Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XV
Песента на Сорейз

След като се измъкнахме от Агон и благочестивата му свита, ние се завърнахме в стаите си в двореца и там заживяхме много хубаво. Двете кралици, благородниците и хората се надпреварваха да ни оказват почит и ни затрупваха с подаръци. Що се отнася до това мъчително малко произшествие с хипопотамите, то потъна в забрава, където с облекчение го оставихме. Всеки ден при нас идваха избрани представители и отделни лица, за да разглеждат пушките и облеклото ни, стоманените ризници и инструментите ни, особено часовниците ни, на които много се възхищаваха. Накратко казано, станахме на мода и се стигна дотам, че някои от младежите от висшето общество на Зу-Вендис започнаха да копират кройката на облеклата ни и особено ловджийската куртка на сър Хенри. Един ден както обикновено ни чакаха някакви посетители и както винаги при такива случаи Гуд облече парадната си униформа. Тези посетители изглеждаха някак от по-различна класа в сравнение с хората, които най-често идваха. Бяха дребни, незначителни на вид хора, които се държаха изключително учтиво, да не кажа сервилно. Вниманието им беше заангажирано най-вече от подробностите на парадната униформа на Гуд, за която си взеха бележки и мерки. Гуд беше много поласкан в този момент, без да подозира, че има работа с шестимата най-големи шивачи на Милозис. Две седмици по-късно обаче както обикновено присъствувахме на един прием и имахме удоволствието да видим седем или осем от „контетата“ на Зу-Вендис, облечени в цялото великолепие на една доста добра имитация на парадната му униформа, и тогава той промени мнението си. Никога няма да забравя учуденото му и възмутено лице. Наскоро след тази случка главно за да не се отличаваме, а и поради това, че дрехите ни започнаха да се износват и трябваше да бъдат пазени, решихме да възприемем местното облекло; намерихме го за много удобно, макар да съм принуден да призная, че аз изглеждах много смешен в него, да не говорим за Алфонс! Само Умслопогаас не се съгласи с това — когато мучата му се износи, свирепият стар зулус си направи нова и си ходеше навсякъде невъзмутим, мрачен и гол като бойната си брадва.

Междувременно започнахме с постоянство да изучаваме езика и напредвахме доста добре. На сутринта след приключението в храма ни се представиха двама сериозни и внушителни господа; те носеха със себе си ръкописи, мастилници и пера и ни дадоха да разберем, че са, изпратени да ни обучават. С изключение на Умслопогаас всички ние залегнахме с желание; учехме по четири часа дневно. Що се отнася до Умслопогаас, той не искаше да се занимава с това. Не искаше да учи този „женски език“, не бил за него; и когато един от учителите се приближи с книга и мастилница и ги размаха пред очите му по един умерено подканящ начин, така както черковният настоятел размахва подканящо дискоса за волни пожертвувания под носа на някой стиснат енориаш, той скочи с проклятие на уста и размаха Инкози-каас пред очите на нашия учен приятел и с това се сложи край на опитите да обучат Умслопогаас на езика на зу-вендите.

Така прекарвахме утрините си в полезни занимания, които с напредването ни ставаха все по-интересни и по-интересни, а следобедите ни бяха отдадени на отмора. Понякога правехме пътешествия, отидохме до златните мини и до мраморните кариери; бих желал да опиша и двете пътешествия, ако разполагах с място и време. Понякога отивахме на лов с кучета, обучени за целта, и това беше един много вълнуващ спорт, тъй като страната бе пълна с ловни места и конете ни бяха великолепни. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че разполагахме с кралските конюшни, а в допълнение имахме и четири прекрасни ездитни коня, подарени ни от Нилефта.

Понякога отивахме на лов със соколи, много ценено от зу-вендите развлечение; обикновено птиците се пускат по един вид яребици отличаващи се с бързината и силата на полета си. Когато бъде нападната от сокола, тази птица сякаш се замайва и вместо да търси прикритие, хвръква високо във въздуха, като предлага чудесен лов. Виждал съм такава яребица, преследвана, от сокол, която почти се изгуби от погледа. Друг, още по-хубав лов, се предлага от една разновидност на бекасите, големи колкото малък горски бекас, които се въдят в изобилие; за тях се ходи на лов с един вид дребни, бързи и добре обучени соколи с почти червена опашка. Зигзагообразният полет на бекаса и светкавично бързият полет и движение на червеноопашатия сокол правят лова възхитителен. Друг вид забавление е ловуването на порода дребни антилопи с обучени орли; наистина гледката е удивителна. Голямата птица се издига все по-високо и по-високо, докато на слънчевата светлина от нея не остане нищо друго освен малка черна точка и тогава тя внезапно се спуска като гюлле върху някоя снишена в тревата антилопа, скрита от всичко друго, освен от това проницателно око. Още по-интересно е зрелището, когато орелът стигне тичащата антилопа.

В други дни посещавахме именията на някои от големите благородници с техните красиви укрепени жилища и струпаните като гроздове селца под стените им. Видяхме лозя, ниви, и добре поддържани землища, като паркове, с такива дървета, че изпаднах във възторг, защото аз наистина се прекланям пред хубавото дърво. То се издига толкова здраво и силно, при това толкова красиво, като че ли е първообраз на най-съвършения човек. Колко гордо изправя оголената; си корона в зимните бури и как с цяло сърце се радва, когато отново пристигне пролетта; колко внушителен е гласът му, когато говори с вятъра; хиляди еолови арфи не могат да съперничат на красотата на въздишките на огромното разлистено дърво. Цял ден се протяга то към слънчевата светлина и цяла нощ — към звездите, безстрастно и все пак пълно с живот; устоява на вековете и в бури или слънце извлича храната си от гръдта на майката-земя и в бавния ход на годините изучава великите тайни на растежа и упадъка. Така остава поколения наред, надживява хората, обичаите, династиите, всичко освен пейзажа, който краси и човешката природа — докато дойде денят, когато вятърът надвива в дългата битка и ликува за завладяното място или гниенето нанесе последния удар в продължителната си работа.

Ах, човек трябва винаги да си помисли добре, преди да отсече едно дърво!

Обичайно беше вечерно време сър Хенри, Гуд и аз да се храним или по-скоро да вечеряме с техни величества — не всяка вечер, но около три или четири пъти седмично — винаги, когато нямаше много придворни и държавните работи позволяваха това. И трябва да кажа, че тези малки вечери бяха едни от най-очарователните, на които някога съм присъствувал. Има истина в твърдението, че най-високопоставените са винаги най-естествени и сърдечни. Именно в непринадлежащите към никоя среда хора можете да откриете грандомания и простащина; разликата е много подобна на това, което човек наблюдава всекидневно в Англия между старото, оголяло, разорено селско семейство и арогантните новобогаташи, идващи „да заемат мястото им“. Наистина смятам, че най-големият чар на Нилефта се крие в естествената й простота и в милия й, истински интерес дори към най-дребните неща. Тя е най-непринудената жена, която съм познавал, и когато страстите й не надделяват, една от най-милите; но когато пожелае, тя може да изглежда достатъчно царствена, а така също и да бъде жестока като истински дивак.

Например никога не ще забравя сцената, когато за първи път се уверих, че е влюбена в Къртис. Всичко стана заради слабостта на Гуд към женското общество. След като бяхме учили в продължение на три месеца езика на зу-вендите, на капитан Гуд му бе дошла идеята, че са му дотегнали възрастните господа, които ни водеха по пътя, по който трябваше да вървим. Без да каже и дума на някого от нас, той им съобщил, че колкото и да изглеждало странно, ние не бихме могли да направим истински напредък в криволичещите дълбини на един чужд език, ако не бъдем обучавани от жени — млади жени — внимателно обяснил той. Посочил още, че в собствената му страна било редно да се избират най-хубавите и най-очарователни девойки, когато станело необходимо да се обучават чужденци.

Старите господа слушали с отворена уста. Те се съгласили, че има известна истина в думите му, тъй като съзерцаването на красотата според тяхната философия води до известно проясняване на ума, също както слънцето и чистият въздух влияят здравословно върху физическото състояние. Следователно възможно било ние да усвоим езика на зу-вендите малко по-бързо, ако бъдат намерени подходящи учителки. Освен това, тъй като женският пол обикновено е бъбрив, щяла да се получи добра практика в разговорния раздел на нашето обучение.

Гуд сериозно одобрил всичко това и учените господа си отишли, като го уверили, че тъй като имат заповед да изпълняват всичките ни желания, при възможност нашите искания ще бъдат удовлетворени.

Можете да си представите изненадата и негодуванието ми, а вярвам и това на сър Хенри, когато на следващата сутрин влязохме в стаята, където обикновено се провеждаха уроците ни, и заварихме вместо обичайните си почитаеми учители три от най-хубавите млади жени, каквито можеха да се намерят в Милозис, а това значи доста много; те се изчервяваха, усмихваха се, кланяха се и ни дадоха да разберем, че били дошли съгласно нашето желание. Докато се споглеждахме един друг в недоумение, Гуд сметна за уместно да обясни, че е пропуснал да ни каже по-рано, но предната вечер старите господа го уведомили, че било абсолютно необходимо по-нататъшното ни обучение да бъде провеждано от другия пол. Бях толкова объркан при това положение, че се обърнах за съвет към сър Хенри.

— Е — каза той, — виждаш, че дамите са тук. Ако ги отпратим, не смяташ ли, че ще нараним чувствата им? Не е хубаво да бъдем груби, нали? И те изглеждат като истински аристократки, не смяташ ли?

Своевременно Гуд вече беше започнал урока си с най-Хубавата от тях и като въздъхнах, и аз се предадох. Този ден всичко вървеше много добре; младите дами бяха наистина много интелигентни и когато правехме грешки, те само се усмихваха. Никога преди не бях виждал Гуд толкова съсредоточен в книгите си и даже сър Хенри като че ли се зае със зу-вендийския с подновена жар. „Ах, — помислих си — всякога ли ще бъде така?“

На следващия ден бяхме много по-оживени, работата ни беше приятно разнообразена с въпроси относно родната ни страна, как изглеждат жените там и така нататък, на което ние отговаряхме възможно най-добре на езика на Зу-Вендис; чух Гуд да уверява учителката си, че нейната красота, сравнена с тази на красавиците от Европа, била като тази на слънцето спрямо луната, а тя поклати глава и отговори, че е само една обикновена учителка и не е учтиво „да се заблуждава така едно бедно момиче“. След това последва кратко пеене; то беше наистина прекрасно, толкова естествено и непресторено. Любовните песни на зу-вендите са много вълнуващи. На третия ден всички бяхме станали вече доста близки. Гуд разказваше на хубавата си учителка някои от предишните си любовни истории и тя изглеждаше толкова развълнувана, че въздишките й се смесваха с неговите. Аз разговарях с моята — едно весело синеоко момиче — върху изкуството в Зу-Вендис; не бях забелязал, че тя изчаква да й се удаде възможност да пусне във врата ми някакъв вид хлебарка, докато в ъгъла сър Хенри и неговата учителка имаха урок, построен върху образователните принципи на Уакфорд Скуиърс, въпреки че по доста, изменена или по-скоро въодушевена система. Момичето меко произнасяше на зу-вендийски думата за „ръка“ и той хващаше ръката й; „очи“ и той поглеждаше дълбоко в кафявите й очи; „устни“ — но точно в този миг моята млада дама пусна буболечката в гърба ми и избяга със смях. А ако има нещо, което не мога да понасям повече от всичко друго, това са хлебарките; излязъл извън кожата си от яд и все пак смеейки се на дързостта й, грабнах възглавницата, върху която беше седяла, и я запратих след нея. Представете си тогава моя срам — моя ужас и отчаяние — когато вратата се отвори и придружена само от двама телохранители, вътре влезе Нилефта. Възглавницата не можеше да бъде върната назад (тя мина покрай момичето и удари единия от телохранителите по главата), но аз незабавно и несполучливо се престорих, че не съм я хвърлил. Гуд прекъсна въздишките си и започна да изтезава езика на зу-вендите на висок глас, а сър Хенри подсвирна и изглеждаше доста глупаво. Що се отнася до бедните момичета, те просто онемяха.

А Нилефта! Тя така изпъна снагата си, та като че ли се извиси над едрите си стражи, а лицето й първо почервеня, а после побледня като на смъртник.

— Стражи — извика тя със задавен глас, като сочеше хубавата, но стъписана ученичка на Уакфорд Скуиърс, — убийте онази жена.

Мъжете се поколебаха, доколкото бе възможно.

— Ще изпълните ли заповедта ми, или не? — каза тя отново със същия глас.

Тогава стражите тръгнаха към момичето с вдигнати копия. Но сър Хенри вече се беше съвзел и като осъзна колко е вероятно комедията да се превърне в трагедия, застана пред ужасеното момиче и извика с гневен глас:

— Назад! Засрами се, кралице, засрами се! Ти няма да я погубиш.

— Без съмнение имаш пълно основание да се опиташ да я защитиш. Едва ли би могъл да постъпиш по-почтено — отговори разярената кралица, — но тя ще умре, тя ще умре — и тропна с краче.

— Добре — отговори той. — Тогава и аз ще умра с нея. Аз съм твой слуга, о, кралице, постъпи така и с мен, съгласно волята си. — Той се поклони и впи презрително ясните си очи в лицето й.

— Бих желала и тебе да погубя — отговоря тя, — защото ми се подиграваш.

И като се почувствува победена, а предполагам, и понеже не знаеше какво друго да стори, тя избухна в такъв поток сълзи и изглеждаше така царствено прекрасна в страстното си отчаяние, че да си призная, дори аз, въпреки годините си завидях на задачата на Къртис да я утеши. Беше някак странно да видиш как я държи в прегръдките си след това, което току-що бе станало — мисъл, която изглежда отново й дойде на ума, защото тя се отскубна и излезе, като остави всички на много разтревожени.

Скоро обаче единият от стражите се завърна със заповед до момичетата, че под страх от смъртно наказание те трябва веднага да напуснат града и да се завърнат по домовете си в провинцията; друго наказание няма да им бъде наложено. Те си тръгнаха. Едната от тях философски отбеляза, че нищо не може да се направи, но все пак изпитвали известно удовлетворение при мисълта, че са ни научили малко полезен зу-вендийски. Моята учителка беше извънредно мило момиче и като забравих случая с хлебарката, когато си тръгна, й подарих любимата си продупчена пара от шест пенса, която носех за късмет. След това за мое голямо облекчение нашите бивши учители възобновиха занятията си.

Същата вечер със страх и трепет отидохме да вечеряме на кралската трапеза; открихме, че Нилефта беше възпрепятствувана да присъствува поради силно главоболие. Главоболието й продължи цели три дни. На четвъртия ден тя се появи на вечеря както обикновено и с най-благосклонна и мила усмивка подаде ръка на сър Хенри да я отведе на масата. Никакъв намек не се направи по гореспоменатата малка случка освен думите й, казани с най-очарователно невинен вид, че когато дошла да ни види по време на заниманията, почувствувала такъв световъртеж, че едва сега се била възстановила. Предполагала, добави тя с известно чувство за хумор, което й беше присъщо, че видът на хора, работещи толкова усърдно, й се беше отразил зле.

В отговор сър Хенри сухо заяви, че действително му се сторило, че тя не изглеждала на себе си онзи ден. Тя му отправи един от своите светкавични погледи, който поради мъжкото му достойнство, трябва да го е прорязал като нож, и темата отпадна напълно. Всъщност, след като вечерята свърши Нилефта благоволи да ни подложи на изпит, за да види какво сме научили, и изрази задоволството си от резултатите. От своя страна тя самата ни даде урок, особено на сър Хенри, който намерих за много интересен.

През всичкото време, докато разговаряхме, или по-право се опитвахме да говорим, Сорейз седеше на издялания си от слонова кост стол, наблюдаваше ни и четеше по нас като по книга; понякога казваше нещо, като се усмихваше многозначително; усмивките й приличаха повече на светкавици върху потъмнялото лятно небе, отколкото на нещо друго. И разбира се, Гуд седеше колкото се може по-близо до нея, като я гледаше с обожание през монокъла си, защото тъмната й красота все повече го пленяваше, а ако си говорим честно, аз ужасно се страхувах от нея. Наблюдавах я внимателно и скоро открих, че въпреки явната си невъзмутимост в сърцето си тя таеше горчива ревност към Нилефта. Съзрях и нещо друго и откритието ме изпълни с уплаха: тя също чувствуваше влечение към сър Хенри Къртис. Разбира се, не можех да бъда сигурен; не е лесно да вникнеш в една толкова, студена и надменна жена, но забелязах едно-две дребни неща и както е известно на ловците на слонове, сухата трева показва на къде духа вятърът.

И така още три месеца прелетяха над нас; през това време ние вече значително владеехме зу-вендийския, който е лесен за изучаване. С течение на времето станахме любимци на хората, а дори и на придворните, защото се прославихме със знанията си; мисля, вече споменах, че сър Хенри успя да им покаже как да правят стъкло, от което имаше обществена нужда; а така също с помощта на един алманах за следващите двадесет години, който носехме със себе си, можехме да предсказваме различни небесни явления, за които местните астрономи нямаха представа. Успяхме дори да демонстрираме принципа на парната машина пред едно събрание от учени, които бяха изпълнени с почуда; направихме и някои други неща от този вид. И стана така, че хората решиха на никаква цена да не ни се разрешава да напуснем страната, което в действителност беше и невъзможно даже и да го бяхме желали. Отдадоха ни също големи почести и бяхме произведени офицери в гвардията на сестрите-кралици, като ни бяха определени постоянни жилищни помещения в двореца, а мнението ни беше искано по всички въпроси за управлението на страната.

Но колкото и синьо да изглеждаше небето, на хоризонта стоеше един облак, и то доста тъмен. Наистина не бяхме чули нищо повече за онези проклети хипопотами, но това не даваше основание да се предполага, че извършеното от нас светотатство е забравено, или че враждебността на многобройното и могъщо жреческо съсловие, оглавено от Агон, е изчезнала. Напротив, тя се разгаряше все повече; вероятно защото беше потискана насила, и това, което беше започнало може би от фанатизъм, сега от ревност се превръщаше в явна омраза. Дотогава жреците се смятаха за най-умните хора в страната, а и поради суеверие на тях се гледаше с особено благоговение. Но с нашето пристигане, с чуждестранните ни познания и чудновати изобретения и с разказите ни за невероятни неща бе нанесен сериозен удар върху това положение на нещата и сред образованите зу-венди се създаде мнение, пагубно за престижа на жреците. Най-голямата обида за тях обаче бе почитта, с която се отнасяха към нас, и доверието, което ни гласуваха. Всички тези неща клоняха да ни направят извънредно омразни на огромния жречески клан, най-могъщият, защото беше най-обединената фракция в кралството.

Друг източник на близка опасност беше нарастващата завист от страна на някои от големите благородници начело с Наста: той се опълчваше срещу нас по един зле прикрит начин, който заплашваше да прерасне в открита вражда. От няколко години Наста бил кандидат за ръката на Нилефта. От това, което можах да подочуя, по времето, когато ние се явихме на сцената, въпреки множеството пречки по пътя му постигането на целта не е било извън възможностите му. Сега обаче нещата се промениха; свенливата Нилефта не благоволяваше вече да му се усмихва и той не закъсня да отгатне причината. Вбесен и уплашен, той насочи вниманието си към Сорейз, но само откри, че със същия успех можеше да ухажва някой непристъпен планински склон. С една-две горчиви насмешки относно непостоянството му вратата му беше затворена завинаги. И така Наста обърна мислите си към тридесетте хиляди диви воини, които само чакаха заповедта му, за да се спуснат през северните планински проходи и без съмнение се бе заклел да украси вратите на Милозис с нашите глави.

Но както научихме, той решил първо да направи още един опит и да поиска ръката на Нилефта пред целия двор след официалната годишна церемония, когато се подписват законите, обявени от кралиците през годината. Сър Хенри прехапа устни и направи всичко възможно, за да не издаде вълнението си.

— И какъв отговор ще благоволи да даде кралицата на големия благородник? — запитах шеговито.

— Отговор ли, Макумазан? (защото в Зу-Вендис бяхме избрали да се представим със зулуските си имена) — попита тя, като сви хубавото си бяло като слонова кост рамо. — Наистина и аз не знам; какво може да направи една клета жена, когато кандидатът притежава тридесет хиляди саби в подкрепа на любовта си? — И тя погледна изпод дългите си мигли към Къртис.

Точно тогава станахме от масата, за да се оттеглим в друг салон.

— Куотърмейн, отговори ми, и то бързо! — каза ми сър Хенри. — Слушай! Никога не съм споменавал за това, но ти сигурно си се досетил: обичам Нилефта. Какво трябва да направя?

За щастие малко или много аз бях вече обмислил този въпрос и затова бях в състояние да дам отговора, който ми изглеждаше най-разумен.

— Трябва да говориш с Нилефта още тази нощ — казах. — Сега е времето, сега или никога. Слушай! В салона седни близо до нея и й пошепни, че ще я чакаш в полунощ при статуята на Радемас в дъното на голямата зала. Аз ще дойда там, за да ви пазя. Сега или никога, Къртис.

Преминахме в другия салон. Нилефта седеше с тъжно и загрижено изражение върху хубавото си лице, сложила ръце пред себе си. Малко по-настрани седеше Сорейз и говореше на Гуд бавно и отмерено.

Времето летеше. Знаех, че след четвърт час, съгласно обичая си, кралиците щяха да се оттеглят. А до този миг сър Хенри не беше намерил случай да й каже нито една дума насаме. Действително, въпреки че прекарвахме много време с кралиците-сестри, не беше лесно да ги видиш поотделно. Напънах мозъка си и най-после ми дойде една идея.

— Би ли била кралицата така любезна, че да попее на слугите си? — казах аз, като се поклоних ниско пред Сорейз. — Сърцата ни са тъжни тази вечер. Изпей ни нещо, о, Дамо на нощта (което бе популярното име на Сорейз сред народа).

— Моите песни, Макумазан, не са такива, че да разведрят натежалото сърце, но все пак, щом желаете, ще попея — отговори тя, стана, направи няколко крачки до една маса, върху която бе сложен инструмент, подобен на цитра, и изтръгна няколко случайни акорда.

После внезапно прозвуча нейният плътен глас като звуци, изтръгнати дълбоко от гърлото на някоя птица, и песента бе толкова безумно нежна, макар и твърде странна с тъжния си припев, че кръвта ни направо замираше. Високо, високо се извисяваха златните звуци и когато почти изчезваха в далечината, появяваха се отново, сякаш натежали от всичката мъка по света и цялото отчаяние на страдалеца. Беше великолепна песен, но не бях спокоен, за да я слушам, както трябва. По-късно обаче записах думите й и тук давам един превод на съдържанието й дотолкова, доколкото тя изобщо може да се преведе:

Подобно птицата, изгубена в нощта,

подобно тялото, отпуснато в смъртта,

е и животът, вдъхващ страст на песента.

 

Тъй както славея човекът не разбира,

тъй както взорът ни утеха не намира,

и любовта с пречупени крила умира.

 

Едничко ехото след бойните тръби остава,

заглъхва гръмотевицата във забрава —

така и силата изгубва свойта слава.

 

Как стигат отредените ни кратки дни

за всички загуби, горчивини, злини?

До сутринта или до вечерта,

 

когато тихо приближи смъртта.

Мечти красиви утрото вещае,

но в кръв залязва слънцето накрая.

Бих желал само да можех да запиша и мелодията.

— Сега, Къртис, сега! — пошепнах, когато тя започна втория куплет и ги прикрих с гърба си.

— Нилефта — започна той и понеже нервите ми бяха съвсем опънати, — чувах всяка дума, колкото и тихо да беше произнесена, дори през божествените звуци на песента на Сорейз. — Нилефта, трябва да говоря с теб още тази нощ, повярвай ми — трябва. Не ми отказвай, умолявам те!

— Как мога да говоря с теб? — отговори тя, като гледаше право пред себе си. — Кралиците не са като другите хора. Никога не оставам сама, непрекъснато ме наблюдават.

— Слушай, Нилефта! В полунощ ще бъда пред статуята на Радемас в голямата зала. Зная условната дума и мога да мина. Макумазан ще бъде там, за да пази, а също и зулусът. О, ела, кралице моя, не ми отказвай.

— Не изглежда прилично — промърмори тя, — а утре…

Точно тогава музиката замря в последния вопъл на припева и Сорейз бавно се обърна.

— Ще бъда там — каза бързо Нилефта. — Заклевам те да удържиш на думата си.