат. За разлика от гръцките те били обречени богове. Една от най-хубавите поеми между исландските Еди, наречена Велуспа, описва с потресаваща сила този край. На исландски диалект той се казва „рагна рок“ — „съдбата на боговете“. Но в един от преписите станала грешка — вместо „рагна рок“ било написано „рагна рокр“, което пък значи „залеза, здрача на боговете“! И понеже то било същото по смисъл, дори по-поетично и картинно, нататък се възприел „сгрешеният“ израз — и така е известен в цялата европейска култура.
„Рагна рокр“ — „залезът на боговете“!… Много неща вече подсказвали, че той наближава. Древни пророчества намеквали за неговото идване, полека-лека отделните знамения растели. Самите богове били вече проядени отвътре, нравствено омърсени. В началото те били, както казахме вече, усърдни и справедливи, но постепенно техните страсти, алчността им, властолюбието им вземали връх. От жажда за богатства те влезли в срамна борба срещу Ваните, друга божествена раса, добра и кротка, покровителствуваща труда на хората и семейните огнища. Когато Ваните пращат в Азгард като свой мирен пратеник богинята Гилвейг, Один и синовете му я подлагат на зверски мъчения, защото тя знаела вълшебства, с които се добивало злато. Наистина по-късно след жестоки боеве Азите и Ваните се сдобряват, но все пак споменът за жестокостите не се изтрива. Няколко пъти боговете от алчност нарушават своите собствени обещания. Най-несправедливо те се отнасят с един гигант, превъзходен строител, когото наели да укрепи Азгард с могъщи стени. Вместо възнаграждение те му обещават Фрея за жена при условие, че завърши цялата работа в определен срок. Гигантът наистина построява крепостта до уречения ден, оставало му само да сложи входната врата, работа за няколко часа. Тогава Азите решават да го измамят и вероломният Локи го подлъгва в мъглата, нарочно обърква пътя му, задържа го до сутринта, така че изпуска срока, и не само че не му дават Фрея за жена, а и Тор му разбива главата с чука си. И оттук нататък всички тържествени клетви, всички свети връзки, които поддържат богове и хора, започват да се разпадат, самите Ази първи дават пример на клетвопрестъпничество и нечестност. Върху земята започва нова ера — човечеството потъва в престъпления, убийства, насилия, безсмислени войни. Богове, гиганти, джуджета, хора — всичко се изпълва с взаимна ненавист. Валкириите, сякаш обхванати от бяс, препускат по всички посоки, обричат на смърт най-добрите и най-смелите, едва смогват да обиколят всички бойни полета и въпреки това разпалват нови раздори. Все по-мрачни и по-мрачни са новините, които гарваните Хугин и Мунин нашепват вечер в Одиновите уши: неприятелите му се засилват, готвят се за разплата. Господарят на Азгард разбира, че решителният бой е вече близо.
И ето че смъртта на Балдер сякаш открива встъплението. Няма я пролетта, няма я лъчезарната слънчева усмивка, доброто лице, което всички обичат. Зловещите предзнаменования се трупат едно след друго. В някаква тъмна гора една стара великанка е родила от вълка Фенрир цяла глутница малки вълчета. Хищни и озъбени, те подгонват слънцето. Отначало вълчетата са твърде малки, за да го стигнат, но от ден на ден растат, а то отслабва. Лъчите му бледнеят, слънцето добива кървав цвят като през мъгла. Най-сетне то изчезва съвсем, вълчетата са го стигнали и са го изяли. Здрачава се, спуска се хлад. Настъпва световната зима и световната нощ. Снежни виелици заиграват от всички страни, нов сняг се трупа върху стария, няма посеви, няма реколта, няма какво да се яде. Обезумелите хора се нахвърлят върху малкото запаси. Войната пламва навсякъде — война на всички срещу всички, — няма кътче на земята, което да е спокойно, братя нападат братята си, децата не признават майки и бащи. Човеците стават като вълци и те по същия начин вият сред непрестанната фъртуна.
В това време враговете на Азите се надигат, те усещат, че идва часът. Докато Хаймдал гледа от Бифрост — от другата страна, пред границата на Йотунхайм, наблюдателят на гигантите Егтер е застанал върху един връх и впива поглед към Азгард. Край реката Гиол, която отделя подземното царство, кучето Гарм е надало чудовищен гърлен вой и зове обитателите на ада. Старото дърво Игдразил е вече проядено отдолу — Хидноге, мракът, е изгризал корените му. То се тресе, и цялата земя се тресе, планините танцуват като пияни, пещерите се сриват и пред тях джуджетата, ужасени и отчаяни, напразно търсят старите входове към своите жилища.
В този миг Локи е събрал цялата си сила и разкъсва оковите си. С тържествуващ рев той хуква първо към ада, отваря вратите и повежда мъртвите. Един огромен кораб се понася от Север през океана, пълен целият със сенки на мъртъвци по трюмовете, по палубата, по мачтите — безчетна армия от мъртъвци призраци. Слизайки на брега, Локи освобождава и вълка Фенрир, сега той тича, грамаден, през снежните поля, от очите и ноздрите му изскачат пламъци, устата му е зинала, от нея капе кръв. Горната му челюст опира небето, а долната се влачи по земята… От Запад друг кораб настъпва, също пълен с призраци, води ги гигантът Хрим. Той държи щит в едната си ръка, докато с другата върти кормилото. В своя поход те вдигат и змията Мидгард; разпенена от безгранична ненавист, тя отваря пръстените си, удря вълните с опашка и ги пори в бесен устрем. От Юг пък се надигат гигантите на огъня, води ги техният вожд Зуртер. Той размахва своята сабя и от нея изскачат мълнии, навсякъде, където минат, пламва земя и вода. Скалите се стапят, хора и животни се превръщат в пара. От тропота на тази армия небесният свод, старият череп на Имир, се разцепва на две и когато огнените великани достигат с конете си моста Бифрост, той също пламва — Бифрост, дъгата пламва и се разпада на парчета!
Те са вече пред Азгард, те идват, идват!… Златният петел върху Игдразил отчаяно закукуригва, Хаймдал надува своя тревожен рог, пазен хилядолетия наред за този миг. Хугин и Мунин пляскат с крила по раменете на Один. Той вече е сложил своя блестящ шлем с две големи орлови крила отзад, яхнал е Слайпнир и като ураган изскача навън. Петстотин и четиридесетте врати на Валхала се разтварят, от всяка едновременно излизат осемстотин ездача и с мечове в ръка се понасят напред. Валкириите, облекли лъчезарните си ризници, препускат над тях и ги поощрявате викове. Двете армии се срещат на полето Вигрид, точно пред Валхала. Срещу Один се озовава вълкът Фенрир, великият бог вдига копието, но е късно — звярът го поглъща целия заедно с жребеца и той изчезва в огромната му паст. При тази гледка Фрига припада. Но Видар, техният син, идва, за да отмъсти. С железния си ботуш той настъпва долната челюст на Фенрир и страшните зъби се строшават в метала: с лявата си ръка хваща горната челюст, разчеква я нагоре, съвсем до небето, и в дясната забива меча си навътре, навътре, навътре — до самото вълче сърце.
Тор като бесен тича по бойното поле и търси своя стар враг, змията Мидгард, която някога се изплъзна от неговата въдица. Тя е срещу него, той мята своя чук и пръсва черепа й. Нов същия миг чудовището изхвърля цял облак отровна пяна, която залива всичко наоколо. И Тор е отровен, той прави няколко стъпки и на деветата се свлича мъртъв.
Междувременно Локи води смъртен бой със своя съперник Хаймдал. Двамата дълго време си разменят удари, докато накрая едновременно се пробождат с мечовете си и падат един до друг. От Азите сега е останал старият еднорък Тир — той върви насам-натам и търси вълка Фенрир, комуто иска да отмъсти за отхапаната десница. Усилията му са напразни, Видар вече е убил звяра. Внезапно Тир чува до себе си зловещ вой — това е адското куче Гарм. С лявата си ръка той насича кучето, но и то жестоко го изхапва, и Тир издъхва от раните си.
Великите богове са мъртви. С тяхната смърт и човечеството е изоставено напълно — няма кой да го покровителствува повече. Сред страшния студ изгасват и последните тлеещи огнища! Човешката раса изчезва от земята, а и самата земя постепенно изчезва. Звездите са се откъснали от разцепения на две небосвод, те падат надолу, в тъмната бездна, като умиращи лястовички. Зуртер с пламтящата си сабя подпалва всичко, вселената гори като клада, червеникави пари се вдигат отвсякъде, дървета, растения, зверове — всичко живо загива, остава само голият труп на земята, целият напукан като вулканична скала. И от пукнатините буйно извира и се надига вряща вода, вълна след вълна. Цялата земя потъва под беснеещата стихия — огромното бойно поле, където толкова време богове, гиганти, чудовища и хора водиха вражди и войни, се скрива от погледа.
Това е вече краят. Краят — и пак началото! Защото никой край не е окончателен. Въпреки небивалия ужас на катастрофата германските митове разказват и за другия, новия свят, който изскача от отломъците на стария. След смъртта пак настъпва живот. Полека-лека разпенената вода се успокоява, от нея се вдига нагоре нова земя, нови континенти, острови, брегове. Изправят се нови планини — по склоновете им се спускат светли потоци, подскачат пеещи водопади. Отгоре пак се извиват птичи ята, между вълните се мятат пъстри риби. Полетата пак се покриват със зеленина и нивите пак са изкласили, макар че никоя човешка ръка не е пръскала по тях семена. Едно ново слънце, синът на онова, което вълчетата изядоха, се възкачва на небето и разлива лъчите си.
И върху равнината, където някога войнствено се разхождаха Азите, сега се явява ново поколение богове. Кои са те? Различни ли са от старите? Не, те са били между тях, те и преди са съществували, но понеже не са участвували в раздорите, понеже са останали чисти от престъпленията, измамите и зверствата, са успели да се спасят. От тях ще дойде обновлението на света. Кроткият Балдер, най-хубавият и най-обичаният, излиза изпод срутения ад — сега той наистина е възкръснал. Заедно с него е и Хьодер, неволният му убиец, нещастният сляп бог. Балдер го води, двамата са се прегърнали — пролетта и зимата, младостта и старостта, светлината и мракът, крачат един до друг, за да започнат всичко наново. Те влизат в новия дворец, издигнат там, където някога беше Валхала. Один го няма вече, нито Тор, нито Локи, нито Тир, нито Хаймдал, нито богините, но Видар, който уби вълка Фенрир, е останал жив, както и Вали, един от по-младите Одинови синове. Останали са и неговите племенници Вили и Ве, останали са и синовете на Тор, Магни и Моди, останал е и мъдрият Хенир, верният спътник на Один. Сега той разчита руническите знаци, издълбани върху жезлите на древни магьосници, и по тях предсказва бъдещето.
Най-сетне върху земята отново се появяват и хората. Оказва се, че все пак неколцина от тях, най-добрите, са успели да запазят живота си. Посред фъртуните, пожарите и наводненията те са се качили върху клоните на дъба Игдразил и там са оцелели от ужаса. Понеже не са имали никаква друга храна, през цялото време са пили само утринна роса и телата им са се пречистили напълно. Сега изгризаните корени на Игдразил пак се съживяват и засмукват сокове от земята, клоните пак се покриват със зелени шумящи листа и малцината спасени мъже и жени се смъкват надолу по стъблото и пак запъплят из хълмове и долини, за да създадат едно ново човечество, без алчност, себелюбие и кръвопролития, спокойно и щастливо.
Рицарите на Кръглата маса
Преди германските племена да завземат големия остров, който римляните наричали Британия, там живеела друга войнствена раса, келтите. Те пък създали други митове, най-хубавите от които не са за богове, а за хора — за необикновени хора герои. Това било някъде към края на античната епоха и началото на Средновековието, тогава на острова разцъфтявала самостоятелна келтска държава със свой крал и свои благородници. Не след дълго обаче тевтонските племена „англи“ и „сакси“ нахлули в Британия през морето и след свирепи битки изблъскали келтите на север и на запад, настанили се в техните земи и образували бъдещата англосаксонска нация. Но преди тяхната пълна победа последният келтски крал им оказал упорита съпротива и неговото име Артур останало в паметта и на келти, и на англосакси. Столетия наред се носели предания за подвизите на крал Артур и неговите рицари, тези предания се прехвърлили и от другата страна на Ламанш, в днешен Бретан и Нормандия. Още по-късно от същата Нормандия нови завоеватели нахлули на острова и, от своя страна, разгромили и поробили англосаксите — те наложили свой нормандски крал и своя нормандска аристокрация. Това вече било в „класическите“ Средни векове — времето на турнирите, на рицарите и дамите, на кръстоносните походи, времето на всемогъщото дворянство и вечните междуособни войни. Знайни и незнайни автори отново подели устните легенди за Артур и ги записали на френски и на английски. Те, разбира се, доста ги изменили и допълнили, имената на героите и местностите били „пофранцузени“, рицарите говорели и действували като съвременници на авторите, вмъкнати били и повече религиозни елементи. И все пак изконният дух на легендите се запазил. Така се създал прочутият „артуриански цикъл“, цикълът за най-благородния крал между кралете и за неговите доблестни рицари на кръглата маса. И макар няколкостотин години да делели действителните събития от преработените истории, те станали любимо четиво, били живи и увлекателни, разпалвали въображението. Вечер край камините на дворци и замъци, под светлината на петосвещници, някой ги четял на глас, а наоколо се трупали стари и млади, дами и кавалери, слушали със светнали очи, усмихвали се и се просълзявали. От тях те се учели на рицарски добродетели, на юначество, на кавалерско държане към любимата. Преписвали ги на ръка, първите печатници ги печатали. Над техните страници впрочем е пламнал и мозъкът на оня нещастен хидалго, който поиска да бъде като героите на Артур, който взе Ланселот и Галахад за свои образци. Чак до Ренесанса продължават да бъдат те най-четената литература, чак до смеха на Сервантес, който, от една страна, ги изкриви в пародия и се подигра с тях, а от друга, наново ги утвърди и въздигна, с тяхната вечна жажда за рицарски подвиг, с тъжния и велик идеализъм на дон Кихот.
Според по-късния „артуриански цикъл“, бащата на Артур бил „кралят на цяла Британия“ Утер Пендрагон. Веднъж той поканил в двореца си корнуолския дук заедно с жена му Игрена, прочута по красота, изящество и ум. Крал Утер Пенрагон се влюбил в дукесата и поискал да спечели благоволението й, но тя била добродетелна дама, предупредила съпруга си и още същата нощ двамата тайно се измъкнали от двореца. Когато кралят разбрал, че са заминали, обхванал го неописуем гняв, той вдигнал голяма войска и обявил война на дука. Дукът оставил жена си Игрена в замъка Тентажил, а сам се затворил в другия голям замък Терабил — и двата замъка били готови да издържат дълга обсада. И наистина крал Утер Пендрагон обсадил Терабил, но всичките му опити да го завладее били напразни. От гняв, мъка и любов към леди Игрена той се разболял — по цял ден лежал в шатрата си с посивяло лице. Един от неговите рицари се опитал да го утеши и го посъветвал да повикат вълшебника Мерлин, който единствен можел да му помогне. Този Мерлин бил наистина голям вълшебник, познавач на всякакви магии, освен това прочут певец-бард. И докато изпратеният рицар бродел наслуки по пътищата, видял отсреща да идва един дрипав просяк, който тихо си тананикал.
— Накъде си тръгнал, благородни господине? — попитал той. — И кого търсиш по тия пътища?
— Няма защо да ме питаш. Не би могъл да ми помогнеш — казал рицарят.
— О, не, аз знам кого търсиш — усмихнал се просякът. — Ти търсиш Мерлин и не е нужно да вървиш повече, защото аз съм Мерлин! Аз отдалече разбрах за болката на краля и съм готов да му помогна, стига да изпълни моето желание, от което и самият той ще получи само по-голяма прослава!
После Мерлин отишъл до шатрата на краля, повторил същите думи и накарал краля да се закълне, че ще изпълни желанието му.
— Ето какво искам аз, господарю! — казал той. — След като ти спечелиш Игрена, ще имаш от нея син. Нека този син веднага след раждането му да бъде предаден на мен. Аз ще го отгледам и възпитам, както знам. Но ти бъди спокоен за него, защото той ще стане най-благородният крал на земята!
Утер Пендрагон с радост се съгласил и тогава Мерлин казал как ще му помогне. Той щял да преобрази краля така, че да прилича напълно на корнуолския дук и с измама да влезе при Игрена в замъка Тентажил. Това трябвало да стане незабелязано вечерта. Дукът обаче от стените на Терабил видял как кралят се отправя към Тентажил, изскочил със своята свита и двете войски се сблъскали. По време на битката дукът паднал убит. Войниците му се пръснали. Същата нощ крал Утер Пендрагон стигнал замъка Тентажил и влязъл вътре под външността на дука. Рано на другия ден той си отишъл и едва тогава дукесата научила, че съпругът й бил мъртъв още предишната вечер. Няколко седмици по-късно кралят изпратил бароните си да поискат вдовицата Игрена за негова жена, тя се съгласила и се вдигнала голяма сватба. Наскоро се омъжили и дъщерите й — Маргоуз за Лот, крал на Лотиан и Оркней, и Елаина за Нантрес, крал на Гарлот. А най-малката им сестра, Моргана, била дадена да се учи в манастир, но изглежда този манастир бил нечестив, защото тя излязла оттам с познания за всякакви вълшебства. Затова я наричали Моргана Лефей, което значи Моргана Вълшебницата. По-късно тя се омъжила за Уриен, крал на Гор.
Скоро след сватбата Игрена почувствувала, че ще има дете. Но тя подозирала, че бащата на детето бил тайнственият мъж, който се бил вмъкнал онази нощ в замъка Тентажил. Скрита тревога я измъчвала, крал Утер Пендрагон я попитал какво я гнети и тя със сълзи на очи му разказала всичко.
— Не се тревожи, скъпа Игрена — прегърнал я кралят. — Това бях аз, преобразен по подобие на дука! Аз съм бащата на детето! — и царицата била безкрайно щастлива. А когато момчето се родило, Мерлин се явил в двореца.
— Дойдох за обещаното — казал той. — Познавам един добър рицар, Ектор, той ще го възпитава добре заедно със своите деца, а и аз ще се грижа за него!
Кралят повикал Ектор и го надарил със земи и богатства, а в уречения ден наредил двама рицари и две благородни дами да увият малкото момченце със златен плат и да го изнесат навън. Там ги чакал дрипав просяк и по заповед на краля те дали детето на просяка. Това пак бил Мерлин, той го отнесъл при Ектор и довел един свещеник, който кръстил момчето Артур.
След няколко години крал Утер Пендрагон тежко се разболял, а в същото време от север победоносно нахлули врагове. В отчаянието си той пак повикал Мерлин и го помолил за помощ.
— Господарю! — казал Мерлин. — Ти не трябва да лежиш тук, а сам да поведеш битката, пък и макар да те носят на носилка! — И наистина при следващата битка понесли краля на носилка, а освен това край него пристъпял Мерлин и пеел бойни песни. При тази гледка бойците се въодушевили, нахвърлили се върху враговете и ги обърнали в бягство. Тогава крал Утер Пендрагон се върнал в Лондон и с радостни тържества отпразнувал победата. Но на другия ден болестта му се влошила още повече. Три дни той не можел да мръдне, бароните били уплашени и тъжни и помолили Мерлин пак да помогне, но той вдигнал рамене.
— За това няма лек — казал. — Кралят е в ръцете на бога! Нека всички се съберем утре пред леглото му!
И когато се събрали, Мерлин застанал до умиращия крал и с висок глас го попитал дали би искал да го наследи неговият законен син Артур, Утер Пендрагон се надигнал и също с висок глас отговорил: „Да!“ — после се проснал в леглото и издъхнал.
И дълго време тронът останал без владетел, много от бароните се опитвали да вземат короната, но другите барони им пречели. Междуособици избухнали в кралството. Междувременно младият Артур растял и станал силно, хубаво момче. Той се възпитавал заедно с децата на рицаря Ектор. Понякога Мерлин идвал при него, разказвал му истории, пеел му песни, но Артур не знаел кой е той. А междуособиците се засилвали, кралството било пред разпадане. Тогава Мерлин отишъл при Кентърбърийския архиепископ и го посъветвал да събере за Коледа всички барони и рицари да се помолят заедно за спасението на страната. А когато се събрали и архиепископът отслужил коледната литургия, за всеобщо удивление навън в църковния двор видели голям светъл олтар от мрамор. В подножието му имало стоманена наковалня и вътре в нея забит блестящ меч с надпис:
Аз съм мечът ескалибур! Който ме изтегли от наковалнята, ще бъде законният крал на Англия.
Много от присъствуващите се опитали да изтеглят меча, но не могли дори да го мръднат. Архиепископът се намесил.
— Нека да отложим с няколко дни, до Нова година! — казал той. — Тогава пак ще се съберем и всеки ще се опита да изтегли меча, защото той очевидно ни е пратен от провидението!
И на Нова година благородниците и рицарите от цялата страна пак се събрали край църквата и устроили голям турнир. Случило се така, че по същото време там пристигнал и рицарят Ектор заедно със сина си Кей и младия Артур. Кей наскоро бил посветен за рицар и искал да участвува в турнира, но си бил забравил меча в странноприемницата и помолил Артур да се върне и да му го донесе. Когато Артур стигнал странноприемницата, тя била затворена, той много се огорчил, че брат му не ще може да участвува в турнира, върнал се и вързал коня си до църковния двор. Нямало никого, всички били на поляната, където щял да бъде турнирът. Артур видял блестящия меч в наковалнята, хванал го и без никакво усилие го издърпал. После го занесъл на Кей. Но когато Ектор видял меча Ескалибур, той останал удивен и викнал архиепископа. Артур им разказал как извадил меча.
— Сложи го пак в наковалнята! — казал архиепископът, Артур го послушал и мечът с лекота влязъл в старото си място. После Ектор се опитал да го изтегли, но напразно, Кей също се опитал — също напразно. Тогава накарали Артур да го изтегли и мечът за втори път се озовал в ръката му.
Архиепископът събрал в църковния двор всички барони и рицари и Артур пред тях потретил опита. Те били удивени, но мнозина от тях се чувствували посрамени и ядосани, че такъв млад момък, при това от сравнително скромен произход, извършил такова чудо. Решили пак да опитат на празника Сретение господне, който бил след един месец, и пак се събрали, и пак Артур единствен изтеглил меча. После направили нов опит на Великден — със същия резултат. И накрая решили за последен път да се съберат на Петдестница. Тогава дошли всички въоръжени мъже от страната и един по един се помъчили да изтеглят меча от наковалнята, но той стоял непоклатим. Най-накрая пристъпил младият Артур, хванал дръжката и с едно дърпане го завъртял във въздуха. Всички присъствуващи паднали на колене пред него.
— Ти ще бъдеш нашият крал! — извикали те. — Самото провидение те праща! — и го помолили да им прости, че толкова дълго се съмнявали в него. Артур им простил, също коленичил, поднесъл с две ръце меча Ескалибур пред олтара и Кентърбърийският архиепископ начаса го посветил в рицарски сан. Веднага след това той бил коронясан за крал на Англия и обещал пред всички да бъде истински справедлив крал и да защищава правдата и добродетелта до края на дните си.
Но онези, които не били видели чудото с очите си, не вярвали, че може да има толкова млад крал, и то коронясан не по кръвно наследство. Особено възмутени били другите крале — те приемали това, което станало на Петдесетница, като лична обида срещу себе си. И на следващата Петдесетница, когато Артур устроил голямо тържество заради годишнината от своето коронясване, към него се отправил Лот, кралят на Лотиан и Оркней, с петстотин рицари, също Уриен, кралят на Гор, с четиристотин рицари, както и Нантрес, кралят на Гарлот, със седемстотин рицари. На тържеството дошъл и кралят, когото наричали Кралят на стоте рицари, а заедно с него и кралят на Карадос с петстотин рицари. Артур се зарадвал, че толкова владетели го удостояват с посещението си, и изпратил специални вестители да ги пресрещнат още по пътя им и да ги надарят със скъпи подаръци. Но кралете се нахвърлили с оскърбителни думи срещу пратениците, казали, че за тях е срамно да получават дарове от едно голобрадо хлапе, при това от долна кръв, и че те са приготвили други подаръци, които ще му дадат с мечовете си по шията. Артур бил много огорчен, но по съвета на своите, барони се затворил в един голям замък. Кралете го обсадили. След петнадесет дни пред тях се появил вълшебникът Мерлин, когото всички почитали.
— Идвам, за да предотвратя една несправедливост! — казал той и им разправил цялата история около раждането на Артур. Някои от кралете го слушали с удивление, а други презрително се изсмели. Но те се съгласили Артур да се яви пред тях лично.
Тогава Артур излязъл от замъка, явил се заедно с Кентърбърийския архиепископ и други благородни рицари, които потвърдили думите на Мерлин и припомнили последните думи на крал Утер Пендрагон. Въпреки това кралете били непреклонни. Те се нахвърлили срещу Артур с гневни думи, той им отговорил, че ще ги накара да го признаят, и се оттеглил. И още същата нощ се приготвил за битка заедно с хората си.
— Когато започне битката — посъветвал го Мерлин, — не употребявай меча Ескалибур, докато не видиш, че си в отчаяно положение! Чак тогава го изтегли и се хвърли смело!
На другия ден битката започнала — Артур и неговите рицари правели чудеса от храброст, цели камари трупове падали от двете им страни. Но в разгара на боя крал Лот, кралят със стоте рицари, и кралят на Карадос заобиколили бойното поле и нападнали Артуровата войска отзад. Положението било отчаяно, конят на Артур бил убит и повлякъл долу краля. Когато той се изправил, крал Лот се хвърлил върху него и го блъснал отново на земята. Но той отново се вдигнал и тогава извадил меча Ескалибур. И мечът така заблестял на слънцето, че сякаш стотици факли светнали пред очите на Артуровите врагове, заслепили ги и ги объркали. Младият крал се възкачил на най-близкия кон, заудрял наляво и надясно. Неговите воини се окуражили и с гневни викове се хвърлили напред. Войската на петимата крале се пръснала, самите те едва успели да избягат и да спасят живота си и оттогава признали Артур за крал.
След време Маргоуз, жената на крал Лот, дошла в двора на Артур — тя се представила за мирен пратеник, но целта й била да шпионира двора. Маргоуз водела със себе си великолепна свита, както и четиримата си сина Гауейн, Гахерис, Агравейн и Гарет, и понеже била изключителна красавица, Артур се влюбил в нея, без да знае, че тя му е сестра — дъщеря на майка му Игрена и корнуолския дук. От тази престъпна любов по-късно се родил Мордред, син на Артур и негов убиец. Щом се почувствувала бременна, Маргоуз бързо напуснала двора и още същата вечер Артур сънувал лош сън. Безброй змейове и грифони били нахлули в хубавата Англия, нападали хората и ги убивали с нокти или изгаряли с огнен дъх. После той срещнал чудовищата на едно голямо поле, дълго се бил с тях, те го покрили целия с кървави рани и макар че накрая ги избил всичките, събудил се с тежки мисли и дълго стоял потиснат.
За да се разведри малко, той устроил няколкодневен лов, по време на лова се отделил, после се срещнал с един силен рицар и двамата влезли в двубой и в този двубой Артур счупил меча си — не Ескалибур, а друг, обикновен меч. И тъкмо рицарят искал да го убие, когато от храстите изскочил Мерлин и спрял ръката му.
— Какво правиш? — извикал той. — Това е крал Артур! — Но като чул тези думи, рицарят се изплашил, че после кралят ще го преследва, затова замахнал втори път да пререже гърлото на беззащитния крал. Тогава Мерлин го омагьосал и рицарят се свлякъл на земята в безпаметен сън. После Мерлин превързал раните на краля и двамата тръгнали из гората.
— Мечът ми се счупи — оплакал се Артур.
— Не се тревожи — казал Мерлин и те се озовали пред красиво езеро. То било съвсем гладко, посред водата се подавала ръка, обвита в бяла коприна, и държала хубав меч в още по-хубава ножница. Едно прелестно момиче тръгнало към тях.
— Това е феята на езерото — обяснил Мерлин и впил поглед в момичето. — Казва се Вивиана!
— Хубава девойко — казал Артур. — Чий е този меч посред езерото и мога ли да го взема за себе си?
— Господарю, крал Артур! — отговорила феята. — Мечът е мой и аз ще ти го дам, ако ми дадеш един подарък!
Артур се съгласил и тогава тя му показала една лодка, с която да отиде до средата на езерото. Той сграбчил меча заедно с ножницата и в същия миг ръката изчезнала под водата.
— Какъв подарък искаш? — попитал на връщане Артур.
— Когато дойде време, ще ти кажа! — отговорила феята, погледнала в очите стария магьосник Мерлин и изчезнала сред дърветата. Двамата мъже си тръгнали обратно. Мерлин дълго мълчал, а после се обърнал към краля.
— Кое ти харесва повече? — попитал той. — Меча или ножницата?
— Меча — отговорил Артур.
— А всъщност ножницата струва колкото десет такива меча — казал бардът. — Тя е вълшебна ножница и докато я имаш при себе си, ще бъдеш неуязвим! Нито кръвта ти би могла да се пролее, нито да получиш тежка рана!
Така крал Артур станал по-силен от всички други и никой вече не можел да го победи. Кралството се засилвало и разцъфтявало. Оставало му само да си вземе кралица и една вечер той се посъветвал с Мерлин.
— Има ли вече някоя, която да ти харесва повече от другите? — попитал го той.
— Да — казал Артур. — Аз обичам Дженевера, дъщерята на Леодегранс, краля на Камелиард! Нея и само нея искам за жена!
— Тя е наистина от най-хубавите — съгласил се Мерлин, макар че е малко своенравна. Ако ти не я обичаше, аз щях да ти намеря кралица с такава хубост и такива добродетели, каквито няма никъде, но щом сърцето ти е поискало нея, ще бъде грешно да отидеш против сърцето си!
— Истина е — казал Артур и на другия ден Мерлин заминал за Камелиард и поискал Дженевера за жена на Артур. Нейният баща с радост се съгласил и наскоро в града Камелот била отпразнувана невиждана сватба.
За сватбата крал Леодегранс изпратил и най-хубавия сватбен подарък — прочутата Кръгла маса, която той някога взел от крал Утер Пендрагон. Около нея сядали едновременно сто и петдесет рицари, за да я обиколят цялата, но те трябвало да бъдат само истински рицари, благородни, доблестни и добри. Дотогава крал Леодегранс бил намерил сто такива рицари, които изпратил заедно със своя подарък. Останалите трябвало да попълни Артур и полека-лека той събрал при себе си най-прославените рицари. И когато поместили кръглата маса в голямата зала, всеки видял отзад на креслото си своето собствено име, издълбано със златни букви. Само едно кресло дълго оставало празно. Върху облегалката му с букви, по-големи от другите, било написано „креслото-гибел“. Всички се чудели какво значи това, но Мерлин им обяснил, че празното кресло било предназначено за най-достойния и най-съвършения от всички рицари, и той единствен можел да седне в него. Ако друг някой седнел, добавил Мерлин, колкото и да бил смел и благороден, щял в същия миг да умре, да се разсипе на прах. Затова то било наречено „креслото-гибел“.
Така се образувало братството на Кръглата маса — никога и никъде не се били събирали заедно толкова славни воини, най-голямото съкровище на Англия. Кръглата маса станала символ на мъжкото приятелство, на взаимността, верността и обичта. Сякаш самият кръг, около който сядали, свързвал душите им в една радостна общност. Когато пирували, нямало по-весели от тях, те вдигали часа след чаша, разказвали си най-хубавите истории, Мерлин им пеел стари забравени песни. А после оседлавали конете си, навличали ризници, стисвали копия, тръгвали на път — сами или по няколко заедно — и търсели нови юначества. Безбройни били техните подвизи, те смело се борели със силите на злото — вероломни и недостойни рицари, разбойници, вещици, магьосници, дракони и чудовища, и винаги побеждавали. Те били защитници на слабите, измъчените и онеправданите.
И по цялата земя се носела славата на Кръглата маса и нейните рицари. Между тях, наред с Артур и Мерлин, били Кей, синът на Ектор, същият, с когото Артур отишъл на турнира и изтеглил Ескалибур; Борс от Ганис и Гауейн, непобедими воини, получили рицарство в деня на кралската сватба; братята на Гауейн — Хагерис, Агравейн и Гарет. Най-обичан от тях бил Гарет, който нарочно се преоблякъл и представил в двора на Артур като момче от простолюдието и го взели в кухнята да мие чинии, и някои по-надменни рицари му се подигравали, но когато една знатна дама била обсадена в своя замък от зъл неприятел, Гарет пръв се озовал в нейна помощ, тръгнал с кухненската престилка, сам си набавил доспехи, кон и оръжие и през невероятни премеждия стигнал до обсадения замък, победил неприятеля на дамата и се оженил за нея. Прославени били и имената на Тристан от Лион, благородният мъж, чиято тъжна и велика любов към Изолда заслужава отделен разказ, както и на Парсифал и Агровал, синовете на крал Пелипор, победители в десетки турнири. Заедно с тях споменавали и Аколон Галски, Галихуд, Паломидес, Персант от Индия, Брандил, Конгреванс, Саграмор Ледезирус, Астамор, Додинас, Лесаваж, Ладинас от Дивата гора, Малиот от Логрис, Галерон от Галуей, по-късно и Мордред, синът на Артур от кръвосмесителната му любов с кралица Маргоуз, както и много други.
Но най-славният от всички бил Ланселот от Лейк — Ланселот, за когото сам крал Артур признавал, че е ненадминат в сила, смелост, скромност и преданост. Той бил син на Бан, крал на Бенуик, и още като малко момче Мерлин предсказал за него, че ще стане най-големият герой и в Англия, и в целия свят, и че ще бъде надминат само от собствения си син за още по-голяма слава. Ланселот от цялото си сърце бил влюбен в своята кралица Дженевера, нея бил обявил за своя дама и се бил заклел никога да не се докосне до друга жена. Но и любовта му към Дженевера била чиста и целомъдрена, затова Артур не само че не го ревнувал, а бил горд със своя най-доблестен рицар. Горда била и кралицата, защото Ланселот с подвизите си прославял и нейното име, и тя се възхищавала от мъжеството му, и понякога го викала при себе си, и двамата дълго и нежно си приказвали.
Така годините минавали, пълни с радости и необикновени приключения, докато край Кръглата маса започнали да се появяват и нещастия. Най-напред братството загубило Мерлин — великия бард и магьосник бил обхванат от необяснима слабост към същата оная фея на езерото Вивиана, която бе дала меча с вълшебната ножница на Артур. Старият Мерлин обикнал красавицата и за да спечели сърцето й, бил готов на всичко. Тя започнала да си играе с него, както иска, а от това любовта му още повече се разгаряла. Мерлин сякаш станал друг, той, най-мъдрият, който винаги пазел спокойствие и самообладание и който знаел всякакви вълшебства, вече не можел да се освободи от чара на Вивиана. Веднъж, когато бил особено разнежен, тя изтръгнала от него тържествена клетва, че никога няма да използува своите магии срещу нея или срещу нейните желания, и оттогава го владеела напълно. И един ден Мерлин изчезнал. Едни разказвали, че бил омръзнал на Вивиана, а и тя се страхувала, че може да се разгневи и да й отмъсти, затова искала да се отърве от него. Няколко седмици те вървели от град на град и от замък на замък по южния бряг на Корнуол. Това било неговото последно пътешествие, той го знаел, но нямал сили да го спре — и където отивал, правел вълшебства на другите хора, за да го запомнят с добро. Накрая Вивиана го завела в една дълбока пещера, където имало скрити чудеса. Входът й се затварял с въртящ се камък, който се движел при тайно заклинание. Тя накарала Мерлин да завърти камъка и да й покаже чудесата, а после сама произнесла заклинанието и го оставила вътре, жив погребан… А според други Вивиана искала да запази Мерлин само за себе си и в края на тяхното пътуване те стигнали не до пещера, а до най-голямата и гъста гора на острова, Броселиандовата гора. Феята го завела в самото сърце на гората и никой не бил влизал там, слънчев лъч не прониквал отгоре. Те стигнали мъничка полянка с бликащ извор в средата, там Вивиана седнала, погледнала Мерлин и той усетил, че очите му се затварят. Тя го била приспала, тя била омагьосала магьосника.
— Сега си само мой! — прошепнала феята и сложила главата му върху скута си. — Сега ще правиш магии и ще пееш песни само за мен! Крал Артуре, аз си вземам подаръка!
И Мерлин останал така, заспал върху скута на Вивиана, сред непроходимия лес. Никой от Кръглата маса не го видял повече и всички го жалели, сега нямало кой да им помага с вълшебства при трудни положения, нито да им пее за веселие при пиршества, нито да ги въодушевява в битки.
Не след дълго се случила и друга беда — крал Артур загубил своята вълшебна ножница. Виновна за това била неговата зла сестра, Моргана Лефей. Всичко започнало с един лов, в който крал Артур, крал Уриен, мъжът на Моргана и Аколон Галски се откъснали от другите, изтощили до смърт конете си, продължили пеш и изведнъж излезли пред голяма река. До брега леко се поклащал красив кораб, целият обвит в коприна. Тримата се качили вътре, вече било мръкнало, и в същия миг от двете страни на кораба се вдигнали запалени факли и се появили дванадесет красиви момичета. Те се поклонили на гостите, поднесли им пищна вечеря и после ги настанили поотделно в разкошни стаи. Но на сутринта крал Уриен се събудил в Камелот, до жена си Моргана Лефей, докато Артур се събудил в тъмна затворническа килия. Наоколо се разнасяли степания на оковани рицари. Той ги попитал защо са тук.
— Ние сме от седем години в тази тъмница — казали му те — заради господаря на замъка, Дамас, най-злия, най-подлия и най-измамния рицар. Той е в съперничество със своя по-млад брат Онзлейк, който постоянно предизвиква брата си на двубой, но Дамас от страх не приема. Той търси друг да се бие заради него, причаква и пленява всички минаващи рицари, хвърля ги тук и ги държи, докато се съгласят да се бият с Онзлейк. Но понеже всички знаят, че е подъл и измамен, никой досега не се е съгласил. Неколцина дори предпочетоха да умрат от глад, отколкото да отстъпят!
На Артур му станало мъчно, че толкова благородни рицари са обречени така да загинат. По-късно в килията се появила млада девойка и го извела встрани.
— Аз съм дъщерята на Дамас — казала тя. — Предлагам ти да се биеш от името на баща ми, иначе няма да излезеш от това подземие!
— Добре, ще се бия — съгласил се Артур, — но при условие, че освен мен Дамас ще пусне всички затворени рицари! — на което Дамас се съгласил и тържествено се заклел пред Артур. Но всъщност всичко било измама, хитро измислена от Моргана Лефей.
В това време Аколон Галски се събудил до голяма мраморна чешма със сребърен чучур. Той тъкмо се чудел как се е озовал тук, когато се появило едно джудже с голяма уста и сплескан нос и казало, че е пратеник на кралица Моргана Лефей.
— Кралицата те поздравява — добавило то — и отправя към теб молба заради любовта си към нея да се биеш с един рицар на живот и смърт! Тя ти праща крал Артуровия меч Ескалибур и вълшебната ножница, така че сигурно ще победиш!
След това Аколон се намерил в замъка на Онзлейк, брата на Дамас, и същия ден Дамас пратил предизвикателство, че е намерил рицар, който да се бие заради него. Онзлейк бил много огорчен, защото лежал тежко болен, и тогава Аколон приел да се бие вместо Онзлейк. В същото време Моргана Лефей изпратила друг вестител при крал Артур, който му носел меча Ескалибур и ножницата — но този меч и ножница били фалшиви, направени така от вълшебницата Моргана, че да изглеждат също като истинските.
И в определения час Артур и Аколон, без да се познаят, застанали един срещу друг със спуснати шлемове. Още при първото сблъскване и двамата паднали от конете си, скочили и извадили мечовете си. В същия миг битката гледала и една езерна фея, която много уважавала Артур. Кралят мощно размахвал меча си, но за свое удивление получавал все по-страшни удари. От него се леела крив и било истинско чудо, че все още стои на крака. Той започнал да подозира измама. При една схватка Аколоп му нанесъл такъв удар, че мечът на Артур се счупил до дръжката, а Артур коленичил на земята.
— Рицарю, ти си победен! — извикал Аколон и се надвесил над него. — Искай милост, иначе ще те убия!
— Не! — извикал Артур. — Аз съм се заклел да се бия до живот и макар че нямам оръжие, имам чест!
В същия миг той събрал последните си сили, блъснал с щита си Аколон и така го ударил с дръжката на счупения меч, че той отстъпил три крачки назад. Тогава Аколон с бяс вдигнал меча Ескалибур, за да нанесе последния удар.
Но тук се намесила феята, която съжалила Артур и чрез вълшебство така изкривила ръката на Аколон, че мечът Ескалибур отскочил от ръката му и паднал долу. Артур го грабнал, после откъснал и ножницата от пояса на Аколин.
— Рицарю! — извикал Артур. — Ти ми нанесе много рани с този меч, но сега идва време да умреш! — и той така го ударил по главата с меча Ескалибур, че Аколон се строполил долу и кръв бликнала от устата му.
— Ти си победен! — надвесил се над него Артур. — Искай милост, иначе щете убия!
— Убий ме! — казал Аколон. — Ти си най-силният рицар, когото съм срещал, но милост аз няма да искам, защото съм се заклел да се бия до живот!
Нещо в гласа му обаче се сторило познато на краля.
— Кажи ми от коя страна си? — попитал го той.
— Аз съм от двора на крал Артур — казал рицарят. — Името ми е Аколон Галски.
Артур, поразен, отпуснал ръката си.
— Сили небесни! — извикал той. — Кажи ми кой ти даде този меч?
— Кралица Моргана Лефей — прошепнал Аколон и Артур разбрал цялото коварство на сестра си. Той свалил своя шлем, обявил кой е, всички паднали на колене пред него, наказал лошия рицар Дамас и дал неговия замък на брат му Онзлейк, а после с ранения Аполон и свита верни рицари се отправил до най-близкия манастир. Тук превързали раните им. Кралят бързо оздравял, но Аколон бил загубил много кръв и след четири дни издъхнал.
— Изпратете трупа на неговата любовница, Моргана Лефей! — наредил Артур. — А на сутринта и ние ще се отправим към Камелот, за да накажем предателката!
И той се прибрал в стаята си да спи. Но Моргана Лефей вече била научила какво е станало, още същата вечер оседлала най-бързия жребец и малко преди да разсъмне, стигнала манастира. Стражите познали сестрата на краля, поклонили се и я пуснали. Тя на пръсти се вмъкнала в стаята. Артур спял, но дясната му ръка здраво стискала меча Ескалибур и тя се побояла да го измъкне. Но до леглото стояла вълшебната ножница, Моргана я взела и все така тихо изчезнала. На сутринта Артур видял, че ножницата липсва, викнал стражата и научил за нощното посещение на сестра си. Той събрал няколко свои рицари и те се понесли като вихър след магьосницата. Полека-лека започнали да я стигат. Тя свила в една гора, но после пак изскочила в поле и разбрала, че няма да се изплъзне. Наблизо имало езеро.
— Щом е така, и моят брат няма да има вълшебната ножница! — казала тя и я хвърлила в средата на езерото. Ножницата веднага потънала. Преследвачите били съвсем близо и за да се спаси, Моргана се превърнала заедно с жребеца си в мраморна скала. Артур и неговите рицари се стъписали пред нея.
— Това е божие наказание! — казал кралят и обърнал коня си, а Моргана Лефей след малко пак се превърнала в жив човек и избягала далече в своята страна. Но оттогава Артур вече нямал вълшебната си ножница да го пази от рани и смърт.
Но най-големите нещастия се струпали около верния и храбър Ланселот, там се намесила и историята със светата чаша Граал. Това била чашата, в която вярвали, че е събрана капка по капка кръвта на Исуса, докато той издъхвал на кръста. Йосиф Ариматейски, на когото Пилат разрешил да прибере Христовия труп, я взел със себе си. Според преданията, същият Йосиф по-късно се прехвърлил в Галия и оттам в Англия. С неговата смърт чашата Граал изчезнала, никой не знаел къде е, тя понякога се явявала тук или там, около нея се носело небесно ухание, вършела чудеса, после пак изчезвала. Тя била най-голямата реликва на християнския свят, светия съд, който носел божията благодат. Мнозина се опитвали да я намерят, но напразно. Смятало се за висш и благочестив подвиг, ако тя наново се открие и върне в свещения град Сарас.
Веднъж, докато рицарите на Кръглата маса пирували, край тях минал старец-отшелник и спрял за миг.
— Защо е празно това кресло? — попитал той и посочил Креслото-гибел. Те му обяснили, а той казал:
— Знайте, че тази година ще се роди най-достойният, който ще седне в това кресло! Знайте още, че той ще намери светата чаша Граал и когато я намери, вашето братство на Кръглата маса ще започне да се разпада!
Наскоро след това Ланселот, който бил извършил напоследък нечувани подвизи, отново тръгнал на път. Той стигнал до красив замък, до града Корбин, а край него имало събрана тълпа.
— Сър Ланселот, най-храбър между рицарите! — завикала тълпата. — Направи едно добро дело, в този замък е затворена омагьосана млада хубавица и страда от неописуеми мъки!
Ланселот бутнал вратата, тя била отворена. Влязъл вътре, било горещо като в баня, и видял хубавицата, просната на мраморна плоча. Потоци вряла вода непрекъснато я заливали и горели тялото й. Тази участ й била отредена от Моргана Лефей, която завиждала на нейната красота, и само най-храбрият рицар можел да влезе в кулата и да я спаси от магията. Ланселот я извел, после двамата отишли до църквата и тя му казала:
— А тук в гробището е скрит страшен дракон, който измъчва хората наоколо! Спаси ни и от него, Ланселот!
И те отишли до голяма надгробна плоча, на която се появил златен надпис:
Тук ще дойде леопардът и ще убие змията, и от този леопард ще произлезе младият лъв, който ще надмине всички рицари в света.
Ланселот отворил плочата, отдолу изскочил драконът, от устата му излизали червени пламъци. Започнал кървав бой и накрая Ланселот убил дракона. Тогава пред него се появил богато облечен мъж, протегнал ръце и възкликнал:
— Ланселот, откога те търся! Аз съм крал Пелес, потомък на самия Йосиф Ариматейски! Ела с мен, защото само така ще се сбъдне голямото пророчество!
И той го отвел в своя замък Карбонек и когато седнали в залата, на прозореца кацнал гълъб и в човката си държал мъничка златна кадилница. Наоколо се разнесло такова ухание, сякаш най-хубавите аромати на света се били събрали заедно. И изведнъж пред тях се разстлала огромна трапеза с най-разкошни блюда и питиета, а покрай нея бавно пристъпяла девойка в бяла дреха и носела с две ръце блестящ съд.
— Да коленичим — прошепнал крал Пелес и започнал да се моли.
— Какво е това? — прошепнал Ланселот.
— Това е най-святото нещо на земята — казал Пелес. — Това е чашата Граал! Тя често се явява в моя замък Карбонек, но само съвършеният рицар ще може да я вземе и върне в Сарас.
Видението изчезнало, после в залата влязла красивата дъщеря на Пелес. Тя се казвала Елена, поднесла вечерята на двамата рицари и гледала Ланселот с влюбени очи.
— Според пророчеството — казал по-късно Пелес на Ланселот, — от теб и Елена трябва да се роди този съвършен рицар, който да върне светата чаша Граал! Затова те и доведох тук, за да се ожениш за дъщеря ми!
— О, не, това е невъзможно! — казал Ланселот. — Аз съм се заклел да не се докосна до никоя друга жена, за мен съществува само кралица Дженевера! — и колкото и да го убеждавал Пелес, останал непреклонен. Елена била в отчаяние, но една от нейните приближени, Бризена, разбирала от вълшебства и се намесила, за да помогне.
— Ще трябва да измамим Ланселот — казала тя. — Иначе той от любов към кралицата никога няма да приеме!
И Бризена си доставила един пръстен, който напълно приличал на пръстена на Дженевера, занесла го на Ланселот и му казала, че кралицата го вика на тайна среща в съседния замък Кейз. Още същата нощ Ланселот стигнал Кейз и там го посрещнали рицари и дами, които му се сторили от двора на кралицата. Междувременно Елена вече се била настанила в най-хубавата стая на замъка. Завесите на всички прозорци били спуснати. Дали на Ланселот да изпие чаша вълшебно вино и когато влязъл в тъмната стая, той помислил, че Елена е Дженевера. Тя го хванала за ръцете, целунала го, била по-нежна от всякога. И едва призори Ланселот се опомнил, с ужас отскочил от леглото, дръпнал завесите и светлината нахлула в стаята.
— Измама! — завикал той и изтеглил меча си. — Вероломнице, ще те пронижа, кажи защо стори това!
— Прости ми, храбри рицарю! — коленичила пред него Елена. — Аз го сторих, за да се сбъдне великото пророчество, защото само от нас двамата може да се роди съвършеният рицар, който да намери светата чаша Граал! И затова аз пожертвувах най-голямото си богатство: своето моминско целомъдрие! Не оставай с лоши чувства към мен!
При тези думи Ланселот се трогнал, целунал за сбогом хубавата Елена и си заминал. А след девет месеца Елена родила чудно хубаво момче. Нарекли го Галахад. Когато се разнесла вестта, че Ланселот има син от дъщерята на крал Пелес, Дженевера изпаднала в ярост и се нахвърлила със сурови упреци върху своя рицар. Но Ланселот й разказал как бил излъган чрез вълшебство и Дженевера му простила.
След време крал Артур устроил голям празник, на който трябвало да се съберат всички рицари от страната. Елена решила да отиде на празника, тя се облякла с най-разкошни дрехи и се явила в Камелот, придружена от голяма свита. Всички признали, че тя била най-красивата жена, която са виждали, дори Дженевера била принудена да я приветствува, макар и с омраза в сърцето. А Ланселот при вида й потънал в земята от срам и нито я поздравил, нито смеел да погледне към нея. Елена била много натъжена от това му държане. А кралицата заповядала да настанят принцесата в същата сграда, където била и нейната спалня, после изпратила за Ланселот и му казала:
— Ела довечера при мен, защото иначе ще отидеш при своята любима Елена!
— О, не говори така, скъпа кралице! — извикал Ланселот. — Разбира се, че ще дойда при теб, аз съм се клел да не докосвам никоя друга!
Но Елена дочула този разговор, прибрала се и заплакала с горчиви сълзи. Тогава вълшебницата Бризена се преобразила на дама от свитата на Дженевера, явила се при Ланселот и уж от името на кралицата го завела до стаята на своята господарка. Дженевера напразно чакала, накрая пратила да потърсят рицаря и разбрала, че го няма.
— Уви, той ме е излъгал! — извикала тя и като бясна се затръшкала на пода. А когато на другия ден срещнала Ланселот, надменно се изправила срещу него.
— Ти, лъжлив и вероломен рицар, махни се завинаги от моя двор и повече не се явявай пред очите ми!
— Уви! — успял само да каже Ланселот и от силна скръб припаднал, но Дженевера отминала нататък. И когато Ланселот отново дошъл на себе си, той закрещял с див глас, скочил от прозореца в градината и там с острите тръни на розовите храсти издраскал цялото си лице и цялото си тяло. После хукнал към гората, целият в кърви и дрипи, и лишен от разум, бягал така цели две години, без никой да знае къде е.
При това нещастие красивата Елена се нахвърлила с упреци срещу Дженевера:
— Само заради теб и заради твоята себелюбива любов загина най-доблестният рицар! — извикала тя.
— Махни се още днес от моя двор! — закрещяла в отговор кралицата. — Защото виновницата си ти, вземи си своя лъжлив рицар и да не ви видят повече очите ми!
— О, колкото до него, той вече не е нито твой, нито мой — казала Елена. — Той изгуби разума си и сега тича из горите! Само чудо може да го спаси — и двете жени горчиво се разплакали и се прибрали в стаите си. Още същия ден Елена, тръгвайки си, разправила на рицарите Борс от Ганис, Ектор от Марис и Лионел за безумието на Ланселот. Тримата били потресени и веднага отишли при кралица Дженевера. Тя ги посрещнала разплакана.
— Напразен е твоят плач, кралице! — гневно извикал Борс от Ганис. — Заради вашите женски съперничества ние изгубихме най-добрия рицар на Кръглата маса, рицар, който вече никога няма да се намери в никое кралство, било то християнско или езическо!
— Уви, така е! — добавили Ектор от Марис и Лионел, а Дженевера при тези думи изхлипала и загубила съзнание. И щом се опомнила, коленичила пред тримата рицари и ги заклела да тръгнат веднага и да търсят нещастния безумец, без да жалят сили и средства. Тогава тримата тръгнали, вървели от град в град и от страна в страна, през гори, пустини, реки и морета, месеци минавали, но никъде нищо не чували за изчезналия Ланселот. Най-сетне по един от пътуващите рицари, който отивал към Камелот, те пратили известие, че досегашните им търсения били напразни. Тогава рицарите Гауейн, Саграмор Ледезирус, Парсифал, Агловал и още двадесетина други тръгнали из Англия, Шотландия и Уелс. Отначало вървели заедно, после се пръснали по четирима, по трима, по двама, по един, но никъде не могли да намерят Ланселот. Веднъж Парсифал, който се бил отделил сам, срещнал рицар със спуснат шлем. Двамата вдигнали копия един срещу друг. Парсифал паднал от коня, но скочил и извадил меча си. Другият също слязъл, те започнали яростно да се бият с мечове, били се почти до вечерта, целите били облети в кръв и било истинско чудо, че още се държат на краката си. Накрая вече нямали сили да вдигнат мечовете си.
— Кълна се, че никога не съм срещал такъв силен рицар — казал Парсифал. — Кажи ми от коя страна си и как ти е името?
— Аз съм от рицарите на Кръглата маса и името ми е Ектор от Марис! — отговорил другият.
— Господи! — извикал Парсифал и свалил шлема си. — Но защо тогава трябваше да се бием с теб, когато сме тръгнали за едно и също?
И двамата рухнали на земята, кръвта се леела от раните им.
— Умирам, брате Парсифал! — прошепнал Ектор. — Намери някой свещеник наблизо, да поискам последно причастие!
Парсифал се изправил, но и той нямал сили, скръстил ръце и отправил гореща молитва към небето. И на поляната, недалече от тях, в същия миг се появила девойката с блестящия съд, разнесло се неземното ухание на светата чаша Граал. Двамата рицари се вдигнали на крака, раните им по чудо били изчезнали и се чувствували свежи и бодри, като че нищо не било.
В това време Ланселот, все така безумен, скитал от гора в гора, хранел се с диви плодове и пиел вода от потоците. Веднъж на една поляна той видял опъната шатра, а до нея сложени два щита и два меча. Той посегнал към единия меч, в същия миг от шатрата изскочило едно джудже, скочило срещу него и се опитало да му вземе меча. Но Ланселот го сграбчил с две ръце и го хвърлил на земята. Джуджето завикало за помощ. Тогава се появил рицар с благо лице, той видял, че има пред себе си безумец, и се опитал с добро да го успокои.
— Вземи другия меч и излез на бой, страхливецо! — извикал Ланселот, рицарят извадил втория меч, но Ланселот с един страшен удар го повалил на земята. После влязъл в шатрата, откъдето с писъци изскочила жената на рицаря. Ланселот се проснал в леглото и същия миг заспал от голяма умора. Когато рицарят се свестил, заедно с жена си и джуджето влязъл вътре и го заварил да спи. Те били поразени от благородното му измъчено лице.
— Той явно е загубил разума си — казало джуджето. — Нека да не му правим зло! — те го отнесли до своя замък и там го облекли в нови дрехи, нахранили го добре, но за всеки случай го оковали във вериги. Веднъж тъкмо пред замъка неговият владетел бил нападнат от двама лоши рицари, които го съборили на земята и се готвели да го убият. При тази гледка Ланселот дръпнал с все сила веригите, разкъсал ги и се хвърлил срещу нападателите. С голи ръце той смъкнал единия от коня, грабнал му меча и така ударил другия, че той се претърколил на тревата. Лошите рицари избягали и оттогава не оковавали Ланселот, а се държали с него като с благороден гост. Но друг ден край замъка устроили лов и при звука на роговете Ланселот яхнал един кон и се понесъл из гората. Срещу него изскочил голям глиган, разкъсал със зъби корема на коня, после раздрал и единия крак на Ланселот. Но рицарят с един удар на меча си отсякъл главата на глигана. После тръгнал, облян в кръв, срещнал го един отшелник, завел го в колибата си и превързал раната, но въпреки това тя не зараствала напълно и Ланселот от ден на ден отслабвал телесно. Една заран той избягал и от отшелника, тръгнал отново по горите и накрая случайно стигнал до земите на крал Пелес и Елена. По улиците на града Корбин той тичал дрипав и окървавен, всички хлапета и нехранимайковци се събрали след него, дюдюкали и го удряли с камъни и дървета. Добри хора го спасили, облекли го в чисти дрехи и така той едва стигнал замъка Карбонек и влязъл в градината, където, изнемощял, легнал до един кладенец и заспал.
Същия следобед Елена се разхождала в градината и видяла спящия рицар. Тя се надвесила над него, познала го и заридала.
— Само чудо може да го спаси! — пак казала тя и те отнесли спящия Ланселот в замъка, сложили го в голямата зала и го оставили сам. И тогава светата чаша Граал отново се появила и благодатта й осенила обезумелия Ланселот и благодарение на нея той отново си върнал разсъдъка. Когато се събудил, очите му вече били просветлени, той тежко заохкал и с удивление гледал просълзената принцеса Елена.
— Как попаднах тук? — попитал я той, а тя му разказала, за неговата лудост.
— Аз съм опозорен — заплакал Ланселот. — Аз съм вършил безумия и престъпления, кой ще ми прости? И за цял живот ми е забранено да се върна при крал Артур?
Тогава Елена отвела Ланселот в красивия замък Блиант, който бил построен на мъничък остров, с тихи, сини води наоколо. Сър Ланселот го нарекъл Радостния остров, а себе си представял под името „кавалера Малфет“, което ще рече „Злощастен“. Там непрекъснато устройвали празненства, турнири и състезания и Ланселот полека-лека възвръщал предишния си вид и винаги излизал победител в състезанията, но той оставал тъжен, поне за един час на ден се качвал на най-високата кула, впивал поглед към отвъдния бряг, където било кралството на Артур и Дженевера, и плачел, сякаш сърцето му се късало.
Най-сетне до острова един ден стигнали Парсифал и Ектор от Марис. Те били чули за кавалера Малфет, който излизал победител във всички турнири, и Парсифал пожелал да се състезава с него. Двамата се срещнали и така се блъснали с копията си, че паднали от конете, после скочили и извадили мечовете. Те се били повече от два часа, докато накрая Ланселот го попитал за името му.
— Аз съм Парсифал от Галис — отговорил противникът му, а Ланселот хвърлил меча си и коленичил.
— А как е твоето име? — попитал удивеният Парсифал.
— Ланселот от Лейк! — казал той.
— Горко ми! — извикал Парсифал. — Ние сме тръгнали да те търсим и да те спасим, а вместо това аз се бия с теб! — и също хвърлил меча си. При тях дотичал и Ектор от Марис, тримата се прегърнали и били много щастливи.
— Сега да се върнем пак при крал Артур — казали Парсифал и Ектор, но Ланселот поклатил глава.
— Никога! — въздъхнал той. — На мен ми е забранено за цял живот! — но те му разказали, че са пратени от Артур и от Дженевера и че Дженевера се разкайва за постъпката си.
Тогава Ланселот се съгласил да се върне с тях. Принцеса Елена била много тъжна, но не можела да го спре.
— Не забравяй, че нашият син расте! — казала му тя на прощаване. — Скоро той ще дойде при вас, за да се изпълни пророчеството!
И след пет дни те отново били в Камелот. Кралят, кралицата и всички рицари на Кръглата маса посрещнали Ланселот с бурна радост. Парсифал и Ектор разказвали за необикновените му приключения, а докато ги слушала, Дженевера се разтърсвала от ридания. Месеци наред не стихвали веселите пиршества, че славният Ланселот е пак при своите приятели.
За известно време тъмните облаци сякаш се разнесли над Кръглата маса. Минавали още години в турнири, веселби и подвизи. Но веднъж, пак на Петдесетница, когато по обичай всички Артурови рицари се събирали заедно в Камелот, дошла една дама, която повикала Ланселот и го помолила да я последва. Те отишли до един близък манастир, посрещнали ги дванадесет монахини, които водели пред себе си Галахад и плачели с радостни сълзи. Галахад бил вече на шестнадесет години и изглеждал най-красивият и благороден юноша, който някога се е раждал на земята. Ланселот прегърнал своя син, после се върнал сам в двореца и на другата сутрин, когато рицарите седнали около Кръглата маса, те с удивление видели, че на Креслото-гибел се бил появил друг надпис:
Сега върху мен ще седне достойният.
— Това е начало на големи чудеса — казали си те и завили с копринен плат креслото. В този миг се пръснала новината, че край реката е станало ново чудо. Те отишли там и намерили голяма плоча от червен мрамор и в плочата бил забит разкошен меч, също като меча Ескалибур. И върху дръжката му имало надпис от скъпоценни камъни:
Само най-съвършеният рицар може да ме изтегли.
Крал Артур се обърнал към Ланселот.
— Ние винаги сме те мислели за най-съвършения рицар — казал той. — Опитай се да изтеглиш меча!
— О, не, господарю! — отвърнал Ланселот. — Аз знам, че този меч не е за мен!
— Заповядвам ти да опиташ — казал Артур. Ланселот хванал дръжката, но не могъл да изтегли меча. После накарал да опитат и Парсифал, и Гауейи, и Борс — никои не успял.
Тогава те се върнали и пак седнали около масата, само Креслото-гибел било свободно. И изведнъж всички врати и прозорци се затворили от само себе си, но въпреки това в залата не било тъмно. Рицарите се заоглеждали смутено. Пред тях изневиделица се появил непознат старец, целият в бяло, който водел за ръка чудно красив младеж, и Ланселот познал в него Галахад. Юношата не носел никакво оръжие, само на колана му висяла празна ножница. Старецът се поклонил.
— Кралю! — казал той. — Аз ви водя тук един млад рицар, който също е от кралски произход и е потомък на самия Йосиф Ариматейски и който ще надмине с подвизите си всичко чуто и видяно досега!
— Нека седне сред нас! — кимнал кралят.
Тогава старецът наметнал Галахад с мантия от хермелин, завел го до Креслото-гибел и вдигнал копринения плат. И всички видели, че надписът отново бил променен. Сега там пишело:
Това е креслото на Галахад, съвършения принц.
Юношата седнал и всички трепнали, защото чакали същия миг да умре, да се разсипе в прах, ала нищо не се случило и те разбрали, че той е наистина достойният.
— Сега вече е сигурно, че ни чакат големи чудеса! — казвали едни.
— Сега идва ред да се изпълнят пророчествата! — добавяли други. — Сега може би ще се намери и светата чаша Граал!
Те завели Галахад до червената мраморна плоча и крал Артур му предложил да изтегли меча. Галахад хванал дръжката и леко извадил оръжието.
— Аз знам, че този меч е за мен — кротко казал той. — Затова и дойдох с празна ножница!
В това време до тях се доближила на кон една дама, тя първо се обърнала към Ланселот и сълзи закапали по бузите й.
— Какви промени настъпват от днес нататък! — възкликнала тя. — Жал ми е за теб, друга е вече славата ти!
— Защо говорите така, милостива госпожо? — попитал Ланселот.
— Защото ти беше най-добрият рицар, а вече не си!
— Аз никога не съм бил най-добрият! — възразил Ланселот.
— Беше, но вече не си! — повторила дамата. — Сега вече си заедно с грешниците!
После тя се обърнала към Артур и казала:
— Върнете се в залата, кралю, защото днес ще ви осени най-голямата благодат, която е осенявала британски крал! Светата чаша Граал ще се яви пред вас!
И когато отново се събрали в залата, изведнъж вратите и прозорците пак се затворили от само себе си. Те чули страхотен гръм, целият дворец се разтресъл, сякаш щял да се срине из основи. И посред гърма един-единствен лъч се спуснал от горе на долу, по-ярък от най-ярката слънчева светлина. И кралят, и всички рицари били онемели, нямали сила да издадат нито звук. Те само се гледали един друг и лицата им изглеждали по-хубави от всякога. Пред очите им се разстлала огромна трапеза и всеки виждал върху нея най-любимите си ястия, и най-редките вина и питиета, и неземният аромат, събрал сякаш всички парфюми на света, изпълнил залата. Сред нея се явила и светата чаша Граал, покрита с бял плат, така че никой не могъл да я види. Тя минала от единия край до другия и внезапно изчезнала. И всички заедно започнали да говорят и да викат, после паднали на колене и крал Артур отправил благодарствена молитва.
Но след молитвата Гауейн се надигнал от креслото си и извикал с висок глас:
— Да, благодатта наистина ни осени, но никой от нас не видя светата чаша Граал, тя беше така добре покрита! Затова аз давам в този час обет да тръгна и да я търся по света! Може цял живот да я търся, но няма да се върна тук, докато не я намеря и не я видя истинска!
Като чули това, всички рицари скочили и започнали да се кълнат, че ще сторят същото.
— Горко ми! — извикал със скръб крал Артур. — Свърши се с братството на Кръглата маса! Спрете! Поне вие, които сте останали, спрете!
Но те не го слушали, те скачали от местата си и се отправяли навън. Всеки търсел своя кон, своя щит и копие.
— Гауейн, Гауейн! — викал Артур. — Какво направи ти, как ми измени в този ден! Аз знам, че сега всички ще тръгнат да търсят светата чаша Граал и че няма вече да се съберем около масата за пир и веселие, нито да изпълним поляната кран Камелот и с пъстри знамена да обявим нови турнири! Само преданията ще говорят за вас след смъртта ви, защото никога никъде вече няма да се съберат на едно място толкова доблести и рицари!
Сълзи капели от очите му, после той видял, че и Ланселот се готви да заминава.
— И ти ли отиваш, Ланселот! — казал кралят.
— Всички ние дадохме обет, господарю — казал Ланселот. В този миг, разплакана, дотичала и кралица Дженевера.
— Ланселот, Ланселот! — високо викала тя. — Ти пак ми изменяш, пак ни напускаш, но нека този, чиято кръв изтече в Граал, те пази по пътя!
И те били вече готови, всичките сто и петдесет. В лъскави ризници, те се качили на конете си, сложили шлемове и вдигнали копия. По улиците на Камелот затракали тежките копита, млади и стари, богати и бедни се тълпели да ги изпратят и махали с ръка, и плачели, а крал Артур се обърнал настрани, той целият се тресял в ридания като дете и не можел да каже нито дума.
Така започнало великото търсене на чашата Граал. Томове могат да се изпълнят с приключенията, които преживели по пътя си рицарите. Те се пръснали, сами или на малки групи, от време на време случайно се срещали и се биели един срещу друг, без да се познават; понякога, обратното, си помагали в опасни положения.
Отначало най-близо до целта бил Ланселот, въпреки че той пръв от всички се отказал да я търси. Веднъж привечер сред гората той стигнал до стар, запустял параклис и погледнал вътре. Олтарът бил съвсем запазен, върху него горял свещник с шест свещи. Ланселот махнал седлото на коня си, пуснал го да пасе по поляната, свалил шлема и меча си и легнал да спи до параклиса. Унесъл се и полунасън-полунаяве видял, че се доближава носилка, върху която лежал болен рицар.
— Боже, толкова дълго страдам! — изохкал рицарят. — Спусни твоята благодат над мен, нека видя светата чаша и пак да стана здрав, както преди!
И той дълго се молил, а Ланселот го слушал и не знаел сънува ли или не. Накрая от параклиса изскочил свещникът с шестте свещи и застанал във въздуха, без някой да го държи. После се появила сребърна маса и върху нея била чашата Граал. Болният рицар се наклонил и я целунал, след това скочил на крака. Светата чаша бавно се отдръпнала в параклиса. Ланселот искал да се хвърли напред, да я настигне, да я вземе в ръцете си, но нямал сила, лежал като вцепенен. Тогава дошъл оръженосецът на болния рицар, облякъл му доспехите и го попитал как се чувствува.
— Напълно здрав! — казал рицарят, после посочил към Ланселот. — Но се чудя, че този спящ рицар не намери сила да се вдигне, когато се яви светата чаша!
— Той сигурно е извършил тежки грехове — казал оръженосецът. — Вие можете да вземете неговия шлем и меч, те са оставени тук!
— Да, така ще направя — казал рицарят, сложил си шлема на Ланселот, запасал меча му, яхнал и неговия кон и заедно със свитата си изчезнал в гората. Едва тогава Ланселот се размърдал, пристъпил към поляната и видял, че наистина липсвали шлемът, и мечът, и конят му. В този миг се чул глас:
— Ланселот, сега ти си по-сух от камък и по-горчив от гнило дърво, и по-гол от листо на смоковница! Махни се от това свято място!
Ланселот се разтреперил и тръгнал из гората отчаян — било му толкова тъжно, че проклинал деня, в който се е родил.
— Да, аз вършех грехове — казвал си той и плачел. — Аз жадувах само за подвизи и приключения, за да добия светска слава, и сега, когато тръгнах за истинския подвиг, силата ме напуска!
След малко той срещнал стар беловлас отшелник и го поздравил.
— Какво търсиш по тези места? — помитал го отшелникът.
— Дал съм обет да търся светата чаша Граал, отче!
— Ти можеш да я търсиш цял живот, но толкова ще я видиш, колкото слепецът ще види блясъка на меча! Очите ти са затъмнени от твоите грехове!
Като чул тези думи, Ланселот отново заплакал.
— Така е — промълвил той. — Досега аз жадувах само за приключения и светска слава! — и той му разказал своя живот и как безмерно и безнадеждно обичал кралица Дженевера, и как навсякъде се биел само за да прослави своето и нейното име. — Кажи ми, свети отче, какво да сторя отсега нататък!?
— Вземи тази груба власеница — казал отшелникът. — И я облечи на голо и никога вече не посягай към месо и вино! Може би така греховете ти ще бъдат опростени.
После старецът му намерил шлем, меч и кон и Ланселот, потиснат, продължил пътя си. По едно време изскочил на една широка поляна с хубав замък, където се състезавали много рицари. Те били разделени на две: рицарите от замъка били на черни коне, а рицарите гости — на бели, и белите рицари превъзхождали черните. Ланселот решил да помогне на по-слабите, той се втурнал, навел своето копие и съборил неколцина бели рицари. Но полека-лека ръцете му отслабвали, накрая не могъл да нанесе нито един удар, тогава го свалили на земята и проснали до дърветата.
— Като нямаш сили, защо се месиш? — презрително завикали черните рицари, на които искал да помогне.
— Горко ми! — заридал Ланселот. — Досега аз съм бил винаги пръв във всички турнири, а ето ме днес опозорен!
И той пак продължил, съвсем отчаян. Яздил през гори и реки, спял само по няколко часа. И най-сетне в черна полунощ достигнал огромен замък, откъм задната му страна. Видял отворена врата, но до нея стояли два лъва.
— Влез вътре, за да видиш това, което търсиш! — чул се глас.
Ланселот извадил меча си, но край него се явило едно джудже и така блъснало ръката му, че мечът паднал.
— Безвернико! — продължил гласът. — Нима мислиш с меч да влезеш там, където се иска дух?
Ланселот прибрал меча си, прекръстил се и тръгнал към вратата. Лъвовете заръмжали, надигнали се, но той продължил да крачи и те се успокоили. Вътре в замъка нямало никого. Ланселот дълго вървял през коридори и стаи, най-после стигнал до голяма заключена врата. Натиснал с всичка сила, вратата не се отваряла. Сложил ухо до ключалката и отвътре чул тихи нежни звуци, като че пеели неземни същества. Тогава Ланселот пак коленичил.
— Пусни ме, боже, въпреки греховете ми! — примолил се той. — Съжали се над мен и ме пусни!
Вратата сама се отворила, той стъпил на прага — стаята била толкова светла, сякаш всички факли на земята я озарявали.
— Не пристъпяй! — пак се чул гласът. — Тук не е за теб!
Той се дръпнал и сърцето му се свило от болка и срам. През вратата се виждала стаята. Сред нея пак била същата маса със светата чаша Граал. Ангели люлеели наоколо кадилници, в които горял восък. Един старец с позлатена роба вдигнал чашата високо над главата си и я местел наляво и надясно, сякаш за да я покаже на някакво невидимо множество. На Ланселот му се сторило, че старецът залита от тежестта и ще падне, а никой не го подкрепял.
— Влизам не за да съгреша, а за да помогна! — извикал Ланселот и се втурнал вътре. Тогава огнена вълна го ударила в лицето и той се строполил на пода. После усетил, че много ръце го вдигат, изнасят го навън, на коридора, и го полагат там също като мъртвец.
На сутринта, когато слънцето изгряло, хората от замъка, удивени, намерили Ланселот. Сърцето му слабо биело, но не могъл нито да мръдне, нито да говори. Сложили го на легло и така прекарал двадесет и четири дни като мъртвец. Чак на двадесет и петия въздъхнал и отворил очи.
— Защо ме събудихте? — промълвил той. — О, аз бях наистина благословен и видях най-големите чудеса!
— Какви чудеса? — попитали го хората наоколо.
— Толкова големи чудеса, че езикът не може да ги изрече, нито сърцето да ги почувствува! — после той се озърнал. — Къде съм аз?
— В Карбонек, замъка на крал Пелес! — казали му те. Между тях била и вълшебницата Бризена.
— Сега, Ланселот — обадила се тя, — търсенето на светата чаша Граал за теб е свършило! Ти никога вече няма да я видиш!
— Това, което видях, ми стига! — казал Ланселот. — Малцина смъртни са били удостоени с такава милост!
После се облякъл и отишъл при крал Пелес. Кралят много се зарадвал, но не могъл да мръдне. Той лежал осакатен, ръцете и краката му били покрити с рани.
— При един лов — разказал му Пелес — стигнах сам до морския бряг и там видях красив кораб. Вътре намерих блестящ меч, наполовина изваден от ножницата. Върху дръжката пишеше:
Само този, който никога не е грешил, може да ме изтегли!
За миг се забравих, помислих, че понеже съм водил праведен живот, ще бъда достоен да изтегля меча, но начаса ме пронизаха невидими копия през ръцете и краката.
— Не могат ли да се излекуват раните? — попитал Ланселот.
— Не, единственият, който може да ме спаси, е моят внук и твоят син Галахад. Според пророчествата, той сам трябва да дойде тук!
— А къде е принцеса Елена? — казал Ланселот.
— Тя умря! — отговорил крал Пелес. — След като се разделихте последния път, тя залиня от скръб и умря! — и тогава Ланселот, натъжен, се върнал в Камелот, където Артур и Дженевера били щастливи да го видят отново.
Но другите рицари продължавали търсенето, едни умирали по пътищата, други се заблудили и вървели в грешна посока, трети лягали болни. Най-неуморими били Парсифал, Борс и, разбира се, Галахад. След дълги скитания Парсифал най-сетне стигнал до морския бряг, където имало кораб, целият обвит в черна коприна. Посрещнала го красива дама, богато облечена.
— Аз бях най-богатата жена на света — казала му тя. — Но богатството си делях с моя брат, който е твърде горд и властен човек, и когато веднъж двамата се спречкахме, той ми го отне. Оттогава аз живея тук и търся истински рицар, който да помогне на една онеправдана жена!
— Ще ти помогна! — обещал Парсифал, дамата наредила да сложат голяма шатра на брега и го настанила вътре. После пред него поставили трапеза с най-пищни ястия и вина. Той усетил, че се влюбва в дамата, заговорил й за своята любов, тя отблъсквала ласките му, но така, че да разпалва неговата страст още повече. Накрая му казала:
— Парсифал, ще бъда твоя, но ако се закълнеш, че от сега нататък ще станеш мой верен служител и ще правиш каквото ти заповядам!
— Да, ще се закълна! — пламенно отговорил Парсифал, но в този миг видял своя меч на пода. На дръжката имало малък кръст от рубини и той се сетил за своя обет и бързо се прекръстил. Тогава шатрата изведнъж се преобърнала, сякаш вихър я бил понесъл, и изчезнала в черен дим. Ужасен, Парсифал видял красивата дама да се отдалечава към кораба. Очите й горели с адски пламък.
— Ти ме предаде, Парсифал! — крещяла тя и той разбрал, че зъл демон го изкушавал, за да изневери на обета си. От гняв към собствената си плът вдигнал меч и го забил дълбоко в бедрото си, така че рукнала кръв, после откъснал парче от своята риза, превързал раната и се успокоил. В това време край брега се явил втори кораб, обвит в бяла коприна, това бил същият кораб, в който крал Пелес се бил опитал да изтегли меча. Парсифал се качил на палубата, но корабът бил празен.
Този ден недалеч от него скитал и Борс. Изведнъж той видял пред себе си своя брат Лионел в ужасно положение. Двама зли рицари го били пленили, вързали гол за дълго копие, носели го и го биели с бодливи пръчки. Цялото му тяло било в рани, но Лионел стискал зъби и дори не изохквал. При тази гледка Борс понечил да пришпори коня, за да се втурне към мъчителите, когато от другата му страна се разнесъл отчаян вик. Друг подъл рицар мъкнел едно младо момиче към вътрешността на гората и очевидно искал да я насили. Борс се поколебал в коя посока да се устреми, момичето протегнало ръце към него и извикало:
— Рицарю от Кръглата маса, заклевам те в името на твоя рицарски сан да ми помогнеш, за да не бъда опозорена!
Тогава Борс се хвърлил към насилника, той извадил меча си, но Борс го ударил така силно в рамото, че мечът прерязал бронята, противникът му се свлякъл на земята и изгубил съзнание. Младото момиче горещо благодарило на Борс.
— Сега те моля, ако си истински рицар, да ме придружиш до близкия град, защото вече ме е страх да вървя сама!
Борс се поколебал, той искал да помогне на своя брат, но нямало какво да прави и придружил момичето до града. И когато обърнал коня и се понесъл обратно, видял, че по пътя идва Лионел, на кон и в бойни доспехи.
— Братко! — радостно извикал Борс. — Нима успя да се отървеш от мъчителите? — но Лионел вдигнал копието и закрещял гневно:
— Лицемер, ти остави да ме измъчват, за да се повлечеш подир едно момиче! О, аз ще разкажа на целия свят, че никога не е имало по-вероломен брат!
— Лионел, какво правиш? — извикал ужасеният Борс.
— Ти не си ми повече брат! — крещял Лионел. — Защищавай се, защото ще те убия като подъл предател!
Тогава Борс разбрал, че трябвало или да се бие със своя брат, или да умре, а той не искал нито едното, нито другото.
— Братко! — казал той и разтворил ръце. — Прости ми! — но Лионел бил обхванат от бяс, блъснал го с копието и го съборил на земята. Борс паднал и бил зле наранен, при това не искал да се защищава, само плачел и молел за прошка. Лионел му свалил шлема и вдигнал меч, да му отреже главата. Тъкмо тогава по пътя се задал Колгреванс, един от рицарите на Кръглата маса. Той скочил и хванал Лионел за раменете.
— Лионел, опомни се! — казал той.
— Който ме спира, е мой враг! — яростно извикал Лионел и се обърнал срещу Колгреванс. Борс едва имал сили да се надигне и да ги гледа. Лионел успял да свали Колгреванс, после махнал шлема му и му отрязал главата.
— Бог да е милостив към теб — извикал Борс, — задето уби един невинен рицар! — и той с последна сила се вдигнал и извадил меча си. Двамата братя застанали един срещу друг, но в този миг се чул глас:
— Не го докосвай, Борс! — и тъмен облак се вдигнал между тях. Когато по-късно облакът се разнесъл, Борс видял, че брат му отново е с разсъдъка си. Той с уплашени очи гледал трупа на Колгреванс.
— Какво направих аз! — извикал Лионел и хвърлил меча си на земята, братята се прегърнали и взаимно се помолили за прошка.
После Борс се разделил от Лионел и продължил пътя си, на другата сутрин стигнал морския бряг и там видял кораб, обвит в бяла коприна. На палубата стоял Парсифал. Двамата се зарадвали много, всеки разправял на другия какви премеждия срещал по пътя си.
— Сега ни липсва само Галахад, съвършеният принц — казал Парсифал.
А в това време Галахад вършел подвиг след подвиг по пътя си. Той победил седемте рицари-разбойници от Замъка на девиците. Там сам унищожил двадесетте рицаря, които нападали странствуващи рицари на Кръглата маса и подло ги избивали — двадесет срещу един. Той, преоблечен, се явявал на турнири и винаги свалял съперниците си, бил непобедим — така дори на различни места съборил и Ланселот, своя баща, и Парсифал, и Гауейн. И никога не вършел ни най-малката несправедливост, навсякъде бил защитник на слабите и измъчените, търпял всякакви лишения, бил благороден, нежен и целомъдрен, до края на живота си не се бил докосвал до жена — мислел само за своя свят обет. Галахад бил наистина най-съвършеният рицар, който някога се е раждал на земята.
И една вечер той също стигнал до замъка Карбонек, където не го познали, и помолил за подслон. Но преди да си легне, при него се явила млада девойка и му казала веднага да оседлае коня си и да я последва. Двамата яздили цялата нощ и стигнали до брега на морето, където се люлеел кораб в бяла коприна. На палубата имало двама рицари и Галахад познал Парсифал и Борс. Те радостно го посрещнали, той се качил с девойката при тях и корабът отплавал. Поискали да влязат в закритите помещения, но на вратата видели надпис:
Човече, който влизаш в този кораб, знай, че аз съм вярата, и ако нямаш най-голяма вяра, никой не може да ти помогне!
За миг те спрели, но Галахад прекрачил прага, след него и другите. Вътре намерили блестящ меч, наполовина издаден от ножницата, и на дръжката му пишело:
Само този, който никога не е грешил, може да ме изтегли.
— Заради този меч твоят дядо крал Пелес беше осакатен! — обърнала се към Галахад девойката. — Той е обречен на теб! Докажи, че сме на прав път! — и Галахад изтеглил до края меча. Девойката го препасала с него, после попитала Парсифал:
— Знаеш ли коя съм аз? — и когато той поклатил глава, казала: — Аз съм твоята сестра, дъщеря на крал Пелинор, и се радвам, че ти имаш достатъчно вяра да влезеш тук! — а Парсифал се зарадвал и прегърнал сестра си.
Дълго те плавали така, стигнали до един бряг и слезли да си набавят храна. Там имало един замък, от него изскочил рицар и попитал:
— Девойка ли е тази дама? — после хванал сестрата на Парсифал и казал: — Върви с мен в замъка, ти трябва да се подчиниш на нашия обичай!
— Какъв е той? — попитали рицарите, а от вратата излязла жена със сребърна купа.
— Нашият обичай е от всяка девойка да вземаме толкова кръв, че да се напълни тази купа.
— Срам за вашия обичай! — извикал Галахад. — Докато съм жив, няма да позволя това!
Тогава от замъка изскочили десет рицари. Започнал бой и Галахад, Парсифал и Борс скоро ги свалили всичките. Тогава излезли нови тридесет рицари и боят продължил. Галахад вършел чудеса от храброст, Парсифал и Борс също се биели добре и накрая всичките тридесет рицари се проснали на земята. Тогава от вратата на замъка изскочил мъж с благородно лице и казал:
— Макар вие да сте най-силните рицари, които съм виждал, аз ви моля да се подчините на нашия обичай! Ние до един ще умрем, но ще ви принудим, а ако знаехте за какво е всичко това, вие сами бихте се съгласили!
— Добре нека да се подчиним — казала сестрата на Парсифал и те били тържествено приети в замъка. Вътре им обяснили, че господарката на този замък страдала от тежка неизлечима болест и никой лекар не можел да й помогне. Но един вълшебник й бил предрекъл, че ще бъде излекувана само ако изпие пълна купа от кръвта на девойка, която е целомъдрена и в дела, и в помисли, а освен това е кралска дъщеря.
— Щом е така, аз ще й помогна — казала сестрата на Парсифал.
— Но ти ще загубиш толкова много кръв, че ще умреш! — извикал Галахад.
— По-добре да умра, но да спася и нейната душа, и моята! — казала девойката, те я завели при болната, отворили й раничка в дясната ръка и оставили кръвта да тече, докато напълни купата. Тогава тя вдигнала ръката си и благословила болната.
— Госпожо — казала й, — умирам, за да бъдете здрава и щастлива! — и припаднала. Галахад, Парсифал и Борс със сълзи на очи я положили на едно легло. Малко преди да умре, тя пак се свестила.
— Братко Парсифал! — прошепнала тя със слаб глас. — Не ме погребвайте тук, а сложете тялото ми в една лодка и когато занесете чашата Граал в град Сарас, ще ме намерите в пристанището, доплувала заедно с вас. Там в свещената земя ме погребете!
После тя поискала причастие и издъхнала, и в същия миг господарката на замъка скочила от леглото напълно здрава. Сложили трупа в една лодка, задухал вятър и я отнесъл към морето. И тогава се чул глас:
— Галахад, Парсифал и Борс, от този час ще се разделите, за да се намерите отново в Карбонек, при Недъгавия крал!
И те наистина се разделили. Много нови приключения ги чакали по пътя, но накрая и тримата стигнали замъка Карбонек. Завели ги в голямата зала, а от другата врата внесли крал Пелес.
— Галахад — вдигнал глава кралят. — Щастлив съм, че най-сетне идваш, защото ти ще донесеш край на моите мъки и ще извършиш най-големия подвиг, и ще се сбъднат пророчествата!
Тогава той заповядал всички да излязат от залата, останали само Галахад, Парсифал и Борс. И вътре се спуснал здрач, и им се сторило, че четирима ангели прикрепят старец, облечен като архиепископ, а пред него се разстлала масата със светата чаша.
— Аз съм Йосиф Ариматейски — казал старецът. — Не се чудете, че идвам отново след толкова години, за да ви посрещна!
В залата влезли други четирима ангели с големи свещници. Последният носел копие, от което капела кръв. Те сложили свещниците на масата и оставили кръвта да капе в чашата, докато я изпълни. И тогава пред тях се явило дете, лицето му било пламтящо като огън, то се надигнало на пръсти и целунало Галахад, после го накарало да целуне другите двама.
— Сега яжте от тази трапеза, която никой не е вкусвал! — казало то и изчезнало. Тримата благоговейно седнали до трапезата и чашата Граал се превърнала в блюдо, и те вкусили от него — то имало неземен вкус, който с никакви думи не може да се опише.
— Сега вие видяхте най-желаното! — казал им Йосиф Ариматейски. — Вземете от кръвта на копието и излекувайте с нея Недъгавия крал! А утре тръгнете с кораб и отнесете светата чаша до град Сарас!
— И тримата ли? — попитал Галахад.
— И тримата, защото двама от вас ще умрат, а само един ще се върне, за да разкаже какво е било!
Галахад докоснал кръвта с пръст, после всичко изчезнало освен чашата. Навън на носилка лежал Недъгавият крал и рицарят помазал с кръвта ръцете и краката му. Крал Пелес скочил, раните му били изчезнали. На другата сутрин тримата отнесли светата чаша до кораба, който ги чакал край брега, и отплували. Най-сетне пред тях се показал Сарас. На пристанището ги чакала огромна тълпа, която радостно ги поздравявала. Там също те намерили и лодката с тялото на Парсифаловата сестра, което предишния ден било доплувало. Те го погребали в свещената земя, а жителите избрали Галахад за свой крал, но той от ден на ден слабеел и лицето му ставало все по-тънко и по-лъчезарно.
— Аз изпълних своя обет — казвал Галахад. — Повече няма какво да правя тук! — И точно една година след идването им издъхнал. Двамата му приятели изпаднали в такава скръб, че не могли да произнесат и дума. Парсифал също започнал да линее и след още една година той също напуснал този свят — погребали го до сестра му и до Галахад. Тогава Борс потеглил обратно, дълго пътувал и най-сетне се върнал в кралството на Артур, за да разкаже как са извършили най-великия подвиг.
Но макар намирането на светата чаша да донесло небивала слава за рицарите на Кръглата маса, оттук нататък тяхното братство започнало все повече да се разпада. Мнозина изобщо не се завърнали. А и онези, които пак се събрали, вече не били така сплотени. Ланселот с връщането си отново запламтял от любов към кралица Дженевера и забравил дните, в които се разкайвал за своите грехове — както и преди, той търсел слава за себе си и за любимата си. А и Дженевера все по-често го викала при себе си зад гърба на крал Артур, който имал пълно доверие в своя рицар. От време на време тя устройвала на Ланселот сцени на дива ревност, нагрубявала го и го пъдела от двореца, после той извършвал някой нов подвиг и тя пак му прощавала. Техните постоянни караници омръзнали на всички. Но не били само те — и между другите плъзнали раздори, съперничества, омрази. Рицарите постоянно се оплитали в козни, събирали се на групи и заговорничели срещу останалите — като остарял, повехнал организъм. Кръглата маса бавно умирала.
И най-страшният, гибелният раздор станал веднъж през май — през май, когато всяко сърце гори от любов, защото зимата дълго го и държала в студ и сняг. Ланселот и Дженевера почти всяка вечер се срещали и неколцина рицари решили да направят заговор срещу тях. Водел ги Мордред, тайният незаконен син на Артур от неговата сестра Моргана — той бил зъл и властолюбив рицар, смятал, че е онеправдан от съдбата и постоянно правел интриги. Заедно с Мордред бил и неговият брат Агравейн. Веднъж те пред братята си Гауейн, Гахерис и Гарет гласно се възмутили срещу Ланселот и кралицата.
— Докога ще търпим този позор? — извикал Агравейн.
— Не се бъркай в чуждите работи! — пресякъл го Гауейн. — Ланселот е най-добрият рицар между нас и на всички ни е спасявал живота. Как можем да му причиним зло?
В това време към тях се приближил крал Артур.
— И ви съветвам повече да не споменавате за това! — натъртено подхвърлил Гауейн.
— О, не, напротив! — казал Мордред. — Ние сме решили да предупредим нашия крал!
— Тогава аз си отивам! — казал Гауейн и бързо се обърнал, а с него се отдалечил и Гахерис, и добрият, чистосърдечен Гарет.
— Уви, виждам как рухва нашето братство на Кръглата маса! — въздъхнал Гарет.
— Какво става тук? — попитал учуденият Артур, а Мордред и Агравейн му казали, че Ланселот и кралицата го мамят.
— Но вие знаете ли какво значи това обвинение! — грозно извикал Артур. — Вие трябва да имате доказателство!
— Ще ви дадем доказателства! — уверили го двамата интриганти и уговорили кралят да устрои голям лов, в който обаче Ланселот да не участвува. — Ще видите — добавили те, — че кралицата ще го повика при себе си и тогава ние ще ги издебнем!
И наистина, когато започнал ловът, Ланселот получил от Дженевера известие да отиде при нея. Само с меч на пояса, той вечерта се вмъкнал в стаята на кралицата. Наблизо обаче дебнели Мордред, Агравейн и още дванадесет рицари. Те заобиколили от всички страни вратата и закрещели:
— Ланселот, рицарю-измамник, излез, защото те хванахме!
— Горко ни, ние сме загубени! — закършила ръце Дженевера, а Ланселот се мятал като див звяр из стаята и викал:
— Ах, да имах бойни доспехи, щях да се разправя с всичките!
— Тук няма доспехи! — плачела кралицата. — А те всички са опитни рицари и е безнадеждно да се съпротивяваме!
В това време заговорниците отвън продължавали да викат:
— Не се крий, предателю, и не се опитвай да избягаш! — и целият дворец се събудил от техните крясъци.
— Господи, какъв позор! — изстенал Ланселот, после прегърнал кралицата и я целунал. — Не губи надежда, моя най-скъпа кралице, аз все още съм жив!
И той отворил вратата, но наполовина, така че да влизат само един по един.
— Спрете вашите крясъци — казал той. — Ето, правете с мен каквото искате!
Но първия рицар, който се вмъкнал вътре, Ланселот посрещнал с меч в ръка. Само с един удар той го проснал мъртъв. Тогава Ланселот го сграбчил и го изтеглил вътре заедно с цялото му въоръжение, после отново залостил вратата и бързо се облякъл в доспехите на убития.
— Ах, вероломен Ланселот! Ти скъпо ще платиш за това! — викали другите отвън, но той застанал на прага, готов за бой!
— Стига си крещял, Мордред, и ти, Агравейн! — казал той. — Вие знаете, че аз не съм предател! Нека се разберем с добро и нека утре като истински рицари се представим пред нашия крал Артур на честен съд, където мога да се защитя!
— Позор за теб! — викали те. — Ти си хванат и сега ще отрежем главата ти!
— О, така ли? — извикал Ланселот. — Щом нямате милост, тогава дръжте се!
И той като бесен се хвърлил върху тях — било истинско чудо как се бил едновременно с всичките тринадесет, но гневът и любовта удесеторявали силите му. Още с първия удар той убил Агравейн, а на Мордред нанесъл тежка рана. Искри святкали на всички страни от ударите на меча и най-сетне всичките заговорници се търкаляли по пода, мъртви или тежко ранени. Но целият дворец се бил вече вдигнал от сън, слуги и придворни гледали от прозорците и вратите, жени пищели.
— Да бягаме заедно! — казал Ланселот на Дженевера.
— Не — казала тя. — Аз трябва да остана тук, за да покажа, че съм невинна! — Ако нещо се случи с мен, знам, че ще ме спасиш!
Тогава Ланселот яхнал коня и запрепускал в мрака. Но и Мордред успял да се вдигне и да повика краля. Когато стигнал двореца, Артур видял труповете пред стаята на Дженевера.
— Уви! — въздъхнал той. — Щом Ланселот е против мен, свърши се с братството на Кръглата маса!
И със свито от болка сърце Артур заповядал да изгорят Дженевера на клада, защото, според законите на онова време, кралица, хваната в изневяра, отговаряла за държавна измяна. Докато Мордред тържествувал, Гауейн се опитал да възпре краля.
— Нека повикаме Ланселот и направим честен съд — казал той. — Може кралицата да го е викала в стаята си без лоши намерения!
— И ти ли го защищаваш — горчиво възкликнал Артур. — Нима забрави, че той уби брат ти Агравейн!
— Аз предупреждавах Агравейн да не прави заговори — отговорил Гауейн, макар че лицето му се изкривило от мъка. — И не мисля, че трябва да отмъщавам за неговата смърт, която той сам си потърси!
— Кралицата ще бъде изгорена! — отсякъл Артур. — И аз заповядвам на твоите братя, храбрия Гахерис и добрия Гарет, да участвуват в стражата, която ще я заведе до кладата!
И на другия ден извели Дженевера от тъмницата, облечена само в бяла риза, боса и с пусната коса. Тя вървяла и плачела, а наоколо я пазели две редици въоръжени рицари. Повечето от тях също плачели.
— Срам за нашето име! — въздишал Гарет. — Ако Ланселот ни нападне сега, няма да вдигна ръка срещу него.
— Аз също! — казал Гахерис, а Гауейн просълзен се извърнал и отишъл настрани, за да не гледа срамната присъда.
Но в това време Ланселот бил събрал своите близки и приятели.
— Уви! — казал им той. — Аз знам, че ви водя на бунт срещу нашия добър крал Артур! Ако искате, оставете ме сам да нападна стражата!
— Не! — извикали те. — Ти сам не би могъл да я спасиш, а ако оставим кралицата да бъде изгорена, това ще бъде позор за Ланселот!
И те се скрили в една гора и когато процесията минавала край тях, изведнъж нападнали стражата.
— Ланселот! Ланселот! — разнесли се викове. Ланселот тичал пръв, той видял кралицата в бялата риза и изпаднал в такава ярост, че вече не съзнавал нищо. Със страшни удари той се врязал в пазачите, западали трупове. Гахерис и Гарет отпуснали мечовете и само вдигнали очи нагоре. Но Ланселот не ги познал, в своя бяс ударил веднъж наляво и веднъж надясно и те също се свлекли долу. Цялата стража била избита, в тази битка загинали също и Агловал, братът на Парсифал, Кей, Дамас и много други достойни рицари. Накрая Дженевера с радостни сълзи се хвърлила в прегръдките на Ланселот, той я вдигнал на коня си и заедно със своите привърженици избягал и се затворил в замъка „Щастие“.
Така рицарите на Кръглата маса се разцепили на две — едни с Ланселот, други с Артур и Мордред. Когато кралят научил за избиването на стражата, той припаднал от скръб. Но най-страшна била мъката на Гауйен, той не можел да повярва, че Ланселот е убил другите му двама братя, Гахерис и Гарет, след като те не са искали да се бият против него.
— Кой ги уби? — викал. — Кажете ми кой ги уби?
— Ланселот! — казвали всички.
Тогава Гауейн също припаднал, а когато се свестил, вдигнал ръка нагоре:
— Нека душата ми да няма мир — извикал той, — докато не се срещна с убиеца и един от двама ни не падне мъртъв!
Тогава Артур пратил вестители из цяла Англия, събрал голяма войска и обсадил замъка „Щастие“. Всеки ден от едната и от другата страна излизали рицари и взаимно се избивали.
— Господарю мой! — викал Ланселот от стените. — Нека спрем тази ужасна разпра, на никой от нас тя няма да донесе слава!
— Слез долу, изменнико! — викал в отговор Артур. — Слез да се срещнем в рицарски двубой!
— Никога не бих вдигнал ръка срещу своя крал! — отговарял Ланселот, а отдолу Артуровите привърженици дюдюкали и крещели: — Страхливец!
После напред пристъпвал Гауейн и също предизвиквал Ланселот:
— Слез долу, подлецо, за да отмъстя за моите братя! — викал той.
— Бог ми е свидетел — отговарял Ланселот, — че ги убих неволно. След като ти причиних толкова зло, не бих се бил с теб! — а войската пак викала „Страхливец!“ Ланселот се скривал, плачейки и скърцайки със зъби. Но той бил решил да не пролива повече кръв.
Накрая вестта за междуособната война се разнесла из целия християнски свят и стигнала дори до папата. Той пратил специална заповед, според която Артур и Ланселот трябвало да спрат кръвопролитията, а Дженевера мирно да се върне при Артур. Разпрата затихнала за известно време, сам Ланселот довел кралицата в двореца и тържествено я предал на краля. После се поклонил за последно сбогом. Всички плачели, дори Артур се просълзил, само Гауейн стоял с изкривено от омраза лице.
— Прощавай, кралице! — казал Ланселот. — Прощавай и ти, кралю! Прощавай, най-достойно от всички кралства, където прекарах целия си живот.
— Стига си дрънкал! — изръмжал Гауейн. — Махай се оттук и знай, че само заради папската заповед не те призовавам още сега на двубой!
Ланселот не отвърнал нищо и се оттеглил в замъка „Щастие“, който оттогава се наричал „Мъка“. Но замъкът все му напомнял за Дженевера и затова заедно с верните си привърженици той се качил на кораб и заминал за Бенуик, кралството на своя баща. Не след дълго обаче Артур, разпалван от Мордред и Гауейн, пак възобновил войната. Той оставил Мордред да управлява кралството вместо него, събрал огромна шестдесетхилядна армия, натоварил я на кораби, нахлул в Бенуик и обсадил главния град. И пак се повторили кървавите сцени от обсадата на замъка „Щастие“, пак всеки ден се срещали рицари от едната и от другата страна, загивали в двубои. Половин година продължила новата обсада, Гауейн все така излизал всяка заран пред стените и викал:
— Къде си, Ланселот, лъжлив рицарю! Защо се криеш като плъх в дупката си! Ела да платя върху мръсното ти тяло за смъртта на моите братя!
Най-сетне Ланселот не издържал, накарал да му оседлаят най-силния кон и една сутрин излязъл от портата на крепостта.
— Благородни кралю! — обърнал се той първо към Артур. — Вие знаете, че дълго търпях всички оскърбления, но вече не мога, затова излизам да се бия против волята си!
И двамата противници се отдалечили, после пришпорили с все сила конете си един към друг. Всеки ударил с копието си щита на своя противник и от сблъскването конете паднали полумъртви на земята. Ланселот и Гауейн обаче скочили и извадили мечовете си. За всеобщо удивление Гауейн отначало взел връх — той имал таен дар, даден му от един вълшебник: всеки ден от сутрин до пладне силата му се удвоявала. И сега се биел като демон, нанасял на Ланселот такива удари, че кръв пръскала наоколо. Друг отдавна щял да падне мъртъв, но Ланселот като по чудо издържал — отбивал, отстъпвал и стоял на крака. И най-сетне настъпило пладне и тогава ръката на Гауейн немощно се отпуснала.
— Сега вече, благородни Гауейн — казал Ланселот, — идва моят ред! Сега ще ти се отплатя за всички удари, които ми нанесе!
И той се хвърлил напред, мечът му засвяткал, Гауейн крачка по крачка отстъпвал и накрая Ланселот така го ударил, че го повалил тежко ранен на земята. Но вместо да го доубие, той се отдръпнал назад.
— Защо се отдръпваш? — закрещял Гауейн. — Ела и ме убий, вероломен рицарю!
— Бог ми е свидетел, че никога не съм убивал паднал рицар! — казал Ланселот и се прибрал, а Гауейн загубил съзнание и го отнесли в шатрата му.
Но в същото време, докато продължавала обсадата на Бенуик, към Англия през морето идвали многобройни завоеватели — с големи лодки по бреговете слизали тевтонските дружини, нападали села и крепости, грабели и пак се връщали. Те били решили да завземат острова, а кралят и рицарите, заети със своите разпри, не ги забелязвали. Властолюбивият Мордред дори се мъчел да прави приятелство с пришълците, той вече замислял да вземе престола и разчитал на тяхната помощ. И един ден той свикал бароните и ги принудил да го обявят за крал. Като чул това, Артур изпаднал в ярост, вдигнал обсадата и бързо се отправил с корабите си за Англия. Мордред събрал своя войска, но в първите две битки Артур я разбил. Тогава Мордред повикал тевтонските дружини и сам ги повел в заслепението си срещу своя баща Артур. Сега заедно със своите хора самозванецът водел сто хиляди воини.
Двете армии се срещнали една вечер близо до морето — на другия ден трябвало да бъде битката. През нощта Гауейн, докаран на носилка, издъхнал от раните, които бил получил от Ланселот. В последния си час той се простил с Артур и го помолил да се помирят с Ланселот, за да смажат истинския враг. Но било вече късно. През нощта кралят сънувал, че духът на Гауейн е дошъл в шатрата и се е надвесил над леглото му.
— Пази се от утрешната битка, кралю! — шепнел духът. — Защото утре е последният ти ден!
Уплашен, крал Артур на сутринта решил да води преговори с Мордред и дори да му предложи подялба на кралството. Кралят и синът му трябвало да се срещнат между двете армии, всеки с малка свита от десетина човека.
— Ако видите, че някой от рицарите на Мордред изтегля меча си, веднага започвате бой! — заповядал Артур. Същото наредил и Мордред на своите хора. И отначало преговорите вървели спокойно, но за нещастие една змия допълзяла до един рицар и се опитала да го ухапе. Той извадил меча си да я убие, без да има други, лоши помисли. Но когато мечът блеснал, всички скочили и също извадили мечове. Роговете затръбили, отвсякъде екнали викове и двете войски с бяс връхлетели една срещу друга.
Така започнала третата, последна битка. Цял ден се водила тя, чак до смрачаване, цели грамади от убити лежали по полето. Крал Артур виждал, че един след друг се топят последните негови рицари, той разбирал, че вече не може да победи. И с болка си спомнял своята предишна мощ, непобедимото братство на Кръглата маса, всички, които някога помагали на кралството. Сега те били най-нужни, сега трябвало да помогнат. „Къде си, Мерлин — шепнел кралят, — ти, който винаги ме спасяваше с твоите вълшебства и с песни въодушевяваше воините?…“ Но Мерлин отдавна седял върху скута на Вивиана, далече, сред мрака на Броселиандовата гора!… „Къде си, Галахад, съвършени принце?…“ Но Галахад лежал в святата земя на Сарас, той бил изпълнил своя обет!… „Къде сте, Парсифал, Борс, Гауейн, Агравейн, Гахерис, Гарет!…“ Но и те всички били мъртъвци!… „Къде си най-сетне, верен и безстрашен Ланселот?… Нима трябваше взаимно да се изтребваме, когато ни е дебнел истинският неприятел?…“ Късно било, много късно, вече нямало никого от Кръглата маса!
И в един миг крал Артур се опомнил от нахлулите спомени, огледал се — нощта вече се спускала и наоколо се простирало страшно зрелище. По цялото поле се търкаляли мъртви тела — сто хиляди от едната страна, шестдесет хиляди от другата. До него стояли само двама ранени рицари, Лукан и Бедивер, само те били останали живи.
— Горко ми! — извикал Артур и видял отсреща да мърда някаква сянка. Това бил Мордред, единственият оцелял от другите. С меч в ръка той сега вървял като замаян между труповете. Ярост пламнала в сърцето на краля и той грабнал копието на Лукан. Напразно двамата рицари се мъчели да го спрат.
— Недей, кралю, и той е достатъчно наказан! — викали те. — Спомни си прокобния сън! — но Артур нищо не чувал, насочил копието и се хвърлил напред към своя незаконен син.
— Изменнико, който си виновен за всичко — изкрещял той, — твоят смъртен час дойде!
И той с всичка сила ударил щита на Мордред с копието. То пронизало щита и цялото му тяло, острието изскочило откъм гърба с цял лакът. Но Мордред с последни сили вдигнал меча си и ударил своя баща. Шлемът на Артур се разцепил. Двамата се строполили. Лукан и Бедивер, ужасени, дотичали, вдигнали краля. Той бил още жив, но бързо отпадал. Те с мъка го понесли през бойното поле, отгоре луната изгряла и под студеното й сияние Лукан видял как отстрани пълзят крадци и мародери, за да доубият ранените рицари и да им ограбят оръжието и скъпоценностите. Накрая довлекли краля до един параклис край морския бряг, но там Лукан от умора припаднал, сърцето му не издържало и той издъхнал в краката на ранения Артур.
— Бедни рицарю! — прошепнал Артур. — И ти накрая умря заради мен, помагайки ми, когато сам си се нуждаел от помощ! — после се обърнал към Бедивер: — Ти остана последен, а времето лети! Искам да ти дам една заповед, преди да умра! Вземи моя меч Ескалибур, иди до брега и го хвърли колкото можеш навътре в морето!
Бедивер взел меча, но му станало жал за такова хубаво и скъпо оръжие и вместо да хвърли меча, оставил го под едно дърво.
— Хвърли ли меча във водата? — попитал го Артур.
— Да — казал Бедивер.
— И какво видя там?
— Нищо, господарю, само вълни и вятър!
— Лъжеш! — гневно се вдигнал Артур. — Нима не искаш да изпълниш предсмъртната заповед на своя крал! Заклинам те да отидеш и да хвърлиш Ескалибур в морето!
Този път Бедивер се подчинил и хвърлил меча. Когато той стигнал водата, между тъмните нощни вълни се подала ръка, сграбчила дръжката и завъртяла три пъти меча във въздуха. После всичко изчезнало.
— Сега занеси и мен до морето! — казал Артур и Бедивер успял с голяма мъка да го пренесе на брега. А когато стигнали там, върху вълните се люлеела лодка. Три забулени жени с черни качулки стояли в нея и жално плачели.
— Сложи ме вътре! — казал Артур и Бедивер го настанил в лодката. Жените се навели над умиращия крал, една от тях сложила главата му на скута си.
— Скъпи братко! — възкликнала тя. — Защо толкова дълго беше далече от мене?
После лодката започнала да се отдалечава. Бедивер изпаднал в ужас, сам, на брега.
— Господарю! — завикал той. — Защо ме оставяш тук и какво ще стане с мен? Къде отиваш, господарю?
— Не се тревожи! — казал Артур от лодката. — Аз отивам на остров Авалон, острова на блажените, където ще ме излекуват от страшната рана и където няма скръб! Ако не ме видиш вече, моли се за душата ми! — и лодката се стопила в мрака, а Бедивер тръгнал отчаян да разказва какво се е случило.
И оттук нататък вече нямало кой да пази острова от враговете, кралството се разпаднало, германските дружини все по-дръзко нахлували, докато завзели напълно Англия. Междувременно кралица Дженевера отишла в манастир, а когато Ланселот научил за това, върнал се и я потърсил.
— Заради нашата грешна любов умряха най-добрите рицари на света — казала му тя. — Заклинам те да не ме търсиш повече! Никога вече няма да видиш лицето ми! Върви си в Бенуик, Ланселот, и там си намери достойна жена, и живей щастливо с нея!
— Не, кралице — казал Ланселот. — Това аз няма да направя, защото никога няма да изменя на любовта си към теб! И каквато съдба имаш ти, такава ще имам и аз!
Тогава тя, плачейки, се прибрала в манастира, а Ланселот хвърлил доспехите си и станал отшелник. Години минали, докато най-сетне му донесли вестта, че Дженевера е тежко болна. Той тръгнал за манастира, но когато стигнал, тя вече била мъртва и едва тогава, в ковчега, видял лицето й за последен път. Сложили тялото в мраморен саркофаг, обвили го в оловна мрежа и го пуснали в земята. Ланселот дори не заплакал, само въздъхнал и припаднал и когато го събудили, отново припаднал и после припаднал за трети път.
— Не тъгувай толкова! — казали му свещениците. — Бог ще се разсърди, че тъгуваш толкова!
— Не — казал Ланселот. — Ако сега съм пълен с голяма скръб, то не е, защото съм искал грях и бог го знае! Никога няма да има край моята голяма скръб!
И оттогава той почти нищо не слагал в устата си, от ден на ден слабеел, изсъхвал и след шест седмици също издъхнал. Заровили го в замъка „Мъка“, който някога се казвал „Щастие“, и всички плакали така, както никога дотогава не били плакали.
А за крал Артур продължавали да се носят всякакви предания. Някои казвали, че бил върнат с лодката на брега и погребан в родна земя, а върху надгробната плоча пишело:
Тук почива Артур, някога крал и крал в бъдеще.
А други вярвали, че бил отнесен на остров Авалон и там излекуван и че продължава да живее във вечно блаженство, и че може би след векове ще дойде ден, когато пак ще се върне в страната си и ще събере най-добрите рицари около старата Кръгла маса, за да ги поведе на бой срещу жестоките завоеватели.