Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (19)

Глава XVIII
Война! Кървава война!

Казах на Умслопогаас да почака, навлякох дрехите си и отидохме него в стаята на сър Хенри, където зулусът повтори разказа си дума по дума. Беше интересно да се наблюдава лицето на Къртис, докато слушаше.

— Господи! — каза той. — През цялото това време съм спалнята Нилефта едва не е била убита — и всичко това заради мен. Каква злодейка трябва да е тази Сорейз! Добре щеше да бъде, ако Умслопогаас я беше съсякъл на място.

— О — каза зулусът, — не се безпокой; сигурно щях да я убия, преди да удари, само изчаквах момента.

Не казах нищо, но си помислих, че ако той беше отсъдил на Сорейз съдбата, която тя готвеше за сестра си, хиляди обречени живота щяха да бъдат спасени. И както по-късно се доказа, бях прав.

След като разказа историята, Умслопогаас равнодушно отиде да изяде сутрешната си закуска, а сър Хенри и аз се впуснахме в разговор.

Отначало той беше много огорчен от Гуд, на когото, каза той, кече не може да се има доверие, щом преднамерено бе оставил Сорейз да се измъкне по някоя тайна стълба, вместо да изпълни дълга си и да я предаде на правосъдието. Той изобщо не си мереше думите; когато говореше по въпроса. Оставих го известно време да излива яда си, като си мислех колко ни е лесно да бъдем строги към слабостите на другите и колко меко се отнасяме към собствените си слабости.

— Наистина, любезни ми приятелю — казах най-после аз, — като те слуша как говориш, човек не би помислил, че ти си мъжът, който вчера имаше среща със същата тази дама и който се беше затруднил да устои на чара й въпреки връзката си с една от най-хубавите и най-влюбени жени в целия свят. Сега предположи, че това е Нилефта, която се е опитала да убие Сорейз, и ти си я заловил, и тя те е молила да я пуснеш. Щеше ли тогава толкова бързо да искаш да я предадеш на позор или на смърт чрез изгаряне? Просто само за миг погледни на въпроса през монокъла на Гуд, преди да обявиш един стар приятел за негодник.

Сър Хенри смирено изслуша тази проповед и искрено призна, че бе говорил прибързано. Една от най-хубавите черти на неговия характер е, че винаги е готов да си признае, когато греши.

Но въпреки че защитих така Гуд, не бях сляп за факта, че колкото и естествено да изглеждаше държанието му, очевидно той се бе замесил в едно много неудобно и позорно събитие. Направен е бил опит за гнусно и подло убийство, а той беше оставил убийцата да се изплъзне и с това между другото й бе позволил да вземе пълно надмощие над него. Всъщност той беше на път да стане нейно оръдие, а няма по-ужасна съдба, която може да сполети един мъж, от тази да стане оръдие на някоя безскрупулна жена или изобщо на жена. Това завършва само по един начин: когато бъде съсипан или вече е послужил на целите й, той бива захвърлен — прокуден по широкия свят да търси изгубеното си достойнство. Докато размишлявах така и се чудех какво трябваше да направим — защото целият въпрос беше много сложен, — изведнъж дочух необикновена глъчка вън на двора и различих гласовете на Умслопогаас и Алфонс, като първият свирепо се заканваше, а вторият крещеше от ужас.

Излязох бързо да видя каква е работата и се натъкнах на комична гледка. Дребният французин тичаше из двора необикновено бързо, а след него като голяма сива хрътка се носеше Умслопогаас. Точно когато излязох, той го хвана и като го вдигна от земята, го пренесе няколко крачки до един красив, но много гъсто разцъфтял храст, чиито цветове приличат на тези на гарденията, но са покрити с къси бодли. После въпреки писъците и дърпането му с един силен замах той натика горкия Алфонс с главата надолу в храста така, че от него останаха да се виждат само прасците на краката и петите му. После, доволен от това, което беше извършил, зулусът скръсти ръцете си и безжалостно остана да се наслаждава на ритането на французина и на крясъците му, които бяха ужасни.

— Какво правиш? — извиках, докато тичах натам. — Искаш да убиеш човека ли? Издърпай го от храста!

С яростно мърморене той се подчини и като хвана нещастния Алфонс за глезена, с едно дръпване, при което сигурно размести костите му, го измъкна от средата на храста. Никога не съм виждал такава гледка, каквато представляваше Алфонс с раздраните полусмъкнати дрехи от гърба си, целият в кръв от острите бодли. Той лежеше там, виеше и се търкаляше, и нищо не можеше да обясни.

Най-сетне се изправи и като застана на сигурно място зад мен, започна да проклина стария Умслопогаас в името на всички светии от календара и да се кълне в кръвта на героичния си дядо, че ще го отрови и „ще си отмъсти“.

Накрая разбрах истината по въпроса. Излезе, че обикновено Алфонс приготвял на закуска овесената каша на Умслопогаас, която той ядял в ъгъла на двора — гребял от кратуна с дървена лъжица точно така, както правел у дома си в Зулуланд. А пък, Умслопогаас, като мнозина зулуси, изпитва голям ужас от риба, която според него е вид водна змия. Обаче Алфонс, който като някоя маймуна много обича да погажда номера, а при това е и ненадминат готвач, решил да го принуди да яде риба. Съответно накълцал много на ситно известно количество месо от бяла риба и го размесил с кашата на зулуса, който бързо я преполовил, без да подозира какво яде. За нещастие обаче Алфонс не могъл да прикрие радостта си от тази гледка и започнал да подскача весело наоколо му, надничайки в паницата, докато накрая Умслопогаас, който е интелигентен посвоему, заподозрял нещо, разгледал внимателно остатъка от кашата си и когато открил номера на този „женски бивол“, за отплата направил това, което описах. Действително дребният човечец има късмет, че не си счупи врата при това наказание, защото, както всеки би си помислил, той трябваше да се е поучил от случката, когато „le Monsieur noir“ беше показал изкуството си да върти брадвата, и да е разбрал, че Умслопогаас не е човек, с когото можеш да си правиш шеги.

Това произшествие само по себе си не е важно, но аз го разказвам, защото то доведе до сериозни последици. Щом спря кръвотечението на драскотините си и се изми, Алфонс си тръгна, като продължаваше да кълне, за да успокои яда си — процес, който от опит знаех, че трае доста дълго време. Когато той си отиде, прочетох едно конско евангелие на Умслопогаас и му казах, че се срамувам от държанието му.

— Е, Макумазан — отвърна той, — ти трябва да бъдеш търпелив с мен, защото мястото ми не е тук. Отегчих се, отегчих се до смърт от ядене и пиене, от спане и планове за женитби. Не ми се нрави този спокоен живот в каменните къщи, който изсмуква храбростта на мъжа и превръща силата му във вода, а плътта му в тлъстина. Не ми се нравят белите дрехи и нежните жени, надуването на фанфари и пускането на соколи. Когато се бихме с масаите в онзи краал, ах, тогава животът си струваше да го живееш, но тук никой не удря от гняв и започнах да си мисля, че скоро ще тръгна по пътя на дедите си и никога вече няма да размахам Инкози-каас. — И той вдигна брадвата си и започна да я оглежда с тъга.

— А-а — казах, — значи това е оплакването ти? Пак те е хванала „кръвната болест“, така ли? Значи на Кълвача пак му се иска някое дърво? И то на твоята възраст. Засрами се, Умслопогаас.

— Е, Макумазан, моят занаят е червен, но все пак е по-добър и по-честен, отколкото на някои други. По-добре е да убиеш човек в честен бой, отколкото да изсмучеш кръвта от сърцето му с купуване, продаване и лихварство, какъвто е вашият бял обичай. Много мъже съм погубил и въпреки това не ме е страх да се изправя пред лицето на някого от тях отново; ах, мнозина са тези, които някога бяха приятели и с които с радост бих смъркал отново емфие. Но хайде, хайде, вие си имате вашите права, аз — моите; всеки принадлежи на своя народ и на своята страна. Волът от високите велди би умрял в някоя гъста гориста местност и така е и с мен, Макумазан. Груб съм, зная, и когато кръвта ми се сгорещи, не зная какво правя, но все пак ти ще тъжиш, когато нощта ме погълне и изчезна напълно в мрака, защото дълбоко в сърцето си ти ме обичаш, татко мой Макумазан Лисицата, въпреки че съм само един пропаднал зулуски кръволок — главатар, за когото няма място в собствения му краал, изгнаник и скитник в незнайни места. Да, обичам те, Макумазан, защото с течение на годините заедно посивяхме и ни свързва нещо невидимо, но много здраво, за да бъде разкъсано лесно. — И Умслопогаас извади от дупката в ухото си, където винаги я носеше, кутийката емфие, представляваща стара месингова гилза, и ми я подаде да си взема.

Взех щипка емфие с известно вълнение. Напълно вярно беше, че бях много привързан към този кръвожаден стар главорез. Не зная какво беше обаянието на личността му, но имаше обаяние; може би това беше жестоката му честност и прямота; може би се възхищавах от почти свръхчовешкото му умение и сила или може би просто защото той беше съвършено неповторим. Откровено казано, при всичкия си натрупан опит с туземците не познавах друг човек като него; Умслопогаас беше толкова мъдър и все пак се държеше като дете; той беше — въпреки че може да изглежда смешно да се каже — като героя от пародията на янките, който „има нежно сърце“. Във всеки случай бях много привързан към него, въпреки че никога не би ми хрумнало да му го кажа.

— Да, стари вълко — обадих се аз, — странна е твоята обич. Защото ти можеш да разцепиш черепа до брадата ми, ако утре застана на пътя ти.

— Говориш истината, Макумазан, бих направил това, ако дългът го повелява, но няма да престана да те обичам даже когато те разсека. Има ли надежда за някой бой тук, Макумазан? — продължи той с поверителен глас. — Струва ми се, че това, което видях миналата нощ, показва, че двете велики кралици са разгневени една на друга. Иначе Дамата на нощта нямаше да носи кинжала си.

Съгласих се, че много или малко това показваше, че има злоба и гняв между двете дами и му разправих как стоят нещата, и че те се карат за Инкубу.

— Ах, така ли? — възкликна той като подскочи от радост. — Тогава не е възможно да няма война, както не е възможно реките да не прииждат от дъждовете, война докрай. Жените обичат последния удар, както и последната дума, а когато се бият за любов, те са безжалостни като ранен бивол. Виждаш ли, Макумазан, жената ще преплува през кръв, за да постигне желанието си, и няма да се замисли върху това. С тези очи съм го видял не веднъж, а дори два пъти. Ах, Макумазан, ние ще видим това хубаво населено място да гори и ще чуем виковете на битката да огласят улиците. Значи в крайна сметка не съм се скитал напразно. Могат ли тези хора да се бият, как смяташ?

В този момент сър Хенри се присъедини към нас, а и Гуд се зададе от другата страна, много блед на вид и с хлътнали очи. В мига, когато Умслопогаас го видя, той преустанови кръвожадния си разговор и започна да го приветствува.

— Ах, Бугуян — извика той, — поздрав на теб, Инкус! Ти наистина изглеждаш уморен. Много ли ловува вчера? — После, без да дочака отговор, продължи. — Чуй, Бугуян, ще ти разправя една история. В нея се разказва за жена, ето защо ще ти е интересно да я чуеш, нали?

— Имало някога един мъж и той имал брат, а имало и една жена, която обичала брата на мъжа, а била обичана от мъжа. Но братът на мъжа имал любима съпруга и не обичал жената и се подиграл с нея. Тогава жената, която била много хитра и със злобно сърце, жадно за отмъщение, решила в себе си и казала на мъжа: „Аз те обичам и ако ти обявиш война на брат си, ще се омъжа за теб.“ И той знаел, че това е лъжа, но поради голямата си любов към жената, която била много хубава, послушал думите й и започнал война. И когато много хора загинали, брат му изпратил до него послание: „Защо искаш да ме убиеш? Какво зло съм ти сторил? Не съм ли те обичал от най-ранната си младост? Когато си изпадал в беда, не съм ли ти помагал и не ходихме ли заедно на война, и не си ли деляхме плячката момиче по момиче, вол по вол и крава по крава? Защо искаш да ме убиеш, братко мой, когото винаги съм обичал?“

Тогава мъка обзела сърцето на мъжа и той разбрал, че неговият път е лош, и като се отказал от изкушението на жената, преустановил войната срещу брат си и заживели заедно в мир в същия краал. След време жената дошла при него и му казала: „Забравих миналото и ще стана твоя съпруга.“ Дълбоко в сърцето си той знаел, че това е лъжа и че помислите й били зли, но поради любовта си към нея я взел за жена.

И още същата нощ, когато били венчани, след като мъжът потънал в дълбок сън, жената станала, взела брадвата от ръката му, промъкнала се в колибата на брат му и го убила, както спял. После като преситена лъвица се прокраднала обратно, поставила ремъка на кървавата брадва отново около китката на мъжа си и си отишла.

Призори хората започнали да викат „Локуста е убит през нощта“ и влезли в колибата на мъжа; а там той още спял, а до него лежала кървавата брадва. Тогава те си спомнили за войната и казали: „Ето! Сигурно той е убил брат си“ и искали да го хванат и погубят, но той се надигнал и бързо избягал, само че при бягството си убил жената.

Но смъртта не могла да заличи злото, което тя извършила и целият й грях останал да тегне върху му. Затова той станал изгнаник и името му се произнасяло с презрение от собствения му народ; защото върху него, само върху него останал да тегне грехът на тази, която го измамила. И затова този, който някога беше велик главатар, се скита надалеч без краал, без жена, и затова ще умре далеч като повален самец, и името му ще бъде прокълнато от поколение на поколение, понеже хората казват, че той е убил брат си, Локуста, чрез подлост в нощта.

Старият зулус спря и видях, че беше дълбоко развълнуван от собствения си разказ. Скоро той вдигна главата си, която бе свел върху гърдите си, и продължи:

— Аз бях този мъж, Бугуян. Да! Аз бях този мъж, а сега слушай! Ще станеш ли и ти като мен оръдие, играчка, вол, който да носи бремето на злите деяния на друг? Чуй? Когато ти се промъкваше след Дамата на нощта, аз те следвах по петите. Когато тя те удари с ножа в спалните покои на Бялата кралица, аз също бях там. Когато ти я остави да се изплъзне като змия в камъните, аз те видях и разбрах, че тя те бе омагьосала и че един честен мъж бе забравил честността, и че този, който винаги е следвал правия път, беше поел по кривия. Прости ми, татко мой, ако думите ми са горчиви, но те са казани от цялото ми сърце. Никога повече не се срещай с нея и така ще легнеш с чест в гроба. Иначе заради жената, която носи красотата си като дреха, ти ще станеш това, което съм аз, а може да имаш и по-голяма зина. Аз казах.

По време на цялото това дълго и красноречиво слово Гуд беше стоял без да продума, но когато историята започна да наподобява толкова явно собствения му случай, той се изчерви, а когато разбра, че случилото се между него и Сорейз е било видяно, той явно бе много опечален. И сега, когато най-после проговори, гласът му беше много смирен, което е напълно чуждо за него.

— Трябва да кажа — започна той с горчива насмешка, — че едва ли съм мислил да доживея един зулус да ме учи какво е дълг. Но току-що стана ясно какво излезе накрая. Чудя се дали вие, приятели, можете да разберете колко унижен се чувствувам, а най-горчивото от всичко е това, че напълно го заслужавам. Разбира се, че трябваше да предам Сорейз на стражата, но не можах и тона е факт. Оставих я да си отиде и обещах да не казвам нищо, което е още по-голям срам за мен. Тя ми каза, че ако застана на нейна страна, що се ожени за мен и ще ме направи крал на тази страна, но благодаря на Бога, че намерих сили да отвърна, че даже и да се оженя за нея, няма да изоставя приятелите си. А сега можете да направите с мен каквото искате, заслужавам го напълно. Всичко, което имам още да кажа, е, че се надявам никога да нямате случай да обичате жена с цялото си сърце и да бъдете така силно изкушавани от нея. — И той се обърна, за да си върви.

— Почакай, стари приятелю — каза сър Хенри, — спри за минута. И аз имам да ти разкажа една малка историйка. — И той разказа това, което беше станало предния ден между Сорейз и него самия.

Този разказ беше окончателният удар за горкия Гуд. Не е приятно за никой мъж да научи, че е послужил за оръдие, но когато обстоятелствата са толкова отвратително брутални, както в този случай, това е най-горчивият хап, какъвто може да се случи да преглътне човек.

— Знаете ли — каза той, — мисля, че вие, приятели, почти намерихте лек за мене. — И той се обърна и си отиде, а на мен изведнъж много ми домъчня за него. Ах, ако можеха насекомите винаги да внимават и да избягват свещта, колко малко изгорени крила щеше да има!

Този ден беше дворцов ден: кралиците седяха в голямата зала и приемаха петиции, разискваха закони, отпускането на субсидии и т.н. и не след дълго ние се запътихме натам. По пътя към нас се присъедини и Гуд, който изглеждаше извънредно потиснат.

Когато пристигнахме в залата, Нилефта вече беше на трона си и работеше както обикновено, заобиколена от съветници, придворни, законоведи, жреци и необичайно силна стража. По възбудената атмосфера обаче и изписаното очакване по лицата на всички присъствуващи личеше, че никой не отдаваше сериозно внимание на обикновените дела, тъй като слухът, че гражданската война е близка, се беше разпространил. Отдадохме чест на Нилефта и заехме обичайните си места. Известно време всичко вървеше както обикновено, когато изведнъж пред двореца прозвучаха фанфари и от огромната тълпа, която се беше събрала в очакване на някакво необикновено събитие, се надигна глъч: „Сорейз! Сорейз!“

Тогава се чу грохотът от колелата на много колесници и скоро огромните завеси в дъното на залата бяха широко разтворени и през тях влезе самата Дама на нощта. Но тя не беше сама. Предшествуваше я Агон, върховният жрец, облечен в най-великолепните си одежди, а от двете страни ги следваха други жреци. Причината за тяхното присъствие беше ясна — щом Сорейз идваше с тях, всеки опит да бъде задържана щеше да бъде светотатство. Зад нея вървяха известен брой от видните благородници, а зад тях малка група избрани телохранители. Един поглед към Сорейз беше достатъчен да покаже, че мисията й не беше миролюбива, защото вместо с избродираната със злато роба тя бе облечена с блестяща туника, направена от златни люспи, а на главата си имаше малък златен шлем. В ръката си държеше малко копие, изработено красиво от чисто сребро. Тя премина през залата като лъвица, съзнаваща гордостта и хубостта си, а присъствуващите й се покланяха и правеха път. При свещения камък тя се спря и като положи ръката си върху му, извика с висок глас към Нилефта, седнала на трона:

— Привет, о, кралице!

— Поздрав и на теб, моя царствена сестро! — отговори Нилефта. — Ела насам. Не се страхувай, обещавам ти да бъдеш в безопасност.

В отговор Сорейз погледна високомерно и се понесе през залата, докато застана точно срещу троновете.

— Една молба, о, кралице! — извика тя отново.

— Говори, моя сестро. Какво е това, което мога да ти дам на теб, която имаш половината от кралството?

— Ти можеш да ми кажеш истината — на мен и на народа на Зу-Вендис. Вярно ли е, или не, че възнамеряваш да вземеш това чуждо куче — и тя посочи към сър Хенри с малкото си копие — за съпруг и да споделиш с него леглото и трона си?

При тези думи Къртис трепна и като се обърна към Сорейз, й каза с нисък глас:

— Струва ми се, че вчера ти имаше други имена освен куче, с които да ме наричаш, о, кралице!

Видях как тя прехапа устните си и също като знаме, сигнализиращо опасност, лицето й пламна от нахлулата кръв. Като видя, че тайната е разкрита и че няма какво повече да спечели с по-нататъшно укриване, Нилефта, която преди всичко бе естествена, отговори на въпроса по един необикновен, но резултатен начин, предизвикан, както твърдо вярвам, от кокетство и желание да възтържествува над съперницата си.

Тя се изправи и като слезе от трона, се понесе с цялото великолепие на царствената си грация към мястото, където стоеше нейният любим. Там тя се спря и размота златната змия, увита около ръката й. После му нареди да коленичи и когато той се отпусна на едно коляно върху мрамора пред нея, тя хвана златната змия с двете си ръце и обви чистия мек метал около врата му; сетне преднамерено го целуна по челото и го нарече свой „скъп господар“.

— Ти виждаш — каза тя, обръщайки се към сестра си, след като възбуденият шепот на зрителите замря и сър Хенри се изправи на нозе, — аз сложих моята каишка около врата на „кучето“, затова внимавай! Той ще бъде моето куче-пазач и това е отговорът ми за теб, кралице Сорейз, сестро моя, и за тези с теб. Не бой се — продължи тя, като се усмихваше сладко на любимия си и сочеше златната змия, която бе обвила около силния му врат. — Макар яремът ми да е тежък, той все пак е от чисто злато и няма да те ожули.

После, като се обърна към присъствуващите, тя продължи гордо с ясен глас. — Да, Дамо на нощта, благородници, жреци и люде, които сте събрани тук заедно, с този жест аз вземам чужденеца за съпруг тук, пред лицето на всички вас. Нима ще съм кралица, ако нямам право да избера мъжа, когото да обичам? Това би значило, че стоя по-ниско и от най-долното момиче в моята страна. Не, той спечели сърцето ми, а с него и ръката ми, и трона, и всичко, което имам; дори да беше просяк, а не велик господар, по-хубав и по-силен от всички тук, и притежаващ по-голяма мъдрост и знания за чудни неща, пак бих му дала всичко, а сега му го давам най-вече заради това, което е. — И тя хвана ръката му, като го гледаше с гордост, застанала смело пред всички. И такава сладост, сила и достойнство се излъчваше от облика й и толкова красива изглеждаше, застанала ръка за ръка там, редом със своя любим, толкова сигурна в него и в себе си и така готова да рискува всичко и да понесе всичко заради него, че повечето от тези, които присъствуваха на гледката, която съм сигурен, че никой от тях не ще забрави, доловиха пламъка в очите й и щастието върху поруменялото й лице и като обезумели започнаха да я приветствуват. Това беше смела постъпка от нейна страна и вълнуваше въображението. Защото човешката природа в Зу-Вендис, както навсякъде другаде, обича този, който е смел и не се страхува да наруши някое правило, а също е и особено податлива на призиви с романтичен характер.

И така, хората я приветствуваха, докато покривът закънтя. Но Сорейз, Дамата на нощта, стоеше там със сведени очи, защото за нея бе непоносимо да гледа победата на сестра си, която й отнемаше човека, когото тя се беше надявала да спечели: побледняла, тя цялата трепереше от страхотния си ревнив гняв като трепетлика на вятъра. Както мисля, че вече споменах, тя винаги ми напомняше на море в спокоен ден, приспало скритата си мощ. А сега тази мощ се събуди и като лицето на разгневен океан ме ужасяваше и същевременно ме очароваше. Една истински хубава жена, изпаднала в царствен гняв, е винаги красива гледка, но дотогава не бях виждал такава красота и такъв гняв, събрани заедно, и само мога да кажа, че произведеният ефект беше достоен и за двете.

Тя вдигна бялото си лице, стиснала зъби, а под пламтящите й очи се виждаха лилави кръгове. Три пъти се опита да проговори и трите пъти не можа, но накрая гласът й се възвърна. Като вдигна сребърното копие, тя го разтърси и светлината се отрази върху му и върху златните люспи на бронята й.

— Нима ти, Нилефта, смяташ — каза тя с глас, който прозвуча като зов на тръба в голямата зала, — нима смяташ, че аз, Сорейз, кралица на зу-вендите, ще допусна този долен чужденец да седне върху бащиния ми престол и да наплоди нечистокръвно потомство, което да изпълни дома на великия Род на стълбището? Никога! Никога, докато има живот в гърдите ми и мъже да ме следват, и копия да удрят! Кой е на моя страна? Кой?… Предай сега това чуждо куче и тези, които дойдоха с него за плячка, на страшния огън, защото не извършиха ли те смъртен грях спрямо Слънцето? Ако не, тогава, Нилефта, аз ти обявявам война — кървава война! Ах, казвам ти, че пътят на страстта ти ще бъде белязан с опожарените ти градове и напоен с кръвта на тези, които останат с теб. Върху твоята глава ще легне бремето за извършеното и в твоите уши ще отекнат стенанията на умиращите и писъците на вдовиците и на онези, които ще останат завинаги без бащи! Казвам ти, че ще те сваля — тебе, Нилефта, Бялата кралица, от трона ти — и ще бъдеш хвърлена, да, хвърлена, от най-високото стъпало на огромното стълбище долу при основите му, защото ти покри с голям срам името на рода на този, който го построи. И казвам на вас, чужденци — на всички вас освен на теб, Бугуян, твоят живот ще спася заради услугата, която ми направи, и ако оставиш тези хора и ме последваш (при което Гуд живо разтърси глава и възкликна на английски „това не може да стане“) — казвам, че ще ви увия в златни листа и ще ви увеся още живи с вериги от четирите златни фанфари на четирите ангела, които са разперили крила на изток и запад, на север и юг от шеметните върхове на храма, за да останете като спомен и предупреждение за страната. А що се отнася до теб, Инкубу, ти ще умреш по друг начин, който няма да ти кажа сега.

Тя спря задъхана, защото гневът й я разтърсваше като буря, и през залата премина шепот отчасти на ужас, отчасти на възхищение. Тогава Нилефта отговори спокойно и с достойнство:

— Не подобава на мястото, което заемам, и на достойнството ми, о, сестро, да говоря, както ти говориш, и да заплашвам, както ти заплашваш. Все пак, ако ти обявиш война, тогава ще се помъча да се вдигна срещу ти, защото, колкото и мека да изглежда ръката ми, все пак ти ще откриеш желязната й сила, когато хване войската ти за гушата. Не се страхувам от теб, Сорейз. Само ми е жал за това, което ще навлечеш на народа ми и на самата себе си, но мога да кажа — аз не се страхувам от теб. И все пак ти, която вчера се опита да спечелиш моя любим, да ми вземеш моя господар, този, когото днес наричаш „чуждо куче“, за да стане твой любим и твой господар (на това място в залата се почувствува голямо вълнение), ти, която миналата нощ, за което научих едва в мига, когато ти влезе тук, си се промъкнала като змия в спалните ми покои по таен път и си щяла подло да ме убиеш, мен, твоята сестра, докато съм лежала заспала…

— Това е лъжа. Това е лъжа! — прогърмя гласът на Агон и на двадесетина други.

— Не е лъжа — казах аз и извадих счупеното острие на кинжала, вдигайки го високо. — Къде е другата половина, от която се отчупи това, о, Сорейз?

— Не е лъжа — извика Гуд, решен най-после да действува като честен човек. — Аз хванах Дамата на нощта при леглото на Бялата кралица и върху моите гърди се счупи кинжалът.

— Кой е с мен? — извика Сорейз, разтърсвайки сребърното копие, защото видя, че настроението на присъствуващите се обръщаше против нея. — Какво, Бугуян, ти не идваш ли? — каза тя с тих, сподавен глас, като се обърна към Гуд, който стоеше наблизо до нея. — Тогава, мекушави глупако, нека за награда сърцето ти да се стопи от любов към мен и пак да не намериш покой; а можеше да бъдеш мой съпруг и крал. Поне те държа във вериги, които не могат да бъдат разчупени.

— Война! Война! Война! — извика тя. — Тук, с ръка върху свещения камък, който според предсказанието ще пребъде дотогава, докато зу-вендите не превият врат под чуждо иго, обявявам война до край. Кой ще последва Сорейз, Дамата на нощта, към победа и слава?

Изведнъж цялото събрание се разпадна в неописуемо безредие. Мнозина от присъствуващите побързаха да присъединят съдбата си към тази на Дамата на нощта, но някои от нейните последователи дойдоха при нас. Между първите имаше един подофицер от собствената охрана на Нилефта, който внезапно се обърна и хукна към изхода, откъдето вече излизаха хората на Сорейз. Умслопогаас, който заедно с нас беше наблюдавал цялата сцена, виждайки, че ако този войник се измъкне, други щяха да го последват, с възхитително присъствие на духа хвана човека; той обаче извади сабята си и замахна към него. С див вик зулусът отскочи назад и като избягна ударите на сабята, започна да „кълве“ с ужасната си брадва своя неприятел, докато за няколко секунди съдбата на човека се реши и той тежко падна полумъртъв върху мраморния под.

Това беше първата пролята кръв във войната.

— Затворете портите — извиках аз, като мислех, че може би така щяхме да хванем Сорейз, пък и вече не ме беше грижа дали ще извършим светотатство. Но заповедта дойде твърде късно. Стражата на Сорейз вече преминаваше през тях и в следващите минути улиците екнаха от ожесточения галоп на конете и търкалянето на колесниците й.

Така, повличайки половината от хората след себе си, Сорейз премина като вихрушка през Навъсения град на път за главната си квартира в М’Арстуна, крепост, разположена на сто и тридесет мили северно от Милозис.

И след това градът закипя от безкрайния марш на полковете и подготовката за войната, а старият Умслопогаас започна пак да седи на слънцето и изкусно да точи острата като бръснач Инкози-каас.