Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII
Аз казах

Изминала беше седмица от посещението на Нилефта и бях започнал да ставам малко през деня, когато получих съобщение от сър Хенри, в което се казваше, че точно по обед Сорейз ще бъде доведена в първото преддверие към покоите на кралицата и той моли за моето присъствие, ако е възможно. Воден повече от любопитство да видя тази нещастна жена още веднъж, съответно направих опит с помощта на този мил човечец Алфонс, който е голямо съкровище за мен, както и с помощта на един друг прислужник, да стигна до посоченото преддверие. Добрах се там всъщност преди всички, с изключение на неколцина от високите дворцови сановници, на които бе заповядано да присъствуват. Едва бях седнал, когато войници от охраната доведоха Сорейз — красива и предизвикателна както винаги, но с уморено изражение върху гордото лице. Беше облечена както обикновено в кралската си роба, украсена с емблемата на Слънцето, а в дясната си ръка пак държеше малкото сребърно копие-играчка. Чувство на състрадание и възхищение ме обзе, когато я видях, и като се изправих с мъка на крака, аз й се поклоних ниско и изказах съжалението си, че поради състоянието си не мога да остана прав пред нея.

Тя поруменя, а сетне горчиво се засмя.

— Ти наистина забравяш, Макумазан — каза тя, — че аз не съм вече кралица освен по кръв; аз съм свалена от трона, пленница, която всички мъже презират и никой не почита.

— Поне — казах — ти все още си дама и ето защо ти се полага уважение. Освен това се намираш в лошо положение, което е още една причина.

— Ах — отговори тя със смях, — ти забравяш, че исках да те увия в златен лист и да те увеся на тръбата на ангела от най-високия връх на храма.

— Не — отговорих, — уверявам те, че не съм забравил; всъщност често си мислех за това, когато ми се струваше, че губехме битката в прохода; но тръбата е там, а аз съм все още тук, макар може би не за дълго, та има ли смисъл да говорим сега?

— Ах! — продължи тя. — Битката! Битката! О, ако можех да бъда още веднъж кралица, само за един-единствен час, така бих отмъстила на тези проклети чакали, които ме напуснаха в най-голямата ми нужда, че за това би се говорило само шепнешком; тези женски мъже с пилешки сърца, дето допуснаха да бъдат победени! — И тя се задави от гняв.

— Да, и онзи жалък страхливец до теб — продължи тя, сочейки към Алфонс със сребърното си копие, при което той се почувствува много неудобно; — той избяга и предаде плановете ми. Опитах се да направя от него генерал, като казвах на войниците, че това е Бугуян, и да му вдъхна храброст (тук Алфонс се сви като от неприятен спомен), но напразно. Той се скрил зад едно знаме в палатката ми и подслушал плановете ми. О, да бях го убила, но уви! Спрях ръката си. А ти, Макумазан… чух какво си направил; храбър си и имаш вярно сърце. Черният също, ах, той беше мъж. Щях да съм щастлива, ако бях видяла как хвърля Наста от стълбището.

— Ти си странна жена, Сорейз — казах. — Бъди добра, помоли се на кралица Нилефта, та да бъде милостива към теб.

Тя се изсмя високо и каза:

— Аз да моля за милост?

В този миг кралицата влезе, придружена от сър Хенри и Гуд и зае мястото си с непроницаемо лице. Горкият Гуд, той изглеждаше ужасно зле.

— Привет, Сорейз! — каза Нилефта след кратко мълчание. — Ти разкъса кралството като парцал, заради теб хиляди от хората ми бяха посечени, на два пъти се опита да отнемеш живота ми чрез подлост, закле се да погубиш моя господар и приятелите му и да ме хвърлиш от Стълбището. Имаш ли сега да кажеш нещо, което да те спаси от смърт? Говори, о, Сорейз!

— Струва ми се, че моята сестра, кралицата, е забравила главния мотив на обвинението — отговори Сорейз бавно с мелодичния си глас. — А той е следният: „Ти се опита да спечелиш любовта на моя господар Инкубу.“ Ето това е престъплението, поради което сестра ми иска да ме погуби, а не защото вдигнах война. Може би е щастие за теб, Нилефта, че пожелах любовта му твърде късно… Слушай — продължи тя, като повиши тон. — Нямам какво друго да кажа, освен че предпочитах да спечеля, вместо да загубя. Постъпи с мен съгласно волята си, о, кралице, и накарай моя господар, краля (тя посочи към сър Хенри), защото сега той ще бъде крал, да изпълни присъдата; редно е да го стори: тъй като от него произлезе злото, нека той да му сложи края. — И като се изправи гордо, ти хвърли гневен поглед към него изпод гъсто засенчените си очи и започна да си играе с копието.

Сър Хенри се наведе към Нилефта и й пошепна нещо, което не можах да доловя и сетне кралицата каза:

— Сорейз, винаги съм била добра сестра за теб. Когато баща ни умря, имаше много спорове в страната дали трябва да седнеш на трона заедно с мен и аз, като по-стара, гласувах за теб и казах: „Нека да царува заедно с мен. Тя е моя близначка, родени сме едновременно, защо трябва едната да бъде предпочетена пред другата?“ И така е било винаги между теб и мен, моя сестро. А сега виждаш по какъв начин ми се отплати. Но аз победих и твоят живот е загубен, Сорейз. И все пак ти си моя сестра, родена заедно с мен, и ние играехме заедно, когато бяхме малки, и се обичахме много, а нощем спяхме прегърнати в едно легло; ето защо даже и сега моето сърце се свива за теб, Сорейз. Но заради това не бих пощадила живота ти. Обидата беше много голяма — тя пречупи широките крила на моята милост до земята. А освен това, докле си жива, страната ни не ще види мир. И все пак ти няма да умреш, Сорейз, защото тук моят любим господар поиска за награда живота ти; аз му го давам като награда и сватбен подарък, нека той да постъпи с него както иска, понеже зная, че макар ти да го обичаш, той не те обича, Сорейз, въпреки цялата ти красота. Да, въпреки че си красива като звездна нощ, о, Дамо на нощта, все пак аз съм неговата жена, и той обича мен, а не теб, ето защо му подарявам живота ти.

Сорейз се изчерви до корена на косите си и не отговори нищо, а мисля, че едва ли някой ми е изглеждал по-нещастен, отколкото сър Хенри в този момент. Начинът, по който Нилефта разреши нещата, макар правилен и убедителен, някак не беше приятен.

— Разбрах, хм… — заекна Къртис, поглеждайки към Гуд — разбрах, че ти си привързан, хм, привързан към кралица Сорейз. Не ми е известно, хм… накратко, в какво състояние се намират чувствата ти точно сега; но ако те все още клонят към нея, хрумна ми, хм, накратко казано, че може да се сложи задоволителен край на една неприятна история. Дамата разполага с големи частни имения, където би могла да живее свободно и необезпокоявано, що се отнася до нас, нали, Нилефта? Разбира се, това е само едно предложение.

— Що се отнася до мен — отговори Гуд, като се изчерви, — готов съм напълно да забравя миналото; и ако Дамата на нощта ме сметне достоен, аз ще се оженя за нея още утре, или когато тя пожелае, и ще се опитам да й бъда добър съпруг.

Всички очи се обърнаха към Сорейз, която стоеше изправена с онази загадъчна усмивка върху лицето, която бях забелязал още първия път, когато я видях. Тя помълча малко, покашля се, за да прочисти гърлото си, а сетне направи три ниски поклона — един към Нилефта, втори към Къртис и трети към Гуд — и започна да говори с добре премерен глас.

— Благодаря ти, най-великодушна кралице и царствена сестро, за любящата милост, която си ми оказвала още от най-ранно детство и особено за това, че благоволи да дадеш живота и съдбата ми като дар на господаря Инкубу — бъдещия крал. Дано благоденствие, мир и охолство съпътствуват живота на тази, която е толкова милостива и нежна като цвете. Нека бъде дълго царуването ти, о, велика и славна кралице, дръж здраво в ръцете си любовта на своя съпруг и много да са синовете и дъщерите, родени от твоята красота. Благодаря и на теб, господарю мой Инкубу, ти, който ще бъдеш крал, благодаря ти хиляди пъти, че благоволи да приемеш този щедър дар и да го предадеш на своя другар по оръжие и приключения, господаря Бугуян, И сега, накрая, благодаря и на теб, господарю мой Бугуян, загдето се унижи да ме приемеш, мен и окаяната ми красота. Благодаря ти хиляди пъти; искам да добавя, че ти си един добър и честен мъж и като слагам ръка на сърцето си се кълна, че много бих искала да ти отговоря с „да“. А сега, след като изказах благодарността си на всички ви подред — и тя отново се усмихна — ще добавя още нещо, съвсем кратко. Малко ме познавате вие, кралице Нилефта и вие, благородни господари, ако не сте разбрали досега, че за мен среден път няма, че презирам милостта ви и ви мразя за това; отхвърлям прошката ви, защото за мен тя е змийска отрова; и че като стоя тук пред вас предадена, изоставена, обидена и сама, всъщност аз тържествувам над вас и ви се подигравам, и ви презирам всички до един. И така, ето моя отговор. — И внезапно, преди някой да предположи какво възнамерява да направи, тя заби в гърдите си малкото сребърно копие, което държеше, с такава сила и безпогрешност, че острието му се показа откъм гърба й и тя падна ничком върху пода.

Нилефта извика, а горкият Гуд почти изгуби свяст при тази гледка, докато ние, останалите, се спуснахме към нея. А Сорейз, Дамата на нощта, се повдигна на едната си ръка и за миг впи настойчиво прекрасните си очи в лицето на Къртис, сякаш му казваше нещо с този поглед, сетне отпусна глава и въздъхна; и с тази въздишка мрачната й, но великолепна душа отлетя.

Направиха й кралско погребение и това бе краят на съществуванието й.

 

Един месец след последното действие от трагедията на Сорейз в Храма-цвете се състоя тържествена церемония, на която Къртис официално бе провъзгласен за Принц-консорт на Зу-Вендис. Чувствувах се твърде зле, за да присъствувам лично; всъщност мразя всички тези неща с техните тълпи, ек на фанфари и развяващи се знамена; но Гуд, който присъствува там (облечен в парадната си униформа) се завърна дълбоко впечатлен и ми разказа, че Нилефта изглеждала прекрасно, а Къртис се държал наистина царствено и бил посрещнат с такова въодушевление, че не оставяше място за някакво съмнение относно неговата популярност. Разказа ми също, че когато конят Дневна светлината минавал заедно с шествието, народът викал: „Макумазан, Макумазан!“ до прегракване и се умирил едва когато той, Гуд, се изправил в каляската си и им казал, че съм твърде болен, за да присъствувам.

По-късно сър Хенри или по-точно кралят, също дойде да ме види; той изглеждаше твърде уморен и заяви, че през целия си живот не е бивал тъй отегчен. Осмелявам се да кажа, че това беше леко преувеличено — не е в човешката природа някой мъж да се отегчи дотолкова при такъв необикновен случай; и действително, както му изтъкнах, удивително беше, че един човек, който само преди една кратка година беше дошъл в тази голяма страна като скитник, сега се женеше за нейната красива и обичана кралица и всред радостта на народа бе въздигнат на престола. Отидох даже дотам, че го посъветвах в бъдеще да не се остави да го заслепят гордостта и великолепието на абсолютната власт, а винаги да помни, че преди всичко е християнин и джентълмен, а после обществен служител, комуто провидението е оказало голямо и почти безпрецедентно доверие. Той изслуша любезно и внимателно тези забележки, които честно казано можеха да го оскърбят, като накрая дори ми благодари, че съм ги направил.

След описаната церемония помолих да ме пренесат в къщата, където понастоящем пиша. Това е едно много приятно място разположено на около две мили от Навъсения град, откъдето той се вижда. Пет месеца изминаха оттогава и както лежа прикован към леглото през цялото това време, аз се заех да опиша историята на нашето пътешествие, използувайки дневника си и общите ни спомени. Възможно е тя никога да не бъде прочетена, но това няма голямо значение; във всеки случай писането ми помогна да запълня много часове на страдание, тъй като напоследък страдам от силни болки. Благодаря на Бога обаче, че няма да продължат още дълго.

 

Измина цяла седмица от времето, когато написах горното, и сега вземам перото си за последен път, защото зная, че краят ми е близо. Умът ми все още е ясен и мога да пиша, макар и трудно. Болката в дроба ми, почти непоносима през последната седмица, внезапно ме напусна и бе заменена от чувство на вцепененост, в чието предназначение не мога да се лъжа. И както болката си отиде, така изчезна и всичкият ми страх за края — чувствувам само, че съм готов да потъна в обятията на вечния покой. Щастливо, доволно и със същото чувство на сигурност, с което детето се отпуска да спи в майчината прегръдка, аз се оставям в ръцете на спасителната смърт. Всички вълнения, всички страхове, преследвали ме през един живот, който сега, когато се обръщам назад, ми изглежда дълъг, ме напуснаха; бурите отминаха и звездата на вечната надежда свети ясно и сигурно на хоризонта — така далечен за хората, а толкова близък за мен тази вечер.

И така, това е краят на всичко — един кратък период на грижи, няколко неспокойни, трескави, тревожни години и после обятията на спасителната смърт. Много пъти съм бивал близо до тях, твърде много приятели ми отнеха те и сега накрая дойде и моят ред; това е всичко. Двадесет и четири часа още и светът ще изчезне за мен с всичките си надежди и страхове. Въздухът ще запълни пространството, заемано от тялото ми, и мен вече няма да ме има; досадният дъх на световната забрава отначало ще замъгли силата на спомена за мен, а сетне ще го заличи завинаги и тогава действително ще бъда мъртъв. Така става с всички нас. Колко милиони хора са лежали като мен със същите мисли, а сетне са били забравени! Преди хиляди и хиляди години са ги мислили те, онези умиращи мъже в мъглявото минало; и хиляди и хиляди години след тях потомците им ще ги премислят отново и на свой ред ще бъдат забравени. „Също като топлия дъх на воловете през зимна утрин или като бързата звезда прекосила небето, или като малката сянка, изчезваща на залез-слънце“, както бях чул някога да казва един зулус на име Игнози; така върви нашият живот, така и свършва.

Е, този свят не е добър — никой не може да твърди обратното освен онези, които доброволно затварят очите си за фактите. Как може да е добър един свят, в който парите са движещата сила и собственият интерес — пътеводна звезда? Не е чудно, че е толкова лош, а е чудно, че все още е останало нещо добро в него.

Й все пак сега, когато животът ми свършва, радвам се, че живях, радвам се, че съм познал топлината на женската любов, радвам се, че съм чул смеха на малките деца, че съм видял слънцето, луната и звездите, че съм чувствувал върху лицето си солената целувка на морето и че съм наблюдавал дивеча да слиза към водата на лунната светлина. Но не бих искал да живея още.

Всичко се променя за мен. Мракът приближава, а светлината се отдръпва. И ми се струва, че през мрака мога да различа лицата на онези, които отдавна съм загубил, да ме чакат. Хари е там, а също и други; и преди всичко тази, която за мен е най-милата и съвършена жена, радвала някога тази сива земя. Но за нея вече дълго съм писал някъде другаде, така че защо да я описвам пак? Защо да я споменавам, след толкова дълго мълчание, сега, когато тя отново е толкова близо до мен, сега, когато отивам там, където е тя?

Златният покрив на огромния храм пламти от лъчите на залязващото слънце и пръстите ми се уморяват.

И така, на всички онези, които ме познават или са чували за мен, на всички онези, които ще кажат блага дума за стария ловец, аз протягам ръката си от далечния бряг и им казвам сбогом.

А сега оставям душата си в ръцете на Всемогъщия Бог, който ми я е дарил.

„Аз казах“ — както гласи обичаят на зулусите.