Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XII
Сестрите-кралици

Голямата гребна лодка се плъзна по канала, който стигаше почти до подножието на огромното стълбище, и после спря до няколко стъпала, водещи до мястото за слизане. Тук старият господин слезе от лодката и ни подкани да направим същото; понеже нямахме друг избор и почти бяхме примрели от глад, ние го последвахме без колебание, като взехме все пак пушките със себе си. Когато всеки един от нас слизаше на сушата, нашият водач отново поставяше двата си пръста върху устните си във вид на поздрав и се покланяше дълбоко, като същевременно нареждаше на насъбралите се да ни видят тълпи да се отдръпнат. Последно напусна кануто момичето, което извадихме от водата; то беше очаквано от другаря си. Преди да си отиде, то целуна ръката ми — предполагам, в знак на благодарност, загдето я бях спасил от яростта на хипопотама; стори ми се, че до това време тя вече беше почти превъзмогнала страха си, който може да е изпитвала към нас, и не бързаше чак толкова да се завърне към законните си владетели. Във всеки случай тя имаше намерение да целуне както моята, така и ръката на Гуд, но младият мъж се намеси и я отведе. Веднага, щом слязохме на брега, неколцина от гребците на голямата лодка вдигнаха малкото ни вещи и ги понесоха нагоре по великолепното стълбище, като водачът ни с движения ни подсказа, че нещата ни са в пълна безопасност. После той се обърна надясно и ни поведе към една малка къща, която се оказа странноприемница. Влязохме в доста голяма стая и видяхме, че върху дървената маса вече има подредена храна, вероятно приготвена за нас. Нашият водач ни посочи да седнем на пейката, сложена по дължината на масата. Не чакахме втора покана; незабавно се нахвърлихме лакомо върху храната пред нас, сервирана върху дървени подноси. Състоеше се от студено козе месо, увито в някакви листа, които му придаваха прекрасен вкус, зеленчук, наподобяващ марули, черен хляб и червено вино, наливано от мех в чаши от рог. Виното беше особено пивко и хубаво и по вкус приличаше на бургундското. Двадесет минути след сядането ни на гостоприемната пейка ние станахме от нея, почувствували се нови хора. След всички преживени премеждия се нуждаехме от две неща — храна и почивка — и тази храна беше голяма благодат за нас. Две момичета със същите очарователни лица като първото, което видяхме, ни прислужваха, докато се хранехме, и го правеха много добре. Облечени бяха по същия начин, а именно — в бяла ленена фуста, стигаща до коленете, и подобната на тога дреха от кафяв плат, като дясното рамо и гръд оставаха голи. По-късно открих, че това беше националното облекло, налагано от сурови традиции, въпреки, че разбира се, подлежеше на изменение. Така, ако фустата беше чисто бяла, означаваше, че собственицата й не е омъжена; ако беше бяла с права морава ивица по края, това означаваше, че е омъжена и е първа и законна жена; ако имаше черна ивица, означаваше, че е вдовица. По същия начин тогата или „каф“, както я наричаха, имаше различни оттенъци от чисто бяло до най-тъмнокафяво съгласно ранга на жената и бе избродирана по края най-различно. Това се отнасяше също и до „ризите“ или туниките, носени от мъжете; те се различаваха по качество и цвят, но поличките бяха винаги едни и същи освен по отношение на качеството. Едно нещо обаче всеки мъж и жена в тази страна носеше като национален белег и това бяха дебелите златни гривни — на дясната ръка над лакътя и на левия крак под коляното. Хора с високо положение носеха още и златна огърлица около врата си и аз забелязах, че нашият водач имаше такава.

Щом свършихме с храненето, уважаемият ни водач, който през цялото време беше стоял прав и ни разглеждаше с любопитство, а пушките ни — с боязън, доколкото гордостта му позволяваше да го покаже — се поклони на Гуд, когото очевидно взе за водач на групата поради блестящия му вид и ни поведе през вратата към подножието на величественото стълбище. Тук се спряхме за момент, за да се възхитим на двата грамадни лъва, всеки издялан от монолитен блок чисто бял мрамор, които стояха, готови за скок, в края на широките балюстради на стълбището. Изработката на лъвовете беше чудесна и се говори, че били направени от Радемас, великия принц, проектирал стълбището. Ако се съди по множеството красиви творби на изкуството, които видяхме по-късно, несъмнено той е бил един от най-големите скулптори, живели някога не само в тази, но и в която и да било друга страна. Почти с чувство на страхопочитание се заизкачвахме по тези величествени стълби — дело за вечни времена — на които без съмнение ще се възхищават още хиляди години сега неродените поколения, освен ако не ги разруши някое земетресение. Даже Умслопогаас, за когото по принцип бе въпрос на чест да не се показва изненадан, понеже го смяташе под достойнството си, беше толкова учуден, че запита „дали мостът е строен от хора, или от дяволи“, което всъщност беше неговият неясен начин да загатне за някаква свръхестествена сила. Алфонс обаче не се трогна много. Грандиозността на стълбището подразни лекомисления дребен французин; той каза, че всичко това е „très magnifique, mais triste — ah, triste.“[1] и продължи с мнението, че може да изглежда по-хубаво, ако балюстрадите бъдат позлатени.

Изкачихме се нагоре по първата стълба със сто двадесет и пет стъпала и спряхме на широката площадка, която я съединяваше с другото крило; там спряхме, за да се полюбуваме на прекрасната гледка на един от най-красивите кътове, каквито може да се видят на земята, опасан от сините води на езерото. После тръгнахме нагоре по стълбата и стигнахме до върха, където се озовахме на друга площадка; на нея имаше три входа, всичките малки по размер. Два от тях водеха към доста тесни проходи или ходници, прорязани в камъка на скалата, обикаляща стените на двореца, и водеха към главните пътища на града; те се използуваха от жителите за отиване и връщане от доковете. Затваряха се с бронзови порти и както по-късно научихме, било възможно част от проходите да се разрушат, като се измъкнат някои болтове, което ги правело напълно неизползваеми, ако преминавал враг. Третият вход се състоеше от десет издялани от червен мрамор стъпала, водещи до прорязана в стената на двореца врата. Самата стена представляваше творение на изкуството — построена от огромни гранитни блокове, четиридесет фута висока и така измайсторена, че предната и част беше вдлъбната, което на практика я правеше недостъпна за катерене. Водачът ни поведе тъкмо към този вход. Вратата, много масивна, направена от дърво и защитена от външната си страна от друга бронзова порта, беше затворена, но при приближаването ни широко се разтвори. Посрещна ни викът на часовоя, въоръжен с тежко копие с триъгълно острие, прилично по форма на щик, и остра сабя; гърбът и гърдите му бяха защитени с нещо като плочи, изкусно изработени от кожата на хипопотам; държеше малък кръгъл щит, изработен от същия здрав материал. Сабята му привлече веднага вниманието ми; тя беше също като тази, която притежаваше отец, Макензи, останала му от злополучния странник. Нямаше как да не познаем позлатената резба, изрязана в дебелата част на острието, така че в крайна сметка човекът беше говорил истината. Нашият водач незабавно каза условната дума, на което войникът се подчини, като отпусна дръжката на копието си; то изтропа звънко върху паважа и ние влязохме в двора на двореца през масивната стена. Той беше голям около четиридесет квадратни ярда, с художествено оформени цветни лехи, пълни с прекрасни храсти и растения, много от които виждах за пръв път. По средата на градината минаваше широка пътека, посипана вместо с чакъл със стрити мидени черупки, донесени от езерото. Тръгнахме по нея и стигнахме до друг вход, представляващ извита масивна арка, закрита с тежки завеси, защото в самия дворец нямаше врати. После следваше още един къс коридор и се озовахме в тронната зала на двореца, където отново спряхме, удивени от простото и все пак непреодолимо величие на това място. Залата, дълга (както по-късно узнахме) сто и петдесет фута и широка осемдесет, имаше великолепен сводообразен таван с дървена резба. По цялата й дължина от двете страни на разстояние двадесет фута от стените се издигаха тънки колони от чер мрамор, опиращи о тавана, с красиви канелюри и издялани капители. В единия край на това огромно място, подпирано от колоните, бе поставена скулптурната група, за която вече споменах, изработена от цар Радемас, за да ознаменува завършването на построеното от него стълбище; и наистина, сетне, когато имахме време да й се възхитим, просто онемяхме от красотата й. Групата, чиито фигури бяха от бял, а останалото от чер мрамор, бе почти наполовина от естествената величина и представляваше млад мъж с благородно лице и фигура, дълбоко заспал върху ложе. Едната му ръка небрежно виси отстрани на ложето, а главата му почива върху другата, отчасти закрита от къдриците му. Наведена над него, поставила ръка върху челото му, се вижда женска фигура в надиплени одежди с такава прекрасна белота, че просто ти спира дъхът. А що се отнася до спокойното величие, което излъчваше нейното съвършено лице — е, не се надявам да мога някога да го опиша. То стоеше там като сянката на ангелска усмивка; сила, любов и божественост бяха притаени в нея. Очите й бяха отправени към спящия младеж. Но може би най-необикновеното на тази красива творба бе умението, с което скулпторът е успял да изрази мига, когато измореното и угрижено лице на спящия внезапно е било осенено от нова възвишена мисъл — когато вълшебството е започнало да завладява ума му. Виждаше се как вдъхновението разпръсква мрака на душата му, така както зората разпръсква мрака на нощта. Великолепна скулптурна творба, която може да бъде създадена само от гений. Между всичките черни мраморни колони имаше поставена някаква подобна скулптурна група — някои алегорични, други изобразяващи образите на починали монарси или велики мъже и съпругите им; но никоя от тях, по наше мнение, не се доближаваше до онази, въпреки че няколко от тях също бяха изваяни от ръката на големия скулптор и инженер, крал Радемас.

В самия център на залата имаше солиден къс чер мрамор, наподобяващ неголямо кресло. Както по-късно научихме, това бе свещеният камък на този забележителен народ. Върху него монарсите им полагат ръка след церемонията на коронацията и се заклеват в слънцето да пазят интересите на кралството и да поддържат обичаите, традициите и законите му. Този камък изглеждаше извънредно стар, каквито всъщност са всички камъни; това, че страните му са набраздени с дълги линии, според сър Хенри доказва, че е отломък, който в далечния период на своята история е бил дъвкан от железните челюсти на глетчери. Съществува любопитно предание за този мраморен блок. Хората говорят, че е паднал от слънцето и ако някога бъде разтрошен на парчета, крал от чужда раса ще управлява страната. Тъй като обаче камъкът изглеждаше забележително як, местните принцове имаха голям шанс да запазят трона си в продължение на дълги години.

Върху подиума, покрит с тежки килими, в дъното на залата имаше два трона един до друг. Те приличаха на два огромни стола и бяха направени от масивно злато. Седалищата бяха с мека тапицерия, но облегалото им бе оставено голо и върху всяко едно бе гравиран знакът на слънцето, изпращащо огнените си лъчи във всички посоки. Поставките за краката представляваха легнало лъвче с вдигната глава и жълти топази вместо очи. Други скъпоценни камъни нямаше.

Мястото се осветяваше от множество, но тесни прозорци, разположени високо горе и изрязани на принципа на бойниците, присъщи за старите замъци, но без стъкло, което очевидно не бе познато тук.

Такова е краткото описание на тази великолепна зала, в която се намирахме — оформено, разбира се, от по-сетнешните ни наблюдения. В настоящия случай имахме малко време за разглеждане, защото, когато влязохме, видяхме много мъже, събрани заедно в подножието на троновете, които не бяха заети. По-знатните от тях бяха седнали на украсени с резба дървени столове, наредени от дясната и лявата страна на троновете, и бяха облечени в бели туники, избродирани разнообразно и завършващи с различен цвят по края; въоръжени бяха с обичайните инкрустирани със злато саби. Ако Се съди по достойния им вид, изглежда бяха хора с много важно обществено положение. Зад всеки един от тези благородни мъже стоеше малка група, вероятно от техни привърженици и прислужници.

От лявата страна на троновете седяха отделени шестима мъже със съвсем различен вид. Вместо да носят обичайните полички, те бяха облечени в дълги роби от чист бял лен, а върху гърдите им беше изработен със златни конци същият символ на слънцето, който се виждаше върху облегалките на троновете. Тази дреха беше пристегната в кръста с прост златен синджир с висящи по него малки елипсовидни плочки от същия метал, наподобяващи рибени люспи; те звънтяха и охранваха светлината при всяко движение. И шестимата бяха хора на възраст, със строг и внушителен вид, който още повече се подчертаваше от дългите им бради.

Личността на един от тях обаче ни направи най-голямо впечатление. Той изпъкваше между другите и не можеше да бъде отминат. Много стар, най-малко осемдесетгодишен, и необичайно висок, със снежнобяла брада, дълга почти до кръста. Чертите му бяха орлови и дълбоко изрязани, а очите — сиви и студени. Главите на останалите бяха голи, но този човек носеше кръгла шапчица, цялата извезана със златна бродерия. От всичко това заключихме, че е човек с особено важно положение; и наистина, по-късно открихме, че това беше Агон, върховният жрец на страната. Когато се приближихме, всички тези мъже, включително и жреците, станаха и ни се поклониха много учтиво, като същевременно поставиха двата си пръста върху устните за поздрав. После иззад колоните с безшумни стъпки се появиха прислужници — те донесоха кресла и ги поставиха в една редица пред троновете. Тримата седнахме, а Алфонс и Умслопогаас застанаха зад нас. Едва-що направихме това, когато отдясно, изглежда от някакъв коридор, гръмнаха фанфари; прозвучаха също и отляво. Появи се човек с дълга бяла пръчка от слонова кост и застана пред десния трон; той извика нещо високо и завърши с думата Нилефта, повторена три пъти; друг човек, облечен по същия начин, извика подобно нещо пред другия трон, но завърши с думата Сорейз, също повторена три пъти. Тогава от двата странични входа се зачу тропота на въоръжени мъже и влязоха около двадесетина избрани и великолепно въоръжени стражи. Те се наредиха от двете страни на троновете, като пуснаха тежките железни дръжки на копията си да паднат едновременно с трясък върху черния мраморен под. Последва двойно по-оглушителен гръм от фанфари и от двете страни тържествено влязоха двете кралици на Зу-Вендис, всяка придружена от шест девойки, и всички в залата станаха на крака да ги поздравят при влизането им.

Виждал съм красиви жени през живота си и вече не се захласвам по хубавите лица, но ми липсват думи, когато се опитвам да дам някаква представа за блясъка на хубостта, който се изсипа върху ни в лицето на тези две сестри-кралици. И двете бяха млади — вероятно двадесет и пет годишни — и двете бяха високи и прелестно сложени; но тук приликата свършваше. Едната, Нилефта, беше жена с ослепяваща белота; дясното й рамо и гръд, голи съгласно обичая на страната, блестяха като сняг даже спрямо нейната бяла, избродирана със злато тога. А колкото до прекрасното й лице, мога да кажа, че малцина са мъжете, които, след като са го видели веднъж, биха могли да го забравят. Косата й, същинска златна корона, наредена в малки къдрици около красиво оформената й глава, полузакриваше челото й от слонова кост, под което с нежно величие блестяха дълбоки и възхитителни сиви очи. Няма да се опитвам да описвам другите й черти освен устата, толкова сладка и извита като купидонов лък. Цялото й лице светеше с неописуема прелест, подсилена с оттенъка на доброто настроение, разстлано върху му като сребро, посипано върху розово облаче.

Скъпоценности не носеше, само на врата, ръката и под коляното се виждаха обичайните златни гривни, но изработени във вид на змии. Дрехата й беше от изключително фин чисто бял лен, пищно избродирана със злато и с познатите символи на слънцето.

Нейната сестра-близначка, Сорейз, беше жена с различна и по-мрачна красота. Косата й, къдрава като на Нилефта, но черна като смола, падаше на вълни върху раменете й; кожата й беше маслинена, очите големи, тъмни и блестящи; устните пълни и струва ми се, жестоки. Нещо в лицето й, безизразно и студено, говореше за дълбоки страсти и ме накара неохотно да си помисля как ли би изглеждало, ако нещо нарушеше покоя му. Напомняше ми за такова дълбоко море, което даже в дните, когато е най-лазурно, не губи внушителната си сила, а в приспивния му плисък се долавя шумът на бурята. Фигурата й, подобно тази на сестра й, беше съвършена по форма и линии, но малко по-закръглена, а дрехата й беше абсолютно същата.

Докато тази очарователна двойка вървеше към троновете сред дълбокото мълчание на двора, бях принуден да си призная, че те напълно покриваха представата ми за царственост. Царствени бяха във всяко отношение — по фигура, по грация и царско достойнство и по варварската пищност на съпътствуващия ги разкош. Помислих си, че не бяха необходими стражи или злато, за да се почувствува силата им или за да запазят верността на своенравните мъже. Само поглед от тези блестящи очи или усмивка от тези сладки устни и докато кръв тече във вените на младите мъже, жени като тези винаги ще разполагат с поданици, готови на смърт, за да изпълнят повелите им.

Но в края на краищата преди всичко те бяха жени, а после кралици, и ето защо не бяха лишени от любопитство. Докато отиваха да заемат местата си, видях, че и двете хвърлиха по един бърз поглед към нас. Видях също, че очите им ме отминаха, без да видят нещо, което да ги привлече в лицето на един толкова незначителен и сив стар човек. После те се загледаха с явна почуда в мрачната фигура на стария Умслопогаас, застанал с вдигната за поздрав брадва. Привлечени от великолепната униформа на Гуд, за секунда погледите им се спряха върху него като бръмчащата мушичка върху цвете и веднага се стрелнаха към мястото, където стоеше сър Хенри. Слънчевата светлина от един прозорец играеше върху русата му коса и заострена брада и очертаваше силуета на едрата му фигура на фона на здрача, изпълнил залата. Той повдигна очи и те срещнаха в упор тези на прекрасната Нилефта; ето как за първи път се погледнаха най-хубавият мъж и най-хубавата жена, които някога съм срещал. И защо стана така, не зная, но видях прилив на кръв да обагря кожата на Нилефта, както зората обагря утринното небе. Почервеняха бялата й гръд и хубавото рамо, почервеня и лебедовата й шия; закръглените й страни поруменяха като листата на роза и после червенината бавно се отдръпна там, откъдето беше дошла, и тя остана, бледа и трепетна.

Погледнах към сър Хенри. Той също се беше изчервил до уши.

„Кълна се — помислих си аз, — че щом дамите се появиха на сцената, вече можем да очакваме по-нататък нещата да се развият от само себе си.“ Въздъхнах и поклатих глава. Знаех, че женската красота е като красотата на светкавицата — нещо разрушително, носещо гибел. Приключих с размишленията си, когато двете кралици бяха вече на троновете си, защото всичко това се случи за около шест секунди. Невидимите фанфари гръмнаха отново и целият двор седна, а кралица Сорейз ни покани с жест да направим същото.

Тогава от тълпата, в която се беше оттеглил, напред пристъпи нашият водач, старият господин, който ни бе взел на буксир до брега, хванал за ръка първото момиче, което бяхме видели — което спасихме после от хипопотама. След направения поклон той започна да разказва нещо на кралиците, вероятно да описва начина и мястото, къде: то ни бяха открили. Беше много забавно да се наблюдава учудването, примесено с малко страх, което се изписваше на лицата им, докато слушаха неговия разказ. Явно не разбираха как бяхме достигнали езерото и как бяхме намерени да плаваме по него, и бяха склонни да припишат присъствието ни на свръхестествени сили. Както отсъдих по честите подкани, отправяни от нашия водач към момичето, разказът продължаваше с описанието как бяхме застреляли хипопотамите; веднага разбрахме, че беше станала голяма грешка с тези животни, защото думите му често бяха прекъсвани от възгласи на възмущение от страна на малката група облечени в бяло жреци и даже от придворните; двете кралици слушаха с удивление особено когато водачът ни посочи към пушките в ръцете ни — средството за това унищожение. И тук, за да станат нещата по-ясни, по-добре е да обясня веднага, че жителите на Зу-Вендис боготворят слънцето и че поради тази или някоя друга причина смятат хипопотама за свещено животно. Не че не ги убиват — в определен период на годината те унищожават хиляди, специално развъждани за целта в големи езера във вътрешността на страната, и използуват кожите им за въоръжението на войниците си — но това не им пречи да смятат тези животни за свещени[2]. За зла участ точно тези хипопотами, които бяхме застреляли, били семейство опитомени животни; те живеели във входа на пристанището и всекидневно били хранени от жреци, чието специално задължение е да се грижат за тях. Когато стреляхме, ми беше направило впечатление, че животните са подозрително кротки, и както по-късно се установи, именно тази е била причината. Стана така, че при опита ни да се поперчим, бяхме извършили светотатство от най-тежко естество.

Когато водачът ни завърши разказа си, старецът с дългата брада и кръглата шапчица, чийто вид вече описах, и който, както казах, беше върховният жрец на страната, известен под името Агон, стана и започна една пламенна тирада. Не ми хареса изражението на впитите му в нас студени сиви очи. Щях още по-малко да го харесам, ако знаех, че в името на оскърбеното величие на Бога си той искаше цялата ни дружина да бъде принесена в жертва, като бъдем изгорени живи.

След словото му кралица Сорейз се обърна към него с мек и музикален глас; ако се съди по жестовете му на несъгласие, тя сигурно излагаше пред него въпроса от друга страна. После с плавни звуци заговори Нилефта. Не знаехме, че тя моли да запазят живота ни. Накрая тя се обърна и заговори с един човек на средна възраст, с черна брада и дълга гола сабя, приличащ на военен, чието име, както по-късно научихме, беше Наста, и който бил най-силният благородник в страната; вероятно го подканяше да я подкрепи. Бях забелязал обаче, че когато сър Хенри бе срещнал погледа й и тя се изчерви толкова много, това не бе убегнало от вниманието на този човек; нещо повече, това очевидно не му се хареса, защото той прехапа устни, а ръката му стисна дръжката на сабята. По-сетне научихме, че той бил кандидат за ръката на кралицата, което обяснява всичко. При това положение Нилефта не би могла да избере по неподходящ човек за своята молба, защото, говорейки бавно с дълбок глас, той, изглежда, подкрепи всичко казано от върховния жрец Агон. Междувременно Сорейз, с лакът, опрян на коляното си, и с ръка, подпряла брадичката си, го наблюдаваше със сдържана усмивка на устните, сякаш виждаше през него и бе решила да му бъде достоен противник. Но Нилефта много се ядоса: бузите й се зачервиха, очите й заизпускаха искри и тя изглеждаше още по-прекрасна. Накрая тя се обърна към Агон и вероятно намери някакво приемливо разрешение, защото в знак на съгласие той се поклони при думите й. Докато говореше, тя жестикулираше, за да подчертае това, което казва. През всичкото време Сорейз подпираше брадичката си с ръка и се усмихваше. Изведнъж Нилефта направи знак, фанфарите отново гръмнаха и всички станаха и напуснаха залата освен стражите, на които тя посочи с ръка да останат.

След като всички излязоха, тя се наведе напред и като се усмихваше мило, отчасти със знаци, отчасти с възклицания ни даде да разберем, че е много любопитна да узнае откъде сме дошли. Трудно беше да й обясним, но накрая ми дойде една идея; в джоба си имах бележник и молив. Извадих го и направих малка скица на езерото, и после според възможностите си се постарах най-добре да нарисувам подземната река и езерото от другата страна. Когато свърших, пристъпих към трона и й го подадох. Тя веднага разбра, плесна с ръце от радост и като слезе от трона, подаде го на сестра си Сорейз, която очевидно също разбра. После тя взе молива от мен и като го разгледа с любопитство, започна да прави цяла серия малки рисунки: първата представляваше самата нея с протегнати ръце към нас за добре дошли и един изключителен мъж, подобен на сър Хенри, който ги поема. После направи една хубава малка рисунка на умиращ хипопотам, търкалящ се във водата, и един човек, разперил ръце в ужас на брега, в който без мъка познахме Агон, върховния жрец. Последва една много обезпокояваща рисунка на ужасна горяща пещ и на същия човек, Агон, който ни буташе в нея с нещо като вила. Тази скица напълно ме ужаси, но след това малко се поуспокоих, когато тя кимна приветливо и продължи с четвърта рисунка, представляваща човек, наподобяващ сър Хенри, и две жени, в които разпознах Сорейз и нея самата, обхванали го с едната си ръка, а с другата вдигнали над него саби в знак на покровителство. Сорейз, която внимателно изучаваше всички ни и особено Къртис, изразяваше съгласието си с рисунките, като кимаше одобрително с глава.

Най-сетне Нилефта направи последната си скица, представляваща изгряващото слънце, което означаваше, че си отива и че ще се срещнем на следващата сутрин, при което сър Хенри показа такова разочарование, че тя го забеляза; за утеха, предполагам, тя му подаде ръката си и той я целуна с почтителна жар. Същевременно Сорейз, от която Гуд не сваляше монокъла си през цялата тази индаба (разговор), го възнагради, като му подаде ръката си, макар в това време очите й да бяха отправени към сър Хенри. Радвам се да отбележа, че не взех участие в тази сцена; на мен никоя не подаде ръката си за целувка.

Тогава Нилефта се обърна към човека, който навярно командуваше охраната й, и съдейки по начина, по който говореше, и честите му поклони, вероятно му даде строги и подробни заповеди. След това с донякъде кокетно кимване и усмивка тя напусна залата, следвана от Сорейз и голяма част от стражата.

Когато кралиците излязоха, офицерът, с когото Нилефта беше говорила, пристъпи напред и с много жестове на дълбоко уважение ни изведе от залата през различни коридори към едни разкошни помещения, в които се влизаше през една голяма централна стая, осветена с висящи бронзови лампи (защото вече се беше мръкнало), постлана с дебели килими и с множество ложета. Върху масата в средата на стаята беше сложена богата трапеза от ястия и плодове и нещо повече — цветя. Имаше прекрасно вино в запечатани старинни глинени плоски бутилки и красиво гравирани със злато чаши от слонова кост. Имаше също слуги, мъже и жени, за да ни обслужват, и докато се хранехме, някъде иззад завесите сребърната лютня говореше сред тържествените звуци на тромпетите…

Намирахме се в някакъв своеобразен земен рай, смущаван само от образа на възмутения върховен жрец и желанието му да ни предаде на пламъците. Но толкова бяхме изтощени от всичко преживяно, че едва останахме будни по време на обилното ядене, и веднага, щом вечерята привърши, показахме желанието си да спим. Изведоха ни и поискаха да дадат на всеки отделна стая, но ние посочихме, че искаме да спим по двама. Като друга предпазна мярка срещу евентуална изненада оставихме Умслопогаас с брадвата си да спи в общата главна стая, близо до запердения вход, водещ към отделните помещения, които заехме — Гуд и аз в едно, а сър Хенри и Алфонс в друго. После, като захвърлихме дрехите си с изключение на ризниците, които сметнахме за уместно да задържим, опънахме се върху ниските разкошни легла и дръпнахме избродираните копринени завивки върху си.

Две минути по-късно, когато вече заспивах, ме стресна гласът на Гуд.

— Кажи, Куотърмейн — каза той, — виждал ли си някога такива очи?

— Очи! — промърморих сърдито. — Какви очи?

— Какви! На кралицата, разбира се! На Сорейз, искам да кажа, поне мисля, че така й е името.

— О, не знам — и аз се прозях. — Не ги забелязах много, но се надявам да са добри очи — и отново се унесох.

Изминаха пет минути или толкова и бях отново събуден.

— Кажи, Куотърмейн — каза гласът.

— Е — запитах троснато, — какво има сега?

— Забеляза ли глезена й? Формата…

Това вече беше повече, отколкото можех да понеса. До леглото ми стояха велдшуните, които бях събул. Ядосан ги вдигнах и запратих право към главата на Гуд — и я улучих.

След това спах сънят на праведника и трябва да е бил много дълбок сън. Колкото до Гуд, не мога да кажа дали той заспа или продължи да изброява на ум прелестите на Сорейз, а и не ме беше грижа.

Бележки

[1] Много величествено, но тъжно, ах, тъжно! (фр.) Б.пр.

[2] На господин Куотърмейн изглежда не с било известно, че е нещо обикновено за народите, почитащи животни, всяка година да принасят в жертва животните, които почитат. Вж. Херодот II. 42. Б. анг. ред.