Сандра Браун
Размяната (31)

Трийсет и първа глава

— Двамата мними агенти от ФБР? — попита Мелина.

— Да. Казах ти, че ми се струва, че дори за миг не оставаме съвсем сами, помниш ли? Е, наистина не сме сами. Засичат ни по най-съвременния начин. Погледни там. Леко вляво. Виждаш ли?

Почти веднага забеляза светещото движещо се тяло.

— Сателит?

— Точно така. Предавател изпраща сигнали, които могат непрекъснато да бъдат следени…

— Сателит. Можеш да разбереш къде се намира обектът по всяко време. Нарича се ПГА или нещо подобно? Той се усмихна. ГПС. Глобално позиционен сателит.

— Полицията ги използва. Но вече се прилагат по-широко. Джилиън мечтаеше за такава техника. Друг брокер от кантората й издирваше адреси по този начин.

— Е, нашите хора разполагат със собствен приемник — промърмори той. — Ако са ти сложили предавател, биха могли да те намерят навсякъде по света.

— Предавателите не са ли обемисти предмети, закрепени на глезена или китката?

— Технологиите се развиват бързо. Вече има и доста по-малки.

— Чийф, щях да усетя, ако някой ми бе закачил нещо.

— Хенингс?

Тя се замисли, но поклати глава.

— Не, единствения път, когато ме е докосвал, освен докато държеше ръката ми или ме потупваше по рамото за утеха, беше снощи. Поиска да разтрие тила и гърба ми.

— Правил ти е масаж?

— Преди ти да нахълташ. Няма значение — разсеяно каза тя и прехапа долната си устна. — Не би могъл да го сложи на дрехите ми. Бях само по халат. Освен това знаеш, че сутринта тръгнах без никакъв багаж. — Внезапно посегна към шията си. — Медальонът.

Не беше я виждал без това бижу. Носеше го и сутринта, когато се бяха запознали в офиса на Лоусън.

— Хенингс ли ти го подари?

— Вечерта преди убийството, когато ме взе за Джилиън. Казах за това на Лоусън на местопрестъплението, но ти не присъстваше. Беше подарък по случай изкуственото оплождане. Джем настоя да го задържа.

— Хенингс е бил… как се нарече? „Покровител“ на Джилиън.

— По-скоро шпионин — каза тя с презрение. Посегна към тила си, трескаво разкопча тънката златна верижка и разгледа рубиненото сърце.

— Отваря ли се? — попита Чийф.

— Не. Няма плочка отзад. Ако имаше, светлината нямаше да прониква през рубините.

— Не зная нищо за скъпоценните камъни.

Тя внимателно проследи рамката, която придържаше рубините, и разочаровано въздъхна.

— Нищо.

— По дяволите! — Беше изненадан. Медальонът му се струваше най-вероятното прикритие за предавател. — Провери в чантата си.

— Джем е имал много възможности да се добере до нея.

Изсипа цялото съдържание в скута си и започна да тършува. Имаше портфейл с кредитни карти, няколко монети и парите, които бе изтеглила от автомат сутринта. Провери всяка преграда и прокара пръсти по облицовката.

— Нищо. Впрочем бих могла да взема друга чанта. Не е подходящо скривалище, ако целта му е била непрекъснато да ме държи под наблюдение.

— Има ли нещо, което винаги носиш със себе си? С която и чанта да излезеш.

— Клетъчният ми телефон.

— За всеки случай ще го зарежем. Друго? Малкият й бележник с адреси не бе с подвързия и едва ли в него би могло да се скрие нещо. В калъфа на слънчевите й очила нямаше друго, освен тях. Дори провери болтовете, които прикрепяха дръжките към рамките им.

— Джем бе хитър, но не беше Джеймс Бонд.

Чийф продължи да упорства:

— Там е.

Тя извади сребърна кутийка за лекарства, която бе принадлежала на майка й.

— Никога не излизам без нея. Но е отлята, без облицовка, и вътре има само два аспирина.

Извади ги, за да му докаже.

— Счупи ги. — Направи го, но се оказаха най-обикновени таблетки. — А пудриерата ти? — попита той.

Отвори я и стисна дунапреновия кръг, за да провери дали в него не е пъхнато нещо.

— И тук не е, освен ако е скрит зад огледалото.

Чийф я погледна многозначително и след кратко колебание тя удари огледалото е тока на обувката си и изсипа натрошените стъкла на пода.

— Дължиш ми нова пудриера.

— Може ли да се презарежда?

Отмести капачето на отвора за зареждане.

— И тук нищо.

— Ключодържател?

— Остана в колата ми, не помниш ли?

— Добре, добре. Шнола?

— Не използвам.

— Тампони?

— У дома.

— Червила?

Бе взела две. Разви ги, но бяха съвсем гладки. Надникна в празните капачки.

— Нищо.

— Химикалка?

— Не нося. Известна съм с това, че винаги искам назаем.

Той помисли още малко и каза:

— Освен кутийката, има ли нещо друго в чантата ти, с което не можеш да се разделиш?

— Не. Всички адреси и телефонни номера са записани в компютъра ми.

— Когато кацнем…

— Ще изхвърля всичко, дори телефона си.

Той кимна.

— Ако и тогава усетим, че ни следят, значи се борим срещу сила, много по-голяма и от двама ни.

— Например?

Не облекчи тревогата й с признанието си:

— Не смея дори да си помисля.

 

— Мелина?

— Мм?

Тя усети тежест върху бедрото си и топлина, която бе толкова приятна, че протегна ръка да я задържи.

— Почти стигнахме, събуди се.

С неохота отвори очи. Допирът, който чувстваше, бе на дланта на Чийф. Неволно бе притиснала ръката му. Бързо отмести своята, за да я освободи. Изправи гръб и примигна.

По-рано се бяха приземили някъде в Тексас само за да презаредят и да ползват тоалетна. Вятърът бе силен и режещ. Чийф бе настоял да облече якето му, докато вървяха по занемарената писта към хангар, далеч по-зле поддържан от този на Пакс. Бяха изхвърлили клетъчния й телефон и чантата с всички принадлежности в кошче за смет.

Не си спомняше почти нищо след излитането. Закри устата си с ръка, прозина се и попита:

— Кога съм задрямала?

— Преди около час.

Тя промърмори:

— Не помня откога не съм спала спокойно.

Откакто двамата полицаи от далаския участък я бяха събудили, за да й съобщят, че сестра й е мъртва. Преди онази сутрин бе преживяла само няколко разтърсващи момента. Животът й бе поднасял изненади — и радостни, и тъжни, — но в него имаше ред. При всеки изгрев знаеше какво да очаква от деня.

Лудост бе да лети до Ню Мексико посреднощ с двуместен самолет, който скоро е бил ремонтиран. Но бе достатъчно да си спомни причината, за да открие смисъл в тази лудост. Сестра й бе убита.

Кой бе поръчал убийството на Джилиън? Брат Гейбриъл? Нима зад Програмата се криеше така нареченият „божи човек“, както твърдеше Джем? Дали наистина бе създал мрежа за генно инженерство и нищо не подозиращи жени бяха използвани като животни за разплод, човешки инкубатори?

Струваше й се твърде чудовищно и все пак не бе неосъществимо. Колко ли жени и бебетата им бяха пожертвани в името на тази „програма“? Детето на семейство Андерсън? Може би. Джем бе казал: „Бихме искали отново да я използваме.“ Имаше предвид Кейдънс Андерсън.

Потръпваше всеки път, когато си спомняше за смразяващата усмивка на Джем и признанието му, че Програмата се нуждае от нея сега, след загубата на Джилиън. Откакто бе чула това, към отмъщението за убийството на сестра й се бе прибавила и друга цел. Все още то бе главното, но сега знаеше, че трябва да спаси себе си.

Чийф я изтръгна от унеса й, когато призна:

— Аз също едва държа очите си отворени.

— Не звучи много обнадеждаващо за пътничката ти, когато трябва да приземиш самолет.

Той се усмихна широко:

— Лесна работа.

— Искаш ли якето си?

— Задръж го.

Беше доволна, че не се налага да го свали. Приятно й бе да седи, сгушена в него, да усеща допира на меката кожа и да долавя неговия аромат.

Бяха спечелили час време, когато бяха навлезли в планинската часова зона, и навън все още бе тъмно. Под тях нямаше светлини или нещо друго, по което да се ориентира.

— Чийф, каза, че почти сме стигнали. Къде?

— Там, напред.

— Град ли има?

— Писта за кацане.

— Като на Пакс?

— Не толкова удобна.

И това не прозвуча много обнадеждаващо.

— Очаква ли ни някой?

— Съобщих за полета. Ще ни посрещнат. Докато ти забавляваше Пакс, уговорих всичко по телефона.

— Не съм… Виждаш онова възвишение, нали?

— Какво възвишение? Мелина, пошегувах се — каза той, когато долови ужаса в очите й. — Виждам го. Зная какво правя.

— Разбира се. Извинявай.

Все пак, когато малкият самолет почти докосна билото на планината, тя едва се сдържа да не скочи, сякаш това би помогнало да избегнат удар. Въздъхна с облекчение, щом се отклониха. След това рязко се спуснаха наляво.

— Чийф!

— Твърде стръмно е, за да го прескочим наведнъж. Просто кръжа. Мисли си за ястреб.

Опита се да си представи хищната птица, рееща се с въздушните течения, но не можа да престане да мисли за отвесната скала, която й се струваше толкова близо, че би могла да протегне ръка и да я докосне.

— Ето светлините — каза Чийф.

Две редици лампи очертаваха тясна писта.

— Прав си, близо сме — съгласи се тя.

Спокойно и умело Чийф описа широка спирала в котловината между стръмните планински склонове. Постепенно намали височината и самолетът сякаш се отърка във върховете на дърветата. Плъзнаха се към пистата и след няколко секунди се приземиха. Мелина не бе преживявала по-гладко кацане, с какъвто и да е самолет.

— Добра работа — каза тя с пресипнал глас.

— Благодаря.

Влязоха в малкия хангар. Той изключи двигателя. Перката постепенно престана да се върти и настъпи тишина. Чийф я погледна. Тихо призна:

— Направих малка каскада.

— Забелязах.

— Исках да те впечатля.

— И успя.

— Поне се увери, че няма от какво да се боиш.

— Не се боях. Наистина.

— С мен си в безопасност, Мелина.

Дълго остана загледана в лицето му, след което прошепна:

— Не, Чийф. С теб съм в опасност.

— От какво?

— От…

Отговорът й бе прекъснат от силно почукване по стъклото. Двамата не бяха забелязали, че някой се е качил на крилото, за да стигне до вратата, която бе от нейната страна. Изненадана, тя бързо извърна глава и едва не подскочи от уплаха, щом зърна лицето срещу себе си. Бе осветено от фенерче и изглеждаше зловещо.

Под обтегнатата белезникава кожа изпъкваха остри скули. Очите приличаха на малки процепи, а устата — на тесен разрез между две дълбоки бръчки, които се врязваха от орловия нос до брадичката. Косите на непознатия бяха леко оредели в средата на темето, а от двете страни се спускаха сиви плитки, дълги почти до кръста му.

Погледна Чийф.

— Харт?

Тя проследи погледа на индианеца и извърна глава. Навярно доловил недоумението й, Чийф каза:

— Успокой се, Мелина. Няма да ни скалпира. — Мрачно добави: — Почти съм сигурен.

Но пет минути по-късно той се убеди, че е станало преплитане на линиите, настъпила е бъркотия и силата, управляваща съдбата му, добре се забавлява за негова сметка. Никога по време на трите си мисии в Космоса не бе изпитвал толкова силно чувство за нереалност.

Придружителят им мълчеше, сякаш бе ням. Дори не се представи. След като се бе уверил, че те са двойката, която е изпратен да посрещне, сухо им бе наредил да слязат. Беше се спуснал заднишком по стъпалата, вградени в крилото на самолета, след което се бе отдалечил да угаси светлините на пистата. Не бе помогнал на Мелина и не им бе предложил да използват фенерчето му. Когато го настигнаха, вече бе седнал зад волана на пикапа и бе включил двигателя.

Местността бе неравна, отдалечена и пуста. Вятърът свиреше през множеството пролуки в купето и голямата дупка на пода, в която Мелина внимаваше да не падне, като държеше краката си свити встрани и притиснати към неговите. Седеше, заклещена между него и шофьора, и потръпваше от щипещия студ, от който коженото му яке не можеше да я предпази. Индианецът като че ли улучваше всяка вдлъбнатина по пътя. Пикапът подскачаше върху камъните и Чийф усещаше мъчителна болка в гърба. Челюстта му бе изтръпнала от непрекъснатото стискане на зъби.

Всеки опит за разговор би бил напразно усилие. Трябваше да се надвикват с оглушителното бучене на двигателя и свистенето на вятъра, който пронизваше кабината. Пътуваха в напрегнато мълчание.

След четирийсет минути, които му се сториха часове, се изкачиха по един хълм и на слабата утринна светлина забелязаха в подножието постройка. Чийф изпита облекчение, но оптимизмът му бързо изчезна. Не бе възможно това да е крайната им цел. Къщата бе невзрачна, а пикапът, паркиран пред нея — твърде стар.

Но шофьорът натисна спирачката, за да забави и сви по кална пътека, обградена с камъни, които бяха жалък опит за благоустрояване на мястото, което далеч не би могло да се нарече красиво.

Чийф се наведе пред Мелина и извика на индианеца:

— Сигурен ли сте, че сте разбрали правилно инструкциите? Знаете ли къде трябва да ни откарате?

— Тук.

Чийф погледна Мелина, сви рамене и лаконично повтори:

— Тук.

Пикапът рязко спря на сантиметри от стъпалата към входната врата на къщата. Шофьорът зачака с включен двигател.

— Предполагам, че трябва да слезем — каза Мелина.

— Мисля, че си права. — Чийф скочи от кабината и й подаде ръка. — Благодаря — каза той на шофьора, който включи на скорост и потегли, преди вратата да се затвори.

— Мистър „Чешит“ — промърмори той и размаха ръка пред лицето си, когато след пикапа се вдигна облак прах.

— Джед рядко говори.

Едновременно се обърнаха натам, откъдето прозвуча гласът. На прага на отворената врата се открои силуетът на Декстър Лонгтрий.