Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XVI
Пред статуята

Беше нощ — безмълвна нощ — и тишината подобно на облак покриваше Навъсения град.

Тайно, като злодеи, сър Хенри Къртис, Умслопогаас и аз се промъквахме през коридорите към близкия вход на голямата тронна зала. Веднъж бяхме спрени от гръмкия вик на часовоя. Казах условната дума и човекът спусна копието си и ни даде път да минем. Ние също бяхме офицери от охраната на кралиците и поради това имахме правото да влизаме и излизаме невъзпирани.

Достигнахме благополучно залата. Толкова празна и тиха беше тя, че даже след като преминахме, звукът от стъпките продължи да отекна нагоре по високите стени, трептеше слабо и все по-слабо в дърворезбата на тавана, сякаш призрачните стъпки на мъртъвците бродеха там, където някога бяха вървели.

Мястото беше тайнствено и ме потискаше. Луната беше пълна и хвърляше огромни сенки и светли петна през високите безпрозоречни отвори в стената; красиви и чисти, те бяха положени върху черния мраморен под също като бели цветя върху ковчег. Една от тези сребърни стрели падна върху статуята на заспалия Радемас и ангелската фигура, надвесена над него, като ги озари в кръг с мека ясна светлина; това ми напомни как католиците осветяват олтарите в катедралите си.

Тук, при статуята, ние застанахме и зачакахме. Сър Хенри и аз близо един до друг, а Умслопогаас на няколко крачки по-далеч в тъмнината; трудно различавах неговия извисяващ се силует, подпрян на брадвата, която почти не се виждаше.

Толкова дълго чакахме, че почти заспах, облегнат на студения мрамор, но изведнъж се разсъних, защото долових, че Къртис затаи дъх. Тогава отдалеч, много отдалеч долетя слаб звук, сякаш наредените покрай стената статуи си предаваха шепнешком някое старинно послание.

Това беше лекото шумолене на женска дреха. То се долавяше все по-ясно и по-наблизо. После видяхме една фигура, която притичваше от едно лунно петно до друго и дори долавяме меките стъпки на обути в сандали крака. В следващия миг видях черния силует на стария зулус да вдига ръка в безмълвен поздрав и Нилефта застана пред нас.

О, колко красива изглеждаше тя, застанала за миг точно в кръга от лунна светлина! Ръката й беше притисната към сърцето, а бялата, й гръд се вълнуваше под нея. Върху главата си беше метнала един бродиран шал, който засенчваше отчасти съвършеното й лице, но му придаваше още по-голямо очарование, защото красотата зависи до известна степен от въображението и никога не е така пълна, както когато е полузакрита. Тя стоеше лъчезарна, но изпълнена със съмнения, величествена и въпреки това твърде мила. То беше само миг, но тогава, на това място, аз също се влюбих в нея и останах такъв до този час; защото наистина тя приличаше повече на ангел, слязъл от небето, отколкото на влюбена, страстна, смъртна жена. Отправихме и дълбок поклон и тогава тя проговори:

— Аз дойдох — пошепна тя, — но това беше голям риск. Вие не знаете как ме наблюдават. Жреците ме следят. Сорейз ме следи с огромните си очи. Дори и охраната ме шпионира. Наста също ме следи. О, само нека внимава! — и тя тупна с крак. — Само нека внимава; аз съм жена и трудно се оставям да ме водят. При това съм и кралица и все още мога да отмъщавам. Нека внимава, казвам, защото вместо да му дам ръката си, мога да взема главата му. — И в края на този изблик тя тихо изхлипа, сетне ни се усмихна очарователно и се засмя. — Ти ме помоли да дойда тук, господарю мой Инкубу (Къртис я беше научил да го нарича така). — Без съмнение това е във връзка с държавните работи, понеже зная, че винаги си изпълнен с големи идеи и планове за моето благополучие и това на народа ми. Ето защо, макар да съм кралица, аз трябваше да дойда, въпреки че много ме е страх сама в тъмното — и отново се засмя и го стрелна със сивите си очи.

При тези думи сметнах за уместно да се отстраня, тъй като „държавните“ тайни не трябва да стават достояние на публиката; но тя не ме остави да се отдалеча много — спря ме властно на разстояние от около пет ярда, като каза, че се страхува да не бъде изненадана. Така неволно чух всичко, което говориха.

— Ти знаеш, Нилефта — започна сър Хенри, — че по съвсем други причини те помолих да се срещнеш с мен на това усамотено място. Нилефта, не губи време в любезности, а ме изслушай, защото аз те обичам.

При тези негови думи видях как лицето й се промени и стана съвсем друго. Кокетството от него изчезна и то се озари от голямата светлина на любовта, която сякаш му придаде сияние и го направи да изглежда като това на мраморния ангел отгоре. Не мога да не си мисля, че някакъв пророчески инстинкт е накарал покойният Радемас да въплъти в чертите на ангела, вдъхновил го насън, една толкова странна прилика със своята потомка. Сър Хенри изглежда също бе поразен от тази прилика, защото, като улови изражението върху лицето на Нилефта, той хвърли бърз поглед към осветената от луната статуя и после отново към своята любима.

— Ти казваш, че ме обичаш — отвърна Нилефта тихо — и гласът ти прозвуча искрено, но как мога да се уверя аз, че говориш истината. А макар — продължи тя с достойно смирение, като говореше в трето лице, което се употребява много често от зу-вендите — да съм нищо в очите на моя господар — и тя му се поклони, — защото той идва от един чуден народ, пред който моите хора не са нищо друго освен деца, все пак тук аз съм кралица и вожд на мъже и ако тръгна на бон, сто хиляди копия ще заблестят подире ми, както звездите осветяват пътя на виторогата луна. И въпреки че красотата ми е дребно нещо в очите на моя господар — и тя прихвана бродираната си пола и отново се поклони, — все пак тук, всред моя народ, ме смятат за много хубава и от времето, когато станах жена, големите благородници в кралството се карат за мен, като че ли — добави тя с оттенък на гняв — съм някоя сърна, която чака да бъде повалена от най-гладния вълк, или съм кон, който да бъде продаден на този, дал най-висока цена. Нека моят господар ме извини, ако аз го отегчавам, но моят господар беше любезен да каже, че ме обича, мен, Нилефта, кралица на зу-вендите, и ето защо аз мога да кажа, че макар моята любов й ръка да не представляват много за моя господар, все пак за мен те са всичко… О, — извика тя внезапно с възбуден и променен глас, като измени и превзетия си начин на говорене. — О, как мога да зная аз, че ти обичаш именно мен? Как мога да зная, че няма да ти дотегна и няма да подириш отново родината си, а мене да изоставиш? Кой може да ми каже, че ти не обичаш някоя друга жена, някоя хубава жена, непозната за мен, но която диша под същата тази Луна, огряла ме тази нощ? Кажи ми как мога да зная това? — И тя сключи ръце, протегна ги към него и го погледна умолително в лицето.

— Нилефта — отговори сър Хенри, възприемайки обичайния за зу-вендите начин на говорене, — аз ти казах, че те обичам; как монада ти кажа колко много те обичам? Може ли да се измери любовта? И все пак ще се опитам. Не твърдя, че никога не съм поглеждал благосклонно друга жена, но твърдя, че те обичам с цялата си, душа и цялата си сила; че те обичам сега и ще те обичам, докато смъртта; ле ме вледени, да, и вярвам, че ще те обичам и след смъртта си, завинаги; казвам, че гласът ти е музика за ухото ми, а докосването ти — вода за жадната земя; когато те виждам, светът е красив за мен, а когато те няма, сякаш светлината угасва. О, Нилефта, никога не ще те напусна; сега тук заради теб, любима, ще забравя своя народ и бащиния си дом, да, отказвам се от тях. Искам да живея до теб, Нилефта, и до теб да умра.

Той замлъкна и я погледна с очакване, но тя беше клюмнала глава като лилия и не отрони нито дума.

— Погледни! — продължи той, като посочи статуята, която лунните лъчи осветяваха толкова силно. — Нали виждаш тази жена-ангел, положила ръката си върху челото на заспалия мъж, и виждаш как нейното докосване възпламенява душата му и тя сякаш свети през плътта му, както лампата светва при досега с пламъка; така е и с мен, Нилефта. Ти събуди душата ми и я съживи, и сега, Нилефта, тя не е моя, а твоя, единствено твоя. Нямам какво повече да кажа; животът ми е в твоите ръце. — И той се облегна назад върху пиедестала на статуята с блеснали очи и много блед, но горд и красив като някой бог.

Нилефта бавно вдигна глава и впи чудните си пламнали от дълбока страст очи в лицето му, сякаш да проникне в самата му душа. Най-после тя проговори, тихо наистина, но ясно като сребърно звънче.

— Макар да съм само една слаба жена, аз наистина ти вярвам. Лош ще бъде денят за теб, а и за мен също, ако бъде писано да науча някога, че съм повярвала на една лъжа. А сега чуй ме, о човече, ти, който дойде от толкова далеч, за да откраднеш сърцето ми и да ме направиш изцяло твоя. Ето че аз слагам ръка върху ръката ти така, и ето че аз, чиито устни никога досега не са целували, целувам челото ти; и сега чрез ръката си и тази първа свята целувка, в името на народа си и трона си, който вероятно ще загубя заради теб, в името на знатния си род и свещения камък, и вечното божествено Слънце, кълна се, че ще живея и ще умра за теб. И се кълна, че ще обичам теб, единствено теб, до смъртта си и отвъд нея, ако, както ти казваш, отвъдното съществува, и че твоята воля ще бъде моя воля и твоите желания — мои желания. О, виж, виж, господарю мой! Не знаеш ти колко смирена е тази, която обича. Аз, която съм кралица, коленича пред теб, в краката ти, и ти отдавам почит.

И прекрасното пламенно същество падна на колене върху студения мрамор пред сър Хенри. След това аз наистина не зная какво точно се случи, защото не издържах повече и се оттеглих да се освежа в компанията на стария Умслопогаас, като ги оставих да се оправят по-нататък, а то продължи доста дълго време.

Заварих стария воин, облегнат както винаги върху Инкози-каас, с насмешлива усмивка да наблюдава разигралата се на лунната светлина сцена.

— Ах, Макумазан — каза той, сигурно е, защото вече остарявам, но мисля, че никога няма да се науча да разбирам постъпките на белите хора. Погледни сега там, моля те. Те са една хубава двойка гълъби, но защо е целият този шум, Макумазан? Той иска жена, а тя иска съпруг, защо тогава като истински мъж той не заплати кравите[1] и да се свърши? Така щяха да си спестят много главоболия и щяхме да се наспим добре тази нощ. Но те стоят там, говорят, говорят, говорят, и се целуват, целуват, целуват като обезумели. Уф!

След около три четвърти час „двойката гълъби“ се запъти към нас. Къртис изглеждаше малко смутен, но Нилефта спокойно забеляза, че лунната светлина създавала извънредно хубави ефекти по мрамора. После, понеже беше много благосклонно разположена, тя взе ръката ми и каза, че аз съм „скъпият приятел на нейния господар и ето защо съм най-скъп и за нея“ — нито дума за мен самия, както виждате. После взе брадвата на Умслопогаас и като я разглеждаше любопитно, многозначително отбеляза, че много скоро може да стане нужда той да я използува в нейна защита.

След това кимна бързо на всички ни и като хвърли нежен поглед на своя възлюбен, изчезна в тъмнината като красиво видение.

Когато се върнахме в стаите си, което стана без произшествия, Къртис шеговито ме попита какво мисля за всичко това.

— Чудя се — отговорих, — какъв е принципът някои хора да намират красиви кралици, които да се влюбят в тях, докато други изобщо да не намират нищо или даже по-лошо от нищо; чудя се също на колко ли храбри воини ще струва живота тази нощна случка. — Това може би беше доста злобно от моя страна, но някак си не всички чувства изчезват с възрастта и не можех да не изпитвам известна ревност към късмета на моя приятел. Суета, деца мои, суета на суетите!

На следващата сутрин уведомихме Гуд за щастливото събитие и той буквално се покри с усмивки; те започваха някъде около устата му, след това се разливаха по лицето му като кръгове вода, докато прелееха над монокъла му, за да изчезнат там, където изчезват сладките усмивки. Работата беше там, че Гуд се радваше не само заради самото събитие, а и по свои лични причини. Той обожаваше Сорейз толкова искрено, колкото сър Хенри обожаваше Нилефта, а обожанието му не беше дало още никакви резултати. В действителност както на мен, така и на него му се струваше, че по нейния особен неописуем начин тъмната като Клеопатра кралица беше много по-благосклонна към Къртис, отколкото към Гуд. Ето защо за него беше облекчение да научи, че неволният му противник беше постоянно и задоволително привлечен в друга посока. Лицето му се помрачи малко обаче, когато му казахме, че работата засега трябва да бъде пазена в дълбока тайна преди всичко от Сорейз, тъй като политическите сътресения, които могат да последват такова съобщение, биха били твърде големи и с много възможно, ако това стане преждевременно, то да разклати трона на Нилефта.

Тази сутрин ние отново отидохме в тронната зала. Не можех да не се засмея вътрешно, когато сравнявах посещението ни с това от предната нощ; мислех си, че ако стените можеха да говорят, щяха да разправят доста странни работи.

Какви артистки са жените! Високо там, върху златния си трон, облечена в разкошната си надиплена официална роба, седеше прекрасната Нилефта и когато сър Хенри влезе с малко закъснение, облечен в парадната униформа на офицер от охраната й и смирено се поклони пред нея, тя прие поздрава му само с небрежно кимване и равнодушно обърна главата си настрани. Присъствуваше голямо мнозинство, защото не само церемонията по подписването на законите беше привлякла мнозина извън онези, чието присъствие беше задължително, но и мълвата, че Наста публично ще поиска ръката на Нилефта за брак. В резултат голямата зала беше натъпкана почти докрай. Там бяха и нашите приятели, всесилните жреци, начело с Агон, който ни наблюдаваше със злобни очи. Те бяха много внушителна група в дългите си бели избродирани роби, опасани със златни вериги, от които висяха плочките, подобни на рибени люспи. Присъствуваха и голям брой благородници, всеки един с група от блестящо облечени придружители, а най-личен между тях бе Наста, който замислено поглаждаше черната си брада и изглеждаше необичайно неприятен. Гледката беше великолепна и правеше голямо впечатление особено когато служителят, който прочиташе всеки закон, го подаваше за подпис на кралиците. Тогава гръмваха фанфари и кралската гвардия отдаваше почит, като стоварваше с трясък копията върху земята. Четенето и подписването на законите отне дълго време, но най-после и това свърши, като в последния закон се казваше, че „що се отнася до някои изтъкнати чужденци“ и т.н., а по-нататък удостояваха трима ни с титлата „благородник“; като ни даваха също някакви военни постове и големи имения, дарение от кралиците. Четенето свърши, фанфарите гръмнаха, копията удариха земята както обикновено, но видях, че някои от благородниците се обърнаха и си зашепнаха нещо, а Наста стисна зъби. Не им харесваше оказаното ни благоволение, което при стеклите се обстоятелства може би не беше съвсем неестествено.

Настъпи мълчание и Наста пристъпи напред. Като се поклони почтително, но без кротост в очите си, той се обърна с молба към кралица Нилефта.

Нилефта леко пребледня, но кимна благосклонно и помоли „многообичния господар“ да говори, при което с няколко думи, по войнишки прямо, той поиска ръката й за встъпване в брак.

Още преди тя да може да намери думи за отговор, върховният жрец Агон подхвана работата и със слово, отличаващо, се с истинско красноречие и сила, изтъкна големите преимущества на предложения съюз. Как това щяло да заздрави кралството, защото земите на Наста, в които той фактически беше крал, представляваха за Зу-Вендис това, което Шотландия представлява за Англия; как щяло да удовлетвори дивите планинци и да намери добър прием всред войнството, защото Наста бе прочут генерал; как щяло да постави династията здраво на трона и да спечели благословията и одобрението на Слънцето — т.е. на върховния жрец и кликата му и т.н. Безспорно много от аргументите му бяха сериозни и погледнато от политическа гледна точка, всичко казано бе в полза на брака. Но за съжаление трудно се играе политическа игра с личностите на млади и красиви кралици, защото те не са фигурки от слонова кост върху шахматната дъска. Докато Агон говореше, лицето на Нилефта беше много изразително; вярно, че тя се усмихваше, но под усмивката то бе застинало като камък, а очите й започнаха да проблясват заплашително.

Най-после той свърши и тя се приготви за отговор. Но преди да го стори, Сорейз се наведе към нея и изрече с достатъчно висок глас, за да мога да чуя какво казва: „Премисли добре, сестро моя, какво ще отговориш, защото ми се струва, че троновете ни зависят от думите ти.“

Нилефта не й отвърна и като сви рамене, Сорейз с усмивка се облегна назад и заслуша.

— Вярно, че ми бе сторена голяма, чест — каза Нилефта, — не само поискаха бедната ми ръка за брак, но и Агон беше толкова бърз, че даде благословията на Слънцето за този мой съюз. Струва ми се, че в следващия миг е готов да извърши венчавката, веднага щом невестата каже своето „да“. Наста, благодаря ти, аз ще размисля над думите ти, но засега още не съм готова за женитба, защото това е питие, чийто вкус никой не знае, докато сам не започне да пие от него. Благодаря ти отново, Наста — и тя направи движение, като че иска да стане.

Лицето на големия благородник потъмня от гняв почти колкото брадата му; той разбра, че думите означаваха пълно отхвърляне на предложението му.

— Благодарен съм на кралицата за милостивите й думи — каза той, като се овладяваше трудно и даваше вид, че е благодарен — сърцето ми сигурно ще ги оцени. А сега отправям друга молба, а именно, да бъда освободен от двора и да се оттегля в бедните си градове на север до времето, когато кралицата ще отговори с „да“ или „не“ на предложението ми. Може би — додаде той с насмешка — кралицата ще благоволи да ме посети там и ще доведе със себе си чужденците-благородници — и той погледна навъсено към нас. — Това е само една бедна и груба земя, но ние сме корав народ от планинци и там могат да се съберат тридесет хиляди воини, за да я приветствуват с добре дошла.

Тази реч, която беше почти декларация за бунт, бе посрещната с пълно мълчание; Нилефта се изчерви, но отговори с достойнство.

— О, разбира се, Наста, че ще дойда, а и благородниците-чужденци ще доведа с мен; и за всеки човек от твоите планинци, които те наричат принц, ще доведа двама от низините, които ме наричат кралица и тогава ще видим кой народ е по-твърд. А дотогава — на добър път.

Фанфарите гръмнаха отново, двете кралици станаха и голямото заседание, завърши в смут и шепот; самият аз си отидох с натежало сърце, защото предчувствувах гражданска война.

Няколко седмици всичко вървеше спокойно. Къртис и кралицата не се срещаха често и вземаха възможно най-големите предпазни мерки, за да не позволят истинските отношения помежду им да станат известни; но колкото и да се стараеха, наоколо започнаха да се носят слухове; като бръмченето на муха в тъмна стая те трудно можеха да се проследят, но все пак достатъчно ясно се чуваха и накрая замираха около трона й.

Бележки

[1] Намеква за зулуския обичай. А.К.