Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава VII
Голямо и безмилостно клане

Настъпи малка пауза, през която стояхме смълчани в тишината на хладния мрак, очаквайки момента да потеглим. Може би това беше най-мъчителното време — този бавно-бавно преминаващ четвърт час. Минутите сякаш се влачеха с оловни крака и спокойното тържествено безмълвие, надвиснало над всички — плътно и изпълнено с неизвестната ни съдба, — ужасно потискаше духа. Спомням си, че веднъж трябваше да стана в зори, за да видя как обесват един човек. Тогава изпитах много подобни чувства, само че при сегашното положение усещанията ми бяха възбудени от по-бурни и лични елементи, естествено по-присъщи на човек, подлежащ на операция, отколкото и на най-състрадателния зрител. Тържествените лица на мъжете, съзнаващи, че краткият промеждутък от време означава за някои, а може би и за всички, последният промеждутък преди преминаването им към неизвестното, към забвението; сподавеният шепот, с който говореха; сър Хенри, който продължително и замислено преглеждаше дърварската си брадва; трескавият начин, по който Гуд излъскваше монокъла си — всичко това показваше, че нервите са опънати почти до скъсване. Само Умслопогаас, облегнат както винаги на Инкози-каас, смръкваше от време на време по малко емфие и целият му вид издаваше съвършено и пълно спокойствие. Нищо не можеше да поклати железните му нерви.

Луната залезе. В продължение на дълго време тя се бе приближавала все по-близо до хоризонта и сега най-после потъна, оставяйки вселената в тъмнина. Изключение все пак имаше и това беше един слаб сивкав оттенък в небето на изток, който предвестяваше зората.

Отец Макензи стоеше с часовник в ръка, а жена му, вкопчена в ръката му, се мъчеше да сподави хълцанията си.

— Двадесет минути до четири — каза той. — В четири часа и двадесет минути ще бъде вече достатъчно светло за нападението. По-добре капитан Гуд да тръгва, защото ще се нуждае от три-четири минути аванс.

Гуд потърка монокъла си за последен път, поклони се по един шеговит начин — за което ми се струва, че трябваше да набере доста сили и кураж — после, учтив както винаги, приповдигна подплатената си със стомана шапка пред госпожа Макензи и пое към мястото, което трябваше да заеме в горния край на краала и докъдето трябваше да върви по заобиколни пътеки, известни само на местните жители.

Точно тогава пристигна едно от момчетата и доложи, че в масайския лагер всички изглеждали дълбоко заспали с изключение на двама часовои, които крачели нагоре-надолу пред съответните входове. Тогава и останалите тръгнахме. Пръв вървеше водачът, след него сър Хенри, Умслопогаас, уакуафи-аскарът и двамата туземци от мисията на Макензи, въоръжени с дълги копия и щитове. Непосредствено след тях вървяхме аз, Алфонс и петима туземци, въоръжени с пушки. Макензи завършваше шествието с останалите шестима туземци.

Краалът за добитък, където се бяха установили масаите, се намираше в подножието на хълма, върху който се издигаше къщата, или приблизително на около осемстотин ярда от постройките на мисията. Първите петстотин ярда от това разстояние преминахме тихо, с усилен ход. После започнахме да се промъкваме напред така стаени, както леопардът към жертвата си, плъзгайки се като духове от храст на храст и от камък до камък. След известно разстояние, се обърнах случайно да погледна назад и видях как уважаемия Алфонс се олюлява подире ми с побеляло лице и треперещи колене, а пушката му, с изтеглен ударник, беше насочена право в кръста ми. Спрях се и обезопасих пушката му, след което тръгнахме отново и всичко вървеше добре, докато стигнахме на около стотина ярда от краала, когато зъбите му започнаха да тракат страхотно.

— Ако не спреш, ще те убия — прошепнах свирепо, като си помислих, че всички можем да загинем само заради тракащи зъби на един готвач. Страхувах се, че звукът от тракането може да ни издаде, и от сърце съжалявах, задето не го оставихме.

— Но, monsieur, не мога да спра — отговори той, — това е от студа.

За щастие разреших този въпрос. В джоба на сакото си имах едно мръсно парцалче, което понякога използувах за почистване на пушката си.

— Сложи го в устата си — пошепнах отново, подавайки му парцалчето — и само да чуя още един звук, прости се с живота. — Знаех, че това ще заглуши тракането на зъбите му. Сигурно съм изглеждал готов на всичко, защото Алфонс веднага ме послуша и продължи пътя си в мълчание.

Отново се запромъквахме нататък.

Най-после стигнахме на около петдесетина ярда от краала. Между нас и него имаше открито пространство, обрасло с полегнала трева, един-единствен мимозов храст и няколко туфи от вид магарешки бодил, подходящи за прикритие. Все още бяхме под закрилата на доста големия гъсталак. Започваше да се развиделява. Звездите избледняха, а на изток имаше слабо блещукане, което се отразяваше от земята. Достатъчно ясно виждахме очертанията на краала, а също и слабите отблясъци от гаснещите въглени в огньовете на масайския лагер. Спряхме и зачакахме, защото знаехме, че часовоят е поставен на входа. Скоро той се появи — хубав, висок мъж, който се разхождаше безцелно нагоре-надолу само на пет крачки от запушения с тръни вход. Бяхме се надявали да го заварим да дреме, но се излъгахме. Той изглеждаше съвсем бодър. Ако не можехме да убием този човек, и то да го убием съвсем тихо, бяхме загубени. Притаихме се и започнахме да го наблюдаваме. Скоро Умслопогаас, който беше на няколко крачки пред мен, се обърна и ни даде знак, а после легна по корем и в мига, когато часовоят обърна главата си, запълзя безшумно в тревата като змия.

Нищо неподозиращият часовой взе да си тананика, а Умслопогаас продължаваше да пълзи. Стигнал незабелязано прикритието на мимозовия храст, той зачака там. Часовоят все още се разхождаше нагоре-надолу. Скоро обаче се обърна и погледна през стената в лагера. Веднага змията-човек, която го дебнеше, се плъзна още десетина ярда напред и се спотаи зад една купчина бодили в мига, когато елморанът се обърна отново. При това погледът му падна върху бодилите и изглежда му мина през ума, че нещо не е в ред, защото направи крачка напред, спря, прозя се, наведе се, взе едно малко камъче и го хвърли натам. За щастие, то удари Умслопогаас по главата, а не по стоманената риза. Ако я беше улучило, звукът щеше да ни издаде. Пак за късмет ризницата беше от тъмна, а не от бляскава стомана, иначе сигурно щеше да бъде забелязана. Уверил се, че няма нищо нередно, часовоят изостави проучванията си и се задоволи да се облегне на копието си, като се загледа безцелно към бодилите. Той постоя така най-малко три минути, потънал навярно в унес, докато ние лежахме крайно възбудени в очакване всеки миг да бъдем разкрити или да се случи нещо непредвидено. Чувах как зъбите на Алфонс чукаха глухо по омазненото парцалче и като извърнах глава, му направих страшна гримаса. Трябва да си призная обаче, че собственото ми сърце чукаше не по-зле от кастанетите на французина, а цялото ми тяло се обливаше в пот, от което кожената подплата на ризницата полепваше неприятно по мен и бях изпаднал в това жалко състояние, познато на учениците като „посиняване от страх“.

Най-после мъчението свърши. Часовоят погледна на изток и явно със задоволство забеляза, че времето на поста му изтичаше (както и наистина стана — веднъж завинаги), после взе да търка ръцете си и отново закрачи бързо, за да се стопли.

В момента, когато гърбът му се обърна, дългата черна змия се плъзна отново и стигна другата туфа бодли, отстояща само на няколко крачки от пътя, по който минаваше.

Часовоят тръгна обратно и мина само на няколко крачки от туфата, без да подозре присъствието на това, което го дебнеше зад нея. Ако беше погледнал надолу, нямаше как да не го забележи, но не погледна.

Той отмина. Тогава скритият му враг се изправи и го последва по петите с протегната напред ръка.

Още миг и точно преди елморанът да се обърне, грамадният зулус скочи. В настъпилата виделина видяхме как дългите му тънки ръце се сключиха около гърлото на масая. Двете тъмни тела конвулсивно се извиха и в следващия миг зърнах врата на масая да се огъва назад, чух силно изпращяване, както когато се счупи сухо клонче, и той падна по гръб на земята, с гърчещи се крайници.

Умслопогаас беше употребил цялата си желязна сила, за да пречупи врата на воина.

За миг той остана коленичил върху жертвата си, все още стиснал гърлото й. Уверил се, че няма от какво да се страхува повече, той се изправи и ни даде знак да се приближим, което направихме, като лазехме на четири крака като стадо огромни маймуни. Достигнахме краала. Видяхме, че масаите бяха препречили още повече входа, широк около десет фута, като го бяха запълнили с четири или пет мимозови храста, за да се предпазят от нападение. Толкова по-добре за нас, помислих; колкото по-задръстен е, толкова по-бавно ще излизат през него. Тук ние се разделихме. Макензи пропълзя с групата си наляво в сянката на стената. Сър Хенри и Умслопогаас заеха позиция от двете страни на бодливата преграда, а двамата копиеносци и единият аскари залегнаха пред нея. Аз се промъкнах с хората си покрай дясната страна на краала, чиято дължина беше около петдесет крачки.

Когато изминах две трети от разстоянието, спрях и разположих хората си на четири крачки един от друг, но задържах Алфонс близо до себе си. Тогава за пръв път погледнах над стената. Сега вече беше доста светло и първото, което видях, беше бялото магаре, точно насреща ми, а близо до него различих бледото лице на малката Флоси. Както беше казало момчето, тя седеше на десетина крачки от стената. Около нея лежаха заспали мнозина воини. По цялата площ на краала се виждаха останките от огньове; край всеки един спяха около двадесет-двадесет и пет масаи, добре натъпкани с храна. Тук-таме се надигаше по някой човек и прозявайки се, поглеждаше на изток, където небето беше порозовяло, но никой не стана. Реших да почакам още пет минути, за да стане по-светло, та да можем да стреляме по-точно, както и за да дам възможност на Гуд и хората му — които нито можех да видя, нито да чуя — да се подготвят по-добре.

Спокойната зора започна да разстила мантията си над полята, горите и реките, а могъщата Кения, обвита в мълчанието на вечните снегове, се извисяваше над земята. И ето, един лъч от неизгрялото слънце освети острия й връх и го обагри с кръв. Небето над нас стана синьо и нежно като майчина усмивка. Една птичка засвири утринната си песен и през храстите премина лек бриз, който отрони милиони капки роса, за да освежи събуждащия се свят. Навсякъде цареше спокойствие и радост от избуялата сила; навсякъде, освен в сърцата на хората.

Тъкмо вече се приготвях да дам сигнал и си бях избрал човека, по когото смятах да стрелям — един грамаден мъж, проснат на земята само на три стъпки от малката Флоси, — когато зъбите на Алфонс затракаха отново като копитата на галопираща жирафа и вдигнаха голям шум в тишината. От голямата му възбуда парцалчето беше изпаднало. Един от масаите, на няколко крачки от нас, се събуди, седна и започна да се ослушва, за да разбере какъв е този шум. Направо излязох от кожата си и тикнах приклада на пушката си под лъжичката на французина. Това спря тракането, но превивайки се на две, той взе, че даде изстрел с пушката си по такъв начин, че куршумът мина само на инч от главата ми.

Сега вече нямаше нужда от сигнал. От двете страни на краала се изсипа вълна от огън, към която се присъединих и аз; с внезапен изстрел успях да сваля моя масай до Флоси в момента, когато се изправяше. Тогава от горния край на краала проеча ужасен вой, в който с радост разпознах пронизителния крясък на Гуд, издигащ се ясно и високо над общата врява. И мигом последва такава сцена, каквато нито съм виждал, нито ще видя отново. С общ вик на ужас и ярост, тълпата яки диваци в заградения краал се изправи на крака, но мнозина паднаха отново под добре насочената градушка от олово, преди да могат да се придвижат дори и на ярд. За някакво мигновение те застанаха нерешително, но като чуваха непрекъснатите викове и проклятия, идващи от горния край на краала, и объркани от бурята куршуми, в единен подтик се затичаха надолу към преградения с тръни вход. Докато тичаха, ние продължавахме да сипем огъня си безпогрешно в сгъстяващата се тълпа толкова бързо, колкото можехме да заредим. Бях изстрелял последователно десетте патрона от пушката си и тъкмо я пълнех отново, когато се сетих за малката Флоси. Погледнах към нея и видях бялото магаре да рита, легнало на земята, ударено вероятно от някой наш куршум или ръгнато от копието на някой масай. Наблизо нямаше жив масай, а черната бавачка се беше изправила на крака и с острието на едно копие прерязваше въжето около нозете на Флоси. В следващия миг бавачката изтича към стената на краала и започна да се катери, за да се прехвърли: — пример, който малкото момиче се опита да последва. Но Флоси сигурно се беше вдървила от неудобното положение и едва се влачеше, когато двама масаи, които бягаха надолу през краала, я забелязаха и се втурнаха към нея да я убият. Единият стигна до нея, когато горкото момиченце, след отчаяно усилие да се покатери на стената, беше паднало обратно. Голямото копие проблесна, но в този миг куршумът от пушката ми улучи целта си между ребрата на собственика му той се претърколи като ударен заек. Зад него обаче идеше другият, а аз не бях поставил втори патрон. Флоси се беше изправила на крака, с лице към втория масай, който тичаше към нея с вдигнато копие. Обърнах глава настрани, отчаян до смърт. Не исках да гледам как ще я промуши. Когато вдигнах отново очи, за моя изненада видях копието на масая да лежи на земята, докато самият той се люшкаше насам-натам, обхванал с ръце главата си. Изведнъж видях облаче дим, излизащо от ръката на Флоси, и мъжът се строполи с главата напред. Тогава си спомних за малкия деринджър — пистолета, който тя носеше. Разбрах, че беше изстреляла и двата си куршума в масая и сама беше спасила живота си. В следващия миг тя пак се опита да се покатери и подпомогната от бавачката, която лежеше върху стената, успя да се прехвърли отвън. Отдъхнах си: момичето засега беше спасено.

Всичко това изглежда дълго като се разказва, но не вярвам да трая повече от петнадесетина секунди. Бързо напълних пушката си с патрони и пак открих огън, но вече не по кипящата черна маса, която се събираше към изхода на краала, а по отделни бегълци, които досетливо се катереха по стената. Повалих неколцина от тях, придвижвайки се надолу към края на краала и достигнах ъгъла или по-скоро извивката на елипсовидния краал навреме, за да видя и да взема участие с пушката си в големия бой, който се разразяваше там.

В същото време около двеста масаи — позволявам си да мисля, че дотогава бяхме видели сметката на петдесетина — се бяха струпали пред задръстения с тръни вход, подгонени от копията на хората на Гуд, за които сигурно предполагаха; че са голяма сила, а не само десетина храбреци. По неизвестна причина те не се бяха сетили да атакуват стената, която биха могли да прехвърлят сравнително лесно; всички се бяха отправили към преградата, която в действителност беше здраво преплетено препятствие. Първият воин прелетя със скок над нея, но още преди да докосне земята от другата й страна, огромната брадва на сър Хенри се издигна нагоре и се стовари с ужасна сила върху украсената му с пера глава, и той потъна сред трънака. С рев останалите се напънаха да си пробият път през нея кой както може и с появяването на всеки един огромната брадва замахваше, Инкози-каас проблясваше и те падаха мъртви един след друг, като всеки труп спомагаше за издигането на бариера срещу следващите го. Онези, които успееха да избегнат брадвите на двамата, попадаха в ръцете на нашия аскари и другите двама кафри от мисията, а успелите да преминат невредими между тях бяха поваляни от моя огън и този на Макензи.

Все по-бърза и по-свирепа ставаше битката. Някои от масаите скачаха върху труповете на другарите си и се опитваха да нападнат с дългите си копия единия или другия от мъжете със секирите, но главно благодарение на стоманените ризници, резултатът беше винаги един и същ: следваше голям замах с брадвата, шум от сгромолясване и още един мъртъв масай. Това ставаше, ако масаят се насочеше към сър Хенри. Ако той се устремеше към Умслопогаас, резултатът, разбира се, беше същият, но постигнат по друг начин. Зулусът рядко използуваше смазващия удар с две ръце — напротив, единственото, което правеше, бе да почуква непрекъснато противниковите глави, продупчвайки ги с шипа на секирата си, както кълвачът[1] продупчва гнилото дърво. Щом почукаше, врагът се свличаше с хубава кръгла дупчица на челото или темето си, подобна на тази, която черпакът издълбава в мармалада. Той не използуваше широкото острие на брадвата, освен когато бе твърде натясно или когато улучеше щит. По-късно ми каза, че не го считал за честно.

Гуд и групата му се бяха приближили вече доста и се наложи нашите хора да спрат да стрелят по тълпата от страх да не убият някой от тях (и наистина, един от нашите загина по този начин). Обезумели и отчаяни, масаите направиха гигантско усилие, преминаха през бодливата преграда и натрупаните мъртъвци, помитайки Къртис, Умслопогаас и другите трима пред тях, и излязоха на открито. Тогава стана така, че ние започнахме да губим бързо хората си. Загина нашият беден аскари, който бе въоръжен с брадва — цял фут от едно огромно копие стърчеше от гърба му. Не след дълго двамата копиеносци, които стояха до него, също загинаха, биейки се като тигри; и други от нашата група споделиха съдбата им. За миг се уплаших, че битката е изгубена — везните се накланяха ту на едната, ту на другата страна. Викнах на хората си да хвърлят пушките, да грабнат копия и да се хвърлят в мелето. Те ме послушаха, защото кръвта им се беше възпламенила, а и хората на Макензи последваха примера им.

Това действие веднага даде добър резултат, но битката все още не накланяше докрай везните.

Нашите хора се биеха чудесно; връхлитайки върху тъмната маса елморани, те поваляха, промушваха, убиваха и биваха убивани. А над всеобщата врява се издигаше страховитият окуражаващ рев на Гуд, когато той се хвърляше в най-тежките участъци на битката. С почти механична точност двете брадви се издигаха и стоварваха, и всеки удар носеше смърт или осакатяване. Виждах обаче, че напрежението започна да се отразява на сър Хенри, който губеше кръв от няколкото леки рани: беше се запъхтял, а вените на челото му изпъкваха като сини възли. Даже Умслопогаас, който беше сякаш от желязо, бе силно притиснат. Забелязах, че се беше отказал „да кълве“, а използуваше широкото острие на Инкози-каас, посичайки врага си, както сварваше да удари, вместо изкусно да пробива дупки в главата му. Самият аз не се хвърлих в мелето, а кръжах отзад като бърз защитник във футболен мач, забивайки куршума си в някой масай, щом ми се удадеше случай. Така бях по-полезен. Нея сутрин изстрелях четиридесет и девет патрона и нито един нахалост.

Но независимо от усилията ни скоро везната започна да се накланя в наша вреда. Оставаха ни не повече от петнадесет или шестнадесет все още годни човека, а масаите бяха поне петдесет. Разбира се, ако бяха запазили присъствие на духа и се бяха сплотили, те скоро щяха да приключат въпроса; но тъкмо това те не направиха — не се бяха отърсили от уплахата си, а някои бяха побягнали даже без; оръжие. И все пак мнозина от тях отново започнаха да се бият с присъщата си храброст и всеотдайност и само това беше достатъчно, за да ни победят. Отгоре на всичко в един миг, когато пушката на Макензи не бе заредена, един як дивак, въоръжен със сайма, се втурна към него. Пасторът захвърли пушката си, изтегли огромния нож от ластичния си колан (револверът, изглежда, беше изпаднал по време на битката) и се спусна в отчаяна схватка. Вкопчени един в друг, те се търколиха на земята зад стената и известно време, тъй като бях твърде зает със собствената си работа и гледах да запазя кожата си цяла, бях в неведение за съдбата му или за изхода на дуела.

Напред-назад се люшкаше битката, бавно се въртеше в кръг като водовъртеж от хора и започна да изглежда, че работата ни върви на зле. Точно тогава обаче за щастие стана нещо. Дали случайно или нарочно Умслопогаас се измъкна от обръча и се нахвърли върху един воин на няколко крачки от него. В това време друг воин изтича и го удари с все сила между плешките с огромното си копие. Улучило здравата стоманена ризница, то не можа да я прободе и отскочи назад. За миг дивакът зяпна от почуда (предпазното желязно облекло не беше познато между тези племена), а после изрева:

— Това са дяволи, омагьосани са, омагьосани са! — И внезапно обхванат от паника, захвърли копието си и хукна да бяга. Аз прекъснах бягството му с изстрел, Умслопогаас разцепи главата на своя избраник и тогава паниката обхвана всички.

— Омагьосани са, омагьосани са! — викаха те и тичаха безредно на всички страни, за да се измъкнат, напълно паднали духом. Повечето от тях даже захвърлиха щитовете и копията си.

Не е нужно да се спирам на последната сцена от тази ужасна битка. Това беше едно масово и безмилостно клане, в което пощада нито беше поискана, нито дадена. Една случка обаче заслужава да се разкаже подробно. Тъкмо смятах, че всичко вече е свършило, когато изпод един куп убити, където се беше прикрил, изскочи здрав воин и прескачайки като антилопа камарите агонизиращи и убити, се понесе като вихър нагоре покрай краала към мястото, където стоях в момента. Но той не беше сам. По петите му се стрелкаше Умслопогаас със свойствените си движения, които на всички приличаха на лястовичи полет. Когато ме наближиха, разпознах в масая пратеника от предишната вечер. Като разбра, че колкото и да тича, преследвачът му ще го настигне, той спря и се обърна, готов за борба. Умслопогаас също спря като закован.

— Аха — извика той подигравателно на елморана, — значи, това си ти, с когото имах честта да говоря снощи — лигонани! Пратеникът! Похитителят на малки момичета — този, който иска да убива малки момичета. И ти сам пожела да се изправиш като мъж срещу мъж, лице в лице с Умслопогаас — един индуна от племето на Макуилизини, от хората на Амазулу? Е добре, молбата ти е чута. Нали се заклех да те накълцам парче по парче, тебе, безсрамно куче? Внимавай, защото сега ще го сторя!

Масаят изскърца със зъби от яд и се спусна с копието си към зулуса. Когато приближи, Умслопогаас ловко отскочи встрани и като завъртя с двете си ръце Инкози-каас високо над главата си, с такава сила стовари широкото острие изотзад върху рамото на масая, точно там, където започва вратът, че острият й като бръснач край разряза кости, месо, мускули и почти отдели главата заедно с едното рамо от тялото.

— Е — възкликна Умслопогаас, оглеждайки трупа на своя враг, — удържах на думата си. Това беше славен удар.

Бележки

[1] Мисля, споменах вече, че едно от зулуските имена на Умслопогаас беше Кълвачи. Не се сещах защо го наричаха така, докато не го видях да действува с Инкози-каас, и тогава изведнъж открих приликата. — А.К.