Сандра Браун
Размяната (28)

Двайсет и осма глава

Чийф блъсна Мелина с все сила и тя се строполи на пода, затаила дъх. Залегна над нея. На няколко сантиметра от тях лежеше Джем Хенингс. Над раменете му не бе останало почти нищо. Големият прозорец, през който се виждаха покривите на съседните сгради, бе разбит.

Всичко стана за части от секундата и Чийф едва успя да се опомни.

Отдръпна се от Мелина и посегна към кабела на настолната лампа. Изтръгна го от контакта на пода. Настъпи пълен мрак.

— Кой… откъде…

— Вероятно от покрива на сградата отсреща — отговори той на недоизречения въпрос на Мелина. Беше поразен от самообладанието й. Всяка друга жена би изпаднала в истерия, ако внезапно срещу нея бликнат кървави струи. Или бе невероятно смела, или бе в шок. Което означаваше, че всеки момент може да обезумее.

— Добре ли си?

Безмълвно втренчи поглед в него и той отчетливо повтори въпроса и изрече името й.

— Да. Да.

— Не мърдай.

— Чийф…

— Почакай тук. — Със свити колене се придвижи до кухнята и се върна с пакет хартиени кърпи. — Изтрий лицето си. Побързай. — Тя започна трескаво да търка страните си. Наплюнчи края на една кърпа и отстрани пропуснатите петна. — Свали якето. — Изпълни и това, без да възрази. За щастие пуловерът й бе чист.

— А аз изцапан ли съм?

Мелина внимателно го огледа.

— Не мога… мисля, че не.

Колко ли време бе изминало? Двайсет секунди? Трийсет? Четирийсет?

— Трябва да се измъкнем оттук.

— Ние ли сме следващите?

— Не и ти. Имат нужда от теб за Програмата — саркастично отбеляза той.

— По-скоро бих умряла.

— А аз предпочитам да остана жив.

Помогна й да стъпи на крака. Приклякайки, побягнаха към вратата. Когато я достигнаха, Чийф грабна слушалката на домофона.

— Как се казваше портиерът?

— А… Хенри. Хари — поправи се тя точно когато човекът вдигна.

— Помощ! Те са полудели! — изкрещя той. — Предизвикаха пожар тук, горе. Хари, чуваш ли ме? Помощ! Пожар! Пожар!

Пусна слушалката и я остави да се удари в стената. Сграбчи ръката на Мелина и изскочиха в коридора. Преди да стигнат до стълбището в другия край, пожарната аларма оглушително зазвъня. Зад тях започнаха да се отварят врати.

Доколкото познаваше човешката природа, Чийф се боеше, че хората ще се поколебаят, преди да прекъснат спокойната си вечер и да напуснат уютните си жилища, ако тревогата не бъде потвърдена. Разчиташе на отчуждението между съседи в съвременното общество. Съмняваше се, че на някого би му хрумнало, че той не живее в сградата.

Размаха ръце и извика:

— Побързайте, всички! Слизайте надолу. В апартамент „Д“ има пожар и бързо се разпространява.

Човек от долните етажи, който се бе отзовал на сигнала, извика:

— Наистина ли има пожар?

— На седемнайсетия етаж. В апартамент „Д“ — отвърна Мелина. — Кажете на всички съседи да излязат!

Докато тичаха по стълбите, се озоваха сред тълпа панически бягащи хора. Точно това се бе надявал да постигне Чийф с фалшивата тревога.

— Какво ще правим, когато стигнем долу?

— Не зная, по дяволите! Дано настане такава суматоха, че да можем незабелязано да се измъкнем навън. Каквото и да става, не пускай ръката ми.

Тя притисна пръстите му за потвърждение, въпреки че бе заета да помага на жена със сари да се придвижи с двете си деца по стъпалата.

Още преди да слязат във фоайето, Чийф чу сирени. На партера охранителите на сградата се опитваха да насочват хората към страничния авариен изход. Вече бяха пристигнали две пожарни коли. От тях наизскачаха пожарникари с пълна екипировка и се втурнаха към входа, където Хари развълнувано бърбореше. За щастие портиерът бе зает и не ги забеляза, когато се смесиха с тълпата, която се придвижваше вкупом към задръстения изход.

— Върви с наведена глава! — изкомандва Чийф, докато минаваха през вратата. Продължиха, свели поглед към краката си. Щом се озоваха навън, притегли Мелина встрани от прииждащото множество, но съзнателно застанаха в сянка, за да не привлекат вниманието на охранителите, които съпровождаха хората до паркинга пред сградата, от която той предполагаше, че са дошли изстрелите.

Чийф застина, когато видя сред уплашените обитатели две познати лица. Двамата мъже трескаво се озъртаха, но не защото се страхуваха от пожара. Оглеждаха всеки, който излезе.

Побутна Мелина да се обърне на другата страна.

— Не поглеждай назад! Познай кой е тук. Нашите мними федерални агенти. Бих се обзаложил, че стрелците са те.

— Но защо застреляха Джем? Нали са работели за него?

— Явно се е лъгал.

Тя тревожно прехапа долната си устна:

— Какво ще правим?

— Е, бихме могли да поговорим с тези момчета.

— С удоволствие — мрачно каза Мелина.

— Или да се обадим на Тъбайъс. На Лоусън. Всеки тях би ни помогнал.

— Но ще ни принудят да спрем.

Дълбоко в себе си Чийф осъзнаваше, че е глупаво тяхна страна да не се възползват от закрилата на ФБР местната полиция. Животът им бе в опасност — поне неговият. Сега, след като Хенингс бе ликвидиран, може би следващият куршум дум-дум щеше да бъде предназначен за него. Вече бяха направили два неуспешни опита да накажат за това, че бе „осквернил“ Джилиън и я бе направил неподходяща за Програмата. Безпокояха го и твърденията, че Мелина е набелязана да я замести.

Естествено беше възможно всичко, което бе казал Хенингс, да се окаже бълнуване на луд. Може би той и приятелчето му Гордън, извратеният маниак, бяха ревностни последователи, изопачили добронамерените послания на брат Гейбриъл, за да оправдаят собствените си злини.

Но може би истината бе друга — и това бе най-ужасяващата вероятност. Ако самият брат Гейбриъл бе създал тази програма за развъждане на деца, последиците можеха да бъдат застрашителни и да доведат до глобална катастрофа, Чийф реши, че е лудост да не се обадят на полицията.

От друга страна, не се бе добрал до всички факти. На този етап битката все още бе лична, а не би позволил някой друг да се бори вместо него. Може би тази неуместна гордост и упоритост бе наследена от предците му и едва сега се проявяваше. Може би притежаваше повече индиански гени, отколкото бе предполагал.

В крайна сметка реши да се довери на инстинктите си.

— Мисля, че не постъпваме разумно, но всичко зависи от теб, Мелина — тихо каза той и глъчката наоколо едва не заглуши думите му. — Джилиън беше твоя сестра.

— Бяхме близначки. Това е нещо много лично.

— За мен — също.

— Значи постигнахме съгласие.

— Да.

След като взеха решение, изведнъж си дадоха сметка за непосредствената опасност, която ги грозеше. Той бе предизвикал хаос с надеждата да се измъкнат незабелязано от сградата. Но стратегията му имаше няколко основни недостатъка. Първият бе, че сега трябваше да се придвижват пеша. Нямаше начин да вземат наетата кола от покрития паркинг, защото входът му бе блокиран от пожарните. Освен това скоро щеше да бъде установено, че фалшивата тревога е била прикритие за убийството на Джем Хенингс.

Сякаш прочела мислите му, Мелина каза:

— Трябва да се измъкнем.

— Бързо! Когато открият трупа на Хенингс, всеки с полицейска значка ще ни търси за разпит. Портиерът Хари не би ни забравил. Особено теб. — Погледна равните й обувки. — Можеш ли да бягаш, ако се наложи?

— Тренирам по три пъти на седмица.

— Къде е най-близката оживена улица? С много движение. Хора.

— Оук Лоун Стрийт. Натам — каза тя и леко извърна глава.

— Ще те следвам. Върви бавно. Опитай се да не привличаш внимание.

Леко опря ръце на талията й. Проправиха си път сред суетящите се хора, някои от които вече изразяваха съмнения дали действително има пожар и мърмореха за повредената инсталация, която често се задействаше случайно и създаваше излишна паника.

Почти се бяха отделили от тълпата, когато Чийф се обърна да види дали ги следят. Забеляза чернокожия, който се бе представил за Тъбайъс, на не повече от двайсет метра от тях. Беше изпънал врат, въртеше глава и оглеждаше множеството мъже, жени и деца, които напускаха високата сграда.

Изведнъж спря погледа си на него. Чийф не бе подготвен и не успя навреме да извърне глава. Очите им се срещнаха.

— Бягай! — каза той на Мелина и леко я побутна. В този миг чу вик зад гърба си.

Тя не се поколеба и не губи време да задава въпроси, а веднага побягна през паркинга. Не спря и когато стигнаха ред ниски храсти. Прескочи ги като олимпийска състезателка и продължи. Улицата бе чиста. Притичаха през нея. Чийф чу изскърцване на спирачки зад тях. Обърна се за миг и видя, че преследвачите им едва не бяха блъснати от микробус.

Това им даде достатъчно време да се проврат през висок гъст плет, който обграждаше пуст паркинг. Вече бяха далеч от уличното осветление. Тук бе тъмно и настилката бе неравна. Чийф едва не се блъсна в една рекламна табела, но успя да я заобиколи и загуби не повече от секунда.

— Оттук — задъхано каза Мелина, когато стигнаха до далечния край. Минаха по тясна уличка покрай сградата на банков клон и навлязоха в друг тъмен паркинг с пуста постройка в средата. Докато я заобикаляха, той хвана ръката й и я накара да спре. Притиснаха се към дървената конструкция. От гредите лъхаше мирис на плесен и гнилоч.

— Добре ли си? — едва попита той, докато се опитваше да успокои дишането си.

— Все още ли ни преследват?

— Не смея да рискувам. Колко остава?

— Две-три пресечки. Виждаш ли онези светлини? Над покривите и дърветата проблясваха неонови реклами.

— Тръгваме.

Много от по-старите сгради в района бяха превърната в магазини за сувенири, фризьорски салони или адвокатски кантори, които в този късен час бяха затворени. Придвижиха се, скрити в сенките на дървета, огради и храсти.

Тя извърна глава към него и попита:

— А когато стигнем?…

— Махни на първото такси, което видиш.

Не бе лесно да се намери такси в град като Далас, където броят на личните автомобили почти превишаваше броя на жителите. Чийф реши, че шансът е най-голям до някой ресторант или клуб, където се сервира алкохол и пийналите клиенти биха предпочели да се приберат с такси, отколкото да бъдат глобени от пътната полиция.

Прекосиха задръстения паркинг пред няколко заведения. Привлякоха любопитните погледи на пристигащите или тръгващи клиенти. Чийф не изпита раздразнение. Беше доволен, че по тротоара минават хора и движението по улицата е натоварено.

— Опитай да се държиш естествено — каза той и хвана ръката на Мелина. Ако по лицата им не се стичаше пот, биха могли да минат за двойка, излязла на вечеря. — Там! — извика Чийф, когато забеляза таксиметрова кола да спира пред входа на единия от ресторантите.

Проправиха си път между колите, пресякоха улицата и се настаниха на задната седалка веднага щом трима японски туристи слязоха от таксито.

— Накъде? — попита шофьорът.

— На юг по магистрала 45. Ще ви казвам в движение. — Чийф притегли Мелина на седалката. Излишно бе да й напомня да крие лицето си.

— Там — прошепна тя. — Под буквата „Р“ от надписа. Мнимият Тъбайъс и партньорът му се открояваха сред младежите, дошли да се позабавляват. Бяха плувнали в пот, задъхани от усилие, и лицата им издаваха гняв.

— Не ни видяха — успокои я той и се отпусна до нея, останал без дъх. Най-сетне успя да попита: — Как си?

Беше вдигнала яката на пуловера и закриваше лицето си с нея. Чийф забеляза, че трепери.

— Мелина?

Обви ръка около раменете й и я притегли по-близо до себе си.

— В надбягване ли сте участвали?

— Да. В шибан маратон. Гледай си работата и карай!

— Мили боже! Що сме толкова нервни?

Чийф не отговори на любопитния шофьор и прокара пръсти през влажните коси на Мелина.

— Няма страшно. Не плачи. Вече си в безопасност.

Мелина вдигна глава и за свое изумление той видя, че всъщност не плаче. Смееше се.

— Не зная какво ме прихваща! — прошепна тя. — Преди малко главата на един човек се пръсна пред очите ми. Вдигнахме фалшива тревога. Бях преследвана от наемници, изпратени да убият единия от нас — или и двама ни. Крия се от ФБР. И се смея? — Но миг след като изрече това, чертите й се сгърчиха и от очите й потекоха сълзи.

Чийф обхвана тила й и разтри слепоочията й, докато ридаеше до гърдите му.

Мразеше да бъде близо до плачеща жена. Сълзите бяха израз на мъчителни чувства — страх, разочарование, болка или гняв. Когато някоя жена заплачеше, би предпочел да се намира, където и да е другаде, но не и край нея, особено когато се чувства виновен за сълзите й.

Но нямаше нищо против Мелина да поплаче. Чувстваше, че има пълно право на подобен изблик. Досега бе проявила необикновена смелост. Не би се поколебал да включи човек като нея в екипажа си. Вече бе доказала, че не изпада в паника при критична ситуация.

Сега, след като кризата бе преодоляна, му се струваше естествено да даде воля на чувствата си.

Притисна я, опря брадичка на главата й и погали тила й. Остави я да се наплаче и не помръдна, докато не се увери, че вече е спокойна. Докосна брадичката й и я накара да вдигне глава.

— По-добре ли си?

— Първо повръщам, а после плача. Добър партньор съм, няма що!

— Не си ме чула да мърморя, нали? — Усмихна й се и тя му отвърна. Свивката на ръката му докосваше тила й. Беше навела глава назад и бе изпънала шия. Чийф изтри една сълза палеца си и задържа длан върху бузата й. Плъзна другата си ръка към ивицата гола плът между повдигнатата й блуза и колана на панталона й.

Тя разтвори устни и издаде тиха въздишка.

В този миг за нищо на света не би откъснал очи от нейните. Усети как ръката й, която допреди малко стискаше ризата му, се придвижи надолу към затоплената област под токата на колана му.

С пресипнал глас изрече името й:

— Мелина?…

— Хей, не искам да ви безпокоя — обади се шофьорът от предната седалка, — но трябва да зная колко на юг ще се отдалечим, преди да свия по магистрала 45.

Тя първа се раздвижи. Явно смутена, изправи гръб и се отдръпна от него. Изпъна пуловера си, енергично потърка страни, за да изтрие сълзите, и приглади коси зад ушите си.

Чийф обясни на шофьора към кой изход да продължи:

— Карай на изток!

Не отмести поглед от Мелина, която безуспешно се опитваше да се държи, сякаш нищо не се е случило. Ако не бяха ги прекъснали, навярно не би устоял на изкушението да притисне устни към вдлъбнатината под шията й, където висеше рубинен медальон.

Тя нервно се въртеше на седалката. Очите й блуждаеха. Най-сетне, изглежда, се предаде и го погледна:

— Къде отиваме?

— Нали не страдаш от аерофобия?