Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Switch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Размяната

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Втора глава

Дискретно, доколкото бе възможно, полковник Кристофър Харт погледна часовника си. Но очевидно това не остана незабелязано, както се бе надявал. Джордж Абът, единият от мъжете, които седяха срещу него, се наведе напред.

— Още кафе? Или нещо по-силно, този път? Кристофър — или Чийф[1], както шеговито го наричаха колегите му от НАСА — се усмихна и поклати глава.

— Не, благодаря. Преди банкета днес ще има пресконференция. Трябва да бъда с бистър ум.

— Няма да ви задържим още дълго.

Тази реплика бе на Декстър Лонгтрий, пестелив на думи човек, който при разговор през повечето време слушаше събеседника си. Гласът на Лонгтрий бе плътен и хладен и уверението му сякаш се стовари като камък помежду им. Усмивката му изглеждаше фалшива и чудата на строгото мургаво лице. Никак не се вместваше сред множеството бръчки около хлътналите очи и ранните дълбоки гънки от двете страни на тънките му, издължени устни. Чертите му не трепнаха, участваха само устните, но и те изглеждаха неестествено разтегнати.

От началото на срещата, почти преди час, Лонгтрий не бе помръднал, освен, за да разбърка захарта в кафето си и от време на време — за да поднесе изящната порцеланова чашка към устата си. Сякаш при съвсем леко стискане грубата му, почерняла ръка щеше да счупи порцелана. Когато не отпиваше кафе, ръцете му стояха неподвижни в скута.

Докато Абът непрекъснато шаваше. Беше извадил сламката от чашата си със студен чай и поне десетина пъти бе променил формата й, а накрая я бе вързал на възел. Въртеше кибритената кутия в чистия, празен пепелник. Не преставаше да сменя позата си на стола, сякаш преживяваше хемороидна криза. Чешеше коляното си и за разлика от Лонгтрий, усмивката не слизаше от лицето му.

Лонгтрий бе твърде мрачен. А Абът прекаляваше с любезностите. Трудно бе за Чийф да реши към кого изпитва по-голямо недоверие.

 

 

Искаше срещата да свърши час по-скоро и каза:

— Оценявам интереса ви, господа. Дадохте ми сериозен повод за размисъл.

Абът нервно се покашля.

— Всъщност, господин полковник, надявахме се да получим някакъв отговор.

— Днес? — възкликна Чийф. — Искате отговора днес?

— Не нещо конкретно — побърза да изясни Абът. — Само да загатнете, така да се каже, какво би могло да бъде окончателното ви решение.

— Това е нереалистично. — Чийф извърна глава към Декстър Лонгтрий, чийто поглед не издаваше нищо. — Оттеглянето ми от НАСА няма да бъде окончателно обявено през следващите няколко месеца, а какво ще правя по-нататък — самият аз не зная. — Засмя се насила. — Дори не съм сигурен къде ще живея.

— Е, естествено бихме се радвали да се установите в родния ни щат Ню Мексико — каза Абът твърде гръмогласно за тихия салон за коктейли. — Отраснали сте в Ню Мексико. Все още се надяваме да ни сътрудничите.

— Благодаря — троснато отвърна Чийф. Спомените му от детството не бяха щастливи.

— Щабът ни ще бъде в Санта Фе. Би било удобно, ако живеете наблизо.

— Удобно, но не необходимо — намеси се Лонгтрий.

— Разбира се — потвърди Абът. Беше подлизурко, който се съгласяваше с Лонгтрий по всеки въпрос. — Това, което иска да каже Декстър, господин полковник, е, че покрай тази работа ще имате голяма свобода за други начинания. Ще можете да преследвате свои интереси, стига да не противоречат на нашите, естествено. Всички печелим. Толкова е просто.

Говореше като търговец на коли втора употреба, който се опитва да осъществи продажба, и широката му усмивка събуждаше недоверие.

— Боя се, че не е така просто, мистър Абът. Отново заговори Лонгтрий и гласът му напомни на Чийф за бавно приближаваща се змия.

— Полковник Харт, струва ми се, че сте скептично настроен.

— Без майтап — подхвърли Абът.

Единствено той се засмя на глуповатата си шега. Чийф не откъсна поглед от Декстър Лонгтрий и никой от двамата не се усмихна.

— Така е, имам известни скрупули.

— По отношение на организацията?

Чийф се замисли. Не искаше да ги обиди, въпреки че Декстър Лонгтрий го изкушаваше. Беше от племето Апахи Джикарила и носеше плитки, дълги до кръста, които се спускаха като ивици черна коприна пред реверите на сакото му. Ако не примигваше от време на време, човек би го взел за статуя от музей на югозападното изкуство. От друга страна, Чийф бе служил при тиранични началници, пред които навярно плитките на Лонгтрий биха настръхнали.

В отговор на въпроса му Чийф каза:

— Съмненията ми не са пряко свързани с предложението ви за участие в ОЗКНА.

„Организация за защита на коренното население на Америка“ бе името на група, която възнамеряваха да основат. Според официалното предложение, което бяха изпратили на Чийф преди тази среща, щяха да оказват съдействие на всяко племе или резерват, които се нуждаят от помощ. Услугите им щяха да обхващат от юридическо представителство и набиране на средства за подпомагане до лобиране за или против законопроекти на Конгреса, които пряко засягат потомците на коренните жители.

Адвокатите и другите професионалисти, от които вече бяха получили потвърждение, се бяха съгласили да участват на доброволни начала. Организацията предлагаше на Чийф годишен договор да бъде техен главен представител и говорител пред медиите и във Вашингтон.

Не само от финансови съображения първоначалната му реакция бе категорично да откаже.

Каза, възможно най-уклончиво:

— Слушал съм и съм чел неща, които ми се струват крайно обезпокояващи.

— Например?

— Например, че някои индианци трупат богатства от права за минерални находища, казина и други изгодни начинания в резерватите, докато много други продължават да живеят доста под прага на бедността. Печалбите се разпределят неравномерно. Понякога дори изобщо не се разпределят. Това определено ме безпокои.

Абът каза въодушевено:

— Ето една причина да се включите. Бихте могли да промените нещата. Това е и нашата цел.

Чийф погледна настойчивия си събеседник.

— Няма ли вече други организации, които предлагат подобни услуги?

— Има, и са добри. Но ние се надяваме да станем по-добри. Най-добрите. Така ще се откроим сред останалите.

— Защо избрахте точно мен?

— Защото сте национален герой, първият астронавт от индиански произход. Излизали сте в открития Космос!

— Това не означава, че бих се справил като защитник на нечии интереси.

— Напротив, полковник Харт. Когато говорите, хората ви слушат. Особено дамите — добави Абът с обидно намигване.

Харт го погледна и поклати глава с недоумение.

— И сте готови да ме направите свой представител, без да знаете какво бих казал на даден форум? Нима политическите ми убеждения нямат значение за вас? Дори не сте ме попитали за личната ми философия.

— Но…

Лонгтрий вдигна ръка и даде знак на Абът да прекъсне увещанията си. Тон моментално замълча.

— Нека мистър Харт сподели това, което мисли.

— Благодаря. — Не би имало смисъл да продължават с обсъждането, защото вече бе решил. Щеше недвусмислено да им го покаже още сега. — Но преди да се обвържа, с която и да е самопровъзгласена обществена групировка или организация, първо трябва да се убедя, че целта на създателите й не е лична облага. Второ, трябва да повярвам, че тази групировка се интересува от мен като личност, а не като индианец.

Последва дълго мълчание. Най-сетне бе нарушено от Лонгтрий.

— Нима се отричате от корените си?

— Не бих могъл, дори и да исках. Прякорът ми е свързан с тях. Но никога не съм парадирал с индианската си кръв. Не бих приел пост, който ми е предложен единствено заради произхода ми.

Абът отново смутено се засмя.

— За нас е изключително важно, че сте наследник на Куана Паркър.

— Който беше наполовина бял.

Абът не можа да отвърне на това. След още няколко мига неловко мълчание Лонгтрий явно реши, че е по-добре да се откажат за момента. Изправи се и Чийф едва сега забеляза ниския му ръст. Властните маниери на този човек го бяха накарали да предположи, че е по-едър. Той каза:

— Дадохме на полковник Харт достатъчен повод за размисъл за един следобед, Джордж. Тази вечер трябва да присъства на важно тържество.

Чийф също стана. Абът изглеждаше объркан, сякаш в последния момент бе настъпила промяна в програмата, за която не бе уведомен. Най-сетне и той се изправи.

— Оценявам гласуваното доверие — каза Чийф и подаде ръка на Лонгтрий. — Поласкан съм от предложението. Но все още не съм готов да дам категоричен отговор.

— Тогава трябва да се постараем да ви убедим. — Стисна ръката на Чийф веднъж, рязко и силно, и я пусна. — Съгласен ли сте да се срещнем утре сутринта, за да продължим този разговор?

— Възнамерявах да се върна в Хюстън рано сутринта.

— Ранобудни сме. Вие назовете часа и мястото.

Всъщност нямаше какво друго да обсъждат. Чийф знаеше какъв ще бъде отговорът му дори преди тази среща. Бе приел поканата за нея просто от учтивост. Високопарните им изявления не бяха променили решението му. Лонгтрий изглеждаше доста заможен, не приличаше нито на индианец, който едва свързва двата края в някой резерват, нито на идеалист, готов да се бори срещу несправедливостите спрямо своята раса. Но потайният негодник не му помогна да намери хитър начин да избегне ранната среща следващата сутрин.

— Точно в девет? — отчетливо попита Чийф. — На закуска тук, в „Промънейд“?

— Дотогава — отвърна апахът. Абът припряно се ръкува с Чийф и забърза след Лонгтрий към изхода на бара.

Другите ранни посетители впериха любопитни погледи в тях. Декстър Лонгтрий определено имаше впечатляваща външност, но изглеждаше странно сред богатите клиенти в луксозното кафене на „Меншън“, особено с ресните и мънистата на широкия колан, който бе сложил върху панталоните си.

— Какъв е той — актьор?

Чийф се обърна към сервитьорката, която безшумно се бе приближила и му бе задала въпроса.

— Не, истински екземпляр.

— Нима? — Когато Абът и Лонгтрий се скриха от погледа им, тя се усмихна на Чийф. — Да ви донеса ли още нещо, мистър Харт?

— Не сега, благодаря.

— Тогава надявам се да се отбиете отново, преди да заминете.

— Може би ще дойда късно вечерта за едно питие.

— Ще ви очаквам с нетърпение.

Беше свикнал с вниманието на жените. Бе получавал писма с неприлични предложения, понякога придружени с еротични фотографии. Често в барове из цялата страна пред него се появяваха салфетки с номера на хотелски стаи. Дори веднъж на официална вечеря в Белия дом една дама бе пъхнала в ръката му чифт бикини, докато се ръкуваха.

Най-често не обръщаше внимание на интереса им. Но тази млада жена бе доста привлекателна. Владееше до съвършенство характерната за момичетата от Далас усмивка, която представлява неустоимо съчетание от кокетните маниери на красавиците от Юга и дързостта на каубойските дъщери. Чийф неволно отвърна.

Но, по дяволите, беше твърде млада! Или може би той остаряваше. В буйните си младежки години би взел подобна усмивка за откровено съблазнителна и би се възползвал.

Но вече не бе в първа младост и буйният му нрав донякъде бе укротен. Все пак й остави щедър бакшиш и без да губи време, се върна в стаята си да вземе душ. Както бе обещала камериерката, сакото му бе изгладено и закачено в гардероба. Черните каубойски ботуши бяха лъснати до блясък.

Позволи си малък бърбън, докато се обличаше, а после старателно изми зъбите и освежи дъха си. Не подобаваше на един индианец да се появи на пресконференция с дъх на „огнена вода“.

Намръщи се при вида на белега на рамото си. Облече безупречно изгладената риза и закопча перлените копчета. Почти винаги този белег бе скрит под дрехите му. След разговора с Абът и Лонгтрий отново се бе сетил за него.

Какво трябваше да доказва? Защо все още изпитваше нужда от себеутвърждаване и търсене на оправдания? Нямаше за какво да се извинява. Беше се справил блестящо с всичко, с което се бе заловил: участието в спортни състезания, обучението за пилот от Военновъздушните сили, реактивните изтребители, космическата програма.

Бе постигнал всичко въпреки произхода си. Беше отраснал в резерват. И какво от това? Не се бе ползвал с никакви привилегии. Все пак осъзнаваше колко ценно за популярността на програмата е участието му в нея. Но разумът му подсказваше, че НАСА не би поверила три космически мисии и екипажите им на човек, който не притежава необходимите качества, за да ги ръководи.

Но друга част от него, индианската, винаги щеше да се пита дали механизмите на системата не са били специално смазани, за да улеснят пътя му в университета, Военновъздушните сили и НАСА. „Нека направим компромис за червенокожия младеж. Ще се отрази добре на репутацията ни.“

Вероятно никой от хората, оказали влияние върху кариерата му, не би изрекъл или дори помислил нещо подобно. Но му бе неприятно да го подозира. Точно както бе казал на Лонгтрий и Абът, никога не се бе възползвал от произхода си, за да постигне нещо.

Ако някой смяташе това за измяна спрямо расата му, проблемът бе негов.

Леко напръска лицето си с одеколон и прокара пръсти през съвършено правите си черни коси. Явно индианските му гени бяха надделели. Имаше косите и скулите, характерни за команчите. Майка му бе петнайсето — шестнайсето поколение команч. Ако не бе прапрадядо му, навярно щеше да има още по-типични индиански черти.

Но някога височък каубой от ранчо в Оклахома бе залюбил прапрабаба му, малко след като индианската територия бе превърната в щат. От него Кристофър Харт бе наследил високата широкоплещеста фигура и синия цвят на очите, които първата му приятелка бе оприличила на тези на Пол Нюмън.

Те бяха една от причините баща му да изостави семейството си. За нещастие, бе наследил и част от неговата кръв.

Изведнъж осъзна, че твърде дълго е останал замислен, сложи часовника, загъна маншетите си и бе готов. Преди да излезе от стаята, прегледа програмата, която бе получил по факса в офиса си в Хюстън. Прочете името на лицето, с което трябваше да се срещне, и се постара да го запомни.

Всъщност би предпочел да шофира сам от уединената област Търтъл Крийк, където се намираше „Меншън“, незабелязано, по тих, заобиколен път. Имаше адреса и разчитайки само на вроденото си чувство за ориентация, лесно би намерил хотел „Адолфъс“.

Но от организацията, която щеше да му връчи наградата, бяха настояли да изпратят придружител.

— Тя ще бъде не само ваш личен шофьор. Има връзки с медиите и познава всички местни журналисти — бяха го уверили те. — Ще бъдете доволен, че ви съпровожда Мелина Лойд. Иначе почитателите биха ви обсадили.

Докато излизаше от хотела, към него се приближи жена.

— Полковник Харт?

Беше облечена със семпла, но елегантна и навярно доста скъпа вечерна рокля. Слънчевата светлина придаваше разноцветни оттенъци на косите й, които иначе изглеждаха тъмни почти колкото неговите. Бяха прави и разделени на път, без бретон. Носеше слънчеви очила.

— Вие навярно сте мис Лойд?

Тя му подаде ръка.

— Мелина.

— Тогава наричайте ме Чийф.

Размениха усмивки, докато се ръкуваха.

— Харесвате ли стаята си? Надявам се да сте доволен.

— Напълно. Дори намерих поднос с плодове и бутилка шампанско. Персоналът се отнася с мен като с крал.

— С това са прочути.

Кимна към автомобила „Лексъс“, последен модел, който ги очакваше в края на сенчестата алея. Портиерът вече бе отворил вратата. Мелина Лойд даде щедър бакшиш на младежа.

— Приятно пътуване, мис Лойд — каза той и им помаха.

— Сигурно често гостувате тук — предположи Чийф.

Мелина се засмя.

— Не аз. Неколцина от клиентите ми отсядат в този хотел. Най-известните — добави тя и закачливо го погледна. — Когато реша да си позволя малко лукс, обичам да идвам на обяд. Приятно ми е да наблюдавам хората, а и правят чудесна мексиканска супа.

— Ще запомня това.

— Нагласете климатика, както предпочитате.

Тъмните коси се развяха над раменете й, когато завъртя глава, за да провери дали е безопасно да завие. Той усети свежия й аромат.

— Така е добре, благодаря.

— В колко часа пристигнахте в Далас?

— Около два следобед.

— Чудесно. Имали сте време да си отдъхнете.

— Поплувах в басейна.

— Не беше ли твърде хладно?

— Не и за мен. Преплувах няколко дължини. Погрижих се за тена си.

Тя спря на червен светофар и извърна глава:

— За тена си? Това индианска шега ли е?

Чийф се засмя, доволен, че е доловила хумора и още повече, че не се смущава да коментира.

— Точно така.

Мелина отвърна на усмивката му. Искаше му се да свали слънчевите очила, за да види дали очите й са така красиви, както останалата част от лицето. Особено устните, формата им събуждаше у него греховни помисли.

Когато отмести крак от спирачката и натисна газта, роклята й се повдигна леко над коляното. Тъканта съблазнително изшумоля, когато се плъзна по ефирния чорапогащник. Приятен звук. Още по-приятна гледка.

— Какво бихте желали?

Очите му внезапно отместиха поглед от коляното към лицето й.

— Моля?

— В хладилния шкаф зад седалката ми има минерална вода и газирано.

— А, благодаря, нищо.

— Предупредиха ме да ви подготвя за голяма аудитория тази вечер. Знаете за пресконференцията, нали?

— Във фоайето на втория етаж.

Мелина кимна.

— Ще се влиза само със специален пропуск. Помнете, че официално вечерята започва в седем и трийсет, но не е задължително пресконференцията да трае дотогава. Дайте ми знак, когато желаете да свърши, независимо дали сте отговорили на пет въпроса или на петдесет. Ще измисля учтиво извинение и ще ви отведа в тържествената зала. Така да се каже — ще вляза в ролята на лошия тип.

— Не мисля, че някой би имал такова мнение за вас.

— Че съм лоша?

— По-скоро, че сте „тип“?

Тя не бе глупава, винаги усещаше, когато някой флиртува с нея. Отново го погледна крадешком под крайчеца на очилата си.

— Благодаря.

 

— Джилиън?

— Здравей, Джем.

— Скъпа, току-що прослушах съобщенията си и искрено се зарадвах. Значи наистина го направи.

— Малко преди обяд.

— И?

— Ще разбера резултата след седмица.

— Кога реши окончателно?

— Вчера. Няколко пъти ме побиха тръпки, но все пак го направих.

— Защо не ми се обади? Щях да дойда с теб. С удоволствие бих присъствал.

— Съжалявам, Джем. Наистина исках да бъде съвсем лично. Не се обадих по-рано, защото се срещнах със сестра си за обяд. Имахме дълъг разговор. Щях да закъснея за срещата си следобед и едва намерих време да ти оставя съобщение.

— Каза ли на Мелина? — Не дочака отговора й. — Разбира се, че си й казала. Какво мисли по въпроса?

— Вълнува се за мен.

— Аз също.

— Радвам се, че подкрепяш решението ми.

— Имам нещо за теб. Изненада. Пазех го в тайна от известно време, защото изчаквах да вземеш решение. Искам да ти го покажа.

Долови задоволството в гласа му и се убеди, че няма търпение да й поднесе изненадата си. Но не желаеше компания. Опитвайки се да бъде тактична, каза:

— Джем, зная, че крояхме планове да се срещнем тази вечер, но какво ще кажеш да отложим?

— Какво има? Не се ли чувстваш добре?

— Напротив. Просто съм уморена. Беше… много емоционално преживяване. По-силно, отколкото предполагах. Едва днес осъзнах с колко дълбоки чувства е свързано.

— В какъв смисъл? Разстрои ли се? Плака ли?

— Нищо така изразително. Трудно е да обясня.

— Убеждаваше ме, че е само клинична процедура.

— Така беше.

— Тогава не разбирам защо е било толкова… как го нарече, емоционално преживяване?

Джем подлагаше всичко на анализ. Точно тази вечер въпросите му я отегчаваха. Опита се да скрие раздразнението си и отвърна:

— Просто изпитвам нужда да остана сама за известно време. Да обмисля нещата. Не бихме ли могли да отложим?

— Бихме могли, разбира се. — Но тонът му издаде, че се чувства засегнат. — Предположих, че в съдбовна вечер като тази ще се нуждаеш от подкрепата на любящ човек. Явно съм се лъгал.

Веднага съжали, че е помрачила настроението му. Нима не бе по-разумно да се съгласи Джем да дойде и да поднесе подаръка си? Би й коствало далеч по-малко стрес.

Но преди отново да го покани, той каза троснато:

— Ще се чуем отново, Джилиън.

След това затвори.

Бележки

[1] Chief (англ.) — вожд. — Б.пр.