Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава II
Черната ръка

Когато му дойде времето, ние напуснахме Ламу и десет дни по-късно, след като преживяхме доста приключения, които няма защо да описвам тук, се озовахме на място, наречено Чарра, на река Тана. Между другото посетихме развалините на един град, каквито има много по това крайбрежие. Ако съдим по размера им и безбройните останки от джамии и каменни сгради, това трябва да са били гъсто населени места. Тези разрушени градове са неизмеримо древни и както изглежда, са били богати и важни средища в древността, още в библейски времена, когато са били център на търговията с Индия и други страни. Но славата им вече е угаснала, търговията с роби ги е довършила и там, където някога са стояли богати търговци от всички краища на тогавашния цивилизован свят и са се пазарели на многолюдните тържища, сега нощем снове лъвът и вместо глъчката на робите и гласовете на купувачите из разрушените ходници кънти страшният му рев. На това място, върху една могила, покрита с буйна растителност и отломъци, открихме две от най-красивите каменни порти, каквито могат да се изработят. Резбата върху тях беше направо изящна и мога само да съжалявам, че нямаше начин да ги вземем с нас. Без съмнение това някога е било вход на дворец, от който обаче сега нямаше и следа, въпреки че вероятно развалините му лежаха под издигащата се могила.

Изчезнал! Напълно изчезнал! Така-, както всичко си отива. Както благородниците и дамите, които са живели в тях, тези градове са изживели дните си и днес са като Вавилон и Ниневия — такива, каквито Лондон и Париж ще бъдат един ден. Нищо не е вечно. Това е неумолимият закон. Мъже и жени, империи и градове, тронове, княжества и величия, планини, реки и бездънни морета, светове и вселени, всички изживяват дните си и трябва да си отидат. В това разрушено и забравено място моралистът може да намери символа на световната съдба, защото в тази, в нашата система, няма място за покой — нищо не остава на пътя да бележи прогреса нагоре към Живота или надолу към Смъртта. Строгият разпоредител, Съдбата, ни движи нагоре и надолу, насам и натам в безкрая — няма почивка за уморените крака, докато накрая бездната не ни погълне и не бъдем запратени в морето на Вечността.

В Чарра ужасно се карахме с водача на носачите, наети от нас до това място, понеже искаше да измъкне голямо допълнително заплащане. Вследствие на това той ни заплаши, че ще насъска масаите — за което ще стане дума — срещу нас. Същата нощ избяга заедно с всичките наети носачи, като открадна повечето от нещата, които им бяхме поверили да носят. За щастие обаче не бяха успели да откраднат пушките, амунициите и личните ни вещи. Не от уважение, а поради факта, че ги бяхме дали на петимата уакуафи. След случилото се решихме, че вече ни е дотегнало от кервани и носачи. Фактически не беше останало много, за да товарим керван. И все пак как щяхме да вървим нататък?

Гуд разреши въпроса.

— Тук има вода — каза той, като посочи река Тана. — Вчера видях група туземци да преследват хипопотами с канута. Разбрах, че мисията на господин Макензи се намира на самата река. Защо не вземем канута и не гребем до там?

От само себе си се разбира, че това блестящо предложение беше прието с въодушевление. Веднага се заех да набавя две подходящи канута от туземците в околността. След тридневно протакане успях да закупя две големи канута, всяко издълбано от дънера на някакво леко дърво и достатъчно голямо да вмести шестима души и багаж. За тези две канута трябваше да дадем почти всичкия ни останал плат, както и още много други неща.

Тръгнахме в деня след покупката на двете канута. В първото бяха Гуд, сър Хенри и трима от нашите уакуафи; във второто бяхме аз, Умслопогаас и другите двама уакуафи. Тъй като се движехме срещу течението, във всяко кану непрекъснато трябваше да се гребе с четири весла, което означаваше, че всички ние с изключение на Гуд трябваше да гребем като роби в галера. Това беше много изморителна работа. Казах „с изключение на Гуд“, защото, разбира се, от момента, когато кракът му стъпи на лодката, той беше вече в собствената си среда и пое командуването на групата. Не ще и дума, че той ни преумори. На сушата Гуд е любезен човек с кротък нрав и чувство за хумор, но както изпитах на собствения си гръб, когато плаваше, Гуд беше същински демон. Да започнем с това, че той знаеше всичко, а ние — нищо. По всички навигационни въпроси, като се почне от това как матросът се прицелва с торпедо и се стигне до най-добрия начин за гребане с африканско кану, той беше неизтощим източник на информация, което, най-меко казано, ние не бяхме. При това изискванията му за дисциплина бяха най-строги; накратко, той започна да командува като офицер от Кралската флота и ни заплати щедро за всички шеги, които си бяхме правили с него на сушата. Но от друга страна, трябва да призная, че умението му да управлява лодките предизвикваше възхищение.

Още след първия ден с помощта на парчета плат и няколко пръта Гуд успя да издигне платно във всяко кану, което облекчи труда ни не малко. Насрещното течение обаче беше много силно и колкото и да се стараехме, не можехме да изминаваме повече от двадесет мили на ден. Съгласно плана си тръгвахме в зори и гребяхме до около десет и половина, когато слънцето напичаше толкова много, че не позволяваше по-нататъшни усилия. Тогава завързвахме канутата на брега и се хранехме от оскъдните си запаси. След това спяхме или някак запълвахме времето докъм три часа следобед. После тръгвахме отново и гребяхме, докато останеше един час до залез-слънце, когато спирахме за нощувка. Щом слезехме вечер на брега, Гуд се залавяше за работа — подпомаган от аскарите, той построяваше „шърм“ (малко убежище), който ограждаше с трънливи храсти, и запалваше огън. Аз, сър Хенри и Умслопогаас отивахме да ударим нещо за тенджерата. Обикновено това беше лесна задача, защото бреговете на Тана изобилствуваха с всякакъв дивеч. Една вечер сър Хенри застреля млада женска жирафа, чийто костен мозък беше отличен; друг път аз последователно улучих двойка водни антилопи с двуцевката; а веднъж за свое безкрайно задоволство Умслопогаас, който като повечето зулуси стреляше лошо с пушка, успя да убие една хубава тлъста антилопа с „Мартини“-то, което му бях заел. Понякога разнообразявахме храната си, като убивахме с револвер токачки или дропли (паау), каквито имаше безброй, или пък улавяхме от красивите жълти риби, от които водите на Тана гъмжаха и които вероятно служеха за основна храна на крокодилите.

Три дни след тръгването ни се случи нещо злокобно. Тъкмо се приближавахме към брега, за да си направим лагер за нощта, когато забелязахме, една фигура, изправена на малко хълмче, да наблюдава внимателно приближаването ни. Един поглед беше достатъчен да разбера (макар лично да не бях запознат с племето), че това беше масай-елморан — млад воин. И наистина, да имах и най-малко съмнение, то веднага щеше да бъде разпръснато от ужасения възглас „масаи!“, излязъл едновременно от устата на придружаващите ни аукуафи, които, както мисля вече казах, сами произлизат от масаите.

Само каква фигура представляваше той, изправен там в своето дивашко бойно снаряжение! Колкото и обикновено нещо да бяха диваци, те в живота ми, мисля, че не бях виждал дотогава някой с такъв свиреп и вдъхващ страх вид. Да започнем с това, че човекът беше необикновено висок, бих казал почти колкото Умслопогаас, и красиво сложен, макар да беше малко слаб, но имаше лице на дявол. В дясната си ръка държеше копие, дълго около пет фута и половина, като само острието беше два и половина фута дълго и почти три инча широко, а в края му имаше железен шип, дълъг повече от фут. В лявата си ръка държеше голям, здрав елипсовиден щит от биволска кожа, върху който бяха изрисувани странни знаци, наподобяващи герб. Върху раменете му имаше огромна наметка от ястребови пера, а около врата му бе намотано найбере — парче памучен плат, дълго около седемнадесет фута и широко фут и половина, с цветна ивица по средата. Робата от щавена козя кожа — обичайната му дреха в мирно време — беше хлабаво привързана около кръста му и в подобието на колан отляво и отдясно съответно бяха пъхнати неговата къса сайма — сабя с крушовидна форма, която се изработва от цял къс стомана и се носи в дървена ножница, — както и огромна тояга с валчест край. Но може би най-забележителната част от облеклото му беше украшението на главата, направено от щраусови пера. То беше прикрепено към брадата му, преминаваше пред ушите към челото и във формата на елипса изцяло, обхващаше лицето, така че дяволският му образ сякаш се подаваше от решетка за камина, направена от пера. Около глезените му висяха черни ресни от коса, а от горната част на прасците, където те бяха прикрепени, стърчаха като шипове дълги шпори от които се развяваха кичури от красивата черна и къдрава козина на маймуната колобус. Такова беше бойното облекло на масая-елморан, който стоеше и наблюдаваше приближаването на нашите две канута, и облеклото му наистина заслужава да се види, само че онези, които го видят, рядко оцеляват, за да го опишат. Разбира се, при тази първа среща аз не успях да открия всички тези подробности от пълното му снаряжение, защото бях направо поразен от впечатлението, което правеше, но в последствие имах достатъчно възможност да се запозная с частите, от които се състоеше то.

Докато се колебаехме какво да правим, масайският воин се изпъчи гордо, размаха огромното си копие към нас, след това се обърна и изчезна зад далечния край на склона.

— Хей! — извика сър Хенри от другата лодка. — Нашият приятел, водачът на кервана, е имал добрината да удържи думата си и е изпратил масаите подире ни. Смятате ли, ще е безопасно да слезем на брега?

Изобщо не смятах, че ще бъде безопасно, но от друга страна, нямаше как да готвим в канутата, а нямахме и нищо, което да ядем сурово, така че беше трудно да решим какво да правим. Накрая Умслопогаас опрости нещата, като предложи доброволно да отиде и разузнае, и го направи, промъквайки се като змия из храстите, докато ние спряхме да гребем, за да го изчакаме. След половин час той се завърна и каза, че не забелязал нито един масай, но открил място, където до скоро били лагерували. Имало признаци, че са го напуснали горе-долу преди около час. Очевидно човекът, когото видяхме, е бил оставен, за да съобщи накъде се придвижваме.

Тогава слязохме на сушата и като поставихме часовой, се заехме с готвенето и вечерята си. Когато свършихме, започнахме сериозно да обмисляме положението. Напълно допустимо беше, разбира се, появата на масайския воин да няма нищо общо с нас. Можеше просто да е бил член на банда мародери и убийци, тръгнали на поход срещу някое друго племе. Нашият приятел консула ни беше предупредил, че наоколо има такива набези. Но като си припомнихме заплахата на водача на кервана и злокобния начин, по който воинът бе размахал копието си насреща ни, това не ни се видя много вероятно. Тъкмо обратното, по-вероятно беше, че бандата преследва нас и изчаква удобен момент да ни нападне. При това положение можехме да направим само две неща: или да продължим напред, или да се върнем назад. Последното обаче бе отхвърлено веднага, тъй като беше ясно, че и да отстъпвахме и да напредвахме щяхме да се натъкнем на еднакъв брой опасности, а бяхме твърдо решили да продължим пътешествието си на всяка цена. При тези обстоятелства обаче сметнахме, че не е безопасно да спим на брега — качихме се в канутата, гребахме до средата на реката, която тук не беше особено широка, и успяхме да се закотвим посредством големи камъни, привързани с въжета от кокосови влакна, каквито имахме по няколко клафтера[1] във всяко от канутата.

Тук комарите почти ни изядоха живи и когато това се прибави към тревогата ми за положението ни, действително не успях да заспя, което другите направиха въпреки нападенията на гореспоменатите речни комари. И така, лежах буден, пушех и размишлявах за много неща, но най-вече върху практическата страна на въпроса, как да се измъкнем от тези злодеи, масаите. Беше красива лунна нощ и като оставим настрана комарите и големия риск да заболеем от треска, нощувайки на такова място, и като се мъчех да забравя болките в десния си крак, схванат от неудобното положение в кануто, както и ужасната миризма на този уакуафи, който спеше до мен, започнах наистина да се любувам на нощта. Лунните лъчи играеха по повърхността на водата, която бързаше устремена към морето, също както животът на хората към гроба. А там, на откритото, където дърветата не хвърляха сянка, водата блестеше като голям сребърен саван. Край бреговете обаче беше много тъмно. Нощният вятър тъжно въздишаше из тръстиките. В ляво, на по-отдалечения бряг на реката, имаше малко пясъчно заливче без дървета и в него почти можах да различа очертанията на множеството антилопи, идващи на водопой. Внезапно се чу заплашителен рев и те всички се разбягаха. Не измина много време и успях да различа огромния силует на негово величество лъва, дошъл да се напие до насита след яденето си. Скоро и той си отиде и тогава чух грохот в тръстиките на около петдесет ярда нагоре по реката; няколко минути по-късно на двадесетина ярда от мене от водата с пръхтене се надигна огромна черна маса — главата на един хипопотам. Тя безмълвно потъна отново само за да се подаде пак на около пет ярда от мястото, където седях. Явно това беше твърде близо, за да не изпитвам безпокойство. Хипопотамът очевидно беше обзет от голямо любопитство да разбере какво представляват нашите канута. Той отвори грамадната си уста, предполагам да се прозее, и ми предостави отлична гледка на зъбите си. Без да ща, си помислих колко лесно може да схруска нашето леко кану само с едно захапване. Посегнах да му отправя един куршум от осемкалибровата си пушка, но размислих и реших да изчакам да видя дали наистина ще нападне лодката. За щастие той отново потъна така безшумно, както преди, и повече не го видях. Тогава, поглеждайки към брега отдясно, забелязах, че една черна сянка се промъква между дърветата. Имам много остро зрение и бях напълно сигурен, че видях нещо, но дали беше птица, животно или човек, не можех да кажа. В същия миг обаче един тъмен облак закри луната и не можах да видя нищо повече. Тъкмо тогава, въпреки че всички обичайни шумове в гората бяха утихнали, започнаха да се чуват начесто крясъците на един вид качулат бухал, който познавах добре. После настъпи пълна тишина, само дърветата и тръстиките шумоляха при повея на вятъра.

Но някак си, необяснимо защо, изведнъж станах нервен. Нямаше особена причина извън познатите, които заобикалят пътешественика в Централна Африка. И все пак несъмнено станах неспокоен. Ако има нещо, което напълно да презирам и отричам изцяло, това е предчувствието, но сега изведнъж бях обладан и обзет от съвсем сигурно чувство за приближаващо се нещастие. Не трябваше да му се поддам, въпреки че усетих студена пот по челото си. Не исках да събуждам другите, макар че ми ставаше все по-зле и по-зле. Пулсът ми биеше като на умиращ, нервите ми се опънаха, защото изпитвах безсилен ужас, познат на всеки, който е имал кошмари, но все пак волята ми надделяваше над страха, затова лежах тихо (всъщност бях полулегнал — полуседнал на носа на кануто), като само обръщах лицето си, за да държа под погледа си Умслопогаас и другите двама уакуафи, които спяха край мен и малко по-надолу.

В далечината чух слаб плясък от хипопотама, а после бухалът избуха отново с неестествено креслив глас[2]; — вятърът започна жалостно да стене между дърветата и тръпки ме побиха от песента му. Отгоре тегнеше черната гръд на облака, а отдолу течеше черният поток на водата и изпитах чувство, сякаш аз и Смъртта бяхме съвсем сами между тях. Беше ужасно пусто.

Изведнъж кръвта замръзна в жилите ми и сърцето ми замря. Въобразявах ли се, или наистина се движехме? Извърнах поглед, за да видя другото кану, но вместо него видях как една тънка ръка се подава и се улавя за борда на малката лодка. Положително беше кошмар? В същия миг от водата се показа едно лице с неясни черти, но дяволско на вид, лодката се наклони, видях блясъка на нож и чух ужасния вик на този уакуафи, който спеше до мен (същия нещастен човек, чиято миризма така ме дразнеше) и нещо топло ме плисна в лицето. В миг тайнствеността изчезна — разбрах, че не сънувам кошмар, а че сме нападнати от плуващ масай. Грабнах първото оръжие, което ми попадна, а това се оказа бойната брадва на Умслопогаас, и замахнах с все сила по посока на блясъка на ножа. Ударът ми улучи човешка ръка точно върху дебелия дървен планшир на кануто и напълно я отсече малко над китката. Колкото до собственика й, той не издаде нито звук, нито вик. Като привидение се яви, като привидение изчезна, оставяйки след себе си само окървавената ръка, сграбчила огромния нож или по-скоро късата сабя, пробола сърцето на нашия беден слуга.

Изведнъж настана глъч и бъркотия. Стори ми се, вярно или не, че няколко тъмни глави се плъзгат по водата към десния бряг, накъдето ние бързо се носехме; въжето, с което бяхме закотвени, се оказа прерязано с нож. Осъзнавайки този факт, веднага разбрах, че планът е бил да прережат въжето на лодката, за да бъде отнесена към десния бряг от естественото течение на реката, а там без съмнение ни очакваше бандата масаи, за да забие в нас лопатовидните си копия. Хванах едно гребло, извиках на Умслопогаас и той да вземе да гребе, защото другият аскари беше твърде уплашен и объркан, за да помогне с нещо, и двамата започнахме да гребем ожесточено към средата на реката. Да бяхме се забавили само миг, щяхме вече да сме на брега и това щеше да бъде краят ни.

Щом успяхме да се отдалечим достатъчно, загребахме срещу течението към мястото, където беше закотвено другото кану; това беше твърде трудна и опасна работа в тъмнината, а и нямаше какво друго да ни ориентира освен гръмките викове на Гуд, които той надаваше от време на време като сирена в мъгла, за да ни насочва. Най-сетне се добрахме и с облекчение установихме, че за разлика от нас другите изобщо не са били обезпокоени. Без съмнение притежателят на същата ръка, отрязала въжето ни, е щял да отреже и тяхното, но от целта го е отклонила непреодолимата страст да убива, щом му се удаде случай, което, макар да струваше живота на един от хората ни, а на него ръката, безсъмнено спаси всички ни от сеч. Ако не беше това отвратително видение над планшира на лодката — видение, което няма да забравя до смъртта си — кануто щеше да бъде отнесено на брега, преди да разбера какво се е случило, и тази история никога нямаше да бъде написана от мен.

Бележки

[1] Мярка за дълбочина, равна на 6 фута (182 см) — Б.пр.

[2] Няма съмнение, че този бухал е бил безкрила птица. По-късно научих, че бухането на бухал е любим сигнал между масайските, племена. — А.К.