Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (21)

Глава XX
Битката в прохода

На третата сутрин след разглеждането на картата сър Хенри и аз потеглихме. С изключение на малка охрана цялата голяма войска се беше придвижила предната нощ и Навъсеният град остана много тих и празен. Оказа се невъзможно да се отдели дори един гарнизон за Нилефта освен личната охрана; имаше и около хиляда души, които поради болест или някоя друга причина не можеха да вървят с войската, но тъй като Милозис Практически беше непревземаем и неприятелят се намираше пред, а не зад нас, това нямаше толкова голямо значение.

Гуд и Умслопогаас бяха тръгнали с армията, а Нилефта придружи сър Хенри и мен до градските порти, яхнала великолепен бял кон, наречен Дневна светлина, за когото се предполагаше, че е най-бързият и издръжлив кон в Зу-Вендис. По лицето й личаха сълзи от скорошен плач, но сега в очите й нямаше сълзи; тя понасяше много храбро това, което сигурно е било горчиво изпитание за нея. При портите на града тя спря коня си и ни пожела добър път. Предишният ден Нилефта направи преглед на войската; говори пред офицерите на голямата армия с такива възвишени и изразителни думи и показа такова пълно доверие в тяхната храброст и в окончателната победа, че напълно плени сърцата им, и докато яздеше от редица на редица, те я приветствуваха така, че и земята затрепера. Днес тя сякаш беше в същото настроение.

— На добър час и на тебе, Макумазан! — каза Нилефта. — Помни, че за да бъдем спасени от Сорейз, разчитам на твоя ум, който, сравнен с този на моите хора, е като игла пред върха на копието. Вярвам, че ще изпълниш своя дълг.

Аз се поклоних и се помъчих да й обясня колко се ужасявам от боя и как се страхувам да не загубя главата си, на което тя се засмя мило и се обърна към Къртис:

— На добър час и на теб, господарю мой! — каза тя. — Върни се с победа и като крал или върху копията на войниците си.^[1]

Сър Хенри не отговори нищо, но смушка коня си да върви. Вероятно нещо като буца беше заседнало в гърлото му. След време човек свиква, но такава раздяла е голямо изпитание, когато си женен едва от една седмица.

— Тук ще ви посрещна — добави Нилефта, — когато победоносно се завърнете. А сега, господа, още веднъж на добър час!

Ние препуснахме нататък, но след като изминахме около сто и петдесет ярда, се обърнахме и видяхме, че още стои на коня си на същото място и заслонила очи с ръка, гледа след нас; така я видяхме за последен път. След около една миля обаче чухме зад нас да се галопира и като се обърнахме, видяхме да идва един конник, водещ след себе си Дневна светлина — несравнимия кон на Нилефта.

— Кралицата изпраща белия си жребец като прощален дар на своя господар Инкубу и ми заповяда да кажа на господаря, че това е най-бързият и най-издръжлив кон в цялата страна — каза войникът, като се наведе чак до седлото, за да ни се поклони.

Отначало сър Хенри не искаше да вземе коня под предлог, че е много хубав за такава груба работа, но аз го убедих да го стори, защото смятах, че Нилефта ще се обиди, ако й откаже. По това време изобщо не предполагах каква услуга щеше да ни направи това благородно животно в най-тежкия ни час. Любопитно е да погледнеш назад и да видиш върху какви обикновени и много случайни обстоятелства почиват често големите събития, използувайки ги лесно и естествено като врата, попаднала на пантите си.

И така, взехме коня, а той беше красавец; голямо удоволствие бе да наблюдаваш движенията му. И след като Къртис изпрати своите поздрави и благодарности, продължихме пътя си.

До пладне задминахме ариергарда на голямата армия, чието командуване сър Хенри вече — официално пое. Това беше сериозна отговорност и тя го потискаше твърде много, но разпорежданията на кралицата по въпроса бяха такива, че не допускаха никакво изменение. Той започна да разбира, че високото положение има както своите почести, така и своите задължения.

Продължавахме да напредваме, без да срещнем никаква пречка, всъщност почти без да видим никого, защото населението от градовете и селата по пътя ни беше избягало в по-голямата си част от страх да не бъде притиснато между двете противникови армии и смляно на прах, както зърното между долния и горния воденичен камък.

Вечерта на четвъртия ден (защото напредването на едно толкова голямо множество неизбежно върви бавно) се установихме на лагер на две мили отсам прохода или стеснението, за което говорих, а предните ни постове съобщиха, че Сорейз се спускала към нас с цялата си войска и че тази нощ разположила лагера си на десет мили от другата страна на прохода.

Още призори ние изпратихме напред хиляда и петстотин конници да завладеят позицията. Те обаче едва я бяха заели, когато ги атакуваха почти същия брой конници на Сорейз; започна се една много бърза кавалерийска битка, която завърши за нас със загубата на тридесет души. При приближаването на подкрепленията ни войниците на Сорейз се оттеглиха, отнасяйки със себе си убитите и ранените си.

Главното ядро на армията достигна прохода около обяд и трябва да кажа, че преценката на Нилефта беше вярна; това беше чудесно място за битка особено срещу по-голяма сила.

Около миля и нещо пътят се спускаше през твърде неравна местност, което не позволяваше там да се разположи значителна сила, после достигаше горния край на голяма зелена площ, разляла се като вълна по полегатия хълм към бреговете на малък поток, след което започваше отново да се изкачва по още по-лек наклон към полето, простиращо се отвъд. Разстоянието от началото на тази „зелена вълна“ до потока беше малко повече от половин миля, а от потока нагоре към полето отвъд съвсем мъничко по-малко. Дължината на тази зелена вълна в най-високата й точка отговаряше точно на широчината на прохода между гористите възвишения и беше около две мили и четвърт. От двете страни тя беше защитена от камениста, обрасла с гъсти храсти земя, която предлагаше много ценно прикритие за фланговете на армията и правеше почти невъзможно едно нападение в тил.

След много консултации с различните генерали, с Гуд и мен, Къртис реши да разположи армията именно на отсамния склон на каменистия проход за голямата решителна битка, която изглежда вече предстоеше.

Нашата войска от шестдесет хиляди души грубо казано беше разделена, както следва: в средата имаше едно плътно ядро от двадесет хиляди пехотинци, въоръжени с копия, саби, щитове от хипопотамска кожа и предпазни плочи на гърдите и гърба.^[2] Те образуваха челото на армията и имаха резерв от пет хиляди пехотинци и три хиляди конници. От двете страни бяха разположени по седем хиляди коне, наредени в дълбочина във величествени ескадрони. След тях, от двете страни, но малко по-напред имаше отново две части, всяка от около седем хиляди и петстотин копиеносци, които образуваха лявото и дясното крило на армията; всяко от тях беше подсилено с хиляда и петстотин конници. Това прави общо шестдесет хиляди души.

Къртис беше главнокомандуващ, а аз командувах седемте хиляди коня между челото и дясното крило, което пък беше командувано от Гуд. Другите батальони и ескадрони бяха поверени на зу-вендийските генерали.

Едва бяхме заели позициите си, когато огромната армия на Сорейз започна да се трупа на отсрещния склон на около миля пред нас, докато цялото място сякаш оживя от безбройните върхове на копията, а земята се затресе от марша на батальоните й. Ясно беше, че съгледвачите ни не бяха преувеличили — враговете бяха поне с една трета повече от нас. Отначало очаквахме, че веднага ще ни нападнат, тъй като роякът на кавалерията, който тегнеше над фланговете й, извърши някакви заплашителни демонстрации, но Сорейз явно бе размислила и през този ден не стана сражение. Колкото до подреждането на огромната й войска, не мога да го опиша точно и ако го сторя, това само би ни объркало, но трябва да кажа, че общо взето то наподобяваше нашия ред, само че резервите й бяха много по-големи.

Точно срещу дясното ни крило, което всъщност беше лявото крило на Сорейз, стоеше огромна армия от мургави, свирепи наглед мъже, въоръжени само със сабя и щит; както научих, тя била сформирана от двадесетте и пет хиляди диви планинци на Наста.

— Честна дума, Гуд — казах аз, когато ги видях — ще се видиш в чудо, когато тези господа ни нападнат утре! — при което не беше неестествено, че Гуд изглеждаше твърде загрижен.

Цял ден наблюдавахме и чакахме, но нищо не се случи и най-после падна нощ; хиляди сигнални огньове блеснаха по склоновете, за да избледнеят и угаснат един по един като звездите, на които приличаха. Докато часовете се нижеха, върху противниковата войска постепенно надвисваше все по-плътна тишина.

Нощта беше много мъчителна; освен безкрайните неща, за които трябваше да се погрижим, трябваше да се справяме и с терзаещата ни неизвестност. Боят, който щеше да се състои на следващия ден, щеше да бъде толкова голям и клането така ужасно, че наистина трябва да е много смело сърцето, което не се съкрушава от подобна перспектива. А като прехвърлех на ум всичко, което зависеше от боя, ставаше ми зле; ставаше ми много тъжно от мисълта, че тези силни войски бяха събрани за унищожение само за да удовлетворят ревнивия гняв на една жена. Тази беше скритата сила, която щеше да изпрати гъстата маса конници като човешки светкавици през полето и да сблъска свирепите батальони, както се сблъскват облаците, когато ураганът се срещне с ураган. Мисълта беше ужасна и ме караше да се чудя на отговорността, поемана от „силните“ на земята. Дълго седяхме в нощта с бледи лица и натежали сърца и се съвещавахме, докато часовоите се разхождаха нагоре и надолу, надолу и нагоре, а въоръжените, накичени с пера върху шлемовете си генерали влизаха и излизаха, страховити като привидения.

И така, времето минаваше, докато всичко беше готово за предстоящото клане. Легнах си, мислех и се опитвах да почина малко, но не: можех да заспя от страх пред утрото — защото кой можеше да каже какво щеше да ни донесе то? Нещастие и смърт — това беше сигурно; повече не знаехме, но признавам, че много се страхувах. Но както разбирах, безполезно беше да задавам въпроси на този вечен сфинкс — бъдещето. С всеки изминат ден то обяснява загадките на миналото, от които обърканите мъдреци на всички времена нито са отгатнали, нито ще отгатнат някоя, тъй като въображението им никога не е толкова богато, нито страданието им — така силно.

Накрая се отказах от мисленето и бях принуден да поставя смирено въпроса върху везните на провидението и на утрото.

Най-после червеното слънце се показа, огромните лагери се събудиха с шум и глъч и започнаха да се готвят за битката. Това беше красива, вдъхваща страхопочитание гледка, и старият Умслопогаас, облегнат на брадвата си, я съзерцаваше с мрачна наслада.

— Никога не съм виждал нещо подобно, Макумазан, никога — каза той. — Битките на моя народ приличат на детска игра в сравнение е това, което ще стане. Смяташ ли, че ще се бият до край?

— Да — отговорих тъжно — до смърт. Бъди спокоен, Кълвачо, защото ще се накълвеш до насита.

Времето минаваше, а все още нямаше признаци за нападение. Само дружина конници прегази потока и бавно премина покрай нашата предна линия, очевидно за да разгледа позицията ни и броят ни. Не се опитахме да им попречим, защото решението ни беше да стоим твърдо в отбрана, за да не изгубим напразно нито един човек. Мъжете закусваха в пълна бойна готовност, а часовете се нижеха. Около пладне, когато хората обядваха, защото сметнахме, че ще се бият по-добре с пълни стомаси, от крайния десен фланг на неприятеля като гръм се надигна викът „Сорейз“, „Сорейз“; взех далекогледа и ясно можах да различа самата Дама на нощта, заобиколена от блестяща свита, да язди бавно покрай редиците на своите батальони. И когато преминаваше, силният гръмовен рев се надигаше и търкаляше пред нея като грохота на десет хиляди колесници или като рева на океана, когато вятърът внезапно се обърне и го донесе до ушите на хората, докато накрая земята започна да се тресе и въздухът се изпълни със силата на звука.

Досещайки се, че това е прелюдия към битката, останахме спокойни и се приготвихме.

Не трябваше да чакаме дълго. Внезапно като пламък от дулото на оръдие напред излязоха два огромни потока кавалерия и препуснаха надолу по склона към малкия поток — отначало бавно, но постепенно увеличаваха бързината. Преди да достигнат потока, получих заповед от сър Хенри да изпратя пет хиляди конници да посрещнат идващата срещу мен войска в момента, когато започне да изкачва най-стръмната част на склона на около четиристотин ярда от нашите линии. Той явно се опасяваше; ако допуснехме да бъде нанесен върху пехотинците, без да го посрещнем, ударът от такова нападение щеше да бъде твърде много за тях. Веднага изпълних заповедта, като аз самият останах назад с остатъка от хората си.

Петте хиляди конници препуснаха напред, подредени клиновидно, и трябва да призная, че генералът, който ги командуваше, вършеше всичко много умело. Тръгвайки с лек галоп, първите триста ярда той ги водеше право срещу кавалерийския поток, който наброяваше, доколкото можех да пресметна, около осем хиляди конници, препуснали в атака. Тогава внезапно генералът сви надясно, ускори ездата и видях как големият клин бързо се изви и преди неприятелят да се съобрази и да се обърне, за да го посрещне, той се вряза някъде по средата на дължината им с пронизителен гръмовен звук, подобен на този при разчупването на големи блокове лед. Огромният клин се заби дълбоко право в сърцевината и докато прорязваше пътя си, стотици конници бяха отхвърляни от двете му страни, също както плугът обръща пръстта, или по-скоро както водната пяна се разцепва от носа на забързания кораб. Навътре, все по-навътре; напразно потокът извиваше краищата си в агония като ранена змия и се мъчеше да запази центъра си; все още по-нататък, боже мой! Премина право през; него и така, всред радостните викове, нададени от нашите хиляди наблюдатели, те се нахвърлиха върху откъснатите краища, сломяваха ги, отнасяха ги, както бурята отнася клоните, докато накрая, сред стотиците препускащи без ездачи коне, святкането на сабите и победния вик на преследвачите си, голямата войска се сви като опразнена ръкавица, обърна се и препусна лудешката към убежището на собствените си редици.

Не смятам, че повече от две трети достигнаха обратно, колкото и силни да изглеждаха преди десетина минути. Предните линии, тръгнали в атака, се разтвориха и ги погълнаха и моята част се завърна, понесла загуба само от около петстотин души — не е много, помислих, имайки предвид свирепия бой. Видях също, че противниковата кавалерия срещу нашето ляво крило се оттегляше назад, но как вървеше битката там, не знаех. Най-многото, което мога да направя, е да опиша това, което ставаше непосредствено около мен.

По това време гъстата маса на неприятелския ляв фланг, състоящ се почти изключително от планинците на Наста, премина малкия поток и като редуваха виковете „Наета“ и „Сорейз“ с развети знамена и лъскави саби запълзяха като мравуняк нагоре към нас.

Отново получих заповед да се опитам да спра това настъпление, както и главния удар, насочен срещу челната част на армията ни с кавалерийски щурм; според способностите си направих това колкото се може по-добре, като непрекъснато изпращах ескадрони от по хиляда души срещу им. Тези ескадрони причиняваха големи щети на врага и беше чудесно да гледаш как препускат надолу по склона и се забиват като жив нож в сърцето на врага. Ние обаче също изгубихме много хора, защото, след като изпитаха няколко от тези нападения, начертали кървав кръст от убити и ранени в центъра на войската на Наста, враговете ни вече не се опитваха да предлагат безрезултатен отпор на неудържимия им устрем, но се отдръпнаха да ги пропуснат и като се хвърляха на земята, прерязваха сухожилията на стотиците преминаващи коне.

И така, въпреки всичко врагът идваше все по-наблизо, докато накрая се нахвърли върху частта, командувана от Гуд, състояща се от седем хиляди и петстотин редовни войници, подредени в три силни карета. В същото време един ужасен и сърцераздирателен рев ми подсказа, че главното сражение беше започнало в центъра и крайния ляв фланг. Надигнах се на стремената и погледнах наляво. Докъдето стигаше погледът, се виждаше дълга ослепително блестяща ивица стомана, защото слънцето се отразяваше върху замахналата сабя и забиващото се копие.

Напред-назад се люлееха редиците на сражаващите се в тази ужасна битка: ту отстъпваха назад, ту отиваха малко напред в тази безумна и все пак подредена бъркотия от нападение и отбрана. Но единственото, което можех да направя, бе да държа сметка за нашето собствено крило. А тъй като в момента конницата се беше оттеглила зад прикритието на трите карета на Гуд, можех да виждам всичко добре.

Дивите воини на Наста се разбиваха като червени вълни върху навъсените, подобни на канари карета. От време на време те надаваха бойни крясъци и се хвърляха ожесточено срещу трите редици копия само за да бъдат отхвърлени назад, както вълноломът отблъсква прибоя.

И така, в продължение на четири дълги часа битката се водеше почти без почивка и накрая, ако не бяхме спечелили нещо, то поне не бяхме загубили нищо. Двата опита да се заобиколи левият ни фланг като се премине през гората, която го пазеше, бяха предотвратени. И досега въпреки отчаяните си усилия воините на Наста не бяха успели да разчупят нито едно от каретата на Гуд, макар да бяха намалили броя на хората почти с една трета.

Що се отнася до челната част на войската, където стояха сър Хенри със свитата си и Умслопогаас, тя бе пострадала ужасно, но все още се държеше с чест, а същото можеше да се каже и за сражаващите се отляво.

Най-после нападението отслабна и противниковата войска започна да се оттегля, според мене сигурно защото вече им беше достатъчно. Но сбърках с това заключение, понеже Сорейз разпредели кавалерията си на сравнително малки ескадрони и свирепо ни атакува с тях по цялата дължина на бойната линия, а след това още веднъж гневно хвърли своите десетки хиляди копиеносци и сабленосци върху нашите отслабнали карета и ескадрони. Самата тя командуваше сражението и безстрашна като лъвица, яздеше начело на главната атака. Те приближаваха като лавина и аз виждах златния й шлем да проблясва в авангарда, а противопоставящата им се наша кавалерия не успя да спре устрема. Сега те ни удариха и нашият център се изви като лък под тежестта на напора им — той се раздели и ако резервът от десет хиляди души не се беше спуснал да го подкрепи, сигурно щеше да бъде напълно унищожен. Трите карета на Гуд бяха пометени назад като лодки от идващия прилив, а най-предното се разби в него и изгуби половината от останалите си войници. Но усилието беше твърде свирепо и ужасно, за да бъде трайно. Ненадейно в битката настъпи обрат и за минута-две настана затишие.

После битката започна да се придвижва към лагера на Сорейз. Точно тогава непобедимите и жестоки планинци на Наста — дали защото се бяха обезсърчили от загубите си, или се бяха подвели — също отстъпиха; останките от трите храбри карета на Гуд напуснаха позицията, която бяха държали в продължение на дълги часове и с диви радостни викове се спуснаха подире им по склона, при което рояците сабленосци се обърнаха да ги посрещнат и още веднъж се нахвърлиха върху им с рев. Заобиколени така от всички страни, останките от първото каре бързо бяха унищожени и смятам, че мигът, когато видях самия Гуд яхнал един едър кон, беше върхът на изтреблението. Още няколко минути и всичко беше разбито, тичащите потоци хора изчезнаха и аз загубих от погледа си Гуд в бъркотията на отвратителното клане, което започна.

Наскоро обаче от остатъците на карето се измъкна един кремав на цвят кон със снежнобяла грива и опашка и премина покрай мен без ездач, с развети юзди. В него разпознах коня, който Гуд беше яздил; без да се колебая повече, поведох половината от годната си кавалерия, която сега наброяваше между четири и пет хиляди души, за да се хвърля на помощ на Гуд и без да чакам заповеди, се впуснах право срещу войниците на Наста. Като ме видяха да идвам, предупредени от гърма на конските копита, повечето от тях се обърнаха към нас и ни дадоха горещ прием. Не отстъпиха нито инч. Напразно ги сечахме и тъпчехме, прорязвайки голяма червена бразда през хилядите им тела; те като че ли изникваха наново със стотици, като забиваха страшните си остри саби в конете ни и прерязваха сухожилията им, а след това сечаха падналите конници направо на парчета. Конят ми скоро бе убит под мен, но за щастие после се снабдих с друг, и то с любимата си, черна като въглен кобила, подарена ми от Нилефта, която държахме отзад в резерва. Междувременно обаче трябваше да се справям колкото се може по-добре, защото бях загубил от поглед хората си в безумното безредие. Гласът ми, разбира се, не можеше да бъде чут сред звъна на стоманата, гневните викове и крясъците на агонизиращите. Скоро се озовах сред остатъците на карето, което се беше подредило около командуващия го Гуд и отчаяно се биеше да оцелее. Спънах се в някого и като погледнах надолу, мярна ми се монокълът на Гуд. Гуд беше паднал на колене, а отгоре му огромен мъж размахваше тежка сабя. Успях някак си да намушкам човека със саймата, останала ми от масая, чиято ръка бях отрязал, но той ми нанесе такъв страхотен удар със сабята по лявата ми страна и гърдите, че макар стоманената ризница да спаси живота ми, почувствувах, че съм зле ударен. За миг се свлякох на ръце и колене всред убитите и умиращите, повърнах и припаднах. Когато се съвзех, видях войниците на Наста или по-скоро онези от тях, които бяха оцелели, да се оттеглят назад през потока, а до мен стоеше Гуд, мило усмихнат.

— Насмалко да си отидем — извика той, — но добрият край оправи всичко.

Съгласих се с него, но не можех да не мисля, че за мен не свършваше добре. Бях ударен жестоко.

Точно тогава видяхме малки дружини от конниците, които бяха разположени в крайната ни лява и дясна част, да се спускат като стрели от местата си върху безредните флангове на войската на Сорейз и това нападение реши изхода на битката. В продължение на минута-две неприятелят бавно и гневно отстъпваше като преминаваше през потока и там отново се строяваше. По времето на още едно затишие, когато можах да се сдобия с втория си кон, получих заповед за нападение от сър Хенри; и тогава с гневен гърлен вик, с развети знамена и святкане на стомана остатъците от нашата армия предприеха офанзива и започнаха да се спускат надолу от позициите, които толкова храбро бяха държали през целия ден, бавно наистина, но неудържимо.

Най-после беше наш ред да атакуваме.

Продължавахме да напредваме през купищата убити и ранени и вече приближавахме потока, когато внезапно съгледах нещо необикновено. Галопирайки бясно към нас, с ръце, здраво вкопчени около шията на коня, към която беше притиснал едната страна на побледнялото си лице, към нас се носеше човек, облечен в парадната униформа на зу-вендийски генерал; когато дойде по-наблизо, в него разпознах не другиго, а нашия загубен Алфонс; невъзможно беше да не позная завитите му черни мустаци. След минута той се вмъкна в редиците ни и едва избегна да не бъде посечен. Накрая някой хвана юздите на коня му и го доведоха при мен в момента, когато бе настъпило леко задържане в настъплението ни, за да могат остатъците от разстроените ни карета да се подредят в редици.

— Ах, monsieur — запъхтяно каза Алфонс с глас, почти неразбираем от уплаха, — слава на небето, че това сте вие! Ах, само какво преживях! Но вие победихте, monsieur, вие победихте. Те, тези нехранимайковци, бягат. Но, чуйте, monsieur, забравих, колко лошо! Утре, при първите лъчи, в двореца в Милозис кралицата ще бъде убита. Стражите й ще напуснат постовете си и жреците ще я убият. Да, да? Те не подозираха, че чух всичко, прикрил се зад едно от знамената.

— Какво? — извиках ужасен. — Какво искаш да кажеш?

— Каквото казвам, monsieur. Онзи демон Наста миналата нощ уговори работата с архиепископа Агон. Стражата ще остави отворена малката вратичка, водеща към огромното стълбище и ще напусне, а Наста и жреците на Агон ще минат оттам и ще я убият. Самите стражи няма да я убият.

— Ела с мен — казах и като извиках на най-близкия офицер да поеме командуването, хванах юздата на Алфонсовия кон и се понесохме в бърз галоп към мястото на около половин миля от нас, където виждах да се развява кралският пряпорец и където знаех, че мога да намеря Къртис, ако беше още жив. Конете ни прескачаха купища от убити и умиращи, прецапваха големи локви кръв и летяха нататък покрай дългите разчупени редици на копиеносците към мястото, където видях да се извисява над генералите, които го заобикаляха, снагата на сър Хенри, възседнал белия жребец, подарен му от Нилефта в часа на раздялата.

Точно когато пристигнахме, настъплението започна отново. Около главата на Къртис беше увит кървав парцал, но видях, че погледът му е ясен и остър както винаги. До него стоеше старият Умслопогаас с брадва, почервеняла от кръв, но на вид твърде бодър и невредим.

— Случило ли се е нещо, Куотърмейн? — извика сър Хенри.

— И още как! Има заговор да убият кралицата утре призори. Ето, Алфонс, който току-що успя да избяга от Сорейз, е чул всичко. — И набързо му повторих това, което французинът ми беше казал.

Лицето на Къртис побледня като на смъртник и челюстта му увисна.

— Призори — промълви той, — а сега е заник. Съмва се преди четири, а ние сме почти на сто мили оттам — девет часа на разположение. Какво да правим?

В главата ми щукна една идея.

— Уморен ли е конят ти? — попитах.

— Не. Току-що се качих на него, когато последният, под мен беше убит; и е нахранен.

— Също и моят. Слизай, нека го възседне Умслопогаас — той язди добре. Ще стигнем в Милозис призори, а не успеем ли, значи няма какво да се направи. Не, не, невъзможно е да напуснеш сега. Ще те видят и това ще реши изхода на битката. Още и наполовина не сме спечелили. Войниците ще помислят, че искаш да офейкаш. Хайде, бързо!

В миг той слезе и по моя подкана Умслопогаас скочи върху празното седло.

— Засега довиждане — казах. — И ако е възможно, след час изпрати след нас хиляда конници със запасни коне. Чакай, изпрати също един генерал в лявото крило да поеме командуването и обясни отсъствието ми.

— Нали ще направиш всичко възможно да я спасиш, Куотърмейн? — промълви той с покруса в гласа.

— Разбира се, че ще направя. Хайде, върви, изостанал си.

Той хвърли последен поглед към нас и придружен от свитата си, се впусна в галоп, за да се присъедини към атакуващите, които по това време прегазваха рекичката с вода, почервеняла от кръвта на убитите.

Умслопогаас и аз напуснахме ужасното бойно поле така бързо, както стрелите напускат лъка, и след няколко минути бяхме вече извън касапницата, миризмата на кръв, бъркотията и крясъците, които сега достигаха до ушите ни като слабия далечен шум на разбиващи се вълни.