Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алън Куотърмейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allan Quatermain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Рудниците на цар Соломон

Алън Куотърмейн

 

Романи

 

Преведе от английски: Весела Кочемидова, 1984

Художник: Никифор Русков, 1984

 

Издателство „Отечество“, София, 1984

 

Рецензент: Христина Георгиева

Отговорен редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Виолета Славчева, Цветанка Рашкова, Ана Тодорова

 

Индекс: 11/9537611631/6126-7-84

Английска. Второ и първо издание.

Издателски номер 1035.

Дадена за набор: 25 март 1984 г.

Подписана за печат: май 1984 г.

Излязла от печат: юни 1984 г.

Формат: 1/16/70/100.

Печатни коли: 22,25.

Издателски коли: 28,84.

Условно издателски коли: 28.58.

Цена: 2,63 лева.

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

H. Rider Haggard

King Solomon’s Mines

Penguin Books

1885

Allan Quatermain

Newcastle Publishing Co., Inc.

North Hollywood, California

История

  1. — Добавяне

Глава XVII
Бурята избухва

И ето че бедата, която отначало приличаше на облак, голям колкото човешка ръка, започна да става много черна и да нараствала хоризонта — Сорейз показваше предпочитание към сър Хенри. Виждах бурята да наближава все повече и повече; и той, нещастният, също. Любовта на една толкова хубава и високопоставена жена не е нещо, което може да се приеме като беда от който и да е мъж, но в положението на Къртис тя бе тежко бреме за носене.

Като начало, колкото и очарователна да беше Нилефта, трябва да се признае, че тя бе предразположена към ревност и някак склонна да изсипва върху главата на любимия си негодуванието, предизвикано от това, което Алфонс би нарекъл „отличаващото се благоволение“, с което царствената й сестра удостояваше сър Хенри. Задължителната тайна за отношението му към Нилефта го възпрепятствуваше да сложи точка на това погрешно състояние на нещата, като уведоми Сорейз между другото, но поверително, че ще се омъжи за сестра й. Третото жило в меда на сър Хенри, беше, че той знаеше колко честно и искрено Гуд бе привързан към опасната наглед, но много привлекателна Дама на нощта. Вярно е, че горкият Бугуян беше заприличал на сянка, отслабваше и отпадаше заради нея: лицето му беше станало толкова изпито, че монокълът едва се задържаше върху му, докато тя с някаква небрежна кокетност го насърчаваше дотолкова, доколкото да поддържа увлечението му, като смяташе без съмнение да го използува за параван. Опитах се да му намекна нещо по възможно най-деликатен начин, но той толкова се разсърди и изобщо не поиска да ме изслуша, че реших да оставя злото на мира, от страх да не стане по-лошо. Горкият Гуд, той действително беше много комичен в нещастието си и се впускаше в най-абсурдни неща с вярата, че се доближава до целта си. Едно от тях беше съчиняването (с помощта на единия от сериозните и почтени господа, които ни обучаваха и който, каквато и да е била ерудицията му, нямаше и понятие от стихотворна стъпка) на една безконечна любовна песен на езика на зу-вендите с непрекъснато повтарящ се припев, звучащ като „Аз ще те целуна; о, да, аз ще те целуна!“ Между зу-вендите е прието и се смята за най-безобидно младите мъже да правят серенади на дамите през нощта (зная, че това се прави в южните европейски страни) и да им пеят всевъзможни глупави песни. Младите хора могат да бъдат сериозни, а може и да не са сериозни, по това не се смята за обидно дори от дамите с най-високо положение, които приемат цялата работа така, както младата англичанка един добре направен комплимент.

Възползувайки се от този обичай, Гуд си наумил да направи серенада на Сорейз, чиито лични покои заедно с тези на придворните и дами бяха точно срещу нашите, в по-отдалечената страна на тесния двор, разделящ една част на големия дворец от друга. След като, се снабдил с една тамошна цитра, на която лесно се научил да дрънка, тъй като по-рано свирел малко на обикновена китара, той се запътил в полунощ — най-подходящия час за такова мяукане — за да направи нощта непоносима с любовните си крясъци. Спал съм дълбоко, когато те започнали, но скоро се събудих — защото Гуд притежава ужасно силен глас и няма чувство за мярка — и изтичах към прозореца, за да видя какво става. И там, застанал на силната лунна светлина в двора, видях Гуд, нагизден с шапка с огромни щраусови пера и развята копринена мантия, което всъщност е най-подходящото нещо за обличане при такива случаи, да крещи тази противна песен, съчинена от него и стария учител, придружена с дрънкащ акомпанимент. От посоката на покоите на придворните дами долетя поредица от притаени кискания, но покоите на самата Сорейз, на която искрено съчувствувах, ако наистина беше там, бяха неми като гроб. Тази ужасна песен наистина нямаше край със своето постоянно „Аз ще те целуна“ и накрая нито аз, нито сър Хенри, когото бях повикал да се полюбува на гледката, можехме да търпим повече. Така че, спомняйки си онази хубава стара приказка, подадох главата си през прозоречния отвор и извиках: „За бога, Гуд, престани само да го казваш, ами я целуни и нека всички продължим съня си!“ Моите думи изглежда го накараха да се опомни и повече не чухме серенади.

Това отклонение представлява всъщност смешен инцидент в една трагична история. Колко много трябва да сме благодарни, че дори и в най-сериозните неща обикновено прозира комичното, стига хората да могат да го видят. Чувството за хумор е ценно притежание в живота и трябва да бъде възпитавано у хората още в основните училища, особено в Шотландия.

И така, колкото повече сър Хенри се отдръпваше, толкова повече Сорейз настъпваше, което е обичайно в подобни случаи, докато накрая положението наистина стана много особено. Ясно бе, че поради някаква странна способност на ума си тя бе сляпа за истинското състояние на нещата, и аз се страхувах ужасно от мига, когато ще прогледне. Сорейз беше жена, с която бе опасно да имаш работа, било то по собствено желание, било то по принуда. Най-после, както предвиждах, лошият час настъпи. Един хубав ден Гуд беше отишъл на лов със соколи, а сър Хенри и аз си седяхме спокойно и обсъждахме положението специално по отношение на Сорейз, когато при нас дойде един дворцов пратеник с написана бележка; разтълкувахме я с известно затруднение и тя гласеше, че „Кралица Сорейз изисква присъствието на господаря Инкубу в личните си покои, където той ще бъде заведен от приносителя.“

— Ей богу — изпъшка сър Хенри, — не можеш ли ти да отидеш вместо мен, стари приятелю?

— В никакъв случай — отговорих енергично. — По-скоро бих се изправил пред ранен с пушка слон. Погрижи се сам за работите си, момчето ми. След като си толкова пленителен, трябва да понесеш последствията. Не бих искал да съм на мястото ти даже ако получа цяла империя.

— Напомняш ми как другите момчета ме утешаваха, когато щяха да ме наказват с бой в училище — мрачно отвърна той. — С какво право може тази кралица да изисква присъствието ми, бих искал да знам? Няма да отида.

— Но трябва. Ти си един от нейните офицери, длъжен си да й се подчиняваш и тя го знае. А освен това всичко скоро ще се свърши.

— Това е същото, което чувах в училище — каза той отново. — Надявам се само да не ме ръгне с някой нож. Вярвам, че е в състояние да го направи. — И той тръгна много нерешително, което не е за чудене.

Седях и чаках, докато най-сетне след четиридесет и пет минути той се завърна, като изглеждаше много по-зле, отколкото когато тръгна.

— Дай ми нещо да пия — каза той с дрезгав глас.

Донесох му чаша вино и попитах какво се е случило.

— Какво се е случило ли? Ако някога се е случвало нещо лошо, то се случи именно сега. Знаеш кога те оставих, нали? Е, добре, бях заведен направо в личните покои на Сорейз, а това е едно чудно място. Тя седеше там съвсем сама върху копринено ложе в дъното на стаята и свиреше нежно на цитрата си. Застанах пред нея и известно време тя не ми обърна внимание, а продължи да свири и да си тананика; музиката беше много хубава. Най-после вдигна глава и се усмихна.

— Значи си дошъл? — каза тя. — Мислех си, че може да си отишъл някъде във връзка с работите на кралица Нилефта. Ти винаги си на нейните услуги и не се съмнявам, че си както добър, така и верен поданик.

На това аз само се поклоних и казах, че съм се явил на заповедите на кралицата.

— Ах, да, бих искала да поговоря с теб, но по-добре седни. Уморявам се да гледам толкова нагоре. — И тя ми направи място до себе си върху ложето, като се облегна с гръб на таблата, за да вижда изцяло лицето ми.

— Не е прието — казах — да, седя наравно с кралицата.

— Казах да седнеш — беше отговорът й, така че седнах и тя ме загледа със своите тъмни очи. Седеше като въплъщение на красотата, почти не говореше, а когато говореше, правеше го съвсем тихо и през цялото време ме гледаше. В черните й коси имаше бяло цвете. Опитах се да съсредоточа очите си върху него и да преброя листата му, но без полза. Накрая дали от погледа й, или от аромата на косите й, или от друго нещо, не зная, но почти се почувствувах като хипнотизиран. Най-после тя се раздвижи.

— Инкубу — каза тя, — обичаш ли властта?

Отговорих, че вероятно всички мъже обичат да имат един или друг вид власт.

— Ти ще я имаш — отговори тя. — Обичаш ли богатството?

Отговорих, че го обичам за това, което то дава на човека.

— Ти ще го имаш — каза тя. — А обичаш ли красотата?

На това отвърнах, че съм голям ценител на статуи и архитектура или нещо глупаво от този род, при което тя се намръщи и замълча. По това време нервите ми вече така се бяха обтегнали, че треперех като лист. Знаех, че ще се случи нещо ужасно, но тя сякаш ме беше омагьосала и не можех да сторя нищо.

— Инкубу — каза тя след известно време, — би ли желал да станеш крал? Слушай, би ли желал да станеш крал? Чуй, чужденецо, решила съм да те направя крал на цялата Зу-Вендис, да, и съпруг на Сорейз, Дамата на нощта. Не, стой мирно и ме изслушай. На никой мъж от народа си не бих разкрила така тайните на сърцето си, но ти идеш от друга страна и затова аз ти говоря без свян, понеже добре зная какво мога да предложа и колко трудно е за теб да го поискаш. Погледни, една корона лежи в нозете ти, господарю мой Инкубу, и заедно с това щастие и една жена, която мнозина са желали да спечелят. Сега вече ти можеш да отговориш, избранико мой, и твоите думи ще бъдат като музика за ушите ми.

— О, Сорейз — отвърнах аз, — моля те да не говориш така (виждаш, че нямах време да подбера думите си), — защото това не може да стане. Сгоден съм за твоята сестра Нилефта, Сорейз, и обичам нея, единствено нея.

В следващия миг разбрах, че съм казал нещо ужасно и вдигнах очи, за да видя резултата. Докато говорех, Сорейз беше скрила лице в ръцете си, а когато проумя думите ми, тя бавно го вдигна и аз се отдръпнах поразен. Лицето й беше посивяло като пепел, а очите й искряха. Тя се изправи на крака и изглеждаше като останала без дъх, но най-ужасното беше, че пазеше пълно мълчание. Веднъж погледна към една странична масичка, където лежеше кинжал, а после към мен, сякаш премисляше дали да ме убие; но не посегна да го вземе. Най-после тя каза една дума, само една…

— Излез!

И аз излязох, и го сторих с голяма радост, и ето ме тук. Дай ми още една чаша вино, добри ми приятелю, и ми кажи. Какво трябва да се направи?

Поклатих глава, защото работата беше много сериозна, или както казва един от поетите, „И адът не притежава яростта на презряната жена“ особено ако тази жена е кралица, и то Сорейз; всъщност аз очаквах най-лошото, включително, че ни заплашва опасност.

— Нилефта трябва да узнае всичко, и то веднага — казах. — И може би по-добре е да го научи от мене. Може да се отнесе с предубеждение към твоя разказ. Кой командува стражата й тази нощ?

— Гуд.

— Много добре. Така няма да успеят да се доберат до нея. Не се учудвай. Не мисля, че сестра й ще остави нещата така. Предполагам, че трябва да се каже на Гуд какво се е случило.

— О, не зная — отговори сър Хенри. — Това ще нарани чувствата му, горкият човек. Виждаш ли, той проявява голям личен интерес към Сорейз.

— Това е вярно; може би след всичко все пак не е необходимо да му се казва. Много скоро ще разберем истината. Запомни думите ми, Сорейз ще се свърже с Наста, който чака сърдит там, на север, и ще започне такава война, каквато Зу-Вендис от векове не помни. Погледни нататък! — и посочих към двамата придворни вестоносци, които се отдалечаваха бързо от частните покои на Сорейз. — Последвай ме! — И изтичах нагоре по стълбите, които водеха към наблюдателната кула на покрива, като взех далекогледа със себе си. Погледнах над стената, ограждаща двореца. Първото нещо, което видяхме, бе единият вестоносец, който бързаше нагоре към храма и носеше, без съмнение, известие от кралицата до върховния жрец Агон, но за другия напразно се вглеждах. Много скоро обаче забелязах, че един конник преминава с бесен галоп през северната порта на града и в него разпознах другия пратеник.

— Ах! — казах. — Сорейз е смела жена. Тя действува светкавично и ще удари бързо и силно. Ти си я обидил, момчето ми, и докато петното бъде измито, мъжка кръв ще тече като река; и твоята също, стига да може да се докопа до теб. И така, отивам при Нилефта. Засега остани, където си, стари приятелю, и се опитай да успокоиш нервите си. Скоро ще имаш нужда от тях, казвам ти, освен ако напразно съм изучавал човешката природа в продължение на петдесет години. — И аз тръгнах.

Получих аудиенция при кралицата без затруднение. Тя сигурно очакваше Къртис и не беше много доволна да види вместо неговото лице моето, с цвят на махагон.

— Нещо лошо ли се е случило с моя господар, Макумазан, че той не идва при мен? Кажи, да не е болен?

Казах, че е напълно добре, и после, без по-нататъшно суетене, се впуснах в разправяне на историята, която разказах от началото до края. О, какъв гняв я обзе! Заслужаваше си да я гледаш — беше толкова прекрасна!

— Как смееш ти да идваш при мен с такива приказки? — извика тя. — Лъжа са думите ти, че моят господар се обяснявал в любов на Сорейз, моята сестра.

— Извини ме, о, кралице — отговорих, — аз казах, че Сорейз се е обяснила в любов на твоя господар.

— Не ми плети паяжина от думи. Това не е ли едно и също? Единият подава, другият приема; но дарът преминава в други ръце и нима има значение кой е по-виновният? Сорейз! О, мразя я — Сорейз, която е кралица и моя сестра. Тя не би паднала толкова ниско, ако той не й е дал повод. О, колко вярно е казал поетът, че мъжът прилича на змия, чиито допир е отровен, и която никой не може да задържи.

— Забележката, о, кралице, е отлична, но ми се струва, че неправилно си разбрала поета. Нилефта — продължих, — много добре знаеш, че думите ти са празни глупости, а сега не е време за безразсъдство.

— Как се осмеляваш? — избухна тя, като тропна с крак. — Моят притворен господар ли те изпрати, за да ме обиждаш така? Кой си ти, чужденецо, че можеш да говориш на мен, кралицата; по този начин? Как смееш?!

— Да, смея. Слушай! Времето, което губиш в напразен гняв; може да ти струва короната, а на всички нас — живота. Конниците на Сорейз вече тръгнаха, за да събират войска. Само след три дни Наста ще се надигне с бързината на лъв привечер и ревът му ще се чуе из целия север. Дамата на Нощта, Сорейз, има сладък глас и тя няма да пее напразно. Знамето й ще се вее от връх на връх и от долина в долина и воините ще се събират под него, както праха под вихрушката. Половината войска ще се отзове на повика й за война. Във всеки град и селце на тази обширна страна жреците ще се надигнат против чужденеца и ще обявят делото й за свещено. Аз казах, о, кралице!

Сега Нилефта беше почти спокойна; ревнивият й гняв бе преминал и като отпъди бързо и напълно от себе си облика на хубава твърдоглава жена — способност, която е нейна отличителна черта, — тя възприе този на кралица и делова жена. Преобразяването беше внезапно, но цялостно.

— Твоите думи са много мъдри, Макумазан. Прости слабостта ми. Ах, каква кралица щях да бъда аз, стига да нямах сърце! Да нямаш сърце, значи да побеждаваш всичко. Страстта прилича на светкавицата, тя е красива и свързва земята е небето, но уви, тя заслепява! И ти смяташ, че сестра ми Сорейз ще ми обяви война. Така да бъде. Тя няма да възтържествува над мен. Аз също имам приятели и поданици. Знай, че мнозина са тези, които ще викат „Нилефта“, когато бойният ми стяг се вдигне по върхове и кули и светлината на сигналните огньове лумне в нощта от чукар на чукар, предавайки съобщението за моята война. Аз ще сломя силата й и ще разбия войската й. Вечна нощ ще бъде участта на Сорейз, Дамата на нощта. Подай ми онзи пергамент и мастилото. Така. Сега повикай офицера от преддверието. Той е предан човек.

Направих, както ми бе заповядано. Мъжът на име Кара, ветеран от гвардията и на вид тих човек, влезе и ниско се поклони.

— Вземи този пергамент — каза Нилефта. — Това е заповед за теб. Постави стражи на всеки вход и изход на покоите на сестра ми Сорейз, Дамата на нощта и кралица на зу-вендите. Никой да не влиза и никой да не излиза, или ще заплатиш с живота си.

Човекът се сепна, но отговори само: „Заповедта на кралицата ще бъде изпълнена“ и излезе. После Нилефта нареди да повикат сър Хенри и той дойде с необичайно смутен вид. Помислих си, че ще последва друг изблик на гняв, но чудни са деянията на жените; тя не отрони нито дума за Сорейз и предполагаемата му изневяра, а го приветствува с приятелско кимване на главата и каза просто, че се нуждае от съвета му по важни въпроси. Все пак в погледа й имаше някаква искра и в отношението й към него почувствувах някакво потиснато вълнение, което ме накара да смятам, че тя не е приключила въпроса, но го отлага за по-интимна среща.

Още с идването на Къртис се завърна и офицерът, който докладва, че Сорейз я няма. Птицата беше отлетяла в храма, казвайки (както бе обичайно за жените от аристокрацията в Зу-Вендис), че ще прекара нощта в размисъл пред олтара. Спогледахме се многозначително. Ударът беше дошъл много скоро.

Тогава: аз заловихме за работа.

Генерали, на които можеше да се има доверие, бяха извикани от квартирите си и на всеки бе казано толкова, колкото се смяташе за уместно във връзка с държавните работи, като им се дадоха строги нареждания да съберат заедно всичката налична войска. Същото бе направено и с някои от най-влиятелните благородници, на които Нилефта знаеше, че може да разчита. Неколцина от тях отпътуваха още същия ден за различни краища на страната да съберат своите родове и поддръжници. Заповеди, скрепени с печати, бяха разпратени до управителите на далечните градове и преди падането на нощта около двадесетина вестоносци тръгнаха с нареждане да яздят без почивка, докато стигнат при различните служители, до които бяха адресирани писмата. Така също и много шпиони се заловиха за работа. Работихме целия следобед и вечерта, подпомогнати от няколко доверени писари, и Нилефта показа такъв ум и енергия, които ме изненадаха. Часът беше вече осем, когато се завърнахме в стаите си. Тук узнахме от Алфонс, който беше дълбоко опечален, че забавянето ни е развалило вечерята — понеже той отново беше станал готвач, — че Гуд се завърнал от лова със соколи и отишъл да поеме поста си. Тъй като вече бяха дадени нареждания на офицера от външната охрана да удвои часовоите при портите и понеже нямаше причина да се боим, че ни заплашва опасност, сметнахме, че не заслужава да го търсим, за да му разкажем какво се беше случило — при особените обстоятелства около станалото това всъщност бе задача, която предпочитахме да отложим; затова, след като изгълтахме храната, ние се прибрахме в спалните си, защото имахме голяма нужда от почивка. Преди да направим това обаче, на Къртис му хрумна да каже на стария Умслопогаас да застане на стража в съседство с частните покои на Нилефта. Умслопогаас беше вече добре известен в двореца и по нареждане на кралицата стражите му разрешаваха да преминава навсякъде; той много често се възползуваше от това разрешение, като се скиташе из двореца в тихите часове — една нощна разходка, която той обичаше и която е нещо обичайно за черните хора. Ето защо не бе вероятно присъствието му в коридорите да възбуди подозрение. Без да каже дума, зулусът взе брадвата си и излезе, а ние се оттеглихме да си лягаме.

Струваше ми се, че съм спал само няколко минути, когато се събудих от особено тревожно усещане. Почувствувах, че в стаята има някой, който ме наблюдава, и веднага седнах в леглото. За моя изненада открих, че вече беше утро и там, изправен в долния край на ложето ми, стоеше самият Умслопогаас, който изглеждаше особено мрачен и неприветлив на сивата светлина.

— Отдавна ли стоиш там? — запитах малко сопнато, защото не е приятно да бъдеш събуден по такъв начин.

— Може би половин час, Макумазан. Имам да ти кажа нещо.

— Говори — казах вече напълно събуден.

— Както ми бе наредено, отидох през нощта в покоите на Бялата кралица и се скрих зад една колона във второто преддверие, което води към спалното помещение на кралицата. Бугуян стоеше сам в първото преддверие, а пред завесата на тази стая имаше часовой; решил бях, ако мога, да мина незабелязано, така че успях да се промъкна и зад двамата. Там стоях дълги часове, когато изведнъж съзрях една тъмна фигура, която се прокрадваше към мен. Това беше фигурата на жена, а в ръката си държеше кинжал. Зад тази фигура се промъкваше друга, незабелязана от жената. Беше Бугуян, който вървеше по стъпките й. Беше без обувки и за толкова пълен човек я следваше добре. Жената мина покрай мен и звездната светлина се отрази върху лицето й. — Коя беше? — запитах нетърпеливо.

— Лицето й бе на Дамата на нощта и вярно е, че името добре й подхожда.

— Изчаках и Бугуян също мина покрай мен. Тогава ги последвах. Вървяхме бавно, без звук, прекосявайки дългата стая. Първо жената, после Бугуян и тогава аз; жената не видя Бугуян, а Бугуян не видя мен. Най-после Дамата на нощта дойде до завесите, които отделят спалните покои на Бялата кралица и протегна лявата си ръка да ги разтвори. Тя премина през тях, след нея Бугуян и после аз. В дъното на стаята се намираше леглото на кралицата и тя лежеше върху му, заспала дълбоко. Чувах как диша и видях бялата й ръка, положена върху завивката като ивица сняг върху суха трева. Дамата на нощта се приведе и с вдигнат нож тръгна безшумно към леглото. Толкова се беше вторачила в него, че и на ум не й дойде да погледне зад себе си. Когато беше вече почти до него, Бугуян докосна рамото й и тя със затаен дъх се обърна; видях ножа да проблясва и чух, че удари с него. Бугуян имаше късмет, че бе облякъл желязната си кожа, защото иначе щеше да бъде промушен. Тогава за първи път той видя коя бе жената и безмълвно се отдръпна назад изненадан, без да каже нито дума. Тя също се изненада, но не проговори, а сложи пръст на устните си така и тръгна назад, преминавайки през завесата, а с нея и Бугуян. Толкова близо мина тя до мен, че дрехата й ме докосна и за малко не я убих, когато минаваше. В първото преддверие тя пошепна нещо на Бугуян и като сключи ръцете си ей така, го умоляваше нещо, но какво каза, не знам. Минаха във второто преддверие и тя продължаваше да го уговаря, а той клатеше глава и казваше „не, не, не“. Стори ми се, че е готов да извика стражата, когато тя спря да говори и го загледа с огромните си очи, и разбрах, че той беше омагьосан от хубостта й. После тя протегна ръката си и той я целуна; тогава се окопитих и тръгнах напред да я заловя, виждайки, че сега Бугуян беше омекнал и заприличал на жена и не можеше повече да различи доброто от злото, когато, о чудо! Тя беше изчезнала.

— Изчезнала! — възкликнах аз.

— Да, изчезнала; там стоеше само Бугуян, вперил поглед в стената, сякаш спеше, и не след дълго той също си отиде. Аз почаках малко и после се махнах.

— Сигурен ли си, Умслопогаас — казах аз, — че не си заспивал тази нощ?

В отговор той разтвори лявата си ръка и показа острие от кинжал, дълго около три инча, направено от най-хубава стомана. — Ако съм сънувал, Макумазан, погледни какво ми е оставил сънят. Ножът се счупи в гърдите на Бугуян и когато минах, вдигнах това парче от спалните покои на Бялата кралица.