Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Switch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Размяната

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Седма глава

— Мис Лойд? — Една от полицайките тихо почука на вратата на банята. — Добре ли сте?

„Дали съм добре? Не, по дяволите, разбира се, че не съм.“ Но не изрече саркастичните си мисли на глас. Полицайката имаше добри намерения.

— Да — отвърна тя. — Ще изляза след малко. Най-сетне се бе отървала от мъчителното гадене и сега чувстваше само празнота, емоционална и физическа. Наплиска лицето и шията си със студена вода, изплакна уста и изми ръцете си. Изглеждаше ужасно, но не й хрумна причина това да има някакво значение.

Когато отвори вратата, жената й се усмихна приятелски.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, трябва да говоря с детектив Лоусън.

Полицайката я придружи обратно до всекидневната, където детективът бе застанал на колене до единия прозорец. Друг полицай обясняваше, че отвън са открити стъпки.

— Ще снемем отпечатъци. Вече са направени отливки от следите вън. Ще вземем и проби от почвата.

— А чашата в кухнята?

— Вече е опакована.

Лоусън кимна и се изправи, придържайки едното си коляно. Навярно страдаше от артрит. Полицайката привлече вниманието му.

— Мис Лойд желае да разговаря с вас.

— Разбира се.

Когато се приближи, тя се подготви за спора, който неизбежно щеше да последва.

— Искам да вляза в спалнята.

Той поклати глава:

— Не бих ви посъветвал.

— Споменахте за доказателства, които сочат, че Джилиън е била набелязана. Ако видя това, за което говорите, може би ще успея да хвърля светлина по въпроса.

— Ще получим снимки.

— Защо да ги чакаме?

— Гледката не е приятна.

— А аз не съм крехко цвете. Зная, че ще бъде ужасно. Видях засъхнала кръв по лицето й. Казахте, че е прободена много пъти. Зная какво да очаквам.

— Не напълно. — Лоусън сведе глава за няколко секунди, след което отново виновно срещна погледа й. — Не споменах за това по-рано, защото вече понесохте достатъчно.

Какво ли бе премълчал? Нима положението можеше да се окаже още по-тежко? Прониза го с поглед, безмълвно молейки да не крие нищо от нея.

— По стените на спалнята има надписи.

— Надписи?

— Явно убиецът… съдейки по стъпките, които открихме под прозореца, предполагаме… е мъж. Изглежда, потопил е края на някаква кърпа в кръвта на сестра ви и е изписал… обидни думи по стените.

Стомахът й се разбунтува, но бе твърдо решена да види най-ужасното. Иначе години наред въображението й щеше да се опитва да пресъздаде сцената. Искаше да я види такава, каквато е, а не образ, изграден в съзнанието й. Трябваше да се сблъска с реалността, вместо да живее с догадки. Да превъзмогне гледката и както се надяваше — да я скъта дълбоко в сърцето и подсъзнанието си. Ако сега не преодолее ужаса, никога нямаше да се отърси от него. Страховитата неизвестност щеше да остане с нея завинаги, да я преследва до края на живота й.

— Трябва да видя къде и как е умряла сестра ми, детектив Лоусън.

Техническият екип бе приключил работата си. Бяха натоварили оборудването в микробус и потеглили, след като официално бяха преотстъпили стаята за оглед на отдел „Убийства“. Лоусън решаваше кого да пусне вътре.

Опитният детектив я погледна право в очите и съсредоточеният й поглед явно го убеди в решимостта й. Въздъхна с примирение, сякаш предварително е знаел, че ще загуби спора.

Даде й знак да го последва до дъното на коридора и спря до вратата да я изчака. Тя прекрачи прага, подготвена за най-страшното.

Почти успя да си внуши, че всичко това не се случва с нея и спокойно да разгледа стаята. Никога до този момент не бе имала преживяване, сравнимо с днешното. Жестокостта бе толкова чудовищна, че не можа да я съпостави с нищо, видяно досега.

Шокът завладя тялото й, сякаш внезапно се бе гмурнала в ледена вода. Гледката бе невъобразима и съзнанието й издигна защитна стена, отказвайки да я приеме. Не изпита болка. Като че ли изведнъж бе загубила способността си да чувства. Щом зърна смъртното легло на сестра си, сетивата й застинаха. Благодарение единствено на това успя да запази разсъдъка си.

След снимките чаршафите бяха свалени от леглото, опаковани като веществено доказателство и изпратени в криминалната лаборатория. Но в средата на матрака имаше петно от кръв, което все още не бе напълно съсирено.

Остана неподвижна, с ужасен поглед, прикован в него.

— Предполагаме, че е стоял там, където сте сега — каза Лоусън. — На пода има кал, която навярно е пренесъл отвън. Може би е спяла.

— Дано — едва промълви тя.

— Беше открита, легнала по гръб. Гола. Нормално ли е? Така ли спеше обикновено?

— Мисля, че да. Невинаги.

— Намерихме горнище на пижама на леглото, но долнището липсва.

Погледна го, очаквайки по-подробно обяснение, но той извърна глава.

— По ръцете й няма рани. Навярно не се е съпротивлявала. Изглежда, станало е бързо. Ако това ви носи някаква утеха.

Отмести поглед от леглото към нощното шкафче. Беше посипано с прах за снемане на отпечатъци. По рубините на медальона бе останала утайка, която замъгляваше блясъка им. Обърна се към Лоусън с безмълвен въпрос.

— Да, можете да го вземете — каза той.

Стисна медальона в шепата си.

Надписите по стените привлякоха вниманието й. Буквите бяха огромни, печатни и добре оформени, освен онези, от които се стичаха тънки струи кръв. Убиецът се бе чувствал достатъчно спокоен, за да изпише старателно посланието си.

 

Разгонена кучка. Уличница. Кобила за кръстоски.

Проследи с поглед думите, питайки се как е възможно да съществува толкова болно съзнание. Бе поразена от несдържания гняв и безнадеждната лудост, от която е била породена тази дълбока ненавист.

Препрочете ги още веднъж. Този път се съсредоточи върху значението им.

Сърцето й замря, когато изведнъж разгада смисъла. Прозрението бе внезапно, като ослепителна светкавица. Дори закри очи, отдръпна се назад и извика:

— Господи! Боже мой!

Обърна се и се втурна към вратата, но Лоусън препречи пътя й.

— Мис Лойд? Какво има?

— Боже мой! — изкрещя тя. — Трябваше да бъда аз!

Опита да се отскубне от ръцете му и залитайки, прекрачи прага, но той бе много по-силен и не я пусна. Принуди я да се върне в стаята и я притисна до стената. Тя затвори очи, но не можа да сдържи сълзите. Прехапа устни, за да потисне писъка, който се надигна в гърлото й.

Лоусън обхвана раменете й и леко я разтърси.

— Кажете ми. Какво означават надписите?

До входната врата настъпи раздвижване.

— Пуснете ме да вляза. Бях повикан. Какво се е случило? Какво става?

Джем Хенингс се опита да си проправи път сред барикадата от униформени полицаи.

— Вие ли сте Хенингс? — изръмжа Лоусън.

— Кой сте вие, по дяволите?

Другите полицаи изпълниха мълчаливата команда на детектива да се отдръпнат и сторят път на Джем Хенингс. Стигна до Лоусън, който му показа значката си.

— Полицейски участък на Далас.

Явно озадачен, Джем посегна към Мелина и хвана ръката й.

— За бога, Джилиън, бледа си като призрак. Добре ли си? Какво става, по дяволите?

Преди тя да успее да отвърне, Лоусън каза:

— Джилиън беше откарана с линейка.

— С лин… Защо? — Джем извърна глава към нея. — Мелина? Какво има? Какво се е случило е Джилиън? — Никой от двамата не отвърна. Когато отново заговори, гласът му прозвуча като писък: — Ще ми обясни ли някой какво става, за бога?

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, мистър Хенингс. — Джем се обърна към детектива. — Джилиън е мъртва. Тази сутрин бе намерена, убита в леглото си.

Той отвори уста, но не издаде звук. Залитна, неволно направи крачка-две назад и зяпна от изумление. Погледна другите полицаи, все още струпани до вратата, сякаш се надяваше да отрекат потресаващата новина.

Най-сетне успя задъхано да промълви:

— Това е невъзможно.

Изглежда, прие печалните им изражения като потвърждение. Закри уста за няколко секунди и плъзна ръка надолу по брадичката си.

— Искате ли да седнете, мистър Хенингс?

Той поклати глава.

— Казахте, че… че е убита?

Бегло огледа стаята и преди някой от двамата да реагира, се втурна към вратата.

— Почакайте!

— Джем!

Протегнаха ръце, но не можаха да го спрат. Изведнъж застина, преди да прекрачи прага.

— Господи! — простена той. — О, не. — Притисна главата си с две ръце.

— Джем, съжалявам.

— Мелина?… Какво?…

Тя се промъкна зад него и сложи ръце на раменете му:

— Ела, Джем. Да поседим заедно. Сега имаме нужда един от друг.

Мъчително бе да слуша риданията му. Необходимо бе известно усилие, но успя да го накара да се обърне. Хванати под ръка, залитайки, те се придвижиха до всекидневната и седнаха един до друг на дивана. Той потърси ръката й, притисна я и целуна кокалчетата й.

— Мелина, съжалявам. Господи, толкова съжалявам! Ти ли я откри?

— Съседка, дошла да поиска назаем кафе.

Беше трогната, когато видя очите му да се насълзяват.

Лоусън прояви разбиране и ги остави насаме за няколко минути, докато се утешат. После седна на канапето отсреща, където бе седял по-рано, в грозна поза — като жаба върху листо на лилия.

Джем бе възвърнал самообладанието си. Изтри лице с носната си кърпа и се обърна към Лоусън:

— Какво се е случило?

Детективът му съобщи вече известните факти.

— Получила е множество прободни рани, няколко от които — смъртоносни. Изглежда, било е акт на отмъщение. Със сигурност убиецът е изпитвал гняв.

— Кой би могъл да изпитва гняв към Джилиън?

— Това ще се опитаме да открием. Всичко, което можете да ни кажете, би било от полза. — Джем смутено кимна и Лоусън продължи: — Кога за последен път разговаряхте с нея?

— Снощи. Дойдох да й донеса подарък. Медальон с рубини.

— Открихме го на нощното шкафче.

— Ето го, Джем. — Тя разтвори шепата си. Бижуто бе оставило сърцевиден отпечатък върху дланта й.

Джем го взе от ръката й и се усмихна с тъга.

— Стоеше й невероятно красиво. Беше с него, когато тръгнах.

— Колко бе часът? — попита Лоусън.

— Мисля, че около девет — отвърна той и потърка слепоочието си. — Точно сега ли трябва да ни разпитвате? Нуждая се от малко време.

— Ще ви бъда признателен, ако отговорите на още няколко въпроса. — Джем е неохота даде знак на детектива да продължи. — Колко време останахте тук?

— Не много дълго. Джилиън се бе приготвила да си ляга, когато пристигнах. Подарих й колието и си тръгнах.

— Просто й донесохте подаръка и си отидохте?

— Да.

Лоусън помълча няколко мига, достатъчно, за да прецени Джем с поглед.

— Това е скъпо бижу, мистър Хенингс. Специален повод ли имахте снощи?

— Да.

— Бихте ли споделили какъв?

— Беше личен.

— Личен значи.

— Точно така.

Лоусън задърпа долната си устна, сякаш размишляваше върху противоречие, което бе доловил.

— Твърдите, че просто сте дошли и сте си тръгнали. Около девет часа.

— Да.

— И мис Лойд се е готвела да си ляга, когато сте пристигнали?

— Беше доста уморена. Бе преживяла тежък ден. Вече беше с пижама.

— С пижама?

— Не се ли изразявам достатъчно ясно, детектив Лоусън? Или имате проблеми със слуха? — раздразнено попита Джем. — Защо повтаряте отговорите ми? Господи! Годеницата ми е открита мъртва…

— Годеница?

— Годеница?

Тя и Лоусън в един глас изразиха изненадата си.

— Били сте сгодени? — попита детективът.

Джем не отговори и смутено се обърна към нея.

— Това трябваше да бъде радостна новина, Мелина. Съжалявам, че я научаваш при толкова трагични обстоятелства.

— Били сте сгодени? — повтори тя.

— Зная, че двете споделяхте всичко. Но с Джилиън си обещахме известно време да го пазим в пълна тайна.

— Кога й предложи?

— Преди няколко седмици.

— Бяхте ли определили дата?

— Все още не. Решихме да изчакаме.

Погледна я многозначително и тя се досети, че намеква за резултата от изкуственото оплождане, за което очевидно не желаеше да говорят пред Лоусън.

— Разбирам.

— Трудно бе да пазим тайната — каза той с печална усмивка. — Особено от теб.

— Естествено.

— На ръката й нямаше годежен пръстен — отбеляза Лоусън. — Сигурен ли сте, че предложението ви е било официално и мис Лойд се е съгласила да се омъжи за вас?

Джем се обърна към детектива:

— Разбира се. Какво мислите? Че фантазирам?

Лоусън сви рамене.

— Така ли е?

— Защо да ви лъжа?

— Може би предполагате, че детективите от отдел „Убийства“ биха повярвали повече на годеник, отколкото на приятел, който се отбива вечерта със скъп подарък, но не прекарва нощта тук? Може би сте се ядосали, че Джилиън ви е отпратила, вместо да ви покани да останете?

Джем се изправи застрашително.

— Намеквате, че аз съм сторил онова? — изкрещя той и гневно посочи към спалнята. — Обичах я. Щяхме да се женим.

— Джем.

— Успокойте се, Хенингс. — Лоусън бе подразнен от внезапния гневен изблик на Джем. — Никой не ви е обвинил в нищо. Просто изредих няколко вероятности.

— Вероятностите ви смърдят.

— Искам само да доизясним историята ви.

— Не е история. Казах ви истината.

— Добре. Седнете.

Джем бе обзет от ярост и изглеждаше готов да се бие, но се върна на мястото си.

— И ти ли беше подложена на такъв разпит, Мелина?

— Да, трябваше да отговоря на няколко въпроса.

Лоусън продължи, сякаш забравил за язвителните му реплики:

— Казахте, че мис Лойд е била облечена с пижама.

— Да — процеди Джем през зъби, — с къси панталони и горнище.

— Била е гола, когато са я открили.

— Навярно я е свалила, преди да си легне.

— Открихме горнището, но не и шортите.

Джем застина.

— Намекът ви е обиден и за мен, и за Джилиън.

— Нищо не намеквам. Защо се държите така враждебно? — Джем остана мълчалив, но не можа да стаи гнева си. Лоусън продължи да го разпитва: — След като си тръгнахте оттук, направо у дома ли се прибрахте?

— Да.

— Може ли някой да потвърди това?

— Портиерът на сградата, в която живея. Намира се на ъгъла на „Оук Лоун“. Оставих колата си в гаража. Пазачът ще ви увери, че е била там до сутринта, когато тръгнах за работа.

— Ще проверя.

— Не е необходимо, детектив Лоусън. Би било загуба на време.

Джем рязко извърна глава към нея:

— Какво искаш да кажеш, Мелина?

И двамата с Лоусън бяха изненадани не само от спокойния й тон, а и от твърдението й. Дори другите полицаи в стаята прекъснаха заниманията си и наостриха слух. Полицайката, която се бе отнесла любезно с нея, я гледаше изпитателно.

Обърна се към детектива:

— Излишно е да безпокоите портиера и пазача. Аз мога да потвърдя, че казва истината.

— Мелина, какво…

Тя поклати глава и прекъсна тревожната реакция на Джем:

— Зная, че беше тук снощи в девет часа. Постоя до около девет и петнайсет. След… след като си тръгна, измих косите си.

Погледът му издаде недоумение. След няколко секунди раздвижи устни и изненадано прошепна:

— Значи си била…

— Аз бях — тихо каза тя. — Снощи се видя с мен.

Усети, че Джем все още не е в състояние да проговори.

Обърна се към детектива, който сега я гледаше с удивление, примесено с подозрителност.

— Като деца със сестра ми често се разменяхме — обясни тя. — Скроявахме номера на детегледачките, учителките, приятелите и дори на роднините си. Обичахме тази игра, предизвикателството да пробваме дали ще успеем да заблудим другите, или ще бъдем разкрити. Никой не забелязваше размяната. — Обърна се към Джем, който все още я гледаше с нескрито изумление. — Явно и като възрастни сме успели.

С голямо усилие Джем промълви:

— Но… аз те целунах.

— Спрях те, преди да се увлечеш. Не помниш ли?

Все още бе озадачен:

— Но защо? Защо снощи?

Тя въздъхна дълбоко.

— Идеята беше моя. Налудничаво хрумване. Предложих й го вчера на обяд. Джилиън отказа. Напълно разумно от нейна страна. Напомни ми, че вече не сме деца. Но по-късно й се обадих и настоях да ме замести. Казах й, че не се чувствам добре, което не беше съвсем вярно, но не се отказах, докато най-сетне склони да се разменим. Аз бях тук с теб, Джем. Тя придружи клиента ми.

— В какъв смисъл „придружи“? — полюбопитства Лоусън. — Обясни на детектива същността на работата си.

— Снощи трябваше да откарам полковник Кристофър Харт…

— Астронавта? — прекъсна я Джем.

Тя кимна.

— Трябваше да го заведа на банкет в „Адолфъс“, да ръководя пресконференцията му и така нататък. — Очите й се насълзиха. — Джилиън отиде вместо мен. Затова реагирах така емоционално, когато видях надписите на стената.

Лоусън мислено подреди парчетата и бавно кимна.

— „Кръстоски“. Кристофър Харт. Той е от индиански произход, нали?

— Ако убийството на сестра ми е свързано с него по някакъв начин, значи набелязаната жертва съм била аз.

— Почакай. — Джем изглеждаше нервен и ядосан. — Добре. Разбирам намека за Харт. Смисълът е очевиден. Но останалите… онези обидни думи за Джилиън. Какво може да означават?

Лоусън подсмръкна и сведе поглед към бележника си. Джем повиши тон:

— Мелина? Какво означават?

Въпросът му бе разбираем. Имаше пълно право да го зададе. Но както детективът, и тя не се осмели да погледне Джем Хенингс в очите.