Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (10)

Глава IX
В неизвестното

Седмица по-късно една вечер всички ние седяхме около масата в трапезарията на мисията, твърде потиснати духом — щяхме да се сбогуваме с нашите мили приятели, семейство Макензи, и да тръгнем по пътя си призори на другия ден. Масаите повече не се чуха, нито се видяха, и ако не бяха едно-две неприбрани копия, които ръждясваха в тревата и няколко празни патрона, паднали до стената, където бяхме стояли, трудно можеше да се каже, че старият краал за добитък в подножието на хълма е бил арена на такава отчаяна битка. Макензи се възстановяваше бързо от раната си главно поради това, че беше толкова енергичен човек, и вече можеше да се придвижва с патерици; що се отнася до другите ранени, един от тях умря от гангрена, а останалите се възстановяваха задоволително. Хората от кервана на пастора се, завърнаха от брега, така че мисията сега беше добре охранявана.

При тези обстоятелства, колкото и сърдечни и настоятелни да бяха поканите да останем, решихме, че е дошло време да продължим пътя си първоначално към планината Кения и оттам в неизвестното, в издирване на тайнствената бяла раса, която искахме да открием. Този път щяхме да се придвижваме с помощта на скромното, но полезно магаре. Бяхме се снабдили с около дузина, за да носят вещите ни, а ако се наложеше — и нас самите. Сега за слуги имахме само двама от уакуафите и се оказа невъзможно да накараме други туземци да тръгнат с нас към неизвестните места, които искахме да изследваме, но не можем да ги обвиняваме за това. В края на краищата, както каза Макензи, изглеждаше странно, че трима мъже, притежаващи доста от нещата, за които си заслужава да се живее — здраве, достатъчно пари, положение и така нататък, — ще тръгнат за собствено удоволствие да гонят тоя дето духа, в резултат на което можеха никога да не се върнат. Но такива са именно англичаните — авантюристи до мозъка на костите си. Авантюрист е този, който тръгва, готов да посрещне всичко на пътя си. Е, тъкмо това правим всички ние на този свят по един или друг начин и самият аз се гордея с тази титла, защото тя изисква храбро сърце и вяра в провидението. Освен това, докато мнозина известни крезовци, в чиито нозе хората благоговеят, както и много други умело лавиращи и красноречиви политици, са забравени, имената на онези благородни стари авантюристи, които направиха Англия това, което е, ще бъдат помнени и споменавани с любов и гордост пред малките деца, чиито неоформени духове все още дремят в утробата на бъдещите векове. Не че ние тримата очакваме да ни споменават наред с такива като тях, но може би ще можем да направим достатъчно, за да покрием голотата на нашето безумие.

Тази вечер, докато седяхме на верандата да изпушим по една лула преди да се приберем, кой мислите дойде при нас? Не друг, а самият Алфонс, който с великолепен поклон оповести желанието си за разговор. Тъй като бил помолен „да напусне“, обясни той с някои заобикалки, би желал да се присъедини към нашата група — изказване, което ме учуди не малко, като знаех какъв страхливец е човечецът. Причината обаче скоро се изясни. Отец Макензи тръгваше за брега и оттам щеше да продължи за Англия. Ако тръгнеше с него, Алфонс беше убеден, че ще го хванат, екстрадират, върнат във Франция и осъдят да излежава наказание. Тази мисъл го преследваше, както главата на крал Чарлс е преследвала господин Дик, и колкото повече премисляше, толкова въображението му преувеличаваше десетократно опасността. В действителност много възможно беше нарушаването на законите на страната му да е било отдавна забравено и той да можеше да остане необезпокояван навсякъде другаде извън Франция; но никой не можеше да го накара да погледне така на нещата. С присъщия си органически страх този човечец предпочиташе далеч повече да се изправи пред разните трудности и големите рискове и опасности на експедиция като нашата, отколкото въпреки дълбокия си копнеж да види родната страна, да се подложи на възможното разследване на някой полицейски началник — което в, края на краищата е още едно потвърждение на истината, че за повечето хора една далечна, предвидена опасност, колкото и мъглява да е тя, е много по-ужасна от най-сериозните опасности на настоящето. След като изслушахме онова, което имаше да ни каже, ние се посъветвахме помежду си и накрая, със знанието и съгласието на Макензи, решихме да приемем предложението му. Да започнем с това, че имахме недостиг на работна ръка, а Алфонс беше бърз, енергичен човек, комуто всичко се отдаваше, и готвеше — ах, той умееше да готви! Вярвам, че можеше да направи вкусно ястие дори от гамашите на юначния си дядо, за когото толкова обичаше да разказва. После, той беше добър по характер и весел като маймунка, а патетичната му и тщеславна реч беше източник на безкрайно забавление за нас; и най-важното, в него нямаше злоба. Разбира се, изявената му страхливост беше голям недостатък, но след като вече познавахме тази му слабост, малко или много можехме да се предпазим от нея. Така, че след като го предупредихме за несъмнените рискове, на които се излагаше, му казахме, че ще приемем предложението му при условие, че обещае да се подчинява изцяло на заповедите ни. Определихме му заплата от десет фунта месечно — ако някога се завърнеше в някоя цивилизована страна, за да ги получи. Той с готовност се съгласи и се оттегли да напише писмо на своята Анет, което отец Макензи обеща да пусне, когато отиде надолу към крайбрежието. Алфонс ни го прочете по-късно — сър Хенри превеждаше — и то беше едно чудесно съчинение. Сигурен съм, че дълбочината на чувствата му и разказа за страданията му в една варварска страна „далеч, далеч от теб, Анет, заради чиято обожаема особа аз понасям такива мъки“, можеха да разчувствуват и най-студенокръвната камериерка.

И така, утрото дойде. До седем часа всичките магарета бяха натоварени и времето за раздяла настъпи. Това беше тъжна работа, особено сбогуването с малката Флоси. Двамата с нея бяхме станали големи приятели и често разговаряхме, но нервите й още не бяха превъзмогнали сътресението от онази ужасна нощ, която бе прекарала в плен на кръвожадните масаи.

— О, господин Куотърмейн — изплака тя, като обви с ръце врата ми и избухна в сълзи. — Не мога да, понеса сбогуването с вас. Чудя се кога ще се видим отново.

— Не зная, мое мило момиченце. — Казах. — Аз съм на единия край на живота, а ти на другия. В най-добрия случай пред себе си имам много кратко време и повечето неща за мен са останали в миналото, а за теб, надявам се, ще има много дълги и щастливи години и всичко е пред теб в бъдещето. Полека-лека ще пораснеш и ще станеш хубава жена, Флоси, и целият този див живот ще бъде за теб един далечен сън; вярвам, че дори никога да не се срещнем отново, ти ще мислиш за стария си приятел и ще си спомняш думите му. Старай се винаги да бъдеш добра, моя мила, и да вършиш това, което е правилно, а не онова, което изглежда приятно, защото накрая, каквото и да казват присмехулниците, доброто и приятното са едно и също. Бъди безкористна и винаги, когато можеш, помагай на другите. Светът е пълен със страдание, скъпа, и да облекчаваме живота е Най-благородната цел, която можем да си поставим. Ако правиш това, ти ще станеш една мила, богобоязлива жена и ще направиш живота на много хора по-светъл, и тогава няма да си живяла напразно, както става с много други от твоя пол. А сега, след като ти дадох толкова много старомодни напътствия, ще ти дам нещо, за да ги подсладя. Виждаш ли това малко късче хартия? То се нарича чек. Когато си отидем, дай го на баща си заедно с тази бележчица, но не преди това, запомни! Един ден ти ще се ожениш, моя мила малка Флоси, и той ще послужи да ти купят сватбен подарък, който ще носиш ти и твоята дъщеря след теб, ако имаш такава, за спомен от ловеца Куотърмейн.

Горката малка Флоси плака много и в замяна ми подари къдрица от светлата си коса, която още пазя. Чекът, който й дадох, беше за хиляда фунта (можех да си го позволя при тогавашното ми благосъстояние и липсата на други нужди, освен благотворителни), а в бележката съветвах баща й да ги вложи на нейно име в държавни ценни книжа и когато един ден тя се ожени или стане пълнолетна, да й купи най-хубавата диамантена огърлица. Избрах диаманти, защото смятам, че сега, когато рудниците на цар Соломон са изгубени за света, цената им никога няма да спадне под тази в момента и че ако някога през живота си има парични затруднения, тя лесно би могла да ги обърне в пари.

И така, най-после потеглихме след дълго ръкостискане, размахване на шапки и прощални възгласи от страна на туземците, а Алфонс плака сърцераздирателно при раздялата с работодателите си, защото има меко сърце; и не съжалявах, че тръгнахме, защото мразя сбогуванията. Може би най-покъртително от всичко бе мъката на Умслопогаас, когато се сбогуваше с Флоси, към която този мрачен стар боец силно се беше привързал. Той обичаше да казва, че било толкова хубаво да я гледаш, както една-единствена звезда през тъмна нощ, и не се уморяваше да се поздравява на висок глас, задето бе убил лигонани, който бе заплашил да я погуби. Повече не видяхме приятния лагер на мисията — истински оазис в пустинята и оазис на европейската цивилизация. Но аз често си спомням за семейство Макензи. Чудя се как са прекосили; страната на юг, дали сега се намират в безопасност в Англия и дали някога ще прочетат тези думи. Милата малка Флоси! Мисля си как ли се справя тя сега, когато наоколо й няма черни хора да изпълняват заповедите й и пробождащият небето снежен връх на Кения, към когото да погледне, когато сутрин отвори очи. И така, сбогом на Флоси.

След като напуснахме мисията, стигнахме сравнително спокойно до подножието на връх Кения, наричан от масаите „Донго Егере“ или „петнистия връх“, поради петната от черни скали, които се виждат по могъщата му снага, чиито страни са твърде стръмни, за да позволят на снега да се задържи. После минахме покрай самотното езеро Баринго, където за нещастие единият от двамата останали аскари стъпи върху една усойница и въпреки положените усилия да го спасим, умря от ухапването на змията. След това изминахме едно разстояние от около сто и петдесет мили до една друга величествена снежна планина, наречена Лекакизера, за която твърдо вярвам, чене е била достигана дотогава от европеец, но която сега няма да се спирам да описвам. Там почивахме в продължение на две седмици, след което навлязохме в необитаваната и без всякакви пътища гора на един обширен район, наричан Елгуми. Само в тази гора живееха повече слонове, отколкото бях срещал, или чувал преди. Наоколо буквално гъмжеше от могъщите млекопитаещи; те живееха напълно необезпокоявани от човека и броят им бе ограничаван само от естествения закон, който не позволява размножаването на животните да надхвърли възможностите на обитаваната от тях земя да ги изхранва. Няма защо да казвам обаче, че не застреляхме много от тях — първо, защото не можехме да си позволим да изразходваме напразно амуниции, чийто запас застрашително намаляваше, понеже едно от магаретата, натоварено с тях, бе отнесено, когато преминавахме една придошла река; и второ, защото не можехме да отнесем слоновата кост, а не желаехме да убиваме само за самото стреляне. Така че оставихме огромните животни на мира, като застреляхме само едно-две при защита. В този район слоновете, незапознати с ловеца и нежните му чувства, позволяваха да се приближим на двадесетина ярда от тях на открито, а те стояха с щръкнали уши като озадачени гигантски кученца и се взираха в това ново и необикновено явление — човека. Понякога, когато огледът не изглеждаше задоволителен, той завършваше с рев и нападение, но това не се случваше често. Когато ставаше обаче, трябваше да използуваме пушките си. Слоновете не бяха единствените диви животни в голямата гора на Елгуми. Тук имаше в изобилие всякакъв вид едър дивеч, включително и лъвове — проклети да са! От времето, когато един лъв ме ухапа по крака и ме осакати за цял живот, гледам ги само с омраза. От значение беше и друго, което се въдеше в изобилие тук — ужасната муха це-це, чието ухапване е смърт за домашните животни. За магаретата (а и за хората) дотогава се предполагаше, че имат известен имунитет към нейното ухапване; всичко, което мога да кажа, е, че не зная дали поради жалкото си състояние или понеже мухата це-це в тези места е по-отровна от обикновено, но нашите магарета се поддадоха на яростното й нападение. За щастие обаче това стана едва два месеца след ухапванията — тогава, след един студен двудневен дъжд, те всички внезапно умряха; когато одрахме кожите на няколко от тях, видях дългите жълти ивици върху месото, характерни за ухапванията на мухата це-це, които бележат мястото, където насекомото е забило жилото си. След като излязохме от голямата гора на Елгуми, поехме на север според сведенията, дадени на Макензи от нещастния скитник, който бе стигнал до него само за да умре тъй трагично. Скоро се озовахме в началото на голямо езеро, наричано от туземците Лага, дълго около десет мили и широко двадесет, за което, ако си спомняте, той бе споменал. След това близо месец вървяхме из една огромна хълмиста област, подобна на Трансваал, но разнообразена с парчета земя, покрити с храсталак.

През всичкото това време ние непрекъснато се изкачвахме с около сто фута на всеки десет мили. В действителност местността бе разположена върху склон, който, изглежда, завършваше при масив от снежни планини, закъдето се бяхме отправили и където знаехме, че се намира второто езеро, което скитникът беше описал като „водата без дъно“. Най-после стигнахме дотам и като се уверихме, че наистина има голямо езеро на върха на планината, изкачихме се още три хиляди фута нагоре и се озовахме в края на една отвесна скала; оттук се виждаше голяма около двадесет мили квадратна водна повърхност, разпростряна на хиляда и петстотин фута под нас, очевидно запълнила кратера на угаснал вулкан с огромни размери. Понеже забелязахме села по брега на това езеро, с голяма трудност слязохме през иглолистните гори, които сега покриваха стръмните стени на кратера, и бяхме добре приети от хората на едно просто миролюбиво племе. Те никога досега не бяха виждали или чували за бели хора’. Отнесоха се към нас с голямо почитание и любезност, като ни дадоха толкова много храна и мляко, колкото можехме да изядем и изпием. Съгласно нашия анероид^[1], това чудно и красиво езеро лежеше на височина, не по-малка от 11,450 фута над морското равнище, и климатът му беше доста студен и наподобяваше този на Англия. И наистина, през първите три дни от престоя си не видяхме много или почти нищо от околността по причина на типично шотландския мъглив дъжд, който непрекъснато ръмеше. Точно този дъжд задействува отровата на мухата це-це у останалите магарета, така че те до едно измряха.

Това нещастие ни постави в твърде неудобно положение; сега оставахме без всякакво средство за транспорт, въпреки че от друга страна, нямахме какво много да носим. Амунициите също бяха много намалели — възлизаха само на сто и петдесет пачки патрони за пушки и петдесетина за револвер; наистина, струваше ни се, че сме достигнали края на силите си. Даже да бяхме склонни да изоставим целта на търсенето си, която, макар и призрачна, все пак беше цел, смешно беше да помислим да извървим обратно тези седемстотин мили от брега в сегашното си положение. Решихме, че единственото нещо, което можем да направим, е да спрем и останем засега, където се намирахме — туземците бяха добре разположени и храната обилна — и да изчакаме събитията, като се помъчим да съберем данни какви земи има отвъд.

След като закупихме едно кану (издълбано от огромен дънер, достатъчно голямо, за да побере всички ни заедно с багажа) от главатаря на селото, където бяхме отседнали, давайки му в замяна три празни гилзи от кована мед, от които той остана напълно доволен, отправихме се на обиколка по езерото, с оглед да открием най-благоприятно място, за да се установим на лагер. Понеже не знаехме дали пак ще се завърнем в това село, натоварихме всичките си неща в кануто, както и опечената четвърт от водна антилопа^[2], която е много вкусна, когато е млада, и потеглихме; туземците вече бяха тръгнали преди нас с леките си канута, да предупредят жителите на другите села за нашето приближаване.

Докато гребяхме бавно, Гуд обърна внимание на необикновено синия цвят на водата и каза, че разбрал от туземците, които са големи рибари — всъщност рибата е главната им храна — че се предполага езерото да е удивително дълбоко, и че на дъното има дупка, през която водата се промъква и гаси някакъв огромен огън, намиращ се отдолу.

Посочих му, че това, което е чул, е вероятно легенда, и води началото си от народно предание още от времето, когато някой от паразитните вулканични конуси все още е действувал. Около бреговете на езерото видяхме няколко, които без съмнение са продължавали да действуват дълго след вулканичната смърт на централния кратер, който сега образуваше леглото на самото езеро. Вероятно, когато вулканът окончателно е угаснал, хората са си въобразили, че водата от езерото е изтекла през него и е угасила големия огън долу, най-вече защото не се виждаше тя да изтича от някъде, макар че езерото постоянно беше подхранвано от потоци, стичащи се от околните снежни върхове.

Приближавайки по-далечния бряг на езерото, открихме, че той представлява огромна отвесна скална стена, задържаща водата, без да има преходен наклонен бряг, както другаде. Гребяхме успоредно с тази отвесна стена на разстояние сто крачки от нея в посока към другия край на езерото, където знаехме, че се намира голямо село.

Както пътувахме, започнахме да минаваме покрай големи плаващи купчини тръстика, бурени, клончета от дървета и други боклуци, довлечени, както Гуд предположи, от някакво течение, което го озадачаваше прекалено много, за да го обясни. Докато размишлявахме върху това, сър Хенри посочи ято големи бели лебеди, които се хранеха из плавея на известно разстояние пред нас. Вече бях забелязал лебеди да летят около езерото и тъй като по-рано никога не ги бях срещал в Африка, много ми се искаше да се сдобия с един екземпляр. Разпитал бях туземците за тях и научих, че те идвали отвъд планината — явявали се на определени периоди през годината рано сутрин и тогава можело много лесно да ги хванеш, понеже били много изтощени. Попитал бях от какво място идват, но ми отговориха само с повдигане на рамене. Казваха, че на върха на големия черен масив имало камениста негостоприемна земя, а след това снежни планини, пълни с диви зверове; там не живеели хора. След планините следвали стотици мили гъста трънлива гора, толкова гъста, че даже слонове не минавали през нея, а камо ли човек. После ги бях попитал дали са чували от другата страна на планините и трънливата гора да живеят бели хора като нас, но те бяха избухнали в смях. След това обаче дойде една престаряла жена — тя ми каза, че като малко момиче научила от дядо си, че когато той бил юноша, неговият дядо прекосил пустинята и планините, промъкнал се през трънливата гора и отвъд нея видял бели хора, които живеели в каменни краали. Разбира се, тъй като тази история бе отпреди близо двеста и петдесет години, сведенията бяха много смътни, но все пак историята съществуваше и като я премислих, твърдо се убедих, че имаше някаква истина в тези слухове, и реших на всяка цена да открия тайната. Едва ли можех да предположа, че желанието ми ще се осъществи едва ли не като по чудо.

Задебнахме лебедите, а те продължаваха да се носят по водата все по-близо и по-близо към отвесната скала; накрая успяхме да натикаме кануто зад прикритието на струпан плавей на около четиридесет ярда от тях. Сър Хенри беше заредил ловджийската си пушка и като издебна удобен момент, изчака два лебеда да застанат редом и като се прицели в шиите им, уби и двата. Като изпляскаха силно с крила, останалите хвръкнаха нагоре, тридесет или повече на брой, и той стреля повторно. Падна един със счупено крило; видях също да пада кракът на друг заедно с няколко пера, но лебедът продължи да лети доста уверено. Птиците се издигаха все по-високо и по-високо, докато заприличаха на петънца, изравнили се с надвисналата отвесна скала, където се подредиха в триъгълник и отлетяха към неизвестността на североизток. Междувременно бяхме прибрали двете убити птици; а какви красиви птици бяха те! Всяка тежеше не по-малко от тридесет фунта. Последвахме ранения в крилото лебед, но той успя да прехвръкне над една площ от натрупани бурени, и вейки и се понесе в чистата вода отвъд. Прецених, че ще бъде трудно да прекараме кануто през натрупаните боклуци, и казах на единствения ни останал слуга уакуафи да скочи, да се гмурне под плавея и да го хване; знаех, че е отличен плувец и след като в езерото няма крокодили, не го заплашва опасност. Запален от лова, уакуафи ме послуша и с отлично плуване скоро се понеса след лебеда, докато ние постепенно се приближавахме към скалната стена, в която се блъскаше водата.

Внезапно той се отказа да преследва лебеда и започна да вика, че водата го отнася; и наистина, виждахме как плува с всички сили към нас, но водата постепенно го отвличаше към скалата. Изведнъж видях пред нас на около осемнадесет инча от повърхността на езерото да се издига нещо, което наподобяваше върха на свода на подводна пещера или железопътен тунел. Следите на няколко фута по-нагоре, оставени от водата по скалата, говореха, че обикновено пещерата е под водното равнище; но тъй като сега беше сух сезон и големият студ пречеше на снега да се топи лесно както обикновено, водата в езерото бе спаднала и арката се беше показала. Нашият беден слуга се носеше към тази арка със страшна бързина. Той не беше на повече от десетина клафтера от нея, а ние на около двадесетина, когато забелязах, че дори с малко усилия от наша страна кануто просто лети след него. Той се бореше храбро и ние искахме на всяка цена да го спасим, когато внезапно видях, че на лицето му се изписа отчаяние — пред очите ни той беше всмукан в дълбините на водовъртежа и изчезна от погледа. В същия миг почувствувах как кануто ни сякаш бе сграбчено от могъща ръка, която го блъсна с непреодолима сила към скалата.

Осъзнали опасността, загребахме или по-скоро зацапахме ожесточено с греблата, в желанието си да се изтръгнем от водовъртежа. Напразно — в следващата секунда се понесохме като стрела право към арката и помислих, че сме загубени. За щастие запазих достатъчно присъствие на духа да извикам „лягайте ничком, всички лягайте“ и сам дадох пример, като се проснах на дъното на кануто; другите усетиха, че трябва да ме послушат. Миг след това с оглушителен шум лодката беше дръпната надолу и водата започна да я залива; помислих си, че с нас е свършено. Но не, изведнъж оглушителният шум спря и почувствувахме как кануто отново полетя. Обърнах главата си — не смеех да я вдигна — и погледнах нагоре. На слабата светлина, която все още достигаше до кануто, различих тежкия скалист свод, надвиснал почти над главите ни, и това бе всичко. В следващата минута вече не виждах и това; слабата светлина се превърна в сумрак, а сумракът бе погълнат от тъмнината — пълна и абсолютна.

Лежахме приблизително около час, без да смеем да вдигнем глави от страх, че черепите ни ще бъдат пръснати, и почти не можехме да разменим и дума, поради рева на буйната вода, който поглъщаше гласовете ни. Не че изобщо имахме голямо желание за разговор — бяхме смазани от чувството за ужасното ни положение и надвисналия страх от внезапна смърт, като се разбием в стените на понора, в някоя скала, или бъдем погълнати от яростните вълни, а може би и задушени от липсата на въздух. Всички тези и още много други начини да умрем се явяваха във въображението ми, докато лежах на дъното на кануто, заслушан в рева на бързата вода, която течеше неизвестно накъде. Чувах само още един звук и това бяха пресекливите ужасени вопли на Алфонс, легнал в средата на кануто, но и те бяха слаби и нереални. Накрая положението надделя над разума ми и започнах да мисля, че съм жертва на страхотен кошмар.