Сандра Браун
Размяната (32)

Трийсет и втора глава

Чийф побутна Мелина напред. Докато изкачваше стъпалата, тя не откъсна поглед от Лонгтрий.

— Мелина Лойд, това е вожд Декстър Лонгтрий.

— Приятно ми е, вожд Лонгтрий.

— Добре дошли, мис Лойд.

— Моля ви, наричайте ме Мелина.

— Заповядайте. — Отдръпна се да й стори път и тя влезе. Чийф спря на прага, за да се ръкува с Лонгтрий.

— Благодаря ви. Когато се обадих, имахте пълното право да ме пратите по дяволите.

На строгото лице на възрастния домакин се появи усмивка:

— Е, имате време да поправите грешката си.

Подкани Чийф да влезе. Лампа със странна форма осветяваше средата на стаята, но ъглите оставаха тъмни. Мебелите, които Чийф успя да различи, бяха стари, с протрита тапицерия. Най-уютното кътче бе до камината, в която тлееше слаб огън. Мелина веднага застана там и протегна пръсти към топлината.

— Хм. Приятно е.

Обърна се с гръб към огъня и потърка ръцете си.

— В хладни утрини като тази се будя със схванати стави — каза Лонгтрий. — Огънят помага.

Мелина му се усмихна и той отвърна, което накара Чийф да изпита наивна юношеска ревност, точно както когато я бе видял да бъбри приятелски с Пакс.

— Не желаем да ви създаваме притеснения — каза той и се приближи към огъня. И към Мелина.

— Не се тревожете, полковник Харт — успокои го Лонгтрий. — Писано бе да се срещнем отново. Очаквах ви.

— Очаквали сте ме? Самият аз допреди няколко часа нямах представа, че ще пътувам до Ню Мексико. Как е възможно да сте знаели?

Лонгтрий му хвърли дълъг, неразгадаем поглед и попита дали са гладни.

— Много — откровено призна Мелина.

Даде им знак да го последват. Мелина тръгна след него без колебание. Чийф ги следваше на крачка. Не желаеше твърде много да се сближава с Лонгтрий. Когато бе осъзнал, че се налага да дойдат в Ню Мексико, за да разберат каквото могат за брат Гейбриъл и организацията му, при това възможно най-бързо и незабелязано, се бе запитал дали познава някого в този щат, който би могъл да им помогне.

Нямаше близки. Роднините на майка му бяха починали преди години. Не поддържаше връзка е някогашните си приятели от резервата. Когато бе завършил гимназия, без капка съжаление бе загърбил тази част от живота си.

Бивш астронавт, с когото бяха летели заедно при първата мисия, се бе установил в Албъкърк след пенсионирането си, но Чийф не искаше да се обръща към него за помощ. Все още не желаеше никой от НАСА да разбере за това. Не мислеше, че бившият му колега не би оправдал доверието му, но не би рискувал, освен ако е неизбежно. Не само кариерата му бе заложена на карта. Животът на Мелина бе в опасност, както и неговият. Последното, от което се нуждаеха сега, бе интерес от страна на медиите.

С ясното съзнание, че ще се почувства задължен, се бе обадил на Лонгтрий. Накратко бе обяснил от какво се нуждае и накрая бе попитал:

— Можете ли да ми помогнете?

Лонгтрий се бе съгласил да уреди кацането им на пистата и бе обещал, че някой ще ги посрещне с кола. Чийф бе настоял да му плати за услугата, да бъде бизнес сделка без обвързващи фактори. Лонгтрий бе отказал да приеме пари за нещо, което смяташе за лична услуга. Чийф не бе отстъпил и накрая вождът бе приел да получи парична компенсация за времето и неудобството.

Но Чийф не бе толкова наивен. Осъзнаваше, че може би ще се наложи да плати доста по-висока цена, отколкото би желал. За съжаление — нямаше друг избор.

В кухнята бе по-светло и топло, отколкото във всекидневната. Мелина попита е какво би могла да помогне, но Лонгтрий извади стар стол с хромови пръчки и учтиво я покани да седне. С усмивка на благодарност тя се настани на масата. Предложи й питие и Мелина поиска чай.

— Полковник Харт?

— Наричайте ме Чийф. — Седна срещу нея. — Бих пийнал кафе, ако имате готово.

След миг получи димяща кана. Когато Лонгтрий се залови да приготви храна, Чийф огледа кухнята. Уредите бяха стари, а мазилката на стените — напукана и издраскана. От шарките на балатума бяха останали само безформени петна.

Лонгтрий бе с джинси „Ливайс“ и овехтели ботуши. Джобът на вълнената му риза бе протрит. Въпреки че се държеше строго и властно, както при предишните им срещи, това не бе страховитият вожд, с когото се бе запознал в бара на „Меншън“.

Докато разбъркваше чая си, Мелина попита къде е най-близкият резерват и Лонгтрий я осведоми, че откакто са капнали, се намира в резерват.

— Нямах представа. Мислех, че резерватите са… с по-ясно очертани граници. Извинете за невежеството.

— Жалко, че не всички заблуди за индианците са така безобидни — отвърна той с още една от редките си усмивки.

Сервира три порции тя седна при тях на масата. Мелина въздъхна след първата хапка:

— Вкусно.

Беше приготвил само бъркани яйца с бекон и препечен хляб, но ароматът на пържено месо бе събудил апетита на Чийф. Едва се сдържа да не заговори с пълна уста и добави своите комплименти към готвача.

Лонгтрий каза:

— Наложи се да се науча да готвя, когато жена ми почина.

— Скоро ли беше? — тихо попита Мелина.

— Отдавна.

— Имате ли деца?

След кратко колебание отвърна:

— Не.

Мълчаливо продължиха да се хранят. Когато свършиха, Лонгтрий отнесе съдовете до мивката, наля на Чийф още кафе, а на нея — чай, и отново седна.

— Кажете ми защо сте тук.

Чийф погледна Мелина:

— Ти разказвай.

Накратко обясни на Лонгтрий положението, изтъкна важните факти и му даде доста точна представа за всичко, което се бе случило след последния й обяд с Джилиън. Сподели колко много съжалява за размяната със сестра си и направи дълга пауза, сякаш за да му даде възможност да си състави мнение. Строгите му черти не трепнаха.

Тя завърши разказа си:

— Може би с Чийф си въобразяваме, че ни следят чрез сателит, но не вярваме да е така. Видяхме онези хора в действие, които и да са и за когото и да работят. Убедени сме, че те убиха Линда Крофт и Джем Хенингс.

— Хенингс призна, че е съдействал за някакъв план за създаване на деца чрез генно инженерство — добави Чийф. — Нарече го „Програмата“. Последиците са немислими, особено като се има предвид влиянието на брат Гейбриъл.

Докато разказваха, Лонгтрий бе останал мълчалив и неподвижен като статуя. Едва тогава проговори:

— И не се съмнявате, че зад този заговор стои той?

— Не знаем — честно отговори Мелина. — Не бих искала да обвиня някого в подобно злодеяние, ако не е истина. Но Джем призна, че с Дейл Гордън са работили за брат Гейбриъл. Пациентки на клиниката, отговарящи на определени критерии, били оплождани със сперма, която не е от избрания донор. Работата на Гордън е била да подменя пробите. Ако жената зачене, някой като Джем е трябвало да се грижи за нея по време на бременността й и да внимава да не се случи нещо нежелателно.

— Като прегрешението на Джилиън с мен — мрачно добави Чийф. — Брат Гейбриъл проповядва установяване на нов световен ред. Според мен това се връзва с плана за създаване на деца по този начин и обяснява защо той държи зачеването им да бъде строго контролирано и майките да нямат контакти с други мъже.

— Сигурна съм, че ако Джилиън беше заченала и бе останала с Джем по време на бременността си, детето й щеше да бъде отвлечено, също както синът на семейство Андерсън — каза Мелина на Лонгтрий. — Знаем, че Джем не искаше да разговарям с ФБР.

— Отначало мислех, че заповедта да бъдем принудени да замълчим е на Хенингс — сподели Чийф. — Но след като видях какво стана с него… Опитът ми на военен ме кара да предположа, че нарежданията идват направо от върха.

След минута размисъл Лонгтрий попита:

— Каква е целта на тези отвличания?

— Именно това дойдохме да открием — каза Чийф. — Комплексът на брат Гейбриъл е сравнително близо. Какво знаете за него?

— Храмът се намира на около двеста километра. Това, което съм чувал за онзи човек, не е добро. — Изражението на Лонгтрий стана още по-мрачно. — Той — или по-скоро организацията му — е прогонила едно от племената от земята му. Искал планината им. Отказали да продават. Мисля, че са принудили вожда да продаде земята зад гърба на хората си.

— Как?

— Това, което зная със сигурност, е, че вождът е имал две дъщери. Красиви, възпитани млади жени. Твърдеше се, че едната се е самоубила малко преди баща й да отстъпи и да продаде земята.

Мелина внезапно го прекъсна:

— Твърдеше се?

Лонгтрий многозначително сви рамене.

— Това беше официалното заключение. Някои го оспорваха. Другата дъщеря на вожда прекъснала всички връзки със семейството и приятелите си и избягала, за да стане последователка на брат Гейбриъл. Последното, което чух за нея, бе, че живеела в Храма, който е построен точно върху земята, отнета от племето й. Мнозина гадаеха доколко брат Гейбриъл е отговорен за тази двойна трагедия. Но съвпаденията са твърде натрапчиви.

Чийф погледна към Мелина.

— Мисля, че това копеле е по-голям дявол, отколкото предполагахме.

Тя попита Лонгтрий дали смята, че хората са държани в комплекса против волята си.

— Съмнявам се, че са затворници там. Но въздействието върху съзнанието на човека може да бъде по-силно от окови.

— Имало ли е някога разследване за брат Гейбриъл? — попита Чийф.

— Имате предвид полицейско? — Възрастният човек поклати глава: — Не, доколкото зная. Държавната и местната полиция не го закачат. Той е почтен гражданин, който плаща данъците си и спазва закона, федералните не искат да си имат работа с поредния чудак, превърнал се в идол.

— Освен това брат Гейбриъл съветва поклонниците си да бъдат добри граждани — замислено отбеляза Мелина. — Не е настроен против правителството. Поне не явно.

Чийф забеляза, че дори докато говореше, очите й бяха затворени и разтриваше слепоочията си. Изглеждаше така, сякаш няма сили да стои будна.

— Преди да проникнем в Храма, имаме нужда от малко почивка.

Тя го погледна:

— Добре съм.

— Но не и аз. Има ли къде да поспим няколко часа? — попита той Лонгтрий.

Чийф остана в кухнята, докато Лонгтрий показа на Мелина къде може да си почине. Когато домакинът се върна, той стоеше до мивката и заливаше изцапаните съдове с гореща вода.

— Не се безпокойте, полковник Харт.

— Чийф. Това е най-малкото, което мога да направя. За няколко минути разчистиха всичко от масата и накиснаха съдовете.

— Ще ги измия по-късно — каза Лонгтрий. — Искате ли още чаша кафе?

— Не, благодаря. Трябва да опитам да поспя малко.

Но не се отправи към вратата за другите стаи в къщата, а се върна на масата. Лонгтрий седна срещу него и зачака да излезе.

Чийф се смути, когато срещна погледа му.

— Къщата ви не е това, което очаквах.

— Защо?

Чийф обходи с поглед кухнята:

— Представях си…

— Нещо по-луксозно.

— Мислех, че сте доста заможен човек.

— Идеята беше на Джордж Абът.

— Разбирам — каза Чийф, въпреки че не бе сигурен.

— Джордж искаше да ви направим добро впечатление. Смяташе, че ще ви предразположим по-лесно, ако не изглеждаме така изпаднали в нужда. Изтегли от спестяванията ни, за да ми купи онзи нов костюм. Излишен разход. Къде бих се появил с него? — Отново се усмихна. — Може би на погребението си.

— С какво изкарвате прехраната си?

— Завършил съм право, но клиентите ми са бедни. Имам малко добитък.

— Сам ли живеете тук?

— Съпругата ми почина преди двайсет и шест години.

Чийф сведе поглед. Съжаляваше, че бе накарал Лонгтрий да заговори на тема, която очевидно му причиняваше болка. Не очакваше да добави нещо и бе изненадан, когато продължи:

— Беше бременна с първото ни дете. Имаше напълно нормална бременност. Родилните й болки започнаха. Откарах я навреме в клиниката в резервата, но се оказа, че израждането ще бъде трудно. Клиниката бе зле оборудвана и нямаше квалифициран персонал за такъв спешен случай. От години съветът изискваше средства за обновяването и модернизирането й, но всички молби бяха отхвърлени. Състоянието на жена ми рязко се влоши. Нямаше време да бъде прехвърлена в друга болница или да повикат специалист. Безпомощно гледах как кръвта й изтича. Синът ми бе изваден, но пъпната връв се бе увила около врата му. Не можа да си поеме дъх. Погребах ги заедно.

Тиктакането на стенния часовник отекна в тишината, която настъпи след разказа му.

— Извинявайте, че ви напомних.

— Няма за какво. Известно време бях малко луд, но възвърнах здравия си разум. Най-сетне. Оттогава, дори сега, спомените за това засилват стремежа ми да подобря живота в резерватите. Мисля, че духовете използват смъртта им, за да поддържат решимостта ми.

Чийф съсредоточи поглед в Лонгтрий и видя в него идеалист. Защо не бе забелязал това по-рано? Защо не бе успял да надникне под скъпия костюм в сърцето на човека, който го носеше?

— Защо ми създадохте погрешна представа?

— Заблудата изигра своята роля, макар и не така, както очакваше Джордж. После бях доволен, че се съгласих на тази малка измама, защото реакцията ви разкри характера, който се надявах да доловя у вас. Убедих се, че сте почтен човек.

Чийф тихо се засмя на себе си.

— Докоснахте чувствителна струна. Накарахте ме да се замисля.

Лонгтрий одобрително кимна.

— Не бих искал мнението ви за мен, добро или лошо, да повлияе на решението ви. Струва ми се, че сте изпратен при нас, за да представяте сдружението ни. Да ни помагате. Да работите за преминаването на коренните жители в двайсет и първи век с ненакърнена гордост, достойнство и традиции. Според някои е невъзможно да постигна първото, без да пожертвам второто. Аз не мисля така. Не вярвам, че трябва да жертваме наследеното от предните си, за да вървим напред и да станем част от съвременния свят. За съжаление много от хората ни се предават на самосъжалението. Използват индианския си произход като оправдание за личните си слабости. Алкохолизъм, депресия, липса на амбиции. Но трябва да изтъкна, че причината за тези слабости е нещо съвсем реално. Все още сме обект на откровена ненавист и расови предразсъдъци. Знаехте ли, че индианците стават жертви на жестоки престъпления три пъти по-често, отколкото другите американци? Извършителите са представители на други раси. Това не е само мое мнение. Статистиката го доказва. Имаме врагове. Самосъжаляваме се. И по двата проблема трябва да се направи много.

— Но аз не съм най-подходящият човек, вожд Лонгтрий — сериозно каза Чийф.

— Снощи не бихте поискали помощ от мен, ако не се чувствахте близък е нас.

— Знаете, че съм само наполовина индианец.

— Както Куана Паркър.

Чийф се усмихна с умиление, когато си припомни разказите на майка си за прочутия герой на племето. Откакто се помнеше, знаеше историята за деветгодишната Синтия Ан Паркър, която била отвлечена от команчи през 1836-а година. Отраснала сред тях и усвоила езика и обичаите им. Омъжила се за вожда Пита Накона и родила три деца — двама сина и дъщеря. Живяла при команчите двайсет и четири години, преди тексаски рейнджъри да я открият и да я върнат при роднините й заедно с момичето. Но не успяла отново да се приспособи и починала скоро след смъртта на дъщеря си. Легендата разказваше, че не могла да понесе мъката от раздялата със съпруга и синовете си.

Куана бил юноша, когато майка му била върната при белите. Наследил баща си като вожд и станал страховит воин. С години водил ожесточени битки е армията, от които не загубил нито една.

Но през 1875-а народът му бил обречен на глад и той се предал и преместил хората си във форт Стил, днешна Оклахома. Силно повлиян от майка си и от начина, по който се е била приспособила към живота на команчите, Куана сторил обратното. Приел нейното фамилно име и започнал да насърчава племето си да се приобщи към културата на белите. Научили се на фермерство. Англоговорещият вожд Куана Паркър създал училища и бил назначен за съдия в резерват. Считал президента Рузвелт за приятел. Някогашният безмилостен воин станал държавник. Продължил да защитава правата на народа си, но бойното му поле била трибуната на Конгреса.

— Както знаете, някои команчи изпитвали недоверие към Куана, защото бил наполовина бял — продължи Лонгтрий. — Не били съгласни да възприемат начина на живот на белите. Ако се присъедините към нас, естествено ще бъдете критикуван от някои индианци. Но коя обществена фигура няма опоненти? Лично аз бих казал, че смесената ви кръв е предимство. Както за Куана Паркър.

След миг размисъл Чийф каза:

— Ще помисля.

— Това е единственото, което искам да ми обещаете.

— И не очаквате отплата за гостоприемството си днес?

— Не бих ви имал доверие, ако такава дребна услуга можеше толкова лесно да ви накара да вземете важно решение. — Поседяха мълчаливо известно време, в което само тиктакането на часовника нарушаваше тишината. Когато Лонгтрий заговори отново, смени темата. — Джилиън, близначката — харесвахте ли я?

Възрастният индианец го прониза с поглед, сякаш очакваше пълна откровеност. Чийф призна:

— Да, много.

Лонгтрий кимна с разбиране и отново смени темата:

— Какви са плановете ви по-нататък?

— Ще отидем в Храма и ще застанем срещу брат Гейбриъл.

Лонгтрий се намръщи:

— Не мисля, че ще бъде толкова просто. Чувал съм, че има охранителни системи. С камери и всичко останало. Как възнамерявате да проникнете?

— Някаква идея?

— Местният шериф се казва Макс Ричи. Съдейства на полицейските сили в резервата. Изглежда разумен човек. Бихте могли да се обърнете към него.

— Благодаря за съвета. — Чийф стана и се протегна. — Капнал съм. Ако ме извините, трябва да поспя. Имате ли нещо против да взема душ?

— Попитайте Мелина. В банята се влиза през спалнята.

— Добре.

— Скоро ще изляза по работа и ще се върна едва следобед. Чувствайте се като у дома си.

Чийф осъзна, че прочувствените изрази на признателност биха го смутили, и каза само:

— Благодаря за всичко.

— Моля.

Докато прекрачваше прага, Лонгтрий извика след него, като за първи път го нарече Чийф, а не полковник Харт. Той се обърна.

— Да?

Старецът каза:

— Куана Паркър не се е отказал от всички обичаи на команчите. Въпреки общественото неодобрение, практикувал е полигамия.

Чийф повдигна леко рамене с недоумение.

— Явно съплеменникът ти е смятал, че е възможно човек да бъде влюбен едновременно в две жени. Хрумна ми, че може би за теб ще бъде облекчение да знаеш това.