Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Switch, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 87 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Размяната

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“


Първа глава

Мелина Лойд изпрати въздушни целувки към бузите на близначката си.

— Поръчах италианско бяло вино. Студено, леко и с не твърде силен аромат, чиято миризма се долавя отдалеч, според сервитьора. Впрочем той идва.

Джилиън седна срещу нея. Сервитьорът й поднесе чаша „Пинто Гриджо“ и неволно заля ръката си, докато учудено въртеше обръснатата си глава ту към едната, ту към другата.

— Мили боже!

— Близначки сме — каза Джилиън, преди да й зададе въпрос.

— Нямам думи. Приликата е направо умопомрачителна.

Мелина хладно му се усмихна.

— Сестра ми би искала да поръча питие. Ако е удобно.

Тонът й, леден като виното, прогони захласването му.

— Разбира се — каза той и застана мирно като войник.

— Извинете. Какво да бъде, госпожо?

— Сода с много лед и резенче лимон, ако обичате.

— Ще донеса питието ви „prontamente“[1] и ще ви изредя специалитетите на заведението за днес.

— Нямам търпение — промърмори Мелина, когато той се отдалечи.

Джилиън се наведе напред и прошепна:

— Що за дума е „prontamente“?

— А „умопомрачителна“?

Сестрите се засмяха в един глас.

— Радвам се да те видя усмихната — сподели Джилиън.

— Когато влязох, ми се стори в доста мрачно настроение.

— Малко съм ядосана — призна Мелина. — Тази сутрин трябваше да откарам една писателка до летището навреме за полета в пет и петдесет и осем. Пет и петдесет и осем! Зная, че резервират полети по такова нечовешко време само за да дразнят съпровождащите ги лица.

— Кое беше ранното пиле? Някоя известна авторка?

— Забравих името й. Първата й книга се казва „Да се държим с децата си като с домашни любимци“. Подзаглавие: „Удивителни резултати“.

— Двегодишните хлапета сядат и лаят по команда?

— Не зная. Не съм я чела. Но доста хора проявяват интерес. В момента е на трето място сред бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.

— Сигурно се шегуваш.

— Кълна се в Бога. Всяко добре рекламирано издание се продава. В наше време дори аз бих написала книга, ако намеря интересна тема. — Замисли се за секунда-две. — Може би за известните и скандални личности, които съм срещнала и изтърпяла за един ден. Но навярно след това ще ме съдят.

Сервитьорът се върна със содата на Джилиън и малък сребрист панер с хляб. Изрецитира списъка сложни названия, който съдържаше повече прилагателни, отколкото ястия, и се оттегли с въздишка на недоволство, когато поръчаха авокадо, пълнено със салата от скариди, избрано от напечатаното меню.

Мелина побутна панера към Джилиън и тя отчупи четвърт питка, поръсена с натрошени ядки.

— А какво ще кажеш за живота на едноличните близнаци? Би могла да пишеш за това.

— Има твърде много материал. Темата трябва да бъде стеснена.

— За и против еднаквото облекло?

— Може би.

— Съперничеството за вниманието на родителите?

— Това е по-подходящо. А какво ще кажеш за телепатичната връзка? — Мелина погледна Джилиън над ръба на чашата си, докато отпиваше глътка вино. — Благодарение на която усещам, че днес сестра ми е доста угрижена. Какво има?

Преди да отговори, Джилиън изтупа питката и изтри праха от ръцете си.

— Направих го.

— Кое?

— Знаеш за какво говоря. — Сниши глас: — Това, за което умувах през последните няколко месеца.

Мелина едва не счупи чашата с превъзходно италианско вино. Сивите й очи, напълно еднакви с тези на сестра й, се сведоха към скута на Джилиън, скрит под масата.

Джилиън се засмя.

— Няма да проличи скоро. Всъщност дойдох направо от клиниката.

— Искаш да кажеш, че си го направила днес? Току-що? Значи може би скоро ще мога да се нарека бъдеща леля?

Джилиън отново се засмя.

— Предполагам. Ако малките приятелчета свършат работата си както трябва и плавайки по течението, попаднат, където трябва.

— Господи, Джилиън! — Мелина бързо отпи глътка — значи наистина си го направила. Държиш се толкова… нормално. Спокойно.

— Гинекологът би се радвал да го чуе. Непрекъснато ми повтаряше да се успокоя, а не можех. Първо, скобите бяха толкова студени, че съвсем не допринасяха за спокойствието ми. Второ, от месеци мислех за това. Не бе лесно взето решение.

Изкуствено оплождане със сперма от анонимен донор. От няколко месеца Джилиън се бе опитвала да прецени вероятностите и рисковете. Мелина бе убедена, че сестра й е прекарала часове в размисъл, но не можеше да се отърси от някои свои опасения.

— Обмисли ли го от всяка гледна точка, Джилиън?

— Мисля, че да. Надявам се. Въпреки че може би има още гледни точки, за които не подозирам.

Именно това безпокоеше Мелина, но не сподели тревогата си.

— Понякога се чувствах толкова раздвоена, че се изкушавах да се откажа от идеята. Исках да си внуша, че изобщо не ми е хрумвала и да забравя за нея. Но накрая така ме обсеби, че не можах да се освободя.

— Това е добър знак. Когато нещо ни завладее изцяло, обикновено е за добро.

— Физически нямаше пречка. В цветущо здраве съм. Прочетох всичко, до което успях да се добера, за алтернативните методи на зачеване. Колкото повече четях, толкова по-трудно ми бе да взема решение. Честна дума, дори опитах сама да се разубедя.

— И?

— Не ми хрумна разумен довод. — Радостно се усмихна. — Затова го направих.

— В клиника „Уотърс“ ли стана?

Джилиън кимна.

— Имат голям процент на успех, стабилна репутация. А и лекарят ми хареса. Беше много внимателен. Търпелив. Подробно ми обясни всичко. Взех интелигентно решение.

Блясъкът в очите й издаваше, че е доволна от избора си.

— Не мога да си обясня защо не ми каза. Щях да дойда с теб, ако ме бе помолила. Да държа ръката ти. Да ти вдъхвам кураж.

— Зная, че винаги си ме подкрепяла, Мелина. Ти и Джем сте единствените хора, с които съм го обсъждала. Извинявай, че не споделих решението си с теб. Но, Мелина… — Очите й бяха влажни и имаха умоляващ израз. — Моля те, разбери ме. Прецених мненията и гледните ви точки, като имах предвид начина ви на мислене.

— Аз…

— Моля те, изслушай ме. Реших, че в края на краищата аз съм тази, която ще зачене, износи и роди детето. Затова трябваше сама да взема решението. Исках да ти кажа. Но щом най-сетне престанах да се колебая, не желаех…

— Да те разубедя?

— Или дори да събудиш у мен съмнение.

— Уважавам избора ти. Наистина. — Но думите й не прозвучаха убедително. Хвана ръката на Джилиън и я притисна. — Джем присъства ли?

— Не.

— Все още не мога да повярвам — каза Мелина и отново погледна крадешком към корема й. — Как… Как точно стана?

— Вчера си направих хормонален тест, който показа, че овулацията ми ще настъпи през следващите трийсет и шест часа. Обадих се в клиниката и си уговорих час. Беше клинична процедура. Използваха интраутерален катетър.

Мелина остана безмълвна, докато Джилиън описваше манипулациите.

— Болеше ли?

— Не.

— Откъде е получена спермата?

— Откъде мислиш?

Мелина се усмихна:

— Имам предвид — в географски смисъл.

— Клиника „Уотърс“ има собствена банка за сперма, но предпочитат да не използват проба от местен донор за местна пациентка.

— Разумно.

— За мен бе поръчана при утвърдена банка в Калифорния. Пристигна тази сутрин в контейнер със сух лед. Когато бе затоплена и сгъстена…

— Моля?

— Това е терминът. Смесва се с протеин и се завърта в центрофуга така, че това, което влиза в катетъра, е… — Джилиън се засмя — … така да се каже, концентрирана сперма.

— Сещам се за хиляди вицове, но няма да ти кажа нито един.

— Благодаря ти.

— Чувстваш ли се различно?

— Не. След процедурата си дремнах. Трябваше да остана в легнало положение около половин час. Следващото, което си спомням, е, че сестрата се върна в стаята и ме помоли да се облека и да отида при лекаря в кабинета му. Той ми разказа няколко успешни случая и ме посъветва да не губя кураж, ако не се получи от първия път. После си тръгнах и дойдох направо тук.

Доволна от увереността на Джилиън, Мелина се отпусна на стола си и замислено прикова поглед в лицето, еднакво с нейното.

— Господи, това наистина е умопомрачително! — След като двете отново се посмяха за сметка на сервитьора, тя попита: — Значи най-трудната част е да улучиш тънката хартиена лентичка?

— Трябваше да добия известни умения. Доста потренирах, докато свикна.

— Честно казано… — Мелина замълча и махна с ръка, сякаш за да изтрие недовършеното изречение. — Няма значение. Не бива да казвам нищо.

Но Джилиън вече знаеше какво си бе помислила сестра й.

— Щеше да кажеш, че предпочиташ старомодния начин на оплождане.

Мелина насочи въображаем пистолет срещу нея.

— Добре ме познаваш.

— Татко винаги е твърдял, че имаме едно съзнание.

— Може би ще ме наречеш мръсница — каза Мелина и превзето сви рамене, — но предпочитам плът и кръв, отколкото катетри и скоби. Студеният метал просто не би имал същото въздействие като топло тяло и космати крака, които да се търкат в моите под завивките. Да не говорим за половия атрибут.

— Моля те! Не споменавай за него.

— Не ти ли липсваше тежкото дишане? Онова несравнимо издигане, което те кара да усетиш красотата на живота? Поне малко?

— Сексът няма нищо общо. Не го направих за удоволствие, а за да имам дете.

Мелина се опомни.

— Просто се шегувам. — Скръсти ръце на масата и каза сериозно: — Най-важната, основната истина е, че искаш дете.

— Именно. Това е най-важната, основната истина.

— Радвам се за теб. — Усмихна се на Джилиън с искрена топлота. За миг остана замислена и добави: — Жалко, че Джем е стерилен. Би могла да получиш всичко наведнъж. И секс, и бебе.

Сервитьорът пристигна с поръчката им. Порциите бяха украсени със свежи теменужки и изглеждаха твърде красиви, за да бъдат изядени. Джилиън отмести с вилицата си малкото лилаво цвете върху салатата от скариди.

— Джем се е подложил на вазектомия дълго преди да се запознае с мен.

— Според мен — късметлийка си. — Мелина вдигна чашата си като за тост. — Безопасен е.

— Мелина! — укорително каза Джилиън.

— Извинявай. — Но Джилиън разбра, че извинението й е неискрено. — Ала ти не си щастлива с него, Джилиън.

— Не е вярно. Щастлива съм.

— Нима? Не се държиш като влюбена до полуда. Или нещо ми убягва? Така ли е?

— Очевидно. Защото истински обичам Джем.

Мелина недоверчиво повдигна вежди.

— Обичам го — уверено повтори Джилиън. — Но коя връзка е съвършена? Човек не може да има абсолютно всичко. Прекалено е да искаш от някого да задоволява всичките ти потребности и желания.

— В твоя случай — да имаш бебе. Винаги си мечтала да бъдеш майка. Като дете играеше с кукли, докато аз предпочитах да карам кънки.

— Все още ли мечтаеш да влезеш в „Ролър Дърби“?

— Да, и ужасно се ядосвам, защото преминаха на ролери, а с тях е доста по-трудно.

Джилиън се засмя.

— Понякога мама ни различаваше само по коленете.

— Моите вечно бяха покрити с рани. — Засмяха се на споделения спомен, но усмивката на Мелина постепенно изчезна. — Щом вазектомията на Джем е пречка да имате идеална връзка, помоли го да се подложи на обратната процедура.

— Веднъж повдигнах въпроса. Дори не желае да разговаряме за това.

— Тогава как прие решението ти?

— Изненадващо спокойно. Всъщност винаги когато се разколебая, ме насърчаваше да осъществя намерението си.

— Хм. — Мелина бе изненадана да го чуе. — Е, както вече съм казвала неведнъж, той е странна птица.

— Да не говорим за Джем. Винаги когато споменем за него, започваме да спорим, а днес не желая нищо да помрачи настроението ми. Нека просто приемем, че не сме на едно мнение за Джем.

— Съгласна съм.

Мълчаливо започнаха да се хранят, но след няколко мига Мелина каза:

— Само още нещо. — Джилиън изръмжа, но тя заговори по-високо: — Ако процедурата е успешна и заченеш, това ще бъде тежко изпитание за любовта на Джем.

— Помислих и по този въпрос.

— Внимавай, Джилиън. Ако наистина се появи бебе, навярно реалността няма да бъде така розова, както ти се струва на теория. Щастливите моменти няма да бъдат толкова чести, колкото сменянето на мокри пелени. Може би Джем няма да реагира, както те е накарал да повярваш. В интерес на истината, сигурно самият той мисли, че не би те разочаровал. — Замълча, за да отпие вино и реши да сподели опасенията си. С Джилиън винаги бяха разговаряли напълно откровено и честно една с друга. — Малко се тревожа, че отношението му ще се промени, когато детето се появи на бял свят. Нима не би било трудно за всеки мъж да приеме дете, което фактически е на друг? Най-малкото — Джем ще има известни скрупули. Вероятно ще изпитва и негодувание.

— Очаквам да има проблеми — каза Джилиън. — Предвидих и това. Но не можех да взема решение въз основа на вероятности и предположения. Трябваше да престана да се питам: „Какво ще стане, ако?…“, или никога нямаше да го направя. Освен това колкото по-скоро стане, толкова по-добре. След два месеца навършваме трийсет и шест.

— Не ми напомняй.

— Непрекъснато си повтарях, че биологичният ми часовник тиктака. Не биваше да отлагам повече.

— Разбирам.

Джилиън остави вилицата си.

— Наистина ли, Мелина? Можеш ли да ме разбереш?

Всяка от тях винаги се нуждаеше от одобрението на сестра си. Мелина ценеше и зачиташе мнението на Джилиън повече, отколкото на всеки друг, и знаеше, че и обратното е истина.

— Да — бавно отвърна Мелина, — разбирам те. Просто не споделям мечтата ти. Никога не съм изпитвала желание да бъда майка. — Усмихна се с тъга и добави: — Слава богу, нали? Животът ми, бъдещето ми, всичко е свързано с работата. — Протегна ръка над масата и притисна китката на Джилиън. — Може би майчинският инстинкт е единствената разлика между нас. Мисля, че ти го притежаваш и за двете ни. Щом е толкова силен, не би трябвало да го потискаш. Чувствала си нужда да го изявиш, защото иначе не би била щастлива. Взела си правилно решение.

— Господи, надявам се да е така! — Въпреки че знаеше колко важен е този експеримент за Джилиън, Мелина бе изненадана от вълнението, с което говореше близначката й. — Силно желая да имам дете, но… ако това дете не ме иска?

— Моля?

— Ако майчинският ми инстинкт се окаже заблуда и не съм добра майка?

— Това е невъзможно.

— Казваш го, защото знаеш, че бих искала да го чуя, Мелина.

— Помниш ли някога да съм говорила празни приказки? Казвам го, защото е вярно. Ще бъдеш идеална майка.

— Искам да бъда.

Изражението и тонът на Джилиън издадоха решителност. Никоя от двете не плачеше често, а сега Джилиън сякаш едва сдържаше сълзите си, което или се дължеше на хормоналното й състояние, или бе още едно доказателство за силата на чувствата й.

Тя каза:

— Това е най-важното от всички решения, които съм вземала и ще взема в живота си. Не искам да се проваля в нещо, което е толкова важно за мен. Просто не бих го понесла.

— Няма да се случи — увери я Мелина.

— Искам бебето ми да се чувства толкова щастливо с мен, колкото аз с него. Или с нея.

— Ще бъде най-глезеното хлапе на света. Иска ми се да бях така убедена във всичко. Ще се справиш невероятно добре като родител, Джилиън. Така че избий си от главата мисълта за провал. Забрави я. Погреби я. Това няма да се случи.

Искреното одобрение, с което сестра й приемаше решението, накара Джилиън да се усмихне с облекчение. Примигна и преглътна непролятите сълзи.

— Добре. Обещавам, че съмненията ми ще бъдат забравени и погребани.

— Е, слава богу, че се разбрахме по този въпрос. Мелина отново вдигна чашата си за тост.

— За теб и за съвременната медицинска наука! Дано микроскопичните попови лъжички свършат работата си!

Чашите им се докоснаха със звън. Джилиън каза:

— Вероятността за успех, дори когато всички системи функционират безупречно, както в моя случай, е едва двайсет и пет процента. Може би ще бъдат нужни няколко опита.

— Мама казваше друго, когато започнахме да излизаме с момчета.

Засмяха се при спомена за трогателната стеснителност на майка си, когато разговаряше с тях за секса и ги предупреждаваше за потенциалните рискове.

— Помниш ли онази лекция? Не знаех, че съществуват толкова много евфемизми за частите на тялото и сношението! — възкликна Мелина. — Но ясното и недвусмислено послание беше, че е достатъчен само един път, за да се направи бебе.

— Ще видим. Докторът ме увери, че тези приятели са добри плувци.

— Наистина ли ги нарече „плувци“?

— Кълна се.

Засмяха се като тийнейджърки на мръсен виц. Най-сетне Мелина махна на сервитьора да отнесе празните чинии и поръча кафе.

— Какво знаеш за донора?

— Той е просто номер, избран от списък, подобен на каталог. От всички кандидати този най-добре отговаряше на предпочитанията ми.

— Цвят на косите и очите. Телосложение.

— Всичко това, плюс интереси, произход и коефициент на интелигентност.

— Значи просто си поръчала номер от някакъв каталог? — вяло попита Мелина.

— Беше научен експеримент.

— Биологически. Човешката репродуктивност, сведена до проста клинична манипулация.

— Точно така.

— Но…

Джилиън се усмихна, осъзнавайки, че не ще успее да заблуди сестра си. Не можеха дълго да крият мислите си една от друга.

— Все пак аз съм човешко същество и тялото ми не е лабораторен уред. Не мога да бъда напълно безразлична, както би трябвало. — Загледа се в пространството и тихо каза: — С помощта на някакъв непознат се надявам да създам нов човек. Дете. Нова личност. Душа. Това е нещо важно. Естествено интересувам се кой е донорът и как изглежда.

— Не е възможно да не се питаш. Но имаш ли някаква представа?

— Никаква. Навярно е студент по медицина, който е имал нужда от малко джобни.

— И обича да се самозадоволява. Както всички мъже, нали?

Мелина намигна на мъжа, който седеше на съседната маса. Той отвърна, поласкан от закачката й.

Джилиън забеляза това и укорително прошепна:

— Дръж се прилично.

— Той не чу какво казах.

И в това отношение бяха различни. Мелина изразяваше гласно всяка своя мисъл, докато Джилиън бе по-дискретна. Мелина казваше и вършете неща, които хрумваха и на Джилиън, но тя често не дръзваше да ги изрече или стори. Имаха еднакви импулсивни желания, но Мелина ги осъществяваше. Винаги се втурваше с главата напред, докато Джилиън заставаше на ръба на трамплина и се повдигаше на пръсти, преди да се гмурне. Мелина се възхищаваше на благоразумието на сестра си, а Джилиън признаваше, че завижда на Мелина за смелостта й.

Мелина остави господина от съседната маса да мисли каквото желае и попита Джилиън кога ще разбере дали изкуственото оплождане е успешно.

— След седмица ще ми направят кръвен тест.

— Цяла седмица! Трябва ли да спазваш някакви ограничения?

— Не. Не бях посъветвана да избягвам каквото и да е.

— Работа?

— Този следобед имам среща.

— Секс?

— Уговорката ми е с жена.

— Много смешно. Знаеш какво имам предвид.

— Зная. Не, не ми препоръчаха въздържание. Всъщност лекарят дори каза, че ако имам партньор, който ще сподели грижите за детето, би било добре скоро да имаме контакт. От психологическа гледна точка това е от полза за бездетните двойки, при които всичко друго се е оказало безуспешно. Ако правят секс в деня на експеримента, винаги съществува вероятност…

— Спермата на партньора да оплоди яйцеклетката?

— Точно така.

Мелина притисна с пръсти слепоочията си:

— Господи, става…

— Много сложно. Зная. Въпросът има множество аспекти. Намесват се безброй фактори. Етични и религиозни противоречия, които трябва да бъдат обмислени и в най-добрия случай — разрешени. Но не съжалявам. Нямам намерение да се упреквам за решението си, след като го направих. Всъщност, ако този път не зачена, със сигурност ще опитам отново. Доскоро фантазиите ми за майчинството бяха неопределени. Струваха ми се свързани с далечното бъдеще, но сега, след като предприех необходимата стъпка, за да зачена, мечтите ми са много по-ясни. Искам бебе, Мелина — да сменям пелени и всичко останало. Истински желая да се грижа за син или дъщеря. За някого, който се нуждае от любовта ми. И който също изпитва обич към мен.

Мелина преглътна с мъка:

— Да ме разплачеш ли се опитваш?

Джилиън разсея напиращите си сълзи. Леко докосна корема си и каза:

— Ще бъде дълга седмица.

Мелина подсмръкна, ядосана на себе си, че проявява сантименталност.

— Имаш нужда от развлечение — многозначително каза тя. — Нещо, което да погълне вниманието ти и да ти се стори, че времето минава по-бързо.

— Например?

— Ще измисля. — Заигра с пръсти по устните си. След миг почувства прилив на въодушевление. Но веднага се упрекна заради мисълта, която се бе прокраднала в съзнанието й. — Господи! — възкликна тя и удари по масата. — Не мога да повярвам, че ми хрумна да ти предложа това.

— Кое?

— Дяволите да ме вземат! — каза Мелина, внезапно добила увереност. Наведе се над масата и развълнувано прошепна: — Какво ще кажеш да ме заместиш тази вечер?

— Как? Къде?

— Познай кого ще придружавам.

— Не ме интересува.

— Напротив, би те заинтересувало. Кристофър Харт.

— Астронавта?

— Аха! Очите ти заблестяха, когато чу името му.

— Ако е така, в което се съмнявам, навярно е, защото съм впечатлена, че сестра ми ще има честта да съпровожда такава знаменитост. Нали наскоро той се върна от космическа мисия?

— Преди три месеца. Участвал е в полет на совалка, с цел да се спаси важен военен сателит. Операцията е била от съдбоносно значение за световния мир или нещо подобно.

— Защо пристига в Далас?

— За да получи награда на университетската асоциация. Ще му бъде връчена тържествено на официален банкет в „Адолфъс“. — Дяволито й се усмихна. — Искаш ли да се запознаеш с него?

— Не разбирам нищо от работата ти! — извика Джилиън. — Колкото ти разбираш от търговия с недвижими имоти.

— Твоята професия е трудна. Трябва да следиш лихвени проценти, да разгадаваш чертежи и така нататък. Моята не изисква умствено усилие. Какво толкова има за разбиране?

— Много.

— Напротив. Срещаш се е госта в началото на вечерта и го придружаваш до края.

Естествено това бе твърде опростено описание на задълженията й. Беше чиракувала с години, преди работодателката й да се оттегли в пенсия и да й продаде фирмата. Под нейно ръководство се бе разраснала.

В общи линии, ако известната личност не пристигне в града със собствен антураж, тя или някоя от трите й внимателно подбрани и обучени заместнички носеше отговорност за този човек до отпътуването му. Изпълняваше ролята на шофьор, консултант, помощник в пазаруването — всичко, от което се нуждае клиентът. Понякога мърмореше, че се налага да работи в необичайни часове, но недоволството й бързо отшумяваше, защото обичаше работата си. Бизнесът й процъфтяваше, защото бе добра.

Но спокойно би изпратила Джилиън да я замести поне една вечер. Също като нея, Джилиън всеки ден се срещаше с различни хора и не би си глътнала езика в присъствието на полковник Кристофър Харт. Бе продавала недвижими имоти на доста по-влиятелни личности от него. Освен това щеше да се откъсне от Джем Хенингс за вечерта, което според Мелина би й се отразило добре.

— Знаеш къде се намира „Адолфъс“, нали?

— Забрави, Мелина! — каза Джилиън, произнасяйки отчетливо всяка сричка.

— Ще отседне в „Меншън“. Трябва да го вземеш оттам и да го заведеш до центъра със…

— Не ме слушаш.

— Не приемам глупави възражения. Не си посочила дори една разумна причина да не отидеш.

— Какво ще кажеш за тази: вече не сме деца. Възрастните не си играят на такива игри.

— Никой не би забелязал размяната.

— Разбира се, но въпросът не е в това.

— Защо?

— Защото е лудост.

— Полковник Харт не ме познава, откакто свят светува. Какъв е проблемът?

Джилиън продължи да отхвърля доводите й:

— Имам своя работа! На път съм да подпиша договор с прочута рекламна агенция за нова сграда на стойност три милиона. Имам среща с тях днес следобед, за да уточним клаузите с продавача. Освен всичко това Джем ще дойде тази вечер. Така че благодаря за предложението, но не.

— Кристофър Харт е симпатяга — закачливо и напевно я увери Мелина.

— Ще ми разкажеш за него.

— Последен шанс. Ще отидеш ли? Ще отидеш…

— Не, Мелина.

— Жалко.

Мелина се намръщи, промърмори, че Джилиън е развалила настроението й и настоя да плати цялата сметка. Щом излязоха от луксозния ресторант, момчетата от паркинга докараха колите им. Единият младеж така се загледа в тях, че едва не удари задната броня в друга кола.

Докато се сбогуваха, Мелина направи последен опит:

— Ще съжаляваш за пропуснатата възможност.

— Все пак благодаря.

— Джилиън, той е национален герой! Ще прекараш вечерта с него. Това е най-хубавият подарък, който съм ти правила, откакто ти показах какво чудо е сутиенът с подплънки.

— Радвам се, че мислиш за мен.

— О, разбирам. Все още си ми сърдита.

— Сърдита?

— Защото миналия месец не успях да ти уредя среща с Кевин Костнър. Джилиън, хиляди пъти ти казах, че графикът му беше претоварен. Нямаше никакъв начин.

Джилиън се засмя, приближи се и я целуна по бузата.

— Не се сърдя. Обичам те, сестричке.

— Аз също.

— Забавлявай се с астронавта. Тя примигна и каза провлачено:

— Не се и съмнявай, че ще опитам.

— Искам подробности — извика Джилиън след нея, когато се качи в колата си. — Цялата истина.

— Обещавам. Ще ти се обадя веднага щом се прибера.

 

Над пустошта духаше силен вятър, който вдигаше прах и брулеше склоновете, преди да се разсее сред шубраците. На върха, където въздухът бе по-рядък и хладен, същият вятър раздвижваше жълтеникавите листа на трепетликите и те зашумоляваха като ехо от безброй кастанети.

Комплексът, разположен сред трепетликовата горичка, се съчетаваше с околността така съвършено, че бе почти невидим за мотористите, които профучаваха по магистралата километри по-ниско. Сградите бяха построени от качествен гранит, специално докаран от Шотландия. Цветните жилки сред сивата маса се преливаха с кафеникавите и жълтеникави оттенъци на заобикалящия пейзаж.

Сенчестата тераса на третия етаж на централната сграда бе като открит храм за молещия се. Беше коленичил върху възглавничка от кафяво кадифе със сложна бродерия. Златистите и сребристи лъскави нишки блестяха на слънчевата светлина, която проникваше през клоните.

Възглавничката бе подарък от поклонничка, която твърдеше, че е донесена в края на миналия век от руски емигранти. Представлявала семейна реликва и затова било голяма жертва от нейна страна да я подари на някого, което доказвало искрената й привързаност към този човек.

Беше навел глава. Гъстите му руси коси изглеждаха почти бели, меки като коприна, ангелски. Очите му бяха затворени. Устните му шепнеха молитвени слова. Ръцете му бяха скръстени под брадичката. Сякаш бе въплъщение на праведността. Докоснал се до божественото начало. Благословен. Светец.

Не беше.

През широката остъклена врата, отделяща терасата от просторното вътрешно помещение, влезе мъж с официален тъмен костюм. Без да издаде звук, се приближи към молещия се и сложи до него лист хартия, като пъхна крайчеца под кадифената възглавничка, за да не бъде отнесен от вятъра. След това се оттегли така безшумно, както бе дошъл.

Коленичилият прекъсна молитвата си, взе бележката и видя на нея печат с датата и часа. „Днес. Преди по-малко от час.“

Докато четеше напечатаното съобщение, на красивото му лице бавно се появи усмивка. Дългите му тънки пръсти притиснаха листа към гърдите, сякаш бе нещо свещено за него. Отново затвори очи. Сякаш обзет от вдъхновение, вдигна глава към небето.

Но не се обърна към Бога. Името, което изрече с благоговение, бе „Джилиън Лойд“.

Бележки

[1] Веднага (ит.) — Б.пр.