Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Switch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Размяната

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Двайсет и четвърта глава

Докато крачеше нервно из стаята, Джордж Абът чоплеше нокътя си, вече изгризан до дъно.

— Не разбирам защо.

Декстър Лонгтрий измерваше със стъпки широчината на празния офис, като плътно опираше тока на единия си ботуш в пръстите на другия и пресмяташе метрите.

— Е, извинявай, Декстър — каза Абът и смутено се засмя. — Може би не съм духовно извисен колкото теб. Не вярвам в сънища и видения. Оставям тези глупости на старците от племето.

Лонгтрий вдигна глава и строго го изгледа.

— Не исках да те обидя.

— Не се чувствам обиден.

Лонгтрий продължи да пристъпва, докато измина разстоянието до отсрещната стена. Извади от джоба на ризата си лист и молив и записа широчината на помещението. Цифрата бе приблизителна, но щеше да послужи при съставянето на проекта за обзавеждане на първия щаб на Организацията за защита на коренното население.

— Намеквам само — продължи Абът, — че трябва да бъдем по-настойчиви.

— Няма нужда да го притискаме.

— Все още мисли за нас. Ако чакаме твърде дълго, напълно ще забрави за организацията ни. Трябва да предприемем някакъв ход, да продължим да го убеждаваме.

— Вече казахме всичко, което трябваше да чуе.

— Известните личности като Харт вечно са заобиколени от хора, молещи за какво ли не. „Напишете книга.“ „Произнесете реч.“ „Посетете училището ни.“ „Бихте ли ми дали автограф?“ Не може да угоди на всички и готовият му отговор на всяка молба е „не“. — Абът удари по дланта си с опакото на другата ръка. — Казвам ти, Декстър, само ако сме упорити с него, ще постигнем нещо.

Лонгтрий преброи контактите и отбеляза цифрата върху листа.

— Харт не иска да бъде ухажван.

— Напротив, всеки иска това — възрази Абът и нападна друг нокът. — Нека отидем в Хюстън. Да заминем утре. Или най-късно вдругиден. Ще се наложи да пътуваме с кола. В бюджета няма предвидени пари за самолетни билети. Може би ще трябва да преспим по една нощ в мотел на отиване и на връщане. Ще го поканим на обяд. В някой хубав ресторант. С бели покривки, бяло вино, изискана обстановка. Ще го убедим, че не сме диваци. Така ще го заинтригуваме. — Хвърли поглед към Лонгтрий. — Предполагам, че няма да се съгласиш да се подстрижеш.

Лонгтрий изслуша плана на Джордж с едва сдържана насмешка.

— Всичко това би било загуба на време, Джордж. Кристофър Харт сам ще дойде при нас.

Абът изведнъж отмести ръка от устата си.

— Ще дойде при нас? Сам? За един и същи човек ли говорим? — извика той с писклив глас. — Харт искаше час по-скоро да се отърве от нас.

Лонгтрий знаеше какви мисли се въртят в главата на Абът. Джордж подозираше, че в слуховете за Декстър Лонгтрий има известна доза истина. През повечето време Лонгтрий бе влиятелен човек. Силен, властен, решителен и внушаващ страхопочитание.

Но имаше моменти, в които се държеше странно. Сякаш сваляше перата и стрелите си на вожд и се превръщаше в слабоумен старец. Това караше околните да потъркват слепоочията си и да поклащат глава със съжаление.

— Заради трагедията е — обясняваха по-възрастните. — Все още не я е превъзмогнал напълно.

Въпреки че нещастието се бе случило, когато Абът бе ученик, той бе чувал историята за лудостта на Лонгтрий. След дълъг и мъчителен период на възстановяване вождът отново бе стъпил на крака, но понякога изпадаше в особено състояние. Абът несъмнено смяташе, че в момента изживява подобен пристъп.

Добре. Нека мисли каквото иска.

— Джордж, каквото и да говорим, няма да убедим Кристофър Харт да ни сътрудничи. Сам ще вземе решение, когато е готов. Ще изпита вътрешна потребност.

Но Абът не слушаше. Вече обмисляше друга идея.

— Бихме могли да вдигнем залога. Да увеличим възнаграждението.

— Предложението ни беше разумно и честно.

— Може би трябва да му обещаем премия при подписване на договора, както постъпват с професионалните спортисти. Не зная откъде ще вземем пари. Депозитът за този офис почти ще опразни банковата ни сметка. Може би трябва да отложим наемането.

— Проблемът при Харт не е свързан с пари.

— Прав си, проблемът е, че не иска да бъде индианец. — Абът изплю парченце нокът. — Въпреки че има индиански черти, дълбоко в себе си той се чувства бял. Иска ми се да пратя проклетото копеле по дяволите!

Лонгтрий се усмихна едва забележимо.

— Добра идея, Джордж. Много убедително. Сигурен съм, че така ще го привлечеш на наша страна.

Абът ядосано ритна кутия от безалкохолно, оставена от предишния наемател. Тя издрънча по голия под.

— Прав си. Трябва да запазим добрия тон. Което ме връща към първоначалното ми становище. Необходима е настойчивост. Да въздействаме върху съвестта му.

— Кристофър Харт е човек с будна съвест.

Абът отново не обърна внимание на думите му.

— А какво ще кажеш да му дадем стимул, който няма да ни струва нищо точно сега? Безплатно жилище. Или кола. Това е! Кола. Може би ще придумаме Фред Ийгъл да дари една от фирмата си.

— Нима би искал човек, когото сме подкупили, да бъде наш говорител? — Един от проблемите, с които организацията възнамеряваше да се заеме, бе корупцията в резерватите при сключване на договори за строителство или хазарт. — Освен това Харт е неподкупен.

Абът отчаяно тръсна ръце.

— Тогава какво предлагаш?

— Да отидем веднага в агенцията и да внесем депозита за това помещение, преди да го наеме някой друг.

— Без да сме получили потвърждение от Харт? Искаш да продължим без него?

— Той ще приеме, Джордж.

— Откъде знаеш?

— Зная.

— Имал си видение?

Лонгтрий си даде вид, че не долавя насмешката му и тръгна към изхода.

— Убеден съм. Въпреки че самият полковник Харт все още не знае. Скоро ще реши.

 

Джем Хенингс слезе от колата си и дори не поздрави служителя от паркинга. Униформеният портиер отвори вратата и му стори път да влезе. Джем нехайно кимна за благодарност, но след миг се спря.

— Кой сте вие? Нов ли сте?

— За първи ден съм на работа. Хари Клемет.

— Джем Хенингс. Седемнайсети етаж, апартамент „Д“.

— Приятно ми е, мистър Хенингс. Ако мога да ви помогна с нещо, обадете се.

„Вече започва да се подмазва, за да получи щедър бакшиш за Коледа“, помисли си Джем, докато минаваше през фоайето. Почти бе стигнал до асансьорите, когато Хари извика след него:

— Късметлия сте, мистър Хенингс.

Точно днес не бе имал голям късмет. Всъщност денят не бе никак приятен. Сега мислеше за проблемите си и не бе в настроение да бъбри с персонала. Но не знаеше кога ще му потрябва услуга. Обърна се. Портиерът глуповато му се усмихна.

— Защо да съм късметлия?

— Запознах се е годеницата ви.

Ухиленият Хари бе казал, че е на работа за първи ден. Джем бавно пристъпи обратно към него.

— Как е възможно да си се запознал с нея? Кога се срещнахте, Хари?

Явно доловил нещо странно, новият портиер смотолеви:

— Д-днес следобед. Когато дойде да вземе някои ваши вещи.

 

 

Когато се отдалечиха от високата сграда, в която живееше Джем, Чийф реши, че е време да се погрижат за нещо.

— За какво? — попита тя.

— Да намерим прилична стая. Писна ми от долнопробни мотели, Мелина.

— Бяхме само в един.

— И това е твърде много.

— Беше чист.

— Не смятам чистотата за лукс.

Нае стая в хотел, който отново му се стори скромен, но далеч превъзхождаше крайпътния мотел.

— Не използва кредитна карта, нали? — попита тя, когато Чийф се върна.

— Платих в брой. Администраторът попита за номера на колата.

— Запомни ли го?

— Не, продиктувах измислен, но той не провери. Намигна ми и ни пожела приятно прекарване. Мисли, че сме дошли за кратко следобедно удоволствие. За едно бързо.

Очевидно. Защото бяха настанени в апартамент с двойно легло. Никой от двамата не каза нищо по този повод. Не знаеха как ще се развият нещата вечерта. Може би нямаше да останат да пренощуват. Ако се наложи да преспят тук, в хола имаше диван. Тя щеше да спи там, защото не би издържала да прекара нощта в една и съща стая с Чийф поради множество причини, мисълта за повечето от които я смущаваше. При създалите се обстоятелства бе неуместно дори да мисли за интимност. По ирония на съдбата, благодарение на същите обстоятелства сега бяха заедно.

Коя жена би му устояла? С неподправения си чар бе успял да предразположи дори възрастната Линда Крофт. Всяка жена, останала задълго в едно помещение с него, особено насаме в тясна стая, би се предала на романтични блянове, дори и да знае, че е невъзможно да ги изживее.

Естествено не можеше да става дума за интимна близост между нея и Чийф. Поне засега. В това положение. И като се имаше предвид кои са.

— Ще се поосвежа.

Влезе в банята. Когато се върна след няколко минути, Чийф седеше на ръба на леглото и гледаше телевизия. Даде й знак да се приближи и усили звука.

— Това ли е нашият човек?

Седна до него.

— Да.

Образът на брат Гейбриъл изпълни телевизионния екран. Осветлението подсилваше въздействието на външността му. Бе облечен със светъл костюм, небесносиня риза и подходяща вратовръзка и сякаш излъчваше плътска и душевна чистота. Маслиненозелените му очи сияеха.

— Красавец е, нали?

— Предполагам. Ако си падаш по руси мъже английски тип.

Тя го изгледа намръщено и насочи вниманието си към думите на брат Гейбриъл:

— Чувстваш се изоставен и самотен дори сред хора, които твърдят, че те обичат. Разбирам чувството за самота. Родителите ти никога не са били доволни от теб. Началникът ти поставя неизпълними изисквания. Децата ти не те уважават. Хора, които наричат себе си приятели, те мамят и предават. Може би дори брачният ти партньор те прави за смях и те кара да се чувстваш жалък. Слушай ме — продължи той почти шепнешком. — Слушаш ли, чадо мое? Ако се вслушаш в гласа ми, ще чуеш гласа на онзи, който истински се интересува от теб. Слушай това, което ти казвам, защото от него зависи бъдещето ти във вечността.

Направи драматична пауза, след която отново заговори силно и отчетливо:

— За мен ти не си жалък. Аз те обичам. Искам да те защитя от презрението на другите. От родителите ти, началника, учителя, приятеля, съпругата, съпруга, чиито клетви за обич са фалшиви, фалшиви — подчерта. — Искам да те взема при себе си, да те приема в семейството си. Да, то е огромно. Вече има милиони членове. Но съм запазил място за теб. Само за теб. Твоето специално място ще остане незаето, ако не го приемеш. Зная какво си мислиш. Как е възможно брат Гейбриъл да ме познава? Чуй ме сега. Тези съмнения се подклаждат от дявола. Не им се предавай. Отхвърли ги. Дъще, сине, възлюбени — изрече тихо, — познавам те. И те искам до себе си в новия световен ред.

— „Нов световен ред“? Какво означава това? — попита Чийф.

— Шшт. — Махна му с ръка да замълчи.

Изслушаха заключителното изречение на водещия, докато брат Гейбриъл отправяше прочувствена молитва за благословия. Върху снимка на Храма на фона на ярък залез се изписаха пощенски и електронен адрес. Последва реклама на негови книги.

— Сигурно в тях се крият отговорите на всички житейски въпроси.

— Да. Откъде ли ги е получил?

— Успява да въздейства на хора като Дейл Гордън.

— Не само на тях, Мелина. В космическата програма има няколко души, които твърдят, че той е променил целия им живот.

— Сигурно се шегуваш!

— Една от колежките ми е записала дъщеря си в училището му.

— Как е възможно интелигентни хора да вярват, че един човек е способен да разреши всички проблеми на света?

— Лесно — отвърна Чийф и сви рамене. — Казва им това, което искат да чуят. Използва най-дълбоките им страхове, чувството, че са отхвърлени и неразбрани. Убеждава ги, че е единственият, който вижда достойнствата им. Че ги цени така, както никой друг. Ако го последват, ще станат част от семейството на богоизбраните.

— Невероятно. Страховито.

— Не е толкова невероятно, но определено е страховито. Много хора са вярвали, че Хитлер е носител на вярната идея. Той е типичен пример колко силно влияние може да има един човек върху съзнанието на мнозина. Помисли за по-неизвестните лидери на секти, които са се издигнали благодарение на същата тактика.

Потръпна, но не защото Чийф бе нагласил климатика на най-ниската температура:

— Този човек не се смята за пророк или свещеник. Самият той е божеството в своята догма. Притежава тайната на живота и ако го последваш, ще вървиш по верния път. — Гневно подсмръкна, преди да довърши: — Някъде по пътя съвсем е забравил за Бога.

— Вярваща ли си, Мелина?

Пресипналият му глас я изненада. Сериозно отвърна:

— Да. Ти не си ли?

— Вярвам в науката.

След като поразмишлява върху думите му няколко мига, тя го попита дали винаги е искал да стане астронавт.

— От детството си ли мечтаеше за това?

— Винаги съм се интересувал от Космоса. Исках да науча повече за планетите и Луната, за съзвездията. Когато пораснах достатъчно, нощем се измъквах от къщи и отивах с колелото си в покрайнините на града, където небето беше тъмно. С часове наблюдавах звездите е надеждата да зърна метеор, метеорологически апарат или спътник. Първите астронавти бяха моите герои. Така че — да, бих могъл да кажа, че подсъзнателно винаги съм мечтал да стана един от тях. Но мислех, че е непостижимо.

— Защо?

— Докато завърших гимназия, живеех в резерват.

— Е, и?

— Възможностите там са ограничени.

— Тогава защо не направиш нещо, за да промениш положението?

Строго я изгледа.

— Какво например?

— Стани говорител на онази организация. — Чийф се намръщи. — Какви скрупули имаш? Не харесваш Лонгбуш?

— Лонгтрий.

— Съмняваш се в почтеността му?

— Донякъде. — Разтърси рамене, сякаш за да се освободи от бремето на въпросите й. — Не зная.

— Може би трябва да разбереш.

— Не е само заради него.

— Какво друго има? Парите ли не са достатъчно?

— Не. Увериха ме, че ще имам време да се занимавам и с други неща, стига да не противоречат на политиката им.

— Струва ми се, че няма какво да губиш.

— Защо разговаряме за това? — раздразнено попита той. — Вече реших. Отказах им.

— Но не изглеждаш доволен от решението си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Започна да нервничиш. Защо изведнъж стана толкова заядлив, Чийф? Щом си взел решение и си доволен от него, защо се дразниш, че заговорих на тази тема? — Изгледа го предизвикателно. Той извърна глава. — Боиш се, че ще те разочароват? — След миг попита е по-тих глас: — Или се страхуваш, че самият ти няма да оправдаеш очакванията им?

Чийф повдигна вежди и леко подсвирна:

— Охо! Пускаш отровни стрели, Мелина.

— Ха-ха. Индианска шега. — Задържа поглед върху лицето му. — Така е, нали?

— Кое?

— Поставяш си високи цели и не допускаш провал. Чийф — закачливо продължи тя, — трябва да си позволиш няколко малки провала, за да развиеш способност да си прощаваш, когато направиш грешка.

Приближи лицето си към нейното и погледите им се срещнаха.

— А ти?

— Какво?

— Успя ли да си простиш?

Тя затаи дъх:

— За размяната ли?

— Успя ли?

След кратко мълчание отвърна:

— Опитвам се. Но е трудно и засега чувството за вина надделява.

— Възхищавам се от искреността ти.

— Благодаря.

— Заслужаваш и аз да бъда откровен е теб.

— Ще те изслушам.

Бавно изправи гръб.

— Когато бях там, горе, при последната мисия, се помолих. — Тя остана неподвижна и мълчаливо го изчака да продължи. Чийф смутено сви рамене. — Не беше точно молитва. Не като неговите. — Кимна към телевизора. — Не като онези, които можеш да чуеш в църква. Другите от екипажа спяха. А аз просто гледах навън. Всичко е толкова необятно, толкова… — Помълча, докато намери подходяща дума, за да опише безкрайността на вселената. — Толкова е красиво, Мелина! Накара ме да се почувствам малък и незначителен. И същевременно — бях част от нещо… много по-голямо, внушаващо повече страхопочитание дори от самия Космос. Може би Бог. Изведнъж просто ми хрумна мислено да отправя кратка молитва. Благодарих, че всичко това съществува и че съм избран — единствено аз — да го видя и усетя така. — След миг отново я погледна. — Това е.

— Разбирам.

Примигна, за да разсее сълзите, които напираха в очите й, и преглътна буцата в гърлото си. Не желаеше да го смути, след като бе разкрил душата си пред нея. Искаше да му каже колко поласкана се чувства, че е решил да й се довери за толкова лично преживяване, но не можеше. Искаше да докосне гладкото му лице и да го убеди, че не бива да се срамува заради духовното си пробуждане — но не можеше да стори и това. Ако го докоснеше, би поела голям риск. Затова само промълви:

— Можеш да вярваш и в науката, и във висша сила. Това не са взаимоизключващи се неща.

— Да. Мисля, че си права.

Чийф тихо се покашля, премести се в другия край на леглото и без да свали ботушите си, се отпусна върху покривката, облегнат на таблата. Позвъни по клетъчния си телефон в офиса и жилището си в Хюстън, но не отговори на никое от записаните съобщения.

После се обади в „Меншън“ и попита дали някой го е търсил. Изслуша това, което имаха да му предадат. Тя усети погледа му и извърна глава към него.

Чийф изключи телефона.

— Тъбайъс.

— Опитал е да се свърже с теб?

— Сигурно Лоусън му е казал къде съм отседнал. Оставил е съобщение да му се обадя възможно най-скоро. Казал, че е спешно.

— Ще се обадиш ли?

Той отрицателно поклати глава:

— Ако го направя, официално ще бъда въвлечен в разследване на ФБР. Рано или късно слухът ще стигне до медиите. Предпочитам да остана замесен неофициално. Но не е зле да запазим номера, който е оставил. За всеки случай.

Продиктува й го и тя каза:

— Това е мобифонът му.

— Помниш номера?

— Имам добра памет. Което ме подсеща, че в програмата на Джем за автоматично избиране бяха запаметени няколко номера. За някои бе отбелязано чии са, а за други — не. Записах ги, в случай че паметта ми изневери. После ще ги проверим. Може би някой от тях ще ни помогне да разберем защо е изпратил онези негодници по петите ми.

— Значи смяташ, че Хенингс е подслушал разговора ти, когато си уговаряла срещата си с Тъбайъс?

— Няма кой друг да е. Трябва да е бил Джем.

— Или телефонът ти се подслушва.

Обзе я тревога:

— От кого? Защо?

— Не твърдя, че е така. Просто се опитвам да бъда безпристрастен. Изтъквам и друга вероятност.

Тя се замисли за миг, но решително поклати глава:

— Джем е замесен. Зная. Усещам го.

— Женска интуиция?

— Може би е това, но имам доста натрапчиво чувство. От сутринта, когато бе открито тялото, той се държи странно. Помниш ли, че в офиса на Лоусън твърдеше, че от самото начало е бил против изкуственото оплождане? Джилиън каза точно обратното. Че Джем я е насърчавал да има дете. Значи е лъгал или нея, или нас.

Загледа се пред себе си и Чийф я подкани да сподели всичките си мисли.

— И друго ли има?

Погледна го в очите:

— Лъже и за годежа. Джилиън щеше да ми каже, ако бяха решили да се женят, напълно съм убедена. Джем скалъпи някакво обяснение, че са си обещали да го пазят в тайна, но зная, че е лъжа.

— Щом лъже, че са били сгодени, за какво ли още е излъгал?

— Точно това ме безпокои.

— Възможно ли е по някакъв начин да е свързан е убийството й?

— Неприятно ми е да го мисля, но ми хрумна — призна тя.

Изражението на Чийф я накара да се почувства доволна, че не е негов враг. Надяваше се никога да не си навлече гнева му. Изведнъж скулите му изпъкнаха под обтегнатата кожа и раните се откроиха върху лицето му.

— Боли ли те?

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Да. — Погледът му издаде, че оценява загрижеността й. — Може би си сбъркала призванието си.

— Медицинска сестра?

— Детектив. Да изтъкна ли качествата ти пред Тъбайъс?

— Както желаеш. — Легна от другата страна на леглото и намести възглавницата под главата си. — Господи, колко съм уморена!

— Тършуването е доста изтощителна работа.

Докато бе в апартамента на Джем, едва бе издържала на напрежението. Очакваше всеки момент да се появи или; той, или полицията. Беше проникнала там, поемайки риска да бъде арестувана, но това се оказа напразна загуба на: време, усилия и нерви.

— Жалко, че не открих никаква улика. Ако Джем Хенингс има тъмна страна, умее да я прикрива. В апартамента му нямаше нищо, което да издаде връзка с наемници или каквито и да са онези типове, които нахълтаха в дома ми тази сутрин.

— Какво чете?

— „Форбс“, „Мъни“, „Роб Рипорт“ — списания, които всеки брокер получава. Нито календар, нито бележник или списък с адреси и телефонни номера. Никакви квитанции или бележки. Всъщност нямаше нито една хартийка дори в кошчето за смет. Беше съвършено чисто.

— Нищо общо с представата ми за ергенска бърлога.

— Веднъж двамата с Джилиън ме поканиха на вечеря. Джем приготви ястието. Забелязах, че жилището е идеално чисто. Кухнята бе като аптека. Помислих, че се е постарал специално, защото е очаквал гости. — Замълча и тъжно поклати глава. — Винаги съм го смятала за надменен сухар, а сега, когато научавам все повече за него, не мога да си представя с какво е привличал Джилиън.

— Беше ли влюбена в него?

Замисли се, преди да отговори. Внимателно подбра думите си:

— Мисля, че се заблуждаваше.

— Защо?

— Честно казано, Чийф, малко се смущавам да обсъждам интимния живот на Джилиън с теб.

— Нямам ли право? Тя прекара нощта с мен. Случилото се между нас не ми се струва нередно. Не искам да мисля за него като за изневяра.

— Гузна съвест?

— Заради Хенингс ли? Не. Ако Джилиън го бе обичала истински, щях да се чувствам виновен. Но не мисля, че е била влюбена в него. Така че, не — категорично заяви той.

— Наближаваше четирийсетте, което за една жена е като предупредителен сигнал. Мисля, че Джилиън се е бояла, че Джем е последният й шанс за пълноценна връзка.

— Това не е основателна причина да се обвържеш с някого.

— Всъщност — доста глупава причина.

— Споделяше ли с нея скрупулите си по отношение на Хенингс? — попита той.

— Често. Дори в онзи ден на обяд.

— Иска ми се да разбера какви са били мислите й в онази нощ — тихо каза той. — Дали, когато се е прибрала, е имала угризения.

Тя извърна глава към него. Сините му очи я пронизаха с поглед.

— Не мога да ти разкрия тайните й, Чийф.

— Няма да издадеш тайна. Аз бях с нея.

— Тогава…

— Но искам да чуя какво е мислила. По-рано спомена, че е прекарала страхотно. Каза ли ти как влязохме заедно под душа?

— Не. Всъщност искаше да вземе душ веднага щом се прибере у дома.

— Не сме се къпали заедно.

Погледна го гневно и изненадано:

— О, разбирам! Било е капан. Искал си да разбереш какво зная всъщност.

— Извинявай.

— Върви по дяволите!

Понечи да стане, но той сграбчи ръката й и я спря:

— Моля те, Мелина. Кажи ми какво сподели тя. Моля те.

Искаше да разбере какви са били чувствата на Джилиън в онази нощ. Очевидно изпитваше нужда да узнае. Може би това имаше нещо общо с мотива му да остане замесен, когато във всеки момент би могъл да я изостави сама да търси истината за убийството. Реши, че заслужава да знае поне отчасти какво е мислила Джилиън.

Но не можеше да го гледа в очите, докато говори за това. Издърпа ръката си, отново отпусна глава на възглавницата и прикова поглед в тавана.

— Каза ми, че не е била прелъстена, че сама е пожелала близостта с теб. Така ли си го спомняш? — Усети, че Чийф кимна. — Бояла се е, че това ще повлияе на мнението ти за нея. Че ще те отблъсне.

Почувства как той енергично поклати глава, преди да изрече с дрезгав глас:

— Напротив.

— Е, това е.

Очакваше да чуе още. Когато нежеланието й да продължи стана очевидно, подкани я:

— Какво друго, Мелина?

— Чийф.

— Моля те.

Пое си дълбоко дъх и бавно издиша:

— Може би… вие, мъжете…

— Продължавай. Може би ние, мъжете…

— Се хвалите.

— За какво?

Тя тихо се засмя:

— За всичко.

— Най-вече?

— Досещаш се. — Обърна се към него за миг и отново се загледа в тавана. — Колко пъти…

— Аха. — След миг шеговито подхвърли: — Джилиън ти е казала колко пъти?

— Не точно.

— Няколко.

— Така и предположих.

— Тогава как е възможно да е била влюбена в Хенингс? — Тя рязко извърна глава към него. — Искам да кажа, че човек би могъл да сгреши веднъж, Мелина. Да стори нещо импулсивно, без да мисли — и веднага да съжали. Да си помисли: „Господи, какво направих?“ — и да се упреква. С Джилиън не беше така. Каза ли ти колко…

— Чийф, моля те, престани.

— … колко силно беше привличането помежду ни? Как не можех да й се наситя…

Очите му засияха, докато се взираха в нея от другата страна на огромното легло, което изведнъж й се стори тясно.

Смутена, тя се надигна, обърна се с гръб към него и стъпи на пода. Погледна часовника си.

— Сигурно вече се е прибрал от работа. Трябва да тръгваме. — Стана и започна да събира вещите си. — Опаковай багажа си. Не знаем как ще се развият нещата. Може би няма да се върнем.

Докато прибираха принадлежностите си, настъпи неловко мълчание, изпълнено с чувства, породени от смущаващите теми, на които бяха разговаряли, и нещата, които всеки от тях бе премълчал.

Когато приключи, тя се огледа, за да се увери, че не е забравила нещо и се отправи към вратата, но и двете й ръце бяха заети.

— Аз ще отворя. — Чийф се приближи зад нея и хвана бравата, но не я завъртя. — Мелина? — Дъхът му погали косите й и тя усети топлината на тялото му до гърба си. — Ти си познавала Джилиън по-добре от всеки друг.

Леко кимна.

— Би ли преспала с мен, ако обичаше Хенингс?

Измина дълго време, докато намери сили да отвърне:

— Не. В онази нощ тя напълно бе забравила за Джем. Както и за изкуственото оплождане и желанието си да има дете. Мислеше единствено за теб.

Незабележимо се наведе и тя почувства не само топлината, а и допира на тялото му.

— Трябваше да чуя това.

— Недей, Чийф — прошепна задъхано.

— Какво?

— Не забравяй, че аз съм Мелина, а не Джилиън.