Сандра Браун
Размяната (29)

Двайсет и девета глава

Брат Гейбриъл се молеше.

Изпълняваше този ритуал по три пъти на ден — преди закуска, преди вечеря и преди да си легне. Тази вечер молитвите му бяха дълбоко прочувствени, защото през деня бе постигнал голям успех. Проповедта, която бе записал за поредното телевизионно предаване, бе особено вдъхновена.

Темата бе страданието. Но не Страданието с главно „С“, описано в книгата „Откровение“ на Новия завет, а дребните житейски несгоди. Беше споделил с последователите си начина за преодоляване на тези досадни проблеми.

— Прехвърлете ги на мен — умолително бе изрекъл той с най-искрения си тон. — Стоварете ги върху моите плещи.

По-нататък бе обяснил, че това прехвърляне е възможно само когато страдащият има абсолютна вяра в него и способността му да промени живота на всеки.

Всъщност не бе трудно да проповядва тази идея, защото самият той вярваше в нея.

Можеше да подобри живота на всички хора. Даваше на последователите си пример за съвършенство, на който трябваше да подражават. Даряваше любов на лишените от нея. Обещанията му за нов световен ред вдъхваха надежда на отчаяните. Той бе въплъщение на Божията благодат.

„Въплъщение на Божията благодат“. Хм. Интересна фраза. Трябваше да я запомни.

Децата играеха в двора под балкона му. Всяка вечер, след като се нахранеха, имаха по трийсет минути за свободни занимания. Можеха да правят каквото поискат, но не и да гледат телевизия.

Всички предавания, с изключение на неговите проповеди, бяха забранени в комплекса. Както и вестниците, радиото и книгите, освен ако са лично одобрени от него. Не искаше нищо да размътва съзнанието на онези, които вече бяха достигнали духовно ниво, което им позволяваше да живеят в Храма и да работят под прякото му ръководство.

В ясни, топли вечери като тази децата можеха да поиграят в двора, което бе идеална възможност да го видят, докато се моли. Не трябваше да изпитват и капка съмнение в пълната му духовна отдаденост. Надяваше се да възпита у всяко от тях желание да достигне същото ниво.

Децата бяха надзиравани от майките или възпитателките си, но той настояваше да им се дава свобода да избират любимите си игри. Как иначе би разбрал какви са интересите и дарбите на всяко дете? Дали това момченце ще стане учен? Дали това момиченце е бъдеща лечителка? Джоел бе роден за атлет, а Маргарет — за интелектуалка. Уилям притежаваше талант да привлича като магнит верни приятели. Сара бе артистична натура, но умееше и дипломатично да разрешава спорове. Дали наистина бе доловил у Дейвид предприемачески усет? А у Дженифър — качества на лидер?

Естествено проявяваше по-голям интерес към момчетата. Момичетата щяха да станат жени, а основната роля на жените бе очевидна. Но брат Гейбриъл бе реалист. В индустрията, политиката, търговията и всяка сфера на обществения живот навлизаха все повече жени, особено в Северна Америка и Западна Европа. Докато тази тенденция не се промени, трябваше да се съобразява с нея. Момичетата трябваше да бъдат подготвяни за кариера в различни области, също както момчетата. Всъщност имаше сфери, в които може би биха постигнали по-голям успех от връстниците си от мъжки пол.

Следеше развитието на всички, наблюдаваше поведението им и търсеше слабости, които можеха да доведат до отстраняването им от Програмата. Съвсем малък брой деца не отговаряха на критериите му, което бе доказателство, че процесът на селекция, който бе организирал, води до желаните резултати.

Докато бе на колене, навел глава за молитва, използваше времето да планира бъдещето на всяко от децата. Обмисляше всички смущаващи промени, които щяха да настъпят с навлизането им в света, когато бъдат изпратени да изпълнят целта, за която са създадени. Мисълта за това, което щеше да постигне чрез тях, бе опияняваща.

— Амин.

Изправи се и взе руската възглавничка, върху която коленичеше. Някой долу забеляза, че е завършил молитвата си и радостно го поздрави. Той махна с ръка. След миг всички впериха погледи в него. Копнееха за внимание.

— Вижте ме, брат Гейбриъл.

Джоел хвърли баскетболната топка и с лекота улучи коша. Дали бе бъдеща звезда от НБА? Ако стигне дотам, щеше да се превърне в модел за подражание на безброй младежи. Да повлияе върху живота им и да ги приобщи към своята вяра. Мислено си набеляза да наеме треньор за Джоел, който да развие вродената му дарба.

Енергично изръкопляска.

— Браво! — извика той на момчето.

Лесли, селското момиче от Айова, го гледаше с искрено обожание. След като я бе повикал при себе си, отношението й значително се бе променило. Докладваха му, че вече не се чувства самотна и не изпитва носталгия. Усърдно се бе заловила с уроците и задълженията си.

Намигна й и страните й поруменяха. Това бе напълно нормално. В леглото бе проявила естествена чувственост, характерна за жените с подобен произход. Беше му доставила невероятно удоволствие.

Но бе твърде рано да я повика отново. Останалите щяха да ревнуват.

Мери, момичето с красивите тъмни къдрици, придържаше издутия си корем с две ръце. Приличаше на сочен зрял плод. Зърната на гърдите й изпъкваха под дрехите, едри като палци. Скоро от тях щеше да суче „младенецът“.

Изведнъж брат Гейбриъл почувства възбуда. Бременността на Мери бе твърде напреднала за сексуален контакт, но имаше и други начини да му достави наслада. Реши по-късно да нареди да я доведат. Махна на децата за последен път и влезе вътре. „Въплъщение на Божията благодат“. Думите отново изплуваха в съзнанието му. Биха изглеждали чудесно на голямо рекламно табло, изписани със златни букви под негова снимка е ръце, разперени в израз на всеобхватна любов.

Мистър Хенкок очакваше да му поднесе аперитив, приготвен точно по вкуса му. След като му подаде чашата и пое възглавничката, Хенкок каза:

— Имате обаждане от Далас.

Многозначително изгледа помощника си и той смирено кимна. Брат Гейбриъл отпи глътка и вдигна слушалката.

— Да, Джошуа?

— Проблемът ви е решен.

— Слушам.

Понеже разговорът бе поверителен, този път не включи силните тонколони. Избегна да задава въпроси и да изрича на глас мисли, които биха могли да се окажат компрометиращи. Имаше доверие в охранителните системи и персонала. Но винаги съществуваше вероятност да не са така надеждни, както би трябвало. Не можеше да разчита изцяло на техниката. Още по-малко — на хората. Джошуа каза:

— Мислеше, че работим за него. Дори не му хрумна, че от днес следобед изпълняваме лично ваши заповеди. Самонадеян глупак!

Брат Гейбриъл знаеше от опит, че хората са готови на всичко, за да го зарадват. Колкото по-малко ги хвалеше, толкова повече се стараеха. Например ако желаеше някоя жена да покаже най-доброто от себе си в леглото, преструваше се на отегчен и разсеян. Това я караше да направи всичко възможно, за да разпали страстта му. Същото можеше да се каже и за мъжете. Ако си даваше вид, че не е особено впечатлен, започваха да се хвалят с подвизите си и не бе нужно да ги разпитва, за да чуе всичко, което иска да узнае.

Както бе очаквал, след кратко мълчание Джошуа продължи:

— Лесно му видяхме сметката. Никакъв шанс да оцелее.

Брат Гейбриъл съжаляваше, че е загубил Джем Хенингс. През последните няколко години Хенингс бе ценен инструмент. Но изведнъж се бе превърнал в пречка. Връзката му с разследването на убийството на Джилиън Лойд бе опасна. Лесно бе Дейл Гордън да мине за обикновен психопат. Но ако полицията предприемеше по-задълбочено проучване за участието на Хенингс, биха стигнали до портите на Храма.

Освен това Хенингс бе дал нареждането за Линда Крофт на своя глава, без да се допита до него. Естествено би одобрил този ход. Самият той би издал същата заповед. Но как един обикновен поклонник бе дръзнал сам да вземе толкова важно решение?

Хенингс бе изпълнявал съвестно задълженията си, но не беше незаменим. Имаше достатъчно други, обучени за същата работа, които с нетърпение очакваха да им бъде възложена задача. Не си заслужаваше да мисли повече за Джем Хенингс. След миг брат Гейбриъл напълно забрави за него.

— А по другия въпрос?

Нежеланието на Джошуа да говори бе красноречиво. Брат Гейбриъл отпи нова глътка, опитвайки се да охлади гнева си.

Най-сетне Джошуа плахо призна:

— Като че ли си имаме работа с цяла армия.

Това означаваше, че Кристофър Харт е все още жив и Мелина не е хваната. Почувства прилив на ярост.

— Защо?

— Тези хора не са никак глупави.

— За разлика от вас — изръмжа брат Гейбриъл. — Какво толкова трудно има? — Стисна кристалната чаша така силно, че едва не я счупи. — Нали не искате да ме разочаровате? — каза той, заплашително наблягайки на всяка дума. — Мъжът, когото ликвидирахте тази вечер…

— Да, сър.

— Той ме разочарова. Не бихте искали да бъдете следващите.

Джошуа не бе особено умен, но разбра намека.

— Не, сър.

— Тогава очаквам утре сутринта да получа добри новини.

Рязко затвори и пресуши чашата си на един дъх.

— Още едно питие? — попита Хенкок.

— Да. После искам да доведете Мери.

— Онази…

— Мери, Мери — нетърпеливо повтори брат Гейбриъл. — Знаете коя.

— Но, брат Гейбриъл, тя е в деветия месец.

— Зная! — изкрещя той. — Защо тази вечер всички спорят с мен?

Усети как кръвоносните съдове на главата и врата му изпъкнаха под кожата. Рядко избухваше. Още по-рядко в присъствието на мистър Хенкок. Извърна глава, за да избегне обиденото изражение на помощника си. Не искаше мистър Хенкок да го вижда, че губи самообладание. Гневът бе човешка слабост, а за брат Гейбриъл всички слабости бяха анатема.

„Всичко е заради онази жена“, помисли си той е огорчение. Джилиън Лойд бе виновна. Причината за този изблик и за всички неприятности, които го бяха сполетели през последните няколко дни, бе тя и нощта, която бе прекарала е астронавта. Сега нейната сестра — близначка му създаваше не по-малко проблеми.

— Мистър Хенкок — каза раздразнено той.

— Да, сър?

— Завършихте ли проучването за Мелина Лойд?

— Все още не, сър. Исках да ви представя доклада си, когато събера всички сведения.

— Оценявам старанието ви — отвърна, подхвърляйки кокал на Хенкок, за да поправи грешката си от преди малко. — Но когато решите, че е завършен, искам незабавно да го прегледам. Настоявам да узная всичко за тази жена от деня, в който се е родила.

— Разбира се, сър. Ще се заловя за работа веднага щом повикам Мери. Сега ли желаете да вечеряте или по-късно?

— Ще позвъня, когато огладнея.

— Добре, сър.

Влезе в спалнята си и затвори вратата. Докато очакваше момичето, нервно закрачи, размишлявайки не за нея, а за Мелина. „Може би е същата развратница като Джилиън“, помисли си с презрение.

Никоя жена, колкото и подходяща да е, не си заслужаваше неприятностите, които си бе навлякъл с нея. Тя бе незначителна частица от великия му замисъл. Смешно бе да се бои, че Програмата ще загуби, ако Мелина Лойд не участва. Нито тя, нито която и да е друга на света би могла да й попречи. Никоя жена не бе в състояние да спре осъществяването й или дори да го забави.

Но гордостта не му позволяваше просто да я зачеркне и да забрави за нея. Неговата воля трябваше да надделее в необявената война помежду им. Ако се предаде, какво би говорило това за него? Какъв пример би дал на своите воини, които всеки ден срещаха препятствия при изпълнението на мисиите си? Щяха да загубят вяра в него, ако се разнесе мълва, че е бил победен от една обикновена жена. Държавни глави от цял свят се обръщаха към него за съвет и насърчение. Мъж с неговата власт не можеше да допусне да се разчуе, че е бил обезоръжен от жена. Отрицателните последици от подобна капитулация биха били чудовищни. Просто не биваше да позволява това да се случи.

Мелина Лойд бе отказала да приеме заслужената съдба на сестра си и се бе съюзила с ФБР. Заради нея бе принуден да пожертва Джем Хенингс, който бе ценна придобивка за организацията му. Изпитваше влечение към същия мъж, който бе провалил Джилиън. Трябваше да бъде изправена пред него, за да понесе наказанието си за тези прегрешения.

Едва след като се укроти и разкае за греховете си, щеше да й прости, да я благослови и да я направи член на семейството. Тогава щеше да приеме неговата благосклонност като дар. Разбира се. Коя жена би отказала да бъде сред избраниците му? Той щеше да властва над целия свят.

 

— Какво е това място?

Чийф бе платил на таксиметровия шофьор, който ги бе оставил сред дива пустош. Светлините на Далас едва проблясваха в далечината на север.

Толкова се бяха отдалечили от града, че шофьорът бе започнал да нервничи. Бързаше да се върне и гумите забоксуваха в чакълената настилка, когато рязко обърна и пое обратно натам, откъдето бяха дошли. Пътят, по който бяха свили от междущатската магистрала, се оказа задънен. Сега с Чийф стояха там, където свършваше.

Той хвана ръката й и почти я повлече към ръждясала тенекиена барака.

— Остави на мен да говоря.

— Добре. И без това нямам думи.

Постройката приличаше на огромен варел, разрязан на половина и обърнат с извитата част нагоре. В средата на свода висеше неонова лампа, която осветяваше циментираната площадка отпред, широка няколко метра.

Вляво се виждаше малка писта за кацане.

Зад тях бе пълен мрак.

Насреща им изскочи немска овчарка с оголени зъби.

— Чийф!

Дръпна ръката му и го накара да спре.

Точно в този миг някой излезе през тясната врата, изрязана в ламарината. Изтри ръце в стар червен парцал и примигна от силната светлина. Явно не му се сториха опасни, защото успокои кучето и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз съм, Кристофър Харт.

Омазнените ръце, които стискаха парцала, изведнъж застинаха. Небръснатото лице на непознатия доби учуден израз. Чийф пристъпи към осветената площадка, за да го види по-ясно.

— Мътните ме взели!

— Не знаех дали все още си тук и се занимаваш със същия бизнес.

— Бизнес ли? Нищо особено. Къде си пострадал?

Чийф не даде обяснение. Дори не излъга. Двамата останаха загледани един в друг няколко мига. После Чийф я представи:

— Мелина, това е Пакс Ройстън. Пакс, Мелина.

Човекът плахо кимна:

— Приятно ми е.

— На мен също.

Любезностите прозвучаха неуместно при тези обстоятелства. Това не бе следобедно парти, а и между двамата мъже се долавяше необяснимо напрежение.

Докато Пакс ги оглеждаше, тя не откъсна поглед от него. Беше облечен е работен гащеризон с цип отпред, изцапан със смазка. Лицето му бе сбръчкано като на дългогодишен пушач и навярно изглеждаше по-възрастен, отколкото бе в действителност.

Пакс хвърли поглед към пътя. Явно се чудеше с какъв превоз са се придвижили дотук.

— С парашути ли дойдохте?

— С такси.

— Такси? — повтори той с недоумение. — От Далас?

— Сам ли си тук?

— Само с Бандита. — Любопитно изгледа и двамата. — Ще влезете ли?

Осветлението вътре бе слабо в сравнение е неоновата лампа отвън. Бяха й нужни няколко мига, за да свикне. Върху голям варел бе поставен черно-бял телевизор, по който предаваха хокеен мач. Пакс намали звука, но остави замъглената картина. Кучето любопитно подуши дланта й, одобрително изскимтя, след което се оттегли до купата си с вода и шумно залочи.

Пакс каза:

— Плаши хората, но в интерес на истината — не става за пазач.

— За наш късмет.

Отвърна на усмивката й.

— Искате ли кафе?

— Самолет — каза Чийф и сложи край на безсмислената размяна на любезности. — Трябва ми самолет.

Всички самолети в хангара бяха в различен етап на ремонт. Очевидно Пакс бе прекъснал работата си по един от тях, когато бяха пристигнали. Точно над разглобения двигател висеше електрическа крушка в метална кошница. Частите бяха разпилени върху парче овехтял мокет е оръфани краища.

— С един двигател — каза Чийф. — Нищо специално.

— Докъде ще летиш?

— Имаш ли или не? — попита той, раздразнен от любопитството на Пакс.

— Да, имам един. Отвън, зад хангара.

— Става ли за летене?

— Ако си добър пилот.

Чийф му хвърли смразяващ поглед.

Пакс сви рамене:

— Става.

Странната враждебност между двамата й се струваше все по-осезаема. Чийф поиска от Пакс ключовете за самолета.

— Ще го огледам. — Пакс затътри крака към остъклена кабина, която навярно служеше за офис. Чийф се обърна към нея: — Сигурно ще се намери пакетирана храна. Купи някой сандвич и газирано, каквото смяташ, че ще бъде необходимо. И непременно иди до тоалетната. Ще кацнем за презареждане, но не много скоро.

— Заминаваме за Ню Мексико, нали?

Пакс донесе ключовете и картонче с номера на опашката.

— Вдясно от задната врата. Чудесен малък самолет. Току-що ремонтиран.

— Благодаря.

Чийф тръгна към другия край на хангара между самолетите и петната машинно масло и двамата с Пакс го проследиха с поглед. Задната врата се затвори с трясък след него. Пакс попита:

— Е, ще пийнете ли кафе?

— Не, благодаря. Но ще взема нещо за из път. Пакетирана храна и газирано, ако имате.

Поведе я към два автомата.

— Газираното е студено, но не зная колко пресни са тези неща — предупреди я той и посочи към целофанените пакети, окачени на кука в единия автомат. — Не си спомням кога за последен път го презаредиха.

Тя потърси в чантата си монети.

— Не се безпокойте. — Пакс отключи двете машини. — Вземете каквото желаете.

Докато избираше, сподели с него:

— Никога не съм летяла с Чийф.

— Няма за какво да се тревожите. Той е отличен пилот. Не съм виждал човек с по-остри инстинкти.

— Били сте заедно във военновъздушните сили?

— Може да се каже.

— Преди да се заловите със собствен бизнес, и вие ли работехте за НАСА?

Пакс леко се засмя:

— Не, госпожо.

— Но се познавате отдавна?

— От години не поддържаме връзка. — Посочи към автомата. — Тези ореховки не са лоши.

— Взех достатъчно — каза тя, разочарована, че не бе обяснил причината да не поддържат връзка е Чийф. За какво ли се бяха скарали? Заради жена? Самолет? Или между двамата бе възникнало съперничество кой е по-добър пилот? Може би Пакс не бе допуснат да участва в космическата програма и завиждаше на Чийф.

Пакс старателно затършува наоколо за торбичка и най-сетне намери една в кошчето за смет.

— Вчера напазарувах — обясни той, докато пъхаше сухата храна и кутиите газирано в полиетиленовия плик. — Най-вече кучешка храна. Този пес яде колкото кон.

Чуха задната врата да се отваря и токовете на ботушите на Чийф затракаха по бетонния под, докато се връщаше през огромния хангар.

— Изглежда добре — каза той на Пакс.

— Не бих те излъгал.

Чийф се обърна към нея и попита дали вече е ползвала тоалетната. Тя поклати глава.

— Върви. Трябва да се обадя на няколко души. После веднага тръгваме.

— Оттам. — Пакс посочи към една врата. — Но трябва да ви предупредя, че не е лукс.

Наистина не беше. По мивката и тоалетната чиния имаше петна от ръжда. Подът бе изцапан със смазка. По плаката на цял отбор голи жени в неприлични пози личаха безброй отпечатъци от мръсни пръсти. Още по-неприличен бе надписът на шкафчето за хартиени кърпи.

 

След като ползва тоалетната, тя изми лицето и ръцете си е оскъдния сапун. Когато неволно погледна към счупеното огледало над мивката, затаи дъх. По лицето и шията й имаше тъмни петна. Наведе се да ги разгледа по-отблизо. Засъхнала кръв. Кръвта на Джем. По косите й също бяха останали следи.

Потисна надигащия се в нея ужас, въздъхна дълбоко и наведе глава под чешмата. Водата бе леденостудена, но тя изтърпя, докато потече чиста струя, без розов оттенък.

Леко подсуши косите си с хартиени кърпи и ги приглади с пръсти, доколкото успя. Реши, че няма смисъл да губи време. Всеки опит да си придаде по-приличен вид би бил напразен. Трябваше да започне отначало. Сякаш бяха изминали векове, откакто бе взела душ в крайпътния мотел сутринта. Освен това нещата й бяха останали в наетата кола на паркинга пред дома на Джем.

Когато излезе, Чийф все още говореше по клетъчния си телефон. Забеляза мокрите й коси и навярно се досети защо ги е измила. Тя влезе в разхвърляния офис, където Пакс седеше на въртящ се стол. Бандита се бе сгушил до него, отпуснал глава върху бедрото му. Пакс галеше кучето по главата.

— Мисля, че затова не е свиреп — каза той с умиление и кимна към немската овчарка. — Разглезил съм го. Превърнал съм го в гален домашен любимец.

— Изградили сте приятелство, което се отразява добре и на двама ви.

Пакс махна с ръка към влажните й коси.

— Може би ще успея да намеря кърпа някъде тук.

— Бързо ще изсъхнат.

Огледа офиса и погледът й се спря на снимка на Пакс и някаква жена под неоновата табела на казино „Златен къс“ точно зад тях.

— Това мисис Ройстън ли е?

— Приятелката ми.

— Често ли ходите във Вегас?

— Луизиана е по-близо — отвърна той, имайки предвид казината в Босиър Сити. — Винаги когато намерим свободно време, отиваме там. Аз играя на зарове. Тя предпочита ротативките. — Докато говореше, не откъсна поглед от Чийф през паравана от матово стъкло. — Вие двамата…

Досети се за какво намеква и смутено поклати глава:

— Излизаше със сестра ми.

Пакс я изгледа изненадано:

— Така ли?

— Мм.

— Помислих…

— Не.

Пакс не каза нищо. Трудно бе да устои на недоверчивия му поглед и рискувайки да се издаде, извърна глава. Въпросът му я накара да си спомни как Чийф едва не я бе целунал на задната седалка на таксито. Толкова желаеш тази опасна, глупава и неуместна целувка!

Безсмисленият им разговор завърши с тези смущава реплики. Тя си даде вид, че съсредоточено разглежда картата на щата Тексас, която висеше на стената, а Пакс продължи да гали Бандита.

Четири минути по-късно Чийф приключи телефонните си разговори и се запъти към офиса, но спря на прага. Пъхна ръце в джобовете на джинсите си и извади три стодоларови банкноти, които хвърли върху бюрото на Пакс.

— Нямам повече в брой, а не искам да използвам кредитна карта.

Явно учуден, Пакс хвърли поглед към нея, но тя не се опита да измисли обяснение. Вслуша се в молбата на Чийф да остави на него да говори. Тук имаше нещо необичайно. Не знаеше какво, но се боеше да не изрече нещо, което би нарушило крехкото равновесие, и реши, че е по-добре да замълчи.

— Знаеш, че не съм измамник — каза Чийф на механика — Ще ти доплатя, когато върна самолета.

— Имам ти доверие.

— Дано е така, защото сега ще ти кажа нещо важно. — Направи дълга пауза, за да се увери, че е привлякъл вниманието на Пакс. — Вземи кучето и приятелката си и напуснете града тази нощ. Идете в Босиър Сити. Или във Вегас. Където и да е. Само се махнете оттук.

Бе изненадана, че Чийф е чул разговора им, докато говореше по телефона. Пакс се намръщи.

— Ще ми кажеш ли какво става, по дяволите?

— Не — спокойно отвърна Чийф. — Твърдиш, че ми имаш доверие. Надявам се да си искрен. Не задавай въпроси, просто направи каквото ти казвам. Разкарай се оттук. Веднага! Има голяма вероятност след малко да се появят двама типове и тежко ти, ако си все още тук.

Пакс го изгледа изпитателно и след миг каза:

— Не съм те виждал от години. Нямах никаква вест от теб. Сега се появяваш изневиделица посред нощ, приличаш на пребит хлапак, водиш красива жена в неугледен вид — извинявай, че изтъквам това, Мелина. Нахълтваш в хангара ми, правиш се на бог и наемаш самолет, за който не можеш да платиш. Накрая ми казваш да зарежа бизнеса си и да напусна града. Нима нямам право да попитам защо?

— Нямаш.

— Стига глупости! Кажи ми защо трябва да се връзвам на проклетите ти брътвежи.

Чийф дълго се поколеба, преди да отговори. Най-сетне процеди през зъби:

— Защото си ми баща и не искам да нося отговорност, ако с теб се случи нещо лошо.